Самюъл Дилейни
Свръхнова (16)

Федерация Плеяди, оня свят, 3172

„…от осемнадесет часа.“ Така завърши радиоинформацията.

— Ще бъде ли това достатъчно добър дом за теб? — попита Мишока.

Лео плъзна поглед по полето.

— Никога не съм тези пространства обикалял — отбеляза рибарят. Надалеч, чак до хоризонта, се стелеше море от натрошени ледове. — Но огромни членестоноги шестокраки нхари на стада из това море местят се. С харпуни дълги колкото петима високи мъже тях рибарите хващат. Това е Плеяди. То ми е дом достатъчно.

Той се усмихна, изпусна въздух и издишаната пара замъгли сините му очи.

— Това е и твоят свят, нали, Себастиан? — попита Катин. — Сигурно се чувстваш добре, връщайки се у дома.

Себастиан отблъсна тъмното крило, което пляскаше пред очите му.

— Мой е, но… — той се огледа и сви рамене. — Аз от Тхул съм. Това по-голям град е, на четвърт обиколка на другия свят намира се. Много далеч оттук е и много различен е. — Той погледна нагоре към сумрачното небе. Сестрата бе високо, една замъглена перла зад покров от оловносиви облаци. — Много различен. — Той поклати глава.

— Наш свят, да — каза Тайи, — но изобщо наш дом не е.

Когато заговориха, застаналият няколко стъпала пред тях капитан се обърна назад.

— Вижте — той посочи портала. Под белега лицето му оставаше неподвижно. — Няма го дракона по спираловидните колони. Това е нашият дом. За теб, за теб, за теб и за мен, това е дом!

— Достатъчно дом — повтори Лео. Но в гласа му прозвуча сдържаност.

Тръгнаха след капитана и минаха през портала без змея.

Пейзажът бе обагрен с всички цветове на обгоряло:

Мед: окислена до изпъстрено с жълти петна зелено.

Желязо: черна и червена пепел.

Сяра: с тинест, възмораво кафяв окис.

Цветовете като лепкави петна извираха от прашния хоризонт и се повтаряха по стените и кулите на Града. Линсеъс присви сребърните ресни по клепачите си, за да погледне небето, където рой сенки като полудели черни листа трепкаха срещу изтощеното слънце, което дори по пладне излъчваше вечерна светлина. Той погледна назад към животното, кацнало на рамото на Себастиан, което беше разперило крила и дрънкаше с верижката си.

— Как се чувства слугата на вожда в къщи? — Той се протегна, за да погали кацналото нещо, но бързо отдръпна бялата си ръка от черната лапа.

Близнаците се спогледаха и се разсмяха.

Спуснаха се надолу към Града на ужасната нощ.

На половината път надолу Мишока се обърна и тръгна обратно, нагоре по ескалатора.

— Това не е… Това не е Земята.

— Ъъ? — Катин се плъзгаше наблизо, той видя Мишока и също тръгна обратно по неговата си пътечка.

— Катин, погледни всичко това там долу. Това не е Слънчевата система. Това не е Дракон.

— Това пътуване ти е първото излизане извън Слънчевата система, нали?

Мишока кимна с глава.

— Нещата не са кой знае колко различни.

— Но погледни, Катин, само погледни!

— Градът на ужасната нощ — замислено промърмори Катин. — Колко много светлини. Те сигурно се страхуват от тъмнината.

Те постояха още миг, загледани в разчертаното шахматно табло: богато украсени шахматни фигури, купчина царе, царици и топове, струпани офицери и пешки.

— Хайде — каза Мишока.

Двадесетметровите метални ленти, от които бе направена гигантската стълба, ги смъкнаха надолу.

— Я по-добре да се държим за капитана.

Улиците около космодрума бяха пълни с хотели, които даваха евтини стаи под наем. Маркизите им се надвесваха над тротоарите, рекламираха дансинги и психорами. Мишока се загледа през прозрачните стени към хората, които плуваха в оздравителния клуб.

— Не е по-различно отколкото на Тритон. Шест пенса? Цените им обаче са далеч по-ниски, по дяволите.

Половината от хората по улиците бяха явно членове на екипажи или офицери. Улиците бяха пълни с народ.

Мишока чу музика. Стори му се, че идва от отворените врати на баровете.

— Ей, Тайи — Мишока посочи един навес. — Работила ли си някога на такова място?

— Да, в Туле.

Експертни предсказания: буквите от надписа проблясваха, смаляваха се и се увеличаваха.

— В Града ще останем…

Всички се обърнаха към капитана.

— …пет дена.

— На кораба ли ще ги прекараме? — попита Мишока. — Или тук в града, където ще можем да се позабавляваме?

Близо до края му белегът се преряза от три линии една до друга: челото на капитана се набърчи.

— Всички вие разбирате, каква опасност ни дебне — погледът му се плъзна по околните сгради. — Не. Няма да сме нито тук, нито на кораба. — Той влезе в комуникационната кабина. Без да си прави труда да затваря вратите, той постави ръката си пред индукционните пластини. — Тук е Лорк ван Рей. Йоргос Сецуми там ли е?

— Дали е свършило съвещанието му ще проверя.

— Негов андроид също може да ми свърши работа — отвърна Лорк. — Искам една дребна услуга.

— С вас, г-н ван Рей, той винаги лично предпочита да говори. Момент, свободен мисля е.

В комуникационната колона се появи една материализирана фигура.

— Лорк, толкова много време теб не съм виждал. Какво за теб мога да направя?

— Ще използва ли някой Таафайт на Голд през следващите десет дена?

— Не. Аз в Туле сега съм и през следващия месец тук ще остана. Разбрах, че в Града си и от място за отсядане, така ли е, се нуждаеш?

Катин вече беше забелязал, че капитанът премина от един диалект на друг.

Гласовете на капитана и Сецуми излъчваха незабележими прилики, които им придаваха характерно звучене. Катин разпозна една обща ексцентричност, която определи за себе си като акцент на висшето общество в Плеяди. Той погледна към Тайи и Себастиан, за да види тяхната реакция. Откри почти незабележимо движение на мускулите около очите. Катин отново се обърна към комуникационната колона.

— С мен водя цяла тумба, Йорги.

— Лорк, моят дом и твой дом е. Надявам се, че ти и твоите спътници доволни ще останете.

— Благодаря, Йорги. — Лорк излезе от комуникационната кабина.

Хората от екипажа се спогледаха.

— Има една възможност — каза Лорк, — тези пет дни, които ще прекарам на оня свят да се окажат последните в живота ми. — Настоятелно той потърси тяхната реакция. Също толкова настоятелно всички се опитаха да скрият реакциите си. — Независимо от всичко, можем да си прекараме времето приятно. Да минем оттук.

Еднорелсовото влакче изпълзя нагоре по релсата и ги понесе през Града.

— Това ли Голд е? — попита Тайи Себастиан.

Мишока зад тях притисна лице до стъклото.

— Къде?

— Там — Себастиан посочи през площадите. Между блоковете река от разтопена лава прорязваше Града.

— Ей, това е също като на Тритон — възкликна Мишока. — Ядрото на тази планета също ли е от разтопен илирион?

Себастиан поклати глава.

— Цялата планета твърде голяма за това е. Само пространството под всеки град. Проломът Голд се нарича.

Мишока гледаше крехките оголени скали, които се спускаха към лавата на пролома.

— Мишок?

— Ъъ? — той погледна нагоре и видя, че Катин извади записващото си устройство. — Какво искаш?

— Направи нещо.

— Какво?

— Експериментирам. Направи нещо.

— Какво искаш от мен да направя?

— Каквото ти дойде на ум. Хайде.

— Ами… — Мишока се замисли. — Добре.

И Мишока направи нещо.

От другата страна на возилото близнаците се обърнаха да гледат.

Тайи и Себастиан погледнаха Мишока, после се спогледаха и отново се обърнаха към Мишока.

„Образите — заговори Катин към записващото устройство, — се очертават най-ярко с техните действия. Мишока се отстрани от прозореца, после размаха ръце веднъж, втори път. По израза му мога да определя, че изненадата ми, предизвикана от спонтанната му реакция го забавлява, но в същото време е любопитен дали тя ме задоволява. Отново отпусна ръцете си на прозореца, диша малко тежко, ставите му са опрени на перваза…“

— Ей — каза Мишока. — Аз просто размахах ръце. Тежкото дишане, ставите ми, това не играеше…

„Ей — каза Мишока, пъхайки пръста си в скъсания отстрани панталон. — Аз просто размахах ръце. Тежкото дишане, коленете ми, това не играеше…“

— По дяволите!

„Мишока извади пръста си от дупката, сви нервно юмрук, възкликна: «По дяволите!», после се извърна отчаян. Има три типа действия: целенасочени, по навик и безцелни. Образите, за да бъдат непосредствени и разбираеми, трябва да бъдат представени чрез всичките три вида.“

Катин погледна към предната част на вагона. Капитанът се взираше през извития панел, който оформяше покрива. Жълтите му очи бяха вперени в Нейната охтичава светлина, пулсираща като огнени петна в едно огромно пепелище. Светлината беше толкова слаба, че той дори не чувстваше нужда да примижи.

„Аз съм поразен — заговори Катин на скъпоценната си кутия, — въпреки всичко. Огледалото на моите наблюдения се завърта, и това, което на пръв поглед е изглеждало безцелно, твърде често се оказва въпрос на навик. Това, което съм приемал като действия по навик, впоследствие се оказва част от някакъв голям план. А това, което първоначално съм приемал като целенасоченост, избива в безцелна реакция. Огледалото се обръща отново и целта, от която според мен е бил обсебен образът, се оказва просто един навик, неговите навици са неоправдано безсмислени, докато действията, които аз разглеждам като безцелни, издават най-демонична преднамереност.“

Жълтите очи се откъснаха от уморената звезда. Около белега лицето на Лорк се раздвижи, предизвикано от някакви гримаси на Мишока, които Катин беше пропуснал.

Ярост, помисли си Катин. Ярост, да, той се смее. Но как ли би могъл човек да различи смеха от яростта в изражението на това лице?

Но и другите също се смееха.

— Какъв е този пушек? — попита Мишока, като пристъпваше около една вдигаща пара решетка върху паважа.

— Мисля, че това просто канализационна решетка е — отвърна Лео. Рибарят се загледа в мъглата, която се стелеше над стълба с ярко индукционно-флуоресцентно улично осветление. До земята парата се свиваше на кълба и се провисваше. При светлината на лампата тя танцуваше и трептеше.

— Таафайт се намира точно в края на тази улица — каза Лорк.

Изкачиха се по хълма, минаха покрай десетина други решетки, които изпускаха пара в безкрайната вечер.

— Предполагам, че Голд е точно…

— …точно зад онзи насип, нали?

Лорк кимна на близнаците.

— Що за място е Таафайт? — попита настоятелно Мишока.

— Това е място, където аз се чувствам удобно. — Затаено страдание играеше по лицето на капитана. — И където няма да ми досаждате. — Лорк посегна да го шляпне, но Мишока клекна и избегна плесницата. — Пристигнахме.

Лорк сложи ръката си върху една пластинка и дванадесет футовата порта от кованото желязо с парчета цветно стъкло в него се плъзна встрани пред него.

— Помни ме още.

— Таафайт не е твой, нали? — попита Катин.

— Това място принадлежи на мой стар съученик, Йоргос Сецуми, който е собственик на рудодобивната компания Плеяди. Преди десетина години бях чест гост тук. Оттогава ключът има отпечатъка на мойта ръка. Същото направих и аз за него в част от моите имоти. Сега не се виждаме често, но сме си много близки.

Влязоха в градината на Таафайт.

Цветята тук никога не бяха виждали истинска светлина. Цветовете им бяха пурпурни, кестеняви, виолетови — вечерни цветове. Подобните на люспи пъпки на паяковата тилда лъщяха по голите клони. Имаше много ниски храсти, но всички по-високи растения бяха стройни и пръснати наоколо толкова нарядко, че да хвърлят колкото се може по-малко сянка върху останалите.

Самата фасада на Таафайт бе с извита форма, цялата от огънато стъкло. Никъде наоколо не се виждаха никакви стени, а самата сграда се сливаше с градината. Една пътечка водеше до нещо като стъпала, врязани в скалата, под която вероятно се намираше входната врата.

Щом Лорк сложи ръката си върху пластинката на вратата, светлинки заблещукаха в цялата къща, по прозорците над тях, в края на коридорите, отразяваха се по ъглите или преминаваха през полупрозрачните стени, изпъстрени като виолетов нефрит или кехлибар с черни шарки. Дори под краката им: част от пода беше прозрачна и те можеха да видят как светлината нахлуваше в стаите по долните етажи.

— Хайде, влизайте.

Те тръгнаха след капитана по бежовия килим. Катин мина напред, за да разгледа една полица, с наредени по нея бронзови статуетки.

— Бенин? — попита той капитана.

— Мисля, че да. Йоргос беше страстен почитател на Нигерия от тринадесети век.

Катин се обърна към отсрещната стена и очите му се разшириха.

— Това не може да са оригиналите. — Той присви очи. — Фалшификати на ван Меегерен, нали?

— Не, опасявам се, че това са точно ясни стари копия.

Катин се подсмихна.

— Сякаш ми е все още пред очите „Под Сириус“ на Дехай.

Продължиха напред, за да прекосят хола.

— Мисля, че тук има барче — Лорк свърна към една врата.

Светлините светеха с половин капацитет заради това, което нахлуваше иззад четиредесетфутовата стъклена витрина отсреща.

Жълтите светлини в стаятт танцуваха върху басейна с пясък от млечен опал, размесен с отломки от ограждащата го скала. В стаята, върху въртяща се поставка, вече пристигаха освежителни напитки. Върху подвижни стъклени лавици бяха подредени бледи статутетки. В големия хол имаше бронз от Бенин, тук имаше ранен Сикладикс, прозрачен и безизразен.

Вън от стаята беше Голд.

Отдолу сред възсолените чукари лавата пламтеше и светеше като ден.

Реката от разтопена лава минаваше точно под прозорците и хвърляше сенките на чукарите по тавана, между дървените греди.

Мишока направи крачка напред и каза нещо беззвучно.

Тайи и Себастиан присвиха очи.

— Не е ли това тук…

— …нещо, което си заслужава да се види!

Мишока затича около пясъчния басейн, облегна се на стъклото с ръце от двете страни на лицето му. После им се усмихна през рамо.

— Това е все едно да се озовеш точно долу, в средата на някой от Хеловете на Тритон!

Когато лавата изригна в Голд, нещото с плясък се спусна от рамото на Себастиан на пода и се скри зад своя господар. Падащите огньове хвърлиха светлина върху лицата им.

— Коя отвара от оня свят искате да опитате първо? — попита Лорк близнаците, които разглеждаха бутилките върху поставката.

— Тази в червената бутилка…

— …в зелената бутилка изглежда примамливо…

— …не толкова примамливо, колкото някои от питиета, които пиехме на Табман…

— …Бас хващам, че на Табман щеше да има и нещо, което се казва блаженство…

— …нали знаеш какво е това блаженство, капитане?

— Няма блаженство — Лорк вдигна бутилките, по една в двете си ръце. — Червената или зелената. И двете са добри.

— Със сигурност мога да поема малко…

— …аз също. Но предполагам, че той не може…

— …предполагам, че не. Та за мен…

— …червената…

— …зелената.

— По едно и от двете. Хайде.

Тайи докосна ръката на Себастиан.

— Какво има? — Себастиан се намръщи.

Тя посочи стената точно в момента, когато една от лавиците отминаваше плавно покрай дълга картина.

— Гледката от Туле към Усойния Равин е! — Себастиан стисна рамото на Лео. — Виж! Това моят дом е!

Рибарят погледна нагоре.

— Точно от задния прозорец на къщата, където съм роден гледаш — каза Себастиан, — Всичко това, което виждаш е.

— Ей — Мишока се пресегна, за да потупа Катин по рамото.

Катин премести поглед от скулптурата, която разглеждаше, към мургавото лице на Мишока.

— А?

— Оная табуретка гам. Помниш ли, ти на кораба разказваше за вещите от Република Вега?

— Да.

— Тази табуретка от тях ли е?

Катин се усмихна.

— Не. Всичко тук носи белезите на дизайна от времето на празвездните полети. Цялата тази стая е точно копие на елегантно американско жилище от двадесет и първи или и втори век.

Мишока кимна.

— О!

— Богатите винаги страстно се увличат по старините.

— Никога досега не съм попадал на такова място — Мишока огледа цялата стая. — Струва си, а?

— Да, струва си.

— Елате да си вземете отровата — извика Лорк от подиума.

— Мишок! Сега на сиринкса си ще посвириш ли? — Лео донесе две халби и пъхна едната в ръцете на Мишока, а другата — в ръцете на Катин. — Свири. Скоро долу, на заледените докове ще си отида. Мишок, за мен посвири.

— Свири нещо, дето ние да танцуваме…

— …танцувай с нас, Тайи. Себастиан…

— …Себастиан, ще танцуваш ли и ти с нас?

Мишока се зарови в торбата си.

Лео отиде да вземе халба и за себе си, върна се и седна на табуретката. Заради светлината на Голд, образите, които изтръгваше Мишока, бяха бледи. Но музиката бе изпъстрена с остри, настойчиви четвърт тонове. Намирисваше на купон.

Седнал на пода, Мишока придържаше корпуса на сиринкса с възчерното си мазолесто стъпало, отбиваше такта с върха на обутия си крак и се поклащаше, а пръстите му хвърчаха. Светлината от Голд, от посудата в стаята, от сиринкса на Мишока, шибаше бясно капитана в лицето. Двадесет минути по-късно той каза:

— Мишок, смятам да те отвлека за малко.

Мишока спря да свири.

— Какво искаш, капитане?

— Компания. Излизам.

Лицата на танцуващите помръкнаха.

Лорк завъртя някакво копче на подиума.

— Бях пуснал сензорния магнитофон на запис.

Музиката екна отново. Призрачни видения от сиринкса на Мишока отново затанцуваха заедно с образите на Тайи, Себастиан и близнаците, чу се и техният смях…

— Къде отиваме, капитане? — попита Мишока. Сложи сиринкса си долу, върху торбата.

— Мисля, че имаме нужда от нещо тук. Отивам да намеря малко блаженство.

— Искаш да кажеш, че знаеш…

— …къде може да се намери поне малко?

— Плеяди е моят дом — обади се капитана. — Ще ни отнеме около час. Хайде, Мишок.

Ей, Мишок, би ли си оставил…

— …сиринкса тук, при нас…

— …сега? Всичко ще е наред. Ние няма…

— …няма да му направим нищо.

Със свити устни Мишока погледна първо близнаците, а после инструмента си.

— Добре. Можете да свирите. Но ще внимавате, нали?

Той тръгна към Лорк, застанал на вратата.

Лео тръгна с тях.

— Време ми да тръгвам е.

Вътре в Мишока изненадата се отвори като рана пред неизбежното. Той запремигва.

— Капитане, за пътуването благодаря ти.

Те прекосиха огромния хол и тръгнаха през градината на Таафайт. Зад портала спряха до една от димящите решетки.

— За ледените докове да тръгнеш оттук надолу трябва. — Лорк посочи с пръсти надолу по хълма. — Можеш еднорелсовата железница до последната спирка да хванеш.

Лео кимна. Сините му очи срещнаха черните очи на Мишока и върху лицето му се изписа притеснение.

— Е, Мишок, може пак да се видим някой ден, нали?

— Да — отговори Мишока. — Може би.

Лео се обърна и тръгна надолу по задимената улица, сандалите му шляпаха.

— Ей — извика след миг Мишока.

Лео се обърна и го погледна.

— Аштън Кларк.

Лео се усмихна и продължи но пътя.

— Знаеш ли — обърна се Мишока към Лорк, — може би никога в живота си няма повече да го видя. Хайде, капитане.

— Близо ли сме до космодрума? — попита Мишока. Вървяха по препълнените с хора стълби край спирката на еднорелсовата железница.

— Съвсем наблизо, стига се пеша. Намираме се на около пет мили от Таафайт надолу по Голд.

Напръсканите от дъжда вагончета тъкмо пристигаха. Чакащите пътници се отразяваха върху мокрите павета на улицата. Група младежи — две от момчетата бяха със звънчета на вратовете си — тичаха около един старец и се смееха. Той се обърна, повървя след тях няколко крачки с протегната ръка. После се обърна и дойде при Мишока и Лорк.

— На стария човек с нещо помогнете ли? Утре, утре в работа включват мен. Но довечера…

Мишока се обърна към просяка, но Лорк продължи невъзмутимо.

— Какво е това тук? — Мишока посочи една висока аркада цялата в светлини. Хората се блъскаха пред една врата на силно осветената улица.

— Тук няма блаженство.

Завиха зад ъгъла.

В далечината, пред една ограда стояха двойки. Лорк пресече улицата.

— Там долу е другият край на Голд.

Под варовиковия скат осветените скали се врязваха в нощта. Една от двойките се отдалечи, ръка в ръка и с пламнали лица.

Един мъж с дреха от ламе, с бляскащи коси, ръце и рамене, се качваше по пешеходната пътека. На врата му беше окачен голям поднос с бижутерия. Девойката го спря. Тя купи от продавача едно бижу и, смеейки се, го сложи върху челото на своя приятел. От скъпоценните камъни в центъра излизаха обшити с паети ленти и се заплитаха в дългата му коса. Те се смееха шумно в горния край на мократа улица.

Лорк и Мишока стигнаха до края на оградата. Група униформени патрули от Плеяди изкачваха каменните стъпала, зад тях три момичета тичаха и пищяха. Пет момчета ги догониха и писъците преминаха в смях. Мишока се обърна и ги видя да се скупчват около продавача на бижутерия.

Лорк тръгна надолу по стълбите.

— Какво има там долу? — Мишока подтичваше след него.

От едната страна на просторните стълби имаше хора, насядали около маси пред кафенетата, издълбани в скалната стена, които пиеха нещо.

— Изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, капитане. — Мишока хвана Лорк за лакътя. — Коя е тази? — Той се втренчи подир една от минаващите. Сред леко облечените хора тя правеше впечатление с тежката си, обточена с кожи парка.

— Тя е една от твоите ледо-рибари — каза капитанът. — Скоро и Лео ще носи такова нещо. Повечето време те прекарват извън отоплената част на Града.

— Накъде всъщност отиваме?

— Струва ми се, че беше оттук надолу — те свиха покрай обвита в мъгла скална тераса. Няколко прозореца бяха издълбани в каменната стена. Иззад щорите им струеше синя светлина. — Собствениците на тези места се сменят на всеки няколко месеца, а аз не съм бил вече пет години в Града. Ако не намерим мястото, което търся, ще намерим друго, което също ще ни свърши работа.

— Що за място е това?

Чу се писък на жена. Една врата се отвори с трясък. Тя залитайки изскочи навън. Изведнъж от тъмнината се протегна друга жена, хвана я за ръката, удари й две плесници и я дръпна обратно вътре. Вратата се затръшна при втория писък. Един възрастен човек — вероятно друг ледо-рибар — влачеше млад човек през рамото си.

— В стаята, дето си взел, ще теб заведем. Главата си изправена дръж. Всичко наред ще е. В стаята ще теб заведем.

Мишока ги гледаше как се олюляваха. Една девойка беше се спряла отзад близо до каменните стълби. Тя клатеше глава. Най-сетне той кимна и двамата тръгнаха обратно.

— Мястото, за което си мисля, освен всичко друго, беше и място на процъфтяващ бизнес, където набираха хора за работа в рудниците на Външните колонии и вземаха комисионна за всеки новак. Всичко беше напълно легално: във Вселената има много глупави хора. Аз съм бил надзирател в един от тези рудници съм виждал нещата от другата им страна. Не е много приятна. — Лорк надникна през вратата. — Името е друго, но мястото е същото.

Той тръгна надолу по стълбите. Мишока бързо се огледа и го последва. Влязоха в дълга стая с дъсчен бар-плот покрай едната стена. Няколко мултихромни платна хвърляха бледа светлина.

— И хората са същите.

Един мъж, по-възрастен от Мишока, но по-млад от Лорк, със сплъстена коса и мръсни нокти, се приближи до тях.

— Какво мога да направя за вас, момчета?

— Имате ли нещо, дето може да ни накара да се чувстваме добре?

Той притвори едното си око.

— Седнете.

Минаваха неясни фигури и се спираха пред бар-плота.

Лорк и Мишока се шмугнаха в едно сепаре. Мъжът издърпа един стол, обърна го, изтърси го и седна в челото на масата.

— Колко добре искате да се почувствате?

Лорк сложи ръцете си на масата с длани, обърнати нагоре.

— Долу си имаме… — мъжът погледна към вратата в дъното, където непрекъснато влизаха и излизаха хора. — …патобаня.

— Какво е това? — попита Мишока.

— Едно място с кристални стени, които отразяват цвета на твоите мисли — отвърна Лорк.

— Оставяш си дрехите пред вратата и плуваш между колони от светлини в поток от глицерин. Той е загрят до температурата на тялото, в резултат на което всички сетива се притъпяват. След съвсем кратко време, лишен от пряк контакт с осезаемата действителност, ти лудваш. И собствените ти психотични халюцинации правят цяло представление върху пода. — Той отново погледна мъжа. — Искам нещо, което да вземем с нас.

Зад тънките устни на мъжа тракнаха зъби.

Върху подиума в края на бара голо момиче излезе в кръга от светлина с коралов цвят и започна да пее поема. Седналите на бара пляскаха в такт.

Мъжът попоглеждаше ту капитана, ту Мишока.

Лорк събра дланите си.

— Блаженство.

Веждите на мъжа се вдигнаха чак под сплъстената му коса, после се смъкнаха надолу по челото му.

— Така и предполагах — собствените му длани също се събраха.

Мишока погледна момичето. Кожата й беше неестествено лъскава. „Глицерин“, помисли си Мишока. Да, глицерин. Той се облегна на каменната стена и бързо се дръпна. Капки вода се стичаха по студения камък. Мишока избърса рамото си и отново погледна към капитана.

— Ще поизчакаме.

Мъжът кимна. След малко се обърна към Мишока и каза:

— Как ти и този красавец си изкарвате прехраната?

— Екипаж сме на… товарен кораб. — Капитанът едва забележимо кимна, за да изрази одобрението си.

— Знаете ли, във Външните колонии има много хубава работа. Мислили ли сте някога да се хванете на работа в мините?

— Работил съм в мините три години — отвърна Лорк.

— О-о! — мъжът замълча.

След миг Лорк попита:

— Ще изпратиш ли някого за блаженство?

— Вече изпратих — лека усмивка мина по лицето му.

Момичето свърши поемата и на бара ритмичното ръкопляскане премина в бурни овации. Тя скочи от подиума, и се завтече през залата към тях. Мишока я видя, как бързо грабна нещо от един от мъжете на бара. Тя се прегърна с мъжа, който седеше на тяхната маса. Ръцете им се сплетоха и след като тя побягна в сянката. Мишока видя как мъжа сложи ръка на масата със свити пръсти, повдигнати от нещо под тях. Лорк постави ръката си отгоре, за да я скрие напълно.

— Три паунда — каза мъжът.

С другата си ръка Лорк сложи три банкноти на масата.

Мъжът протегна ръка и ги взе.

— Хайде, Мишок, получихме това, което искахме.

Лорк се надигна и тръгна през залата. Мишока хукна след него.

— Ей, капитане! Този не говореше като човек от Плеяди!

— На място като това те винаги говорят езика на клиента си, независимо какъв е той. Оттам си изкарват парите.

Когато стигнаха до вратата, мъжът отново ги извика. Той кимна на Лорк и каза:

— Исках само да ти напомня, че ако искаш още, можеш да дойдеш пак. Чао, красавецо.

— Ще се видим отново, грознико. — Лорк излезе. Нощта беше студена. Той спря на най-горното стъпало, захлупи с длани лицето си и пое дълбоко въздух. — Насам, Мишок. — Той протегна ръце. — Я си смръкни!

— Какво да направя?

— Поеми дълбоко въздух, задръж го за малко и после го изпусни.

Мишока се наведе и видя да се появява сянка, която не беше неговата. Мишока отскочи.

— Добре де. Какво ти стана?

Мишока погледна нагоре, а Лорк надолу, но и двамата видяха патрулния.

Лорк присви очи и разтвори ръце.

Патрулният реши да не обръща внимание на Мишока и погледна Лорк.

— О-о! — с долната си устна той покри горната. — Можеше да е нещо опасно. Нещо незаконно, нали разбирате?

Лорк кимна.

— Можеше да бъде.

— Тези места наоколо трябва все да се държат под око.

Лорк кимна отново.

Същото направи и патрулният.

— Я ми кажете, какво ще стане, ако се отклоня малко от закона, ще позволите ли?

Мишока забеляза усмивката, която капитанът не остави да се появи на лицето му. Лорк вдигна ръце към патрулния.

— Подрусай се малко.

Патрулният се наведе, пое въздух и се изправи.

— Благодаря — рече той, обърна се и изчезна в тъмнината.

Мишока го проследи за миг, поклати глава, сви рамене и направи циничен жест на капитана.

Хвана Лорк за ръцете, наведе се над него, изпразни дробовете си и отново пое дълбоко въздух. След като го задържа почти минута, той избухна:

— И сега какво се очаква да стане?

— Не се безпокой за това — отвърна Лорк. — То стана.

Отново тръгнаха по терасата покрай сините прозорци. Мишока гледаше реката от светеща лава. След миг каза:

— Знаещ ли, щеше ми се сиринксът да беше тука. Свири ми се.

Почти бяха стигнали до стъпалата с отворените ярко осветени кафенета. Ехтеше силна музика. Някой от седящите около масата изпусна чаша, която се счупи на каменния под, но дрънченето не се чу заради избухналите викове. Мишока погледна ръцете си.

— От тази дрога просто ръцете ме сърбят.

Те отново тръгнаха нагоре по стъпалата.

— Когато бях дете, там, на Земята, в Атина имаше една улица точно като тази. Одос Минисилеос, минаваше точно през Плака. Нали знаеш, че съм работил на няколко места в Плака? Златния затвор, ’О кай ’Х. Изкачваш се по стълбите от Адриану и точно отгоре се намира задната колонада на Ерехтейона, осветена от прожектора на върха на хълма, над стените на Акронола. И там хората, насядали по масите от двете страни на улицата, точно по същия начин чупят посудата и се смеят. Капитане, бил ли си някога на Плака в Атина?

— Само веднъж и то много отдавна — отвърна Лорк. — Тогава съм бил колкото тебе. И то само за една вечер.

— Значи не познаваш околностите там. Не, разбира се, ако си бил само за една вечер. — Дрезгавото хриптене на Мишока се засили. — Вървиш нагоре по каменните стъпала на улицата, докато затворят всички нощни заведения и не виждаш нищо друго освен мръсотия, трева и чакъл, но ти продължаваш да вървиш, а руините непрекъснато напомнят за себе си върху стената. И стигаш до мястото, наречено Анафиотика. Това значи „Малката Анафи“, нали? Анафи е бил остров, почти разрушен от едно земетресение преди много, много години. Раздали им малки каменни къщички точно на склона на планината, с улици, широки по осемнадесет инча и толкова стръмни стъпала, сякаш се изкачваш по бояджийска стълба. Познавах един човек, който имаше къща там. И винаги след работа хващах по някое момиче. И намирах малко вино. Дори когато бях дете, все си хващах момичета… — Мишока щракна с пръсти. — Изкатервахме се до покрива по една ръждясала вита стълба точно пред входната врата и пропъждахме котките. Свирехме, пиехме вино и гледахме първо надолу към града, проснат в подножието на планината като килим от светлини, а после нагоре, към планината, където имаше малък манастир, щръкнал като бяла пищялна кост на върха. Веднъж се забавлявахме твърде шумно и възрастната жена от къщата отгоре изля върху нас една кана. Ние обаче продължихме да се смеем насреща й, да крещим и я накарахме да стане и да дойде при нас, за да пийне чаша вино. А небето вече започваше да светлее над планините, зад манастира. Обичах това, капитане. И продължавам да го обичам. Сега свиря много по-добре от преди. То е, защото много свиря. Искам да изсвиря всички неща, които виждам наоколо си. Но около мен има много неща, които аз виждам, но ти не можеш да видиш. Аз трябва и тях да изсвиря. А това, че не можеш да ги докоснеш, не значи че не можеш да ги помиришеш, видиш или чуеш. Аз обикалям от един свят на друг и всичко, което виждам в тях ми харесва. Ти познаваш извивката на ръката си в ръката на някой друг човек, който за теб е много по-важен от всеки друг, нали? Това са спиралите на галактиките, преплетени една в друга. Ти познаваш извивката на своята ръка, когато другата ръка си е отишла и ти се опитваш да си спомниш усещането, нали? Няма друга такава извивка. Аз искам да изсвиря и да съпоставя тези неща. Катин казва, че съм уплашен. Да, уплашен съм, капитане. Плаши ме всичко около мен. Каквото и да видя, всичко ми се набива в очите, полепва по пръстите и езика ми. Харесва ми настоящето. Това значи, че трябва да живея в страх. Защото настоящето е страховито. Но поне не ме е страх да бъда уплашен. Катин напълно се е заровил в миналото. Разбира се, миналото е това, което прави настоящето, както настоящето прави бъдещето. Капитане, край нас бушува разрушителна река. И ние можем да слезем долу и да пием само от едно място, което се нарича „настояще“. Ето, аз свиря на моя сиринкс и това е нещо като покана за всеки да дойде при нас и да пие. Когато свиря, искам всички да ръкопляскат. Защото когато свиря, аз съм там горе, виж, при канатоходците, балансирам върху онзи неистов ръб на лудостта, където съзнанието ми все още работи. Аз танцувам върху жарава. Когато свиря, аз водя всички останали танцьори натам, където ти и ти — Мишока посочи минаващите хора, — и той и тя не могат да стигнат без моя помощ. Капитане, преди три години, когато бях на петнадесет, в Атина, спомням си една утрин горе на покрива. Бях се облегнал на асмалъка, а лъскавите листа на лозата галеха бузите ми. В ниското гаснеха светлините на града. Танците бяха свършили и две от момичетата оправяха червената покривка върху желязната маса. Изведнъж си зададох въпроса: „Какво правя аз тук?“ И после отново: „Какво правя аз тук?“ И стана нещо, сякаш мозъкът ми се изпълни с мелодия, повтаряна отново и отново. Тогава се уплаших, капитане. Бях възбуден и щастлив и уплашен до смърт, но бас ловя, че съм бил широко ухилен, както съм сега. Ето така я карам аз, капитане. Нямам глас да пея или да крещя. Но свиря на моята арфа, нали? И какво правя аз сега, капитане? Катеря се по друга улица с каменни стъпала на светове разстояние, после ще слизам, а сега е нощ, щастлива и страшна като дявол. Какво правя тук сега? Да! Какво правя?

— Изливаш си душата, Мишок — Лорк стана от мястото си на най-горното стъпало. — Хайде да се връщаме в Таафайт.

— О, да. Разбира се, капитане. — Внезапно Мишока се вгледа в съсипаното лице. Капитанът го гледаше. Дълбоко, някъде в начупените линии и светлосенки Мишока съзря насмешка и състрадание. Той се засмя. — Щеше ми се да е тук сега моя сиринкс. Щях да свиря така, че очите ти да изскочат. Щях да ти обърна носа с двете ноздри наопаки и щеще да станеш два пъти по-грозен, отколкото си сега, капитане! — После погледна към отсрещната страна на улицата: изведнъж мокрият паваж, хората, светлините и техните отражения се завъртяха като в калейдоскоп в премрежените му от сълзи очи. — Щеше ми се да е тук сега моят сиринкс — отново промърмори Мишока, — да е тук при мен сега.

Те поеха обратно към спирката на еднорелсовата железница.

 

 

„Хранене, спане, текущи заплати, как бих могъл да обясня сегашната концепция за тези три неща на някого от, да речем, двадесет и трети век?“

Катин бе седнал встрани, в ъгъла. Купонът течеше и той гледаше танцуващите. Беше между тях, смееше се пред Голд. От време на време се навеждаше над записващото устройство.

„Начинът, по който управляваме тези процеси би бил абсолютно неразбираем за някого отпреди седемстотин години, макар и да е наясно с интравенозното хранене и хранителните концентрати. Той все още не е имал достъп до такава информационна техника, че да разбере как всеки в това общество, с изключение на много-много богатите, или много-много бедните поемат дневната си храна. Едната половината от процеса ще му се стори съвършено неразбираема, а другата — отвратителна. А при това, начинът на пиене е останал същият. По времето, когато настъпват тези промени — благословен да е Аштън Кларк — романът малко или повече замира. Чудя се дали има връзка между тези неща. След като съм си избрал тази архаична форма на изкуство, трябва ли да приема своите читатели като хора, които ще четат утре, или следва да го адресирам към миналото? Минало или бъдеще, ако оставя тези елементи извън повествованието, това може да послужи, за да го направи по-съвременно.“

Сензорното устройство беше оставено на запис и презапис, така че стаята се беше изпълнила с многобройни танцьори и с двойници на танцьори. Идас изтръгваше от сиринкса на Мишока контрапункт на звуците и образите. Разговори, реални и записани, изпълваха стаята.

„Макар че всички тези хора сега танцуват около мен, аз правя своето изкуство за някаква въображаема аудитория, състояща се от един човек. При какви ли обстоятелства бих могъл да се надявам на нормално общуване?“

Тайи пристъпи из множеството Тайи-та и Себастиа-новци.

— Катин, от вратата светлинни сигнали идват.

Катин изключи записващото си устройство.

— Сигурно се връщат Мишока и капитана. Не се безпокой, Тайи. Аз ще им отворя.

Катин излезе от стаята и бързешком прекоси хола.

— Ей, капитане — Катин дръпна вратата към себе си, — купонът тече.

Махна ръката си от дръжката. Сърцето му издумка два пъти в гърлото, а после сякаш спря да бие. Отстъпи назад.

— Виждам, че ни позна, мен и сестра ми. Затова няма да ти досаждам с официално представяне. Можем ли да влезем?

Устните на Катин понечиха да отронят някаква дума.

— Знаем, че го няма. Ще почакаме.

 

 

Вратите на металния портал със стъклена украса по тях се плъзнаха една срещу друга по увитите в пара жлебове. Лорк огледа силуета на градината, очертал се на фона на кехлибарения Таафайт.

— Надявам се, че купонът им продължава — рече Мишока. — Да извървим толкова път, за да ги заварим свити по ъглите да спят…

— Блаженството ще ги събуди. — Докато се качваше по скалите, Лорк извади ръцете си от джобовете. Лек ветрец се промушваше под предниците на дрехата му, охлаждаше ръцете му между пръстите. Сложи длан върху кръглата пластинка. Вратата се отвори. Лорк пристъпи вътре. — Не ми прилича да са свършили.

Мишока се подсмихна и заподскача към гостната.

Купонът беше записван, презаписван и пре-презаписван отново. Размножените мелодии бяха оформили десетки Тайи-та, танцуващи в различен ритъм. Предишните близнаци сега представляваха множество дуо-чифтове. Себастиан, Себастиан и Себастиан, в различни стадии на опиянение, се наливаха с питиета в червено, синьо и зелено.

Лорк влезе след Мишока.

— Линсеъс, Идас! Носим ви вашето… Не мога да различа кой кой е. Млъкнете за малко! — Той натисна копчето на сензорното записващо устройство върху стената…

Близнаците го гледаха от ръба на пясъчния басейн. Белите длани се разтвориха, а черните се събраха.

Тайи седеше в краката на Себастиан, прегърнала коленете си. Сивите й очи проблясваха под трепкащите мигли.

Адамовата ябълка на Катин мърдаше на дългата му шия.

Принс и Ръби спряха да съзерцават Голд и се обърнаха.

— Ние май сложихме сурдинка на сборището. Ръби предложи да си продължат забавленията и да забравят, че сме тук, но… — Той вдигна рамене. — Радвам се, че се срещаме тук. Йорги никак не искаше да ми казва къде сте. Той ти е голям приятел. Но не толкова голям, колкото голям враг съм ти аз. — Черната винилова дреха висеше свободно върху мършавите му гърди. Ръбестите му ребра остро изпъкваха. Черни панталони, черни ботуши. Около предмишницата му горната част на ръкавицата беше украсена с бяла кожа.

Една ръка блъсна Лорк в гърдите. Блъсна го отново и отново. Ръката беше вътре в него.

— Доста заплахи получих от теб и то по много интересен начин. Как мислиш да ги изпълниш? — Страхът на Лорк се подсилваше под въздействието на дрогата.

Прйнс направи крачка напред. Крилото на Себастиановото животно го бръсна по прасеца.

— Моля…

Принс погледна надолу към създанието. Спря пред пясъчния басейн, наведе се между близнаците, зарови изкуствената си ръка в пясъка и я сви в юмрук.

— Ах-х-х…

Дъхът му, макар и през отворена уста, изсвистя. Сега застана прав и разтвори пръстите си.

Върху килима падна и задими мътно стъкло. Идас бързо отдръпна краката си. Линсеъс само замига по-бързо.

— Това ли е отговорът на моя въпрос?

— Приеми го като демонстрация на моята любов към силата и красотата. Виждаш ли? — Той подритна парчетата горещо стъкло на килима. — Ба-а-а! Твърде много примеси има, за да конкурира Мурано^[1]. Дойдох тук…

— За да ме убиеш ли?

— За да те убедя.

— Какво освен убеждението си донесъл?

— Дясната си ръка. Зная, че си невъоръжен. Вярвам на моето оръжие. Ние и двамата свирим без ноти, Лорк. А Аштън Кларк е установил определени правила на играта.

— Принс, какво се опитваш да направиш?

— Да запазя нещата такива, каквито са.

— Застоят е смърт.

— Но не е толкова разрушителен, колкото са вашите налудничави движения.

— Помниш ли, че аз съм пират?

— Ти си на път много скоро да станеш най-опасният криминален престъпник във вселената.

— Имаш ли да ми кажеш нещо, което аз да не знам?

— Искрено се надявам, че нямам. За теб тук, заради световете около нас… — Принс се разсмя. — По силата на всички логични аргументи, Лорк, аз съм правият, поне докато трае тази битка. Ти наясно ли си с това?

Лорк присви очи.

— Зная, че търсиш илирион — продължи Принс. — Единствената причина, поради която го търсиш, е да нарушиш равновесието на силите. Ако не беше така, той не би струвал нищо за теб. А знаеш ли, какво ще стане след това?

Лорк размърда устни.

— Ще ти кажа: това ще съсипе икономиката на Външните колонии. Ще се появи огромна вълна от работници за нови работни места. Ще гъмжи от тях. Империята ще бъде изправена пред война, както е било при смазването на Вега. Когато компания като Ред-шифт лимитед достигне своята точка на културен застой, това е равносилно на разрушение. Това ще унищожи толкова много работни места, за толкова хора в Драко, колкото унищожението на моите компании би означавало за Плеяди. Това добре ли пасва на твоите доводи?

— Лорк, ти си непоправим!

— Облекчава ли те това, че съм мислил по въпроса?

— Ужасѐн съм.

— Има и друг довод, който можеш да използваш, Принс. Ти се бориш не само за Дракон, но също и за икономическата стабилност на Външните колонии. Ако победя аз, една трета от Галактиката ще се придвижи напред, а две трети ще изостанат. Ако победиш ти, в две трети от Галактиката ще се запази статуквото, а една трета ще пропадне.

Принс кимна с глава.

— Е сега вече твоята логика ме съкруши.

— Аз трябва да оцелея.

Принс замълча за момент. Намръщи се, а след малко изненадващо се разсмя.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Защо да ти досаждам с приказки, че въпреки всички трудности работниците могат да бъдат настанени на работа? Че няма да има война, защото има достатъчно светове и храна за тях, особено ако се разпределят правилно, Принс? Че с натрупването на илириона ще се появат достатъчно нови строежи, които ще ангажират тези хора?

Принс сбърчи черните си вежди.

— Толкова много илирион?

Лорк кимна.

— Толкова много.

Край големия прозорец Ръби събираше грозните парчета стъкло. Тя ги разглеждаше съсредоточено и се правеше, че не следи разговора. Изведнъж Принс протегна ръката си. Тя моментално сложи събраното в дланта му. Беше чула всяка дума.

— Чудя се — каза Принс, вперил поглед в стъклените отломки, — дали това ще свърши работа. — Пръстите му се свиха. — Настояваш ли враждата между нас отново да започне?

— Ти си глупак, Принс. Силите, които извадиха наяве старата неприязън, витаеха около нас, още когато бяхме деца. Защо сега трябва да отричаме, че нашето полесражение има същите параметри?

Юмрукът на Принс затрепери. Той отвори длан. Ярките кристали бяха изпъстрени с вътрешни сини светлинки.

— Хептодинов кварц. Познато ли ти е това нещо? При прилагане на умерено налягане върху стъкло с примеси винаги ще се получи… Казах „умерено“. Това, разбира се, от геоложка гледна точка е относително понятие.

— Ти май отново ме заплашваш. Отивай си… сега. Или ще трябва да ме убиеш.

— Ти не искаш да си ходя. Сега се опитваме да разрешим единствения спор между нас за това кои светове къде да рухнат — Принс претегли на ръка кристалите. — Спокойно мога да вкарам едно от тези неща съвсем точно в черепа ти. — Обърна ръката си и парчетата се разпиляха по пода. — Аз не съм глупак, Лорк, аз съм един жонгльор. Искам да запазя всички наши светове и да ги въртя на пръста си. — Той се поклони и отстъпи назад. Кракът му отново закачи животното.

Любимецът на Себастиан изквича на верижката си. Крилете му като платна разсякоха въздуха, задърпа ръката на господаря си напред-назад…

— Долу! Долу веднага…!

Верижката се изтръгна от ръката на Себастиан. Звярът се издигна във въздуха и се замята под тавана. После пикира върху Ръби.

Тя заразмахва ръце около главата си. Принс се извърна към нея и се шмугна под крилете. Ръката в ръкавица го удари.

То изпищя, залитна назад. Принс пак протегна ръка към огромното черно тяло и го удари отново. То се разтресе във въздуха и рухна.

Тайи изпищя, завтече се към звяра, който слабо потръпваше, легнал на гърба си, и го издърпа настрана. Себастиан се надигна от табуретката със свити юмруци. Застана на колене, за да помогне на своето ранено животно.

Принс обърна черната си ръка. Кожата се беше напоила в яркочервено.

— Това беше съществото, което те нападна на Ескларос, нали?

Ръби се изправи, не отговори и отметна косата си от рамото. Дрехата й беше бяла, обшита по подгъва, яката и ръкавите с черно. Тя докосна сатенения си корсаж на мястото, опръскано с кръв.

Принс разглеждаше стенещото същество между Тайи и Себастиан.

— Това почти урежда нещата, нали Ръби? — Той потри ръце, тази от плът и окървавената черна.

Намръщи се при вида на изцапаните си пръсти.

— Лорк, ти ми зададе въпрос: кога смятам да изпълня заплахите си. По някое време в следващите шестдесет секунди. Но на нас ни предстои да си разделим едно слънце. Онези слухове, за които си споменал на Ръби, стигнаха до нас. Защитният воал, с който се е покрила Голяма бяла кучка от Север, леля ти Саяна, с нейната тайнственост, се оказа много ефективен. Той беше спуснат веднага, щом ти напусна нейния офис. Но ние подслушахме на други ключалки и чухме новините за слънцето, което ще се превърне в Нова. От известно време то, или друго слънце като него, е несъмнено в центъра на твоето внимание. — Сините му очи се вдигнаха от изцапаната длан. — Илирион. Не виждам връзката. Няма значение. Хората на Аарон работят върху това.

Лорк усещаше напрежението като засилваща се болка в слабините и в кръста си.

— Ти се подготвяш за нещо. Хайде, направи го.

— Трябва да реша как. С голата ръка, мисля… Не. — Сви вежди. Вдигна черния си юмрук. — Не, с тази. Уважавам твоите опити да оправдаеш себе си пред мен. Но как ще се оправдаеш пред тях? — С окървавените си пръсти посочи с широк жест към екипажа.

— Аштън Кларк ще бъде на твоя страна, Принс. Правосъдието също. Не аз съм създал това положение. Тук съм, за да се справя с него. И ако има причина да се бия с теб, то е защото мисля, че ще победя. Това е. Ти си за застой. Аз съм за движение. Нещата се променят. В това няма никаква етика. — Лорк погледна близнаците. — Линсеъс? Идас?

Черното лице погледна нагоре, бялото — надолу.

— Знаете ли какъв риск поемате в тази борба?

Единият гледаше в него, другият — настрани, но и двамата кимнаха.

— Искате ли да се уволните от Рок?

— Не, капитане, ние…

— …мисля, че ако всичко…

— …всичко се промени на Табман…

— …във Външните колонии, може би…

— …може би Тобиас ще може да ги напусне…

— …и да дойде тук при нас.

Лорк се засмя.

— Мисля, че Принс ще ви вземе с него, ако пожелаете.

— Само овъргаляни в катран и перушина — каза Принс. — Белия ще почерня, черния ще избеля. Ти превърна в реалност собствените си измислици. Проклет да си, Лорк.

Ръби пристъпи напред.

— А вие — обърна се тя към близнаците. И двамата я погледнаха. — Знаете ли, наистина, какво ще се случи, ако помогнете на капитан ван Рей и той успее?

— Той може да победи… — Линсеъс сведе поглед и запремигва със сребристите си мигли.

Идас се приближи до брат си, за да го заслони.

— …или не.

— Какво говорят те за нашето културно единство? — обади се Лорк. — Това не е светът, който очакваше да видиш, Принс.

Ръби рязко се обърна.

— Има ли доказателства, че той е твой? — без да дочака отговор, тя се обърна към Голд. — Виж това, Лорк.

— Гледам. Какво виждаш ти, Ръби?

— Ти, ти и Принс искате да подчините вътрешния огън, който възправя световете срещу нощта. Тук огънят е пламтял. Той е белязал този свят, този град така, както Принс беляза теб.

— Щом търпиш такъв белег на лицето си — заговори бавно Принс (Лорк усети как челюстите му се стягат, а мускулите на челото и темето му се напрягат), — ти трябва да си по-велик от мен.

— Търпя го, защото трябва да те мразя.

Принс се усмихна.

С крайчеца на окото си Лорк видя, че Мишока се изтегля към страницата на вратата с ръце зад гърба си. Тънките му устни се бяха отдръпнали от белите зъби, беше се оцъклил.

— Омразата е навик. Ние се мразим отдавна, Лорк. И аз мисля сега да приключа с това. — Пръстите му се свиха. — Спомняш ли си, как се започна?

— В Сао Орини ли? Спомням си, че и тогава бяхте толкова разглезени и лоши, колкото сте…

— Ние? — Принс отново смръщи вежди. — Лоши? А ти беше въпиющо жесток. Никога няма да ти простя това.

— Дето се подиграх с ръката ти…

— Подиграл ли си се? Странно, не си спомням. Подобни обиди аз рядко забравям. Не. Говоря за онова варварско представление, на което ни заведе в джунглата. Зверове, по-страшни от онези в ямата, които ние дори не можахме да видим. Всички те, висящи на ръба й, потни, крещящи, пияни и… озверели. И Аарон беше един от тях. Помня го и до ден днешен, потното му чело, прилепналата му коса, изкривеното му в зловещ крясък лице, размахания юмрук. — Принс стисна кадифените си пръсти. — Да, юмрука му. За пръв път тогава видях баща си такъв. Това ме ужаси. Оттогава сме го виждали много пъти така, нали Ръби? — Той погледна сестра си. — Така беше при обединяването с Де Тарго, когато вечерта излезе от заседателната зала, така беше преди седем години, по време на скандала с Анти-Фламина… Аарон е чаровен, културен и безкрайно порочен човек. Ти беше първият, който ми показа оголената порочност върху лицето му. Никога няма да мога да ти простя това, Лорк. Този твой план, какъвто и да е той, с това смешно слънце, аз трябва да му попреча. Аз трябва да спра лудия ван Рей. Принс направи крачка напред. — Ако Федерация Плеяди се сгромоляса заедно с твоя крах, това ще осигури живота на Дракон…

Себастиан връхлетя върху него.

Това стана толкова внезапно, че еднакво изненада всички.

Принс падна на едно коляно. Подпря се с ръка върху парчетата кварц. Те се раздробиха със син пламък. Когато Себастиан го удари, Принс метна едно от парчетата във въздуха: фиу-у-у. То потъна в окосмената ръка на киборга. Себастиан изрева и отскочи. Ръката на Принс отново се зарови в блестящите, изпочупени кристали.

…фиу-у-у.

Върху корема на Себастиан се появиха две кървави петна. И още едно на бедрото му. От ръба на басейна Линсеъс се провикна:

— Ти не можеш така…

— …да, той може! — Идас се вкопчи в брат си. Белите пръсти се опитаха, но не успяха да изтръгнат черния къс от гърдите му. Себастиан падна.

…фиу-у-у.

Тайи изпищя, смъкна се до него и с две ръце улови окървавеното му лице и го залюля напред-назад.

…фиу-у-у.

Той изви гръб и изхълца. Раните на бедрото, на бузата и в корема му кървяха.

Принс се беше изправил.

— Сега ще те убия! — Изправи се над краката на Себастиан, който с пети тъпчеше килима. — Това отговор ли е на твоя въпрос?

Лорк усети нещо дълбоко под лъжичката си, нещо отдавна заровено в миналото. Блаженството бе изострило възприятията му за форма и очертания. Нещо в него потрепера. От дъното на таза му то се вкопчи в корема му, изкачи се в гърдите, нададе див вой и изригна в лицето му. Лорк изрева. С изостреното си от дрогата периферно зрение, той забеляза сиринкса на Мишока, оставен върху подиума. Скочи и го грабна…

— Капитане, не!

…в момента, когато Принс нападна, Лорк насочи инструмента към гърдите му. Завъртя копчето за яркостта.

С ръба на дланта си Принс раздроби страницата на вратата, на която точно преди малко се беше облегнал Мишока. Треските се разхвърчаха четири-пет фута над нея.

— Капитане, това е моят…!

Мишока скочи, но капитанът го удари с опакото на ръката си. Мишока залитна назад и падна в пясъчния басейн.

Лорк отскочи странично, завъртя се с лице към вратата, от която все още усмихнатият Принс се изтегляше заднишком.

В този момент Лорк завъртя ръчката на настройката.

Светкавица.

Това беше само отражението от дрехата на Принс. Лъчът беше силно насочен. Принс вдигна ръка към очите си. После разтърси глава и запримигва.

Лорк отново удари сиринкса.

Принс стисна очи, запристъпя назад и издаде пронизителен вик.

Лорк беше порязал пръстите си върху струните за звукова проекция.

Въпреки че лъчът бе насочен, ехото се разнесе из цялата стая и заглуши вика. Главата на Лорк отскачаше от силата на звуците. Но той удари акустичната дъска отново и отново. При всеки удар на ръката му Принс залиташе назад. Спъна се в краката на Себастиан, но не падна. И отново. Главата на Лорк се пръскаше от болка. Онази част от съзнанието му, която сякаш отстрани наблюдаваше собствената му ярост, работеше трескаво: средното му ухо сигурно е разкъсано… После яростта се надигна още по-високо в мозъка му. Не остана нито клетка от тялото му, незасегната от нея.

И отново.

Принс размахваше ръце около главата си. Ръката му без ръкавица удари една от висящите лавици. Статуетката падна.

Вбесен, Лорк натисна с всичка сила обонятелната платка.

Парлива смрад изгори ноздрите му, изсуши устната му кухина и очите му се насълзиха.

Принс нададе вик и се олюля, юмрукът му в ръкавицата докосна витринното стъкло. То се пропука от пода до тавана.

Със замъглени и горящи очи Лорк продължаваше да го дебне.

Сега Принс удари стъклото и с двата си юмрука. То се пръсна. Парчетата зазвънтяха по пода и по скалата.

— Не! — чу се писъкът на Ръби. Беше закрила лицето си с ръце.

Принс залитна навън.

Горещината шибна лицето на Лорк. Но го последва.

Принс ревеше и се клатушкаше надолу към блясъка на Голд. Лорк се спускаше странично по стръмния наклон.

И удари.

Светлината шибна Принс. Трябва да беше прогледнал за малко, защото отново впи нокти в очите си. Свлече се на едно коляно.

Лорк се олюля. Одра рамото си в горещата скала. Целият бе плувнал в пот. Струите извираха от челото му, потъваха във веждите и се стичаха по белега. Направи още шест крачки. При всяка крачка светлината шибаше, по-ярка от Голд, звукът ехтеше по-силно от воя на кипяща лава, миризмата беше по-задушлива от серните изпарения, които раздираха гърлото му. Яростта му беше истинска, червена и по-заслепяваща от Голд.

— Паплач… Дявол… Мръсник!

Принс падна точно когато Лорк го настигна. Голата му ръка се отпусна върху нагорещения камък. Надигна глава. Ръцете и главата му бяха нарязани от падащите стъкла. Устата му ту се отваряше, ту затваряше като уста на риба. Премигваше, стискаше невиждащите си очи и отново ги отваряше.

Лорк засили назад крака си и го стовари върху задъханото лице…

Това го изтощи.

Той пое от горещия въздух. Очите му горяха. Обърна се с отпуснати ръце. Изведнъж земята под краката му се раздвижи. Черната паст се отвори и горещината го тласна назад. Той се закатери между отворилите се пукнатини. Светлините на Таафайт блещукаха зад трептящата мараня. Той разтърси глава. Мислите му се завъртяха около горящ скелет. Той кашляше, но чуваше кашлицата си далече долу. В този момент изпусна сиринкса…

…лицето й дойде на фокус между острите зъбери.

Хлад докосваше лицето му, нахлуваше в дробовете му. Лорк се насили да се изправи. Тя го гледаше втренчено. Устните й мърдаха, но не се чуваше нищо. Лорк пристъпи към нея.

Тя вдигна ръка (той помисли, че ще го удари, но това не го интересуваше сега) и докосна белега на шията му.

Гърлото й трепна.

Лорк разглеждаше лицето, косата й, събрана със сребърен гребен на темето. В блясъка на Голд, нейната кожа беше като кадифе с цвят на лешникова черупка, очите й бяха подчертани с грим и широко отворени над издадените скули. Но великолепието й идваше от лекия наклон на брадичката, от формата на бакърените устни, стиснати в ужасяваща усмивка, в съпротива срещу неизразимо отчаяние, от извивката на пръстите около гърлото й.

Лицето й растеше пред очите му. Топли устни докоснаха неговите и ги навлажниха. Усети на врата си топлината на нейните пръсти и хладината на пръстена й. Ръката й се плъзна надолу.

И тогава чуха зад себе си писъка на Принс.

Ръби отскочи и изръмжа. Ноктите й одраха рамото му. Тя се втурна по скалата.

Лорк дори не я погледна. Изтощението го теглеше към реката. Той закрачи през парчетата стъкло. Оглеждаше се за екипажа си.

— Хайде, по дяволите! Да се махаме оттук!

Под възлестите въжета на плътта му мускулите му се опъваха като вериги. При всяко вдишване и издишване рижите косми подскачаха по лъскавия му корем.

— Хайде да тръгваме сега!

— Капитане, какво стана с моя…

Но Лорк вече вървеше към изхода.

Мишока гледаше диво ту към капитана, ту към пламтящия Голд. Той се втурна през стаята и изскочи през счупената витрина.

Лорк тъкмо се канеше да затвори градинския портал, когато Мишока се прошмугна навън между двамата близнаци. Под едната мишница стискаше сиринкса си, а под другата — торбата.

— Връщаме се на Рок — говореше Лорк. — Махаме се от този свят!

На едното си рамо Тайи крепеше раненото животно, а на другото й рамо се беше облегнал Себастиан. Катин се опита да й помогне, но Себастиан беше твърде нисък, за да може Катин истински да помогне на отпуснатия лъщящ киборг. Накрая Катин мушна ръце под колана си.

Докато бързаха по калдъръма, пресичайки Града на ужасната нощ, под уличните лампи се въртеше мъглата.