Самюъл Дилейни
Свръхнова (19)

Външни колонии (корабът Черното какаду), 3172

Върху своята кушетка Катин включи куплунга си и сензорния вход за външни сигнали и установи, че вече всички го бяха направили.

Наблюдаваше как „Черното какаду“ ляга в дрейф, за да приеме совалката.

— Мишок?

— Да, Катин.

— Безпокоя се.

— За капитана ли?

— За нас.

„Черното какаду“ размаха платна в тъмнината и се обърна бавно, за да уеднакви орбитите.

— Ние бяхме легнали в дрейф, Мишок, ти и аз, близнаците, Тайи и Себастиан, все добри хора, но без цел. Тогава се появи един обсебен човек, грабна ни и ни довлече тук, на края на всичко. И ние пристигнахме, за да установим, че неговата обсебеност е наложила някакъв ред в нашата безцелност или поне е осмислила хаоса. Притеснява ме това, че аз съм му много благодарен. Аз би трябвало да се противя, за да се опитвам да отстоявам своя собствен ред. Но не го правя. Аз искам той да победи в собственото си адско състезание. Искам той да победи и докато той побеждава или губи, аз не мога сериозно да искам за себе си каквото и да било.

„Черното какаду“ пое совалката като оръдеен залп наопъки. Тъй като нямаше нужда да поддържа съответните орбити и тя лежеше в дрейф далеч от тях. Катин наблюдаваше мрачното й въртене.

 

 

— Добро утро.

— Добър вечер.

— По Гринуич сега е сутрин, Ръби.

— А аз проявявам любезност да те поздравя по Арк. Заповядай оттук. — Тя дръпна назад дрехата си, за да го пусне в черния коридор.

— Ръби?

— Да? — Чуваше гласа й точно зад лявото си рамо.

— Винаги съм се чудел на едно нещо, всеки път, когато съм те виждал. Много пъти ти си ми давала знак, че си великолепна личност. Но това мъждука изпод сянката на Принсовите нападки. Преди години, когато си говорихме на купона край Сена, бях поразен от факта, колко предизвикателна би могла да бъдеш в любовта.

— Париж е на много светове далеч оттук, Лорк.

— Принс те управлява. За мен това не е важно, но то е последното нещо, което бих му простил. Ти никога не си изразявала собствената си воля в негово присъствие. С изключение на Таафайт, под изтощеното слънце на онзи свят. Ти мислеше, че Принс е мъртъв. Зная, че помниш това. Мислил съм го и след това. Ти ме целуна. Но в този момент той изскимтя и ти избяга при него. Ръби, той се опитва да разруши Федерация Плеяди. Това са всичките светове, които се въртят около триста слънца и незнайно колко милиарда жители. Това са моите светове. Не мога да ги оставя да умрат.

— И за да ги спасиш, ти ще срутиш колоната на Дракон и ще захвърлиш Змея да се въргаля в праха? Ти ще издърпаш изпод Земята нейната икономическата опора и ще разпилееш отломките в нощта? Ще тласнеш световете от Дракон в епохи на хаос, граждански борби и лишения? Световете от Дракон принадлежат на Принс. Наистина ли си толкова самонадеян и мислиш, че той обича своите по-малко отколкото ти твоите?

— А ти какво обичаш, Ръби?

— Не само ти си имаш тайни, Лорк. Принс и аз си имаме нашите тайни. Наистина, когато ти се появи между горящите скали, аз мислех, че Принс е мъртъв. В устата си имах кух зъб, пълен със стрихнин. Исках да те даря с една победна целувка. И щях да го направя, ако Принс не беше изплакал.

— Принс обича Дракон? — Той се завъртя, хвана я за ръцете и я притисна до себе си.

Гърдите й се опряха в неговите. С отворени очи, те докоснаха лицата си. Лорк засмука тънката й уста със своята плътна уста, докато тя не се отвори и езикът му усети зъбите й.

Пръстите й се заровиха в твърдата му коса. Започна да издава грозни звуци. Щом отхлаби прегръдката си, тя отскочи с широко отворени очи. После миглите й забулиха синята светлина докато ядът не ги отвори отново.

— Е? — той дишаше тежко.

Тя уви плаща около тялото си.

— Когато едно оръжие веднъж ме подведе… — гласът й хриптеше като на Мишока, — аз го захвърлям. В противен случай ти, пирате-красавецо… — Дали хриптенето намаля? — Ние щяхме да… Но сега имам други оръжия.

Салонът на Какаду беше малък и ледено студен. Два мачтови киборга седяха на пейките. Третият стоеше на стъпалата до вратата на проекционната си камера.

Мъже с остри черти на лицата и бели униформи. Те напомняха на Лорк друг екипаж, в който беше работил. На раменете си носеха алено червените емблеми на Ред-шифт лимитед. Те гледаха Лорк и Ръби. Този, който стоеше прав, пристъпи назад, влезе в камерата си и панелната вратата издрънча във високата стая. Останалите двама също станаха, за да си вървят.

— Ще слезе ли Принс?

Ръби кимна с глава към металната стълба.

— Ще те приеме в капитанската кабина.

Лорк се заизкачва по стълбата. Сандалите му шляпаха по перфорираните стъпала. Ръби го следваше.

Той почука по обкованата врата.

Тя се отвори навътре. Лорк влезе. От тавана се спусна една ръкавица от метал и пластмаса, навлечена на сгъваема ръка, и го удари веднъж по лицето, после още веднъж.

Лорк залитна към вратата — от вътрешната страна тя беше покрита с кожа и украсена с пиринчени глави, — така че тя се затръшна.

— Това беше — обяви трупът, — задето се отнесе грубо със сестра ми.

Лорк разтри бузата си и погледна към Ръби. Тя стоеше до украсената врата. Богатите драперии бяха от същото винено червено като плаща й.

— Мислиш ли, че аз не наблюдавам всичко, което става на кораба? — попита трупът. — Аарон е бил невероятно прав, когато казваше, че вие, варварите от Плеяди, сте ужасно недодялани.

В резервоара бълбукаха мехури, докосваха одраните голи крака, обгръщаха и се скупчваха върху съсухрените слабини, плъзваха по гърдите — ребрата стърчаха между почернели парчета кожа — и се завихряра около обгорената плешива глава. През отворената уста без устни се виждаха изпочупени зъби. Нямаше нос. Тръби и жици изпълзяваха от разрушените розетки. Тръби пронизваха корема, слабините и рамото. В резервоара се вихреха течности и единствената ръка се движеше напред-назад с овъглени пръсти, сгърчени в мъртва хватка на граблива птица.

— Никога ли не са ти казвали, че е невъзпитано да се вторачваш? А сега точно си се вторачил.

Гласът се чу от говорител в стъклената стена.

— Страхувам се, че съм понесъл малко повече телесни повреди отколкото Ръби на оня свят.

Щом Лорк се отмести от вратата, над резервоара се спуснаха две подвижни камери.

— За човек, който притежава Ред-шифт лимитед, твоето завъртане да стиковаш орбитите не беше много… — баналното изказване не успя да замаскира стъписването на Лорк.

Кабелите за управление на кораба бяха включени в розетки, монтирани върху стъклената предница на резервоара. Самото стъкло беше част от стена. Кабелите се извиваха върху черни и златисти плочки и изчезваха в медната решетка, покриваща предния панел на компютъра.

Върху стените, пода и тавана, всички екрани за смущения в ефира, поставени в опални^[1] рамки, показваха една и ръща нощна гледка. В ъглите на всеки тях се виждаха сивкавите очертания на Рок.

В центъра им беше звездата.

— Уви! — каза трупът. — Никога не съм бил спортист^[2] като тебе. Но ти искаше да говориш с мен. Какво имаш да казваш?

Лорк отново погледна Ръби.

— Повечето неща вече казах на Ръби, Принс. Чул си ги.

— Все пак се съмнявам, че си ни довлякъл тук, до ръба на звездна катастрофа, за да ни кажеш само това. Илирионът, Лорк ван Рей. Нито ти, нито аз сме забравили основната цел на идването ти тук. Няма да излезеш, докато не кажеш къде смяташ да намериш…

Звездата се превърна в Нова.

Неизбежното идва без подготовка.

В първия момент образите около тях се превърнаха от точки в потоци светлина. А потоците ставаха все по-ярки.

Ръби се облегна на стената с ръка върху очите си.

— Твърде рано е! — извика трупът. — Дни по-рано…

Лорк направи три крачки през стаята, извади два куплунга от корпуса и ги включи в китките си. Третият куплунг вкара в гръбначната си розетка. Пое ролята на кораба. Сензорни потоци нахлуха в него. Гледката на стаята бе припокрита от нощта, а нощта бълваше пламъци.

Пое управлението от мачтовите киборги, обърна Какаду около собствената му ос и го насочи срещу снопа светлина. Корабът се хвърли напред.

Двете камери се завъртяха, за да го уловят във фокус.

— Какво правиш, Лорк? — извика Ръби.

— Спрете го! — чу се вик от трупа. — Той ни носи към слънцето.

Ръби се хвърли към Лорк и го хвана. И двамата се завъртяха, олюляха се. Стаята и слънцето навън се сляха в очите му като двойна експонация. Тя хвана примката на кабела, заметна я около врата му, затегна я и започна да го души. Обвивката на кабела се впи във врата му. Той провря едната си ръка под кабела, а с другата я блъсна в лицето. Ръби изръмжа и главата й се отметна назад (ръката му блъскаше в центъра на светлината). Косата й се плъзна и се разпиля, перуката падна от обгорения скалп. Беше ползвала медицинската уредба само за лечение. Козметичната пласти-кожа, с която беше възстановила лицето си, се разкъса между пръстите му. Гумения пласт се смъкна от покритите с петна и дупки бузи. Лорк внезапно дръпна ръката си. Обезобразеното й лице закрещя през огъня към него. Той се отскубна от ръцете й, стегнали врата му и я блъсна силно назад. Ръби залитна, настъпи плаща си и падна. Той се обърна точно, когато от тавана към него се спусна механичната ръка.

Хвана я.

Тя беше по-слаба и от човешка ръка.

Лесно я задържа на една ръка разстояние, докато пръстите се гърчеха в яростния огън на звездата.

— Спри! — изрева той.

В същия момент поиска да изключи сензорните входове в целия кораб.

Екраните посивяха.

Сензорните входове обикновено бяха разпръснати из шестте кабини на мачтовите киборги. Огънят нахлу в очите му.

— За Бога, какво се опитваш да направиш, Лорк?

— Да се гмурна в ада и да измъкна илириона с голите си ръце!

— Той е луд! — изпищя трупът. — Ръби, той е луд! Той ни убива, Ръби! Той само това иска, да ни убие!

— Да! Убивам ви! — Лорк отблъсна ръката.

Тя докопа кабела, който висеше от китката му, за да изскубне куплунга. Лорк отново хвана ръката. Корабът се разклати.

— За Бога, Лорк, измъкни ни оттук! — викаше трупът. — Измъкни ни оттук!

Корабът отново се разлюля. Изкуствената гравитация се задържа доста дълго и течността се блъсна в предната част на резервоара. Щом гравитацията се нормализира, стъклото стана на гранули.

— Твърде късно е — прошепна Лорк. — Хванати сме в гравитационна спирала.

— Защо правиш това?

— Просто за да те убия, Принс. — Върху лицето на Лорк бе изписана ярост, докато смехът му я разнесе. — Това е всичко, Принс! Това е всичко, което искам да направя сега!

— Не искам да умирам ОТНОВО! — изпищя трупът. — Не искам да пламна като горящо насекомо!

— Да пламнеш ли? — лицето на Лорк се сгърчи под белега. — О, не! Това ще става бавно, по-бавно отпреди. Ще трае десет, двадесет минути най-малко. Вече става горещо, нали? Но през следващите пет минути горещината няма да е непоносима. — Лицето на Лорк потъмня под златистия блясък. При всеки звук устните му се овлажняваха от слюнка. — Ще се свариш в собствения си сос като риба… — Той млъкна, за да почеше корема си под дрехата. Огледа стаята. — Какво може да гори тук? Драпериите? Плотът ти от истинско дърво ли е направен? И всички тези хартии?

Механичната ръка се изскубна от ръката на Лорк. Залюля се над стаята. Пръстите стигнаха ръката на Ръби.

— Не, Ръби! Спри го! Не допускай да ни убие!

— Ти си в течност, Принс, така че преди да изгориш, ще ги видиш пламнали. Ръби, по обгорените вече места ти няма да се изпотиш. Така че ти първа ще умреш. Той ще може да те наблюдава няколко минути преди собствените му течности да започнат да кипят, гумата да гори, пластмасата да се топи…

— Не! — ръката се изтръгна от ръката на Ръби, залюля се отново над стаята и се заби в предната част на резервоара. — Престъпник! Крадец! Рецидивист! Убиец! Убиец! Не…!

Ръката беше по-слаба от онази на Таафайт.

Стъклото също.

Стъклото се счупи.

Хранителните флуиди опръскаха Лорк, който затанцува назад върху подгизналите си сандали.

Трупът в резервоара се сбръчкваше, превръщаше се в плетеница от тръби и жици.

Образът върху камерите беше напълно разфокусиран.

Ръката изтропа върху мокрите плочки.

Когато пръстите се успокоиха, Ръби изкрещя, изкрещя отново. Тя се хвърли на пода, пропълзя по раздробения пласт стъкло, сграбчи трупа, притисна го към себе си, целуна го и изкрещя, целуна го отново, като се олюляваше напред-назад. Плащът й в локвата потъмня.

След малко плачът й секна. Тя изпусна тялото, метна се назад към стената на резервоара и притисна шията си. Лицето й пламна дълбоко под изгарянията и съсипания грим.

Ръби се свлече бавно по стената. Когато стигна пода, очите й бяха затворени.

— Ръби…? — В този момент нямаше никакво значение дали пълзейки по парчетата стъкло се беше нарязала или не. Целувката беше свършила всичко. При толкова тежки изгаряния, дори след намеса на медицинската уредба, тя неизбежно е била в хипералергично състояние. Чуждите протеини от хранителните течности на Принс бяха навлезли в нейния организъм, предизвиквайки масирана хистаминова реакция. Само за секунди тя бе изпаднала в анафилактичен шок.

Лорк започна да се смее.

Смехът му започна като разместване на буци в гърдите му. После се разгърна до мощен звук, кънтящ сред високите стени на наводнената камера. Триумфът беше смехотворен и ужасен, и негов.

Той си пое дълбоко въздух. С върховете на пръстите си усети как корабът се издига. Все още заслепен, той тласна „Черното какаду“ в изригващото слънце.

Някъде из кораба крещеше един от мачтовите киборги…