Самюъл Дилейни
Свръхнова (18)

Външни колонии (корабът Рок), 3172

— Какво?

Себастиан вървеше по синия килим и разтриваше ръката си. За около четиредесет и пет секунди медицинската уредба на кораба беше наместила счупения му лакът, а по-малките му рани отнеха още по-малко време. Апаратът присветна с няколко странно оцветени светлинки, когато положиха в него черното нещо с разрушени дробове и три спукани хрущялни връзки на ребрата. Но Тайи упорито продължи да програмира, докато уредбата бръмчеше над звяра. Злокобно и щастливо, сега създанието куцукаше зад своя господар.

— Мишок, защо корабния лекар да оправи твойто гърло не оставиш? — Той отпусна ръката си. — Хубава работа можеше да свърши той.

— Не може. Когато бях дете, се опитваха на два-три пъти. Преди време се отказаха окончателно. Беше, когато си получих розетките. — Мишока вдигна рамене.

Себастиан се намръщи.

— Това в днешно време сериозно не звучи.

— Вярно че не звучи — отвърна Мишока. — Това не ми пречи. Те просто не могат да го оправят. Това било неврологично нещо-си-там.

— Какво било?

Мишока обърна длани и погледна отсъсващо.

— Неврологично съвпадение — намеси се Катин. — Незахванатите ти гласни струни са вероятно вроден дефект на неврологично съвпадение.

— Да, точно така казват.

— Има два вида вродени дефекти — започна да обяснява Катин. — И в двата случая част от тялото, вътрешна или външна, е деформирана, атрофирана или просто лошо пасва.

— При мен всички гласни струни са налице.

— Но в основата на мозъка ти има едно малко снопче нервни окончания, които, гледани в разрез, малко или много изглеждат като прототип на човешко същество. Ако прототипът е пълен, тогава мозъкът има всичкия нервен инструментариум, за да командва цялото тяло. Много рядко се случва така, че прототипът има същите увреждания като тялото, какъвто е случаят на Мишока. Дори физическият недостатък да бъде отстранен, в мозъка все пак липсват нервните окончания и връзки, необходими за управлението на физически изправния орган.

— Сигурно и с ръката на Принс е същото — каза Мишока. — Ако ръката му беше откъсната при злополука или нещо подобно, те биха могли да му присадят друга, да я свържат с вени, нерви и всичко друго, и да я направят чисто нова.

— О-о-о — възкликна Себастиан.

Линсеъс слизаше по рампата. Белите му пръсти разтриваха китките, които бяха като палки от слонова кост.

— Капитанът наистина прави един фантастичен полет…

Идас застана на ръба на басейна.

— Тая звезда, дето е тръгнал той, къде е…

— …по координати попада в края на вътрешния ръкав…

— …във Външните колонии, а после…

— …дори отвъд Далечните външни колонии.

— Много път дотам има — обади се Себастиан. — И през цялото време капитанът сам полета ще управлява.

— Капитанът има много неща, които трябва да премисли — изказа предположението си Катин.

Мишока надяна кожения ремък на рамото си и рече:

— И много неща, за които изобщо не желае да мисли. Ей, Катин, какво ще кажеш да си довършим оная партия шах?

— Видях номерата ти с топа — отвърна Катин. — Дай да играем честно.

Те седнаха до шахматната дъска.

След като изиграха три игри, гласът на ван Рей проехтя в салона.

— Всички да се явят в излъчвателните си камери. Наближаваме опасни напречни течения.

Мишока и Катин се надигнаха от пълните с глицерин столове. Катин скочи към малката врата зад витата стълба. Мишока забърза по килима и нагоре по трите стъпала. Огледалното пано се плъзна в стената. Той прекрачи една кутия с инструменти, навит кабел, три захвърлени запаметяващи елемента с негодни бобини — намотките им бяха протекли и там, където влагата беше изсъхнала, имаше солени петна върху платките, — и седна върху кушетката си. Размота кабелите и ги включи.

Олга настоятелно примигваше отгоре, отдолу, навсякъде около него.

Напречните течения — червени и сребристи паети, пръснати със шепа в пространството. Капитанът ги насочи срещу течението.

— Трябва да си бил много добър състезател, капитане — обади се Катин. — На каква яхта си летял? В училището имахме състезателен клуб, който даваше три яхти под наем. Един семестър си мислех да наема една от тях.

— Млъкни и дръж платното си стабилно.

Тук, в най-долната част на галактическата спирала, имаше по-малко звезди. Тук и гравиметричните потоци бяха по-слаби. Полетът в центъра на галактиката, където силите бяха по-големи и действаха постоянно, създаваше условия да се борави с десетки противоречащи си една на друга честоти. Сега капитанът трябваше просто да подбере подходящия сноп йонизирани изкривявания.

— Къде отиваме, впрочем? — попита Мишока.

Лорк посочи координатите върху статичния модел и Мишока ги прочете от подвижния.

Къде беше тази звезда?

Ако се вземат понятията „отдалечен“, „изолиран“ или „неясен“ и им се придаде точно математическо изражение, то при тази точна формулировка те ще изчезнат.

Звездата се намираше точно на мястото, където тези понятия изчезват.

— Моята звезда. — Лорк дръпна платната настрани, така че да могат да я видят. — Това е моето слънце. Това е моята Нова със светлина от преди осемстотин години. Гледай внимателно, Мишок, и добре замахвай платна. Ако проявиш привързаност с платната и ми спестиш една секунда към това слънце…

— Е-е стига, капитане!

— …ще забия колодата на Тайи в твойта глътка, напряко. Затова хубаво замахвай.

Мишока замахна така, че в главата му нахлу пълен мрак.

„Капитаните, които не са оттук, започна да размишлява Лорк, когато теченията се изчистиха, когато попадат в променливия хаос на централната ос, не тръгват да излизат с теченията на основния енергиен поток, за да се спасят, както това става в Плеяди. Те изоставят лъча, завъртат се и хлътват надолу с главата в целия този боклук. Половината от произшествията, за които сме чували, са ставали със самонадеяни капитани. Говорил съм на времето с някои от тях. Те са ми казвали, че тук на ръба, именно ние забиваме корабите в гравитационни завихряния. Вие винаги заспивате, разчитайки на екипажа си — ми казваха те.“

Той се разсмя.

— Капитане, ти много летя — каза Катин. — Личи си вече. Защо не се изключиш за малко?

— Чувствам се така сякаш размахвам пръсти из въздуха, в очакване да уловя нещо. Ти и Мишока оставате включени. Останалите куклички, можете да се изключите.

Платната започнаха да се свиват и нагъват докато всяко от тях заприлича на сноп светлина. Светлината угасна.

— Ей, капитан ван Рей, нещо…

— …нещо искахме да те попитаме…

— …преди. Имаш ли още…

— …можеш ли да ни кажеш къде си сложил…

— …разбира се, ако всичко е наред, капитане…

— …блаженството?

Нощта бързо настъпваше пред очите им. Платнаха ги отнасяха към един миниатюрен отвор в кадифения мрак.

— Тези от мините на Табмън сигурно доста добре си прекарват свободното време — обади се Мишока след малко. — Сетих се за нещо, Катин. Когато се мотаехме с капитана из Голд да търсим блаженството, там имаше много хора, които се опитваха да ни хванат на работа. Знаеш ли, тогава се замислих: розетката си е розетка, куплунга си е куплунг и ако аз съм включен в единия край, хич няма да ме интересува дали в другия има платно на космически кораб, мрежа за лов на аквалати или изкопчийска машина. Струва ми се, че бих могъл да поработя там за известно време.

— Дано сянката на Аштън Кларк да витае над дясното ти рамо и да пази лявото.

— Благодаря.

Миг по-късно той попита:

— Катин, защо когато хората сменят работата си винаги споменават Аштън Кларк? На Купър ни казаха, че човекът, който е изобретил розетките, се е казвал Сокет^[1] или нещо такова.

— Соке — отвърна Катин. — Предполагам, че и той самият е приел това съвпадение като нещастно стечение на обстоятелствата. Аштън Кларк е философ и психолог от двадесет и трети век, чиято дейност е помогнала на Владимир Соке да разработи своите невро-розетки. Допускам, че отговорът трябва се търси в понятието „труд“. Трудът такъв, какъвто е бил познат на човечеството преди Кларк и Соке, е бил нещо твърде различно от днешния, Мишок. Човекът е можел да отиде в някаква канцелария, да управлява някакъв компютър, който съвместявал и организирал огромни бази данни, обобщаващи докладите за продажби, примерно, на копчета или нещо не по-малко архаично, за да им осигури пазар в определени райони на страната. Този човешки труд е бил жизнено важен за производството на копчета: необходимо е било да се знае всичко това, за да се вземе решение, колко копчета да се произведат през следващата година. И макар човекът да е вършел много важна работа в производството на копчета, той е бил назначаван, получавал е заплата, бил е уволняван от същата тази промишленост и в същото време седмици наред той можел да не види истинско копче. Давали му определена сума пари за управлението на компютъра. С тези пари жена му купувала храна и дрехи за него и семейството му. Липсвала пряката връзка между неговия начин на работа, начина му на хранене и начина му на живот в извънработно време. Заплатата не му била давана в копчета. С намаляване процента на хората, които се занимавали със земеделие, лов и риболов, това разделение между естеството на труда и начина на живот — на хранене, обличане, спане — започнало да става все по-неприемливо за все повече хора. Аштън Кларк показа колко вредно е това за човечеството от психологическа гледна точка. Сериозно било застрашено чувството за самоконтрол, за лична отговорност, които хората притежавали още от времето на Неолитната революция, когато човек за пръв се е научил да отглежда зърно, да опитомява животни, да живее на едно място по собствен избор. Опасността се появила след индустриалната революция и много хора още преди Аштън Кларк са я виждали и предупреждавали за нея. Но Аштън Кларк направил крачка напред. Ако положението в едно технологично общество е такова, че освен парите, липсва друга директна връзка между труда на човека и неговия modus vivendi, той трябва да поне да има съзнанието, че именно неговият труд променя нещата, формира нещата, прави неща, каквито не е имало дотогава, премества нещата от едно място на друго. В труда си той трябва да влага енергия и да вижда промените със собствените си очи. В противен случай, ще има усещането, че животът му е минал напразно.

Ако човек бе продължил да живее по предишния начин още сто години, едва ли днес някой щеше да е чувал нещо за Аштън Кларк. Но развитието на техниката и технологиите достигнало нивото, когато можело да се направи нещо за онова, което твърдял Аштън Кларк. Соке изобретил своите розетки и куплунги, невро-реагиращите вериги и цялата основна технология за контрол на машините с помощта на директни нервни импулси, същите тези импулси, които карат ръката или крака ти да се движат. И тогава настъпила революция в концепцията за труда. Основните производствени процеси били разделени на отделни видове дейности, които можели да бъдат механизирани „направо“ от човека. Дотогава имало множество фабрики, управлявани от един единствен човек, незаангажиран субект, който сутрин включвал нещо, проспивал половината ден, по обед проверявал няколко индикатора и завъртал няколко копчета вечер, преди да си тръгне. Сега човек отива във фабриката, включва се и с левия си крак може да вкарва суровините във фабриката, с едната си ръка да прави стотици хиляди детайли, при това изключително прецизни, с другата да ги сглобява и с десния си крак да изважда цялата партида готова продукция, като през цялото това време ги оглежда парче по парче със собствените си очи. Така работникът получи удовлетворение. Поради характера на труда, всяка работа може да бъде превърната в розетъчни манипулации и да бъде свършена много по-ефективно от преди. В редките случаи, когато този начин на производство се е оказвал по-неефективен, Аштън Кларк изтъквал пред обществото чисто психологическите му преимущества. Твърди се, че Аштън Кларк е философ, който върнал човещината на работника. При тази система обществото се освободи от повечето ендемични психически заболявания, причинени от чувството за отчуждение. Преобразуванията превърнаха войните от нещо рядко в нещо невъзможно и след първоначалния стрес стабилизираха икономическите връзки между световете за последните осемстотин години. Аштън Кларк се превърна за работниците в пророк. Затова дори днес, когато човек сменя работата си, му се пожелава Аштън Кларк или неговия дух да му помага.

Мишока гледаше през звездите.

— Спомням си, че на времето циганите много го ругаеха и проклинаха. — Той се замисли за момент. — Без розетки разбира се, че ще го проклинат.

— Имало е отделни групи, които не са приемали идеите на Кларк, особено на Земята, където винаги са били по-реакционно настроени. Но не са просъществували дълго.

— Да — каза Мишока… — Само осемстотин години. Не всички цигани са изменници като мен — и се разсмя.

— Системата на Аштън Кларк има само един недостатък, който аз забелязвам. И е минало доста време, докато той се прояви.

— Така ли? И кой е той?

— Това е едно нещо, за което преподавателите вече години наред предупреждават своите ученици. Можеш да го чуеш поне по веднъж на всяко събиране на интелектуалци. Съществува, изглежда, известна липса на културно единство. Точно това Република Вега се е опитала да създаде през 2800. Поради лекотата и удовлетворението, с които хората сега могат да работят, където и да се намират, за последните няколко десетки поколения се наблюдава такова придвижване на хора от свят на свят, че обществото вътрешно се е разпокъсало. Създало се е едно безвкусно, самодоволно интернланетарно общество, без истински традиции в историята си… — Катин замълча. — Преди да се включа, взех малко от блаженството на капитана. И тъкмо сега, докато говорех, преброих на ум хората, които съм чувал да говорят за това, от Харвард до Хел3. Знаеш ли? Мисля, че те грешат.

— Грешат ли?

— Да. Те просто търсят социалната традиция не там, където трябва. Съществуват културни традиции, изграждани и развивани през вековете, които сега са стигнали връхната си точка по отношение на нещо много жизнено и уникално за деня. И знаеш ли кой въплъщава тези традиции най-силно от всички, които досега съм срещал?

— Капитанът ли?

— Ти, Мишок.

— Ъ-ъ-ъ?

— Ти съчетаваш в себе си красотата, завещана ни през вековете и епохите от десетки общества, и я правиш първично твоя. Ти си продукт на онези напрежения и конфликти, които са избухвали по времето на Кларк и ги превъзмогваш със своя сиринкс по един изключително съвременен начин…

— О, стига, Катин.

— Търсех за книгата си образ, който да е в еднаква степен исторически важен и много човечен. Този образ си ти, Мишок. Моята книга ще бъде твоя биография! Тя ще разказва за това къде си бил, какво си правил, какво си видял и какво си показал на другите хора. Това ще бъде моят принос за обществото, моят исторически жест, искрицата, която осветява мрежата по цялата й ширина…

— Катин, ти си луд!

— Не, не съм. Най-сетне видях какво…

— Ей, вие там, дръжте платната добре опънати!

— Съжалявам, капитане.

— Да, капитане.

— Стига сте плямпали за звездите, особено, ако правите това със затворени очи.

Разочаровани, двамата киборги отново се съсредоточиха в нощната тъма. Мишока беше замислен, Катин — войнствено настроен.

— Наближаваме една ярка и гореща звезда. Това е единственото нещо на небето. Помнете. Дръжте я точно срещу нас и не допускайте да се отклонява. А за културното наследство можете да си дрънкате във вашето свободно време.

Звездата изгряваше без хоризонт.

На разстояние двадесет пъти по-голямо от разстояниието между Земята и слънцето (или между Арк и неговото глънце), една звезда от средна величина, тип „G“, не дава достатъчно светлина, каквато се излъчва по цял ден в атмосфера като земната. При тези разстояния дори най-яркият обект през нощта ще продължава да изглежда като звезда, не като слънце — като много ярка звезда.

Сега се намираха на два милиарда мили или малко ювече от двадесет слънчеви разстояния от нея.

Това беше най-ярката звезда.

— Каква красота, нали?

— Не, Мишок — каза Лорк, — това е просто звезда.

— Как можеш да познаеш…

— …че тя ще се превърне в Нова?

— По струпването на тежки материали върху повърхността й — обясни Лорк на близнаците. — Наблюдава се съвсем леко зачервяване на същинския цвят, причинено от съвсем лекото спадане на повърхностната температура. Леко е засилена и активността на слънчевите петна.

— По повърхността на някоя от планетите й, обаче, това не може да се познае, нали?

— Точно така. Зачервяването е твърде слабо, за да бъде установено с просто око. За щастие тази звезда няма планети. Има само някакви парчета с размер на спътници, които обикалят малко близичко и които може би са неуспешен опит за създаване на нов свят.

— Спътници? Спътници! — възпротиви се Катин. — Не може да има спътници без планети. Планетоиди да, но не спътници!

Лорк се засмя.

— Аз казах само с размер на спътници.

— О!

Всички платна бяха пуснати в действие, за да се завърти Рок в орбита с радиус два милиарда мили около звездата. Катин се беше излегнал в излъчвателната си камера, колебаейки се дали да не смени гледката на звездата със светлините в неговата камера.

— Какво става с изследователските станции, инсталирани от Алкейн?

— Те се носят точно толкова самотни, колкото сме ние. Когато му дойде времето ще се свържем с тях. Засега обаче нямаме нужда от тях, а и ние не им трябваме. Саяна ги е предупредила, че сме на път. Ще ви ги покажа върху подвижния модел. Ето, можете да проследите тяхното положение и движението им. Това е основната обитаема станция. Тя е петдесет пъти по-отдалечена, отколкото сме ние.

— Ние ще попаднем ли в опасната зона, когато тя изригне?

— Когато Нова се задейства, тя ще погълне небето и всичко по него на огромно разстояние.

— Кога ще започне това?

— Въпрос на дни е, както предрече Саяна. Но такива предсказания е известно, че са с точност две седмици по-рано или по-късно. Ще имаме няколко минути време да си изясним дали наистина се е задействала. В момента се намираме на два и половина светлинни часа от нея. — Всички образи идваха при тях не по светлинен път, а чрез смущение в ефира, което им даваше синхронизиран образ на слънцето. — Ще видим началото в мига, в който се задейства.

— А илириона? — попита Себастиан. — Как ще вземем го?

— Това е моя грижа — каза им Лорк. — Ще го вземем, когато му дойде времето. А сега всички сте свободни за малко.

Но никой не бързаше да изключи кабелите си. Платната се свиха до единични линии светлина, но едва след известно време две от тях останаха, а две изчезнаха.

Катин и Мишока се забавиха най-много.

— Капитане, — обади се Катин след няколко минути. — Просто се чудя… Казаха ли нещо особено патрулните, когато им съобщи за произшествието… с Дан?

Измина почти минута преди Лорк да отговори.

— Не съм им съобщавал нищо.

— О — възкликна Катин. — Честно казано, така си и мислех.

На три пъти Мишока започваше накакво изречение с „но“ и го прекъсваше.

— Принс има достъп до всички официални съобщения, които минават през патрулите в Дракон. Или поне предполагам, че има, така както аз получавам компютърен обзор на всичко онова, което минава през Плеяди. Неговият компютър сигурно е така програмиран, че да проследява изцяло всяко нещо, което има макар и най-малка връзка с мен. Ако беше проследил Дан, щеше да намери нова. А аз не исках да я намери по този начин. Установих това, когато разбрах, че той не знае за смъртта на Дан. Доколкото съм в течение, единствените хора, които знаят, са тук на този кораб. И аз държа да бъде така.

— Капитане!

— Какво, Мишок?

— Нещо се приближава към нас.

— Да не е продоволствения кораб за станцията? — попита Катин.

— Твърде близо е. Душат въображаемите ни следи.

Лорк мълчеше, докато странният кораб се движеше по координатния модел.

— Изключете се и идете в салона. Аз ще дойда.

— Но, капитане… — започна Мишока.

— Това е товарен кораб със седем платна, като нашият, само дето опознавателните му знаци са от Дракон.

— А какво прави тук?

— Казах, вървете в салона.

Щом опознавателният лъч изписа името на кораба в долната част на полето, Катин го прочете:

— „Черното какаду“? Хайде, Мишок. Капитанът каза да се изключим.

Извадиха куплунгите си и се присъединиха към останалите на ръба на басейна.

Вратата на върха на витата стълба се плъзна и се отвори. Лорк излезе и стъпи върху засенчената стълба.

Мишока гледаше ван Рей да слиза и си мислеше: „Капитанът е уморен.“

Катин наблюдаваше ван Рей и отражението му върху огледалната мозайка, и помисли: „Движи се уморено, но умората му е като на атлет преди да получи второ дихание.“

Лорк беше изминал половината от пътя, когато светлинната фантазия в позлатената рамка на отсрещната стена се изчисти.

Те започнаха. Мишока направо ахна.

— И така — започна Ръби. — Почти реми. Или това ти звучи надуто? Ти все още водиш. Ние не знаем къде възнамеряваш да намериш своята награда. Това състезание все стартира и финишира. — Синият й поглед обиколи целия екипаж, спря се за миг върху Мишока и се върна към Лорк. — До последната нощ в Таафайт не бях изпитвала такава болка. Вярно е, че цял живот съм била защитена. Но каквито и да са правилата, красавецо капитане (в това отекна презрение), ние двамата също сме отгледани като състезатели.

— Ръби, искам да говоря с теб… — гласът на Лорк затрепера. — И с Принс. Лично.

— Не съм сигурна дали Принс иска да говори с теб. Времето след като ни остави на ръба на Голд и последвалата борба със смъртта в лечебницата не е от най-приятните ми… ни спомени.

— Кажи на Принс, че ще се изстрелям със совалката към „Черното какаду“. Уморих се вече от тази приказка на ужасите, Ръби. Има неща, които вие искате да научите от мен. Има неща, които аз искам да ви кажа.

Ръката й нервно се премести към косата, паднала върху рамото й. Черният плащ завършваше със висока яка. След миг тя каза:

— Много добре — и после изчезна.

Лорк погледна надолу към екипажа си.

— Чухте, нали? Връщайте се на платната си. Тайи, наблюдавал съм те как държиш въжетата… Ти несъмнено имаш много повече опит в летенето от всички останали тук. Поеми капитанските розетки. И ако се случи нещо странно, каквото и да било, независимо дали съм се върнал или не, бързо изкарай Рок оттук.

Мишока и Катин се спогледаха, после погледнаха към Тайи.

Лорк прекоси килима и се изкачи на рампата. По средата на белия свод се спря и впери очи в собственото си отражение. После се изплю.

Изчезна, преди вълничките да докоснат ръба на басейна.

Останалите си размениха смутени погледи и се махнаха от басейна.