Самюъл Дилейни
Свръхнова (17)

Федерация Плеяди/Външни колонии (корабът Рок), 3172

— Вале купи.

— Дама купи.

— Колесница. Аз съм. Девятка жезли.

— Рицар на жезлите.

— Асо жезли. Жокерът е на ход.

Излитането стана плавно и нормално. Сега Лорк и Идас управляваха кораба. Останалите членове на екипажа бяха насядали в салона.

Застанал на рампата, Катин наблюдаваше Тайи и Себастиан, които играеха карти на две ръце.

„Пърсифал — нещастният шут, изоставяйки Аркана-младши, ще трябва да си проправи път през останалите двадесет и една карти на Старшия. Представен е на ръба на една скала. Бяла котка ръфа дъното на панталоните му. Никой не може да каже дали ще се провали или ще полети нагоре. Но в по-нататъшните серии картата, наречена Отшелник, дава знак — един старец с тояга и фенер тъжно гледа надолу от същата тази скала…“

— За какво говориш, по дяволите? — попита Мишока. Той прокарваше пръст по една пукнатина върху полираното палисандрово дърво. — Престани. Тези проклети карти Тарот…

— Говоря за гостите, Мишок. Започвам да си мисля, че романът ми трябва да бъде нещо като разследване. — Той отново вдигна записващото си устройство. — Да вземем, примерно, древната тема за Граал. По странно стечение на обстоятелствата нито един автор, опитал се да атакува легендата за Граал в нейната цялост, не е успял приживе да завърши своята творба. Малори, Тенисон и Вагнер, авторите на най-популярните версии, до такава степен са изопачили основния сюжет, че съдържанието на легендата в техните версии е или неразпознаваемо или негодно — може би благодарение на това те са избегнали съдбата на другите. Но всички истински разкази за Граал, „Conte de Graal“ на Кретиен де Троайя от дванадесети век или цикълът на Робер де Борон за Граал от тринадесети век, или „Пърсифал“^[1] на Волфрам фон Ешенбах, или „Вълшебната царица“ на Спенсър от шестнадесети век, са останали незавършени поради смъртта на техните автори. В края на деветнадесети век един американец, Ричард Ховей, започнал цикъл от единадесет Граалови драми и умрял преди да завърши петата. По същия начин приятелят на Луис Карол, автора на „Алиса в страната на чудесата“, Джордж Мак Доналд не успял да завърши своя „Произход на легендата за Св. Граал“. Така станало и с цикъла поеми на Чарлз Уилиям „Талезин в Логре“^[2]. Сто години по-късно…

— Би ли млъкнал най-сетне! Ей Богу, ако си мъчех мозъка като теб, досега да съм откачил!

Катин въздъхна и изключи записващото си устройство.

— Ох, Мишок, аз пък щях да се побъркам, ако правех толкова малко, колкото правиш ти.

Мишока прибра инструмента си обратно в сака, кръстоса ръце отгоре му и облегна брадичка върху дланите си.

— Е, хайде де, Мишок. Виж, аз спрях да бърборя. Не бъди толкова мрачен. Защо си толкова тъжен?

— Сиринкса ми…

— Голяма работа, че имал една драскотина. Та ти го провери вече десет пъти и ти каза, че това няма да му се отрази на свиренето.

— Не, не инструмента — челото на Мишока се сбърчи. — Това, което капитанът направи с… — Той разтърси глава при самия спомен.

— О-о-о.

— Но дори и това не е.

— Тогава какво?

Мишока отново поклати глава.

— Когато претичах през потрошеното стъкло, за да…

Катин кимна.

— Отвън топлината беше невероятна. На третата крачка вече си мислех, че няма да успея. Тогава видях къде го беше оставил капитана, по средата на склона. Стиснах очи и продължих да вървя. Имах чувството, че ще ми изгори босия крак, и се наложи половината път надолу да подскачам на другия. Както и да е, стигнах до него, взех го и… Тогава ги видях.

— Принс и Ръби ли?

— Тя се опитваше да го издърпа горе на скалата. Щом ме видя, тя спря. Аз се уплаших. — Вдигна очи от ръцете си. Пръстите му бяха стиснати, ноктите му се впиваха в мургавите длани. — Обърнах сиринкса към нея и едновременно пуснах светлина, звук и мирис. Много силно. Капитанът не знае как да накара сиринкса да направи, каквото той иска. Но аз зная. Тя ослепя, Катин. И по всяка вероятност съм пръснал и двете й тъпанчета. Лазерният лъч бе толкова силен, че косата й пламна, после огъня обхвана дрехата й…

— О, Мишок…

— Бях страшно уплашен, Катин! След всичко което става между капитана и тях. Но, Катин… — Шепотът се заблъска във всички буци в гърлото на Мишока. — Не е хубаво да си толкова уплашен…

— Кралицата на мечовете.

— Краля на мечовете.

— Влюбените. Аз съм. Асо мечове…

— Тайи, ела и смени Идас за малко. — Гласът на ван Рей прозвуча от високоговорителите.

— Слушам. Тройка мечове само глупак може да играе. От мен Императрицата. Аз съм. — Тя събра картите, стана от масата и тръгна към своята проекционна камера.

— Ей, Мишок? — протегна се Себастиан.