Самюъл Дилейни
Свръхнова (15)

Драко/Федерация Плеяди (корабът Рок)

— Пажът на жезлите.

— Правосъдие.

— Присъда. Аз съм на ред. Дама купи.

— Асо купи.

— Звездата. Мой ред е. Отшелникът.

— Козовете тя държи — усмихна се Лео. — Смърт.

— Глупакът. Мой ред е. Сега: рицаря на монетите.

— Тройка монети.

— Царя на монетите. Сега е мой ред. Петица мечове.

— Дяволът.

— Магьосникът. Мой ред.

Катин погледна изключената маса за шах, където след часа на спомените, Себастиан, Тайи и Лео играеха Тарот-вист на три ръце.

Не познаваше добре играта, но те не знаеха това и сега той отново и отново предъвкваше мисълта, че не го поканиха да играе с тях. От петнадесет минути ги наблюдаваше как играят иззад рамото на Себастиан (черното нещо се беше свило на кълбо до крака му), докато окосмените ръце събираха и разтваряха картите. С малкото си познания Катин направи опит да измисли начин за великолепно раздаване на картите, така че да се включи в играта.

Но те играеха толкова бързо…

Той се отказа.

Но след като се насочи към Мишока и Идас, седнали върху рампата с крака, провесени над басейна, той се засмя: напипа в джоба си копчетата в края на записващото устройство, готови за неговата следваща бележка.

Идас каза:

— Ей, Мишок, какво ще стане, ако аз завъртя това копче…?

— Внимавай! — Мишока бутна ръката на Идас от сиринкса. — Ще ослепиш всички в стаята!

Млас се намръщи.

— На времето, отдавна, имах такова нещо, играех си с него, но то нямаше… — гласът му секна, в очакване някой да завърши изречението, но това не стана.

Ръката на Мишока се плъзна от дървото към метала и после към пластмасата. Пръстите му леко докоснаха струните и изтръгнаха от тях тихи звуци.

— Наистина можеш да нараниш някого, ако не използваш това нещо правилно. То е със силно насочващо действие, а количеството светлина и звук, които се получават от него, могат да отлепят някому ретината или да разкъсат тъианчето му. Знаеш ли, за да се постигне плътността на холографските образи, това нещо използва лазер.

Идас поклати глава.

— Никога не съм свирил достатъчно дълго време, за да разбера как действат вътре всички тези…

Той се протегна, за да докосне по-безопасните струни.

— Наистина изглежда красиво…

— Здравейте — викна Катин.

Мишока изсумтя и продължи да настройва ручилото. Катин седна срещу Мишока и го наблюдава няколко минути.

— Преди малко се сетих за нещо — обади се той. — В девет от десетте случая, когато кажа някому на пътя „Здрасти!“ или когато човекът, с когото говоря се оттегли, за да прави нещо друго, аз прекарвам следващите петнадесет минути и повече, за да преосмисля случилото се. И винаги се чудя дали усмивката ми е била приета като неоправдано фамилиарничене или строгият ми вид е бил неправилно изтълкуван като студенина. Преповтарям си десетки пъти размяната на фрази, като променям тона си и се старая да екстраполирам промените, които това би могло да предизвика в реакциите на моя събеседник…

— Ей — Мишока вдигна поглед от сиринкса. — Всичко е наред. Харесваш ми. Просто в момента съм зает, това е.

— О — Катин се усмихна. Усмивката му бързо се смени с размисъл. — Знаеш ли, Мишок, завиждам на капитана. Той си има своята мисия. И неговата обсебеност от тази мисия изключва всякакви терзания за това, какво си мислят за него хората.

— Аз не разнищвам нещата по начина, който ти описа — обади се Мишока, — изобщо.

— Аз пък го правя — Идас се огледа. — Винаги, когато остана сам, правя същото… — той наведе чернокосата си глава и се загледа в ставите на ръцете си.

— Много хубаво беше от негова страна, че ни даде време за почивка и управлява кораба само с Линсеъс — каза Катин.

— Да — потвърди Идас. — Вярно, че е… — той обърна дланите си, за да проследи тъмните линии по тях.

— Капитанът си има твърде много грижи — намеси се Мишока. — Макар и не по своя воля. Тази част от експедицията не изисква абсолютно нищо, та бързо трябваше да си намери нещо, което да отвлече вниманието му. Така мисля аз.

— Да не мислиш, че капитанът е сънувал лоши сънища?

— Може би — Мишока изтръгна от арфата си канела, но ароматът бе толкова силен, че почти изгори ноздрите и гърлата им.

Очите на Катин се насълзиха.

Мишока поклати глава и врътна копчето, което бе пипал Идас.

— Съжалявам.

— Рицарят на… — от отсрещната страна на стаята Себастиан вдигна поглед от картите и сбръчка нос. — …мечовете.

Катин, единственият с достатъчно дълги крака, докосна водата под рампата с върха на сандала си. Разноцветният пясък се раздвижи. Катин извади записващото си устройство и натисна копчето за запис:

„Романите разказват предимно за взаимоотношения.“

Говореше, загледан в кривините върху мозаечната стена зад листата.

„Тяхната популярност се е дължала на това, че те са залъгвали самотата на хората, които са ги чели, на хора, напълно хипнотизирани от машинациите на собственото им съзнание. Капитанът и Принс, например, са абсолютно обвързани, благодарение на тяхната обща обсебеност…“

Мишока се наведе и заговори в скъпоценната кутия:

„Капитанът и Принс вероятно дори не са си виждали физиономиите повече от десет години!“

Раздразнен, Катин изключи записващото устройство. Замисли се за някакъв остроумен отговор, но не намери такъв. Отново включи устройството:

„Помни, че обществото, което допуска това да се случи, е същото обществото, което допуска угасването на романа като литературен жанр. Когато пишеш, не забравяй, че сюжетът на романа се обвързва с изражението на лицата на героите, когато говорят един с друг.“

Отново изключи записа.

— Защо пишеш тази книга? — попита Мишока. — Имам предвид, какво смяташ да правиш с нея?

— Ти защо свириш на сиринкс? Сигурен съм, че причината е една и съща.

— Само че ако прекарвах цялото си време в подготовка, никога нямаше да изсвиря и звук дори. Разбирай това като намек.

— Започвам да разбирам, Мишок. Не че го правя нарочно, но методите ми, които според тебе са перушански, са такива, каквито са.

— Катин, аз разбирам защо го правиш. Ти искаш да направиш нещо прекрасно. Но работите не стават така. Вярно е, че аз трябваше да се упражнявам много време, докато започна да свиря на това чудо. Но, ако ти си решил да направиш нещо подобно, то трябва да накараш хората да чувстват и да се вълнуват от живота около тях, макар това да е само онзи единствен човек, който би го потърсил в мазетата на института Алкейн. Нищо няма да ге получи, ако ти самият не разбереш част от тези усещания.

— Мишок, ти един мил, добър и красив човек. Но този път грешиш. Наблюдавал съм от близо твоето лице и прекрасно зная, че красивите форми, които ти изтръгваш от своята арфа, до голяма степен са предизвикани от твоя страх.

Мишока вдигна поглед и бръчки изрязаха челото му.

— В състояние съм с часове да седя и да те гледам как свириш. Но това, Мишок, са моментни радости. И то само, когато човек възприеме живота като абстракция, като подчертан стремеж към значимите образци на всичко красиво и непреходно. Да, съществува една част от мен, която не съм в състояние да отприщя, докато в теб тя извира, просто блика от твоите пръсти. Но и в теб съществува една част, която свири, за да заглуши звука на един писък вътре в теб. — Той кимна към смръщения Мишок.

Мишока отново произведе звука си. Катин сви рамене.

— Аз бих прочел твоята книга — обади се Идас.

Катин и Мишока се спогледаха.

— Аз съм прочел… ами, прочел съм няколко книги… — Той погледна ръцете си.

— Наистина ли?

Идас кимна.

— Във Външните колонии хората четат книги, понякога дори романи. Само дето не са много… има само много стари… — Той впери поглед в рамката на стената: Линсеъс се беше излегнал като някакъв нероден призрак, капитанът беше в другата рамка. Той погледна назад, а на лицето му се изписа объркване. — Във Външните колонии всичко е много по-различно, от това… — Той направи широк жест с ръка около кораба, но имаше предвид Дракон. — Познавате ли добре мястото, накъдето сме тръгнали?

— Никога не съм бил там — отговори Катин.

Мишока поклати глава.

— Чудех се, вие знаете ли, дали няма да намерим нещо… — Той отново сведе поглед надолу. — Няма значение…

— Трябва тях да попиташ — каза Катин, сочейки картоиграчите на отсрещната страна на стаята. — Това е техният дом.

— О — каза Идас, — Да, предполагам.

Той се отблъсна от рампата, цопна във водата, закрачи по пясъка и вир-вода мокър тръгна по килима.

Катин погледна Мишока и поклати глава. Синята вълна просмука напълно мокрите следи.

— Шестица мечове.

— Петица мечове.

— Извинете, да знае някой от вас…

— Десятка мечове. Аз съм на ход. Рицарят на сърцата.

— …нещо за света, в който отиваме. Знаете ли, дали…

— Кулата.

— Бих искал тази карта да не беше обърната с главата надолу в предсказанията за капитана — пошушна Катин на Мишока. — Повярвай ми, това е лоша поличба.

— Четворка купи.

— Аз съм. Девятка жезли.

— …ще успеем ли да намерим…

— Седмица жезли.

— …малко блаженство?

— Колелото на съдбата. Аз съм. — Себастиан вдигна поглед. — Блаженство ли?

 

 

Откривателят, решил да нарече най-отдалечената планета в Дим, Мъртвата сестра, „Елизиум“ си бе направил лоша шега. Независимо от струпването на всички достъпни планетомоделиращи съоръжения, тя си оставаше едно вледенено пепелище, обикалящо по елипса на транс-Плутониево разстояние от Нейната призрачна светлина, гола и пуста.

На времето някой предложил съмнителната теория, че и трите останали светове всъщност са били спътници, които са съществували под закрилата на гигантска планета. Но станала катастрофа и те избегнали яростта, анихилирала тяхната закрилница. „Горкият спътник, ако това изобщо е спътник, — помисли Катин, докато прелитаха покрай него. — Съдбата ти не е по-добра от тази на планетата. Добър урок за амбициозните.“

След като изследователят продължил своята дейност, той възстановил чувството си за адекватност. Усмивката му секнала в средния свят и той нарекъл това място Дис.

От по-нататъшната му съдба може да се съди, че се е вразумил твърде късно. Веднъж пожънал класическо възмездие, той обаче продължил да флиртува с боговете. Корабът му се разбил в централната планета. Тя останала неназована и до ден-днешен за нея се говори като за оня свят — без великолепие, събития или богатства. Едва когато дошъл вторият изследовател, оня свят изведнъж разкрил своята тайна. Обширните равнини, които отдалече били определяни като втвърдена цепеница, се оказали океани от замръзнала вода. Вярно е, най-горните десет до сто фута били примесени с всякакъв вид баластра и трошляк. В крайна сметка се изяснило, че оня свят е покрит с пласт от две до двадесет и пет мили вода. Вероятно деветнадесет двадесети от нея са се изпарили в космоса, когато Дим, Мъртвата сестра се е превърнала в нова. Появил се някакъв процент сух терен, малко по-голям от този на планетата Земя. А въздухът, който не можел да се диша, липсата на органичен живот, свърх-ниските температури? В сравнение с даровете на морето това били дребни проблеми, лесни за решаване. И така, в ранния период на Плеяди човечеството нахлуло в овъглената и вледенена земя. Най-старият град на оня свят — макар и не най-големия, поради търговското и икономическо преселение на народите през последните триста години — е бил наречен много внимателно: Градът на страшната нощ.

И така, Рок кацна точно до черния мехур на Града, захлупил Дяволския нокът.