Самюъл Дилейни
Свръхнова (13)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Мишока измъкна кожения сак изпод кушетката и го преметна през рамо.

— …сензорен сиринкс.

Вратата се плъзна и Мишока застана на най-горното от трите стъпала над синия килим, който покриваше пода на общата зала на Рок.

Под водопад от сенки се извиваше спираловидна стълба — металните езици се виеха под светлините на тавана, хвърляха отблясъци върху стената и листата на филадендроните^[1] пред огледалната мозайка.

Катин бе седнал пред разтворения плот за триизмерния шах и подреждаше фигурите. И последният топ щракна на мястото си в ъгъла, и шуплестият стол, кълбо от желиран глицерин, прие формата на човешко тяло и се залюля.

— Кой ще играе пръв с мен?

Капитан ван Рей стоеше на върха на спираловидната стълба. Тръгна надолу и обезобразеното му отражение наруши красотата на подовата мозайка.

— Капитане, ти? — Катин вдигна брадичката си. — Мишок? Кой от вас иска първата игра?

През сводестата врата влязоха Себастиан и Тайи. Минаха по рампата, която прехвърляше басейна, обрамчен с варовик и заел една трета от помещението.

Полъхна бриз.

Водата се развълнува.

Тъмна сянка мина над главите им.

— Долу! — извика Себастиан.

Ръката му се раздруса в ставата и зверовете заръмжаха, заизвиваха се на стоманените си каишки. Огромните птици се свлякоха до него като дрипи.

— Себастиан? Тайи? Играете ли шах? — обърна се Катин към рампата. — На времето това бе моята страст, но вече съм загубил тренинг. — Той отново погледна нагоре към стълбите, взе топа от шахматната дъска и се вгледа в кристала с черна сърцевина. — Капитане, тези фигури от естествен материал ли са?

От най-долната част на стълбите капитан ван Рей повдигна червеникавите си вежди.

— Не.

Катин се ухили.

— О, значи така.

— От какво са? — Мишока прекоси килима и надникна през рамото на Катин. — Никога не съм виждал такива фигури.

— Интересен стил за шахматни фигури — отбеляза Катин. — Република Вега. Често се налага в интериора и архитектурата.

— Къде се намира Република Вега? — Мишока взе една пешка: вътрешността бе от кристал, добит в Слънчевата система, със скъпоценен камък в средата.

— Тя вече не съществува. Свързва се с едно въстание през две хиляди и осемстотната година, когато Вега направи опит да се откъсне от Драко, но не успя. Изкуството и архитектурата от този период бяха възприети от нашата художествена интелигенция. Допускам, че в цялата работа е имало нещо много героично. Те, разбира се, направиха опит да си останат максимално оригинални, упорито отстоявали културната си автономия и всичко останало. В крайна сметка това се превърна във вид салонна игра за проследяване на отделните влияния. — Той взе друга фигура. — Аз все още харесвам този стил. Той роди трима златни музиканти и един невероятен поет, макар че от музикантите само единият имаше нещо общо с въстанието. Но повечето хора не знаят това.

— Да не ме будалкаш? — попита Мишока. — Добре. Ще изиграя с теб партия шах. — Той заобиколи шахматната дъска и седна върху зеления глицерин. — С кои искаш да играеш, с черните или с жълтите?

Ван Рей се пресегна през рамото на Мишока към контролното табло върху облегалката на стола и натисна един микробутон.

Светлините по игралното табло угаснаха.

— Ей, защо го направи…? — дрезгавият шепот на Мишока секна от огорчение.

— Вземи си сиринкса, Мишок! — Лорк тръгна към изваяната върху жълтите кахли скала. — Ако ти кажа да направиш Нова, Мишок, как ще постъпиш? — Той седна върху оголената скала.

— Не зная. А ти какво имаш предвид? — Мишока извади инструмента си от сака. Прекара палеца си по грифа. Пръстите му зашариха по индукционната платка. Розовичкият се заклатушка на кокилестите си лапки.

— Сега ти казвам. Направи Нова.

Мишока помисли малко. После каза:

— Добре — и ръката му подскочи.

Избухна светлина, последвана от тътен и грохот. Цветовете зад пост-образа видимо се размазаха, завъртяха се в свиващо се кълбо и изчезнаха.

— Долу! — обади се Себастиан. — Долу веднага!

Лорк се засмя.

— Не е лошо. Ела тук. Не, вземи си и пъклената арфа. — Той се плъзна по скалата, за да направи място. — Покажи ми как работи това нещо.

— Да ти покажа как се свири на сиринкс?

— Точно така.

Има чувства, които намират външен израз върху лицето, но има и такива, които се изживяват вътрешно, единствено с потрепване на устните или клепачите.

— Обикновено не допускам хората да се подиграват на моя инструмент — устните и клепачите му трепереха.

— Покажи ми.

Мишока сви устни и каза:

— Дай ми ръката си.

Подреди пръстите на капитана върху гърба на образно резонансното табло. Пред тях блесна ярка синя светлина.

— Сега погледни тук, надолу. — Мишока посочи предната част на сиринкса. — Зад тези три миниатюрни лещи има холографски решетки. Те се фокусират върху синята светлина и правят образа триизмерен. Яркостта и наситеността се контролират оттук. Премести ръката си напред.

Светлината стана по-ярка.

— А сега назад.

…и избледня.

— Как правиш образа?

— Това, капитане, ми отне цяла година време докато го науча. Та, тези струни тук, контролират звука. Но всяка от тях не представлява отделна нота. С тях се правят различни звукови структури. Настройката се променя като се местят пръстите напред или назад. Ето така. — Той дръпна една пиринчена струна и човешки гласове изпълниха пространството с причудливи, но неприятни полутонове. — Искаш ли да подушиш мястото? Обратно тук. Тази врътка контролира интензивността на образа. Можеш да направиш всичко съвсем отчетливо чрез…

— Представи си, Мишок, че има едно лице на момиче, което аз искам да пресъздам, гласът й, изричащ моето име, нейния аромат. Ето, аз държа твоя сиринкс в ръцете си. — Той взе инструмента от скута на Мишока. — Какво трябва да направя?

— Да свириш. Виж, капитане, аз наистина не обичам, когато хората се подиграват на моя инструмент…

Посегна и си го взе.^[2]

Лорк го вдигна по-високо, така че Мишока не можеше да го стигне. После се засмя.

— Дръж.

Мишока взе сиринкса и бързо отиде до шахматната дъска. Отвори сака си и сложи сиринкса в него.

— Да свиря, значи — повтори Лорк. — Нямам време за това. Особено, ако трябва да победя Принс Ред заради този проклет илирион.

— Капитан ван Рей!

Лорк погледна нагоре.

— Ще ни кажеш ли какво става?

— Какво искате да знаете?

Катин отпусна ръка върху ключа, за да задейства отново шахматната дъска.

— Къде отиваме? Как ще стигнем до там? И защо?

Минути след това Лорк се изправи.

— Какво ме питаш, Катин?

Шахматната дъска светна и освети лицето на Катин.

— Ти си започнал една игра, игра срещу Ред-шифт лимитед. Какви са правилата? Каква е наградата?

Лорк поклати глава.

— Хайде пак.

— Добре. Как илириона получим ще?

— Да. Как имаме ще го? — Мекият глас на Тайи ги накара да се огледат. В подножието на моста, точно зад Себастиан, тя разбъркваше тесте карти. Когато я погледнаха тя спря. — Във взривеното слънце да не би да гмурнем се? — Поклати глава. — Как, капитане?

Лорк сложи ръце върху изпъкналите капачки на коленете си.

— Линсеъс? Идас?

Върху двете срещуположни стени висяха две позлатени рамки от по шест фута. В едната, точно над главата на Мишока, Идас се беше излегнал на хълбок под светлините на неговия компютър. На отсрещната стена в друга рамка проблясваха коса и клепачи, а бледият Линсеъс се беше усукал между кабелите си.

— Докато ни возите, пускайте по едно ухо тук.

— Добре, капитане — промърмори Идас като човек, който бълнува.

Лорк се изправи и скръсти ръце.

— За първи път ми се наложи да задам този въпрос преди много, много години. Човекът, който ми даде отговор бе Дан.

— Слепият Дан? — обади се Мишока.

— Дан, който скочи…? — чу се и гласът на Катин.

Лорк кимна.

— Вместо този товарен гърбушко — той вдигна поглед нагоре, където симулираните звезди кръжаха върху високия, тъмен таван, за да им напомнят, че освен между басейни, папрати и скални форми, те летят между различни светове, — на времето имах състезателна лодка, на която Дан бе мачтов киборг. Веднъж закъсах на един купон в Париж. Тогава Дан се погрижи за мен и ме заведе в Арк. Прелетя целия път сам. Другият ми мачтов киборг, един приятел от колежа, се уплаши и избяга. — Поклати глава. — Това бе нормално. Но аз бях там. Та, как бих могъл да се сдобия с достатъчно илирион, така че да съсипя Ред-шифт преди те да са съсипали нас? Колко ли хора искат да разберат това? Споделих това една вечер с Дан, докато си пиехме пиенето край яхт-басейна. Възможно ли е човек да загребе материя от някое слънце?

Той пъхна палец в колана си, погледна един от противовятърните прозоречни ириси, който се затваряше над бара и каза:

— Аз съм попадал веднъж в Нова. — Лорк се огледа. — Това ме накара да изслушам цялата история.

— Какво се е случило с него? — попита Мишока.

— Колко време е прекарал там и как е успял да се измъкне? Ето това искам да разбера. — Катин върна топа на шахматната дъска и се отпусна върху желето. — Хайде, кажи къде се е намирал Дан по време на засмукването?

— Когато звездата изригнала, той е бил в екипажа на един продоволствен кораб, който правел необходимите доставки за една от изследователските станции на института Алкейн.

Мишока погледна назад към Тайи и Себастиян, които слушаха от стълбите в края на рампата. Тайи отново разбъркваше колодата карти.

— След хиляди години проучване на всичко близко и далечно, обезкуражаващ е фактът колко малко знаем за явленията в центъра на най-пагубните звездни катастрофи. Външно звездата не се променя, само строежът на материята във вътрешността й се разрушава от процес, който все още не е напълно изяснен. Той може да бъде резултат от хармонични приливни вибрации. Това може да бъде дори една зловеща шега на демона Максуел^[3]. Най-дълготрайните наблюдения върху възникването на Нова са продължили една година и половина, но те винаги са улавяли процесите след тяхното начало. Истинското време, необходимо на Нова да достигне максималната си интензивност, считано от момента на изригването, е едва няколко часа. При „раждане“ на Свръхнова изригването продължава около два дена, но в нашата галактика са регистрирани само две такива събития — едното през тринадесети век от съзвездието Касиопея и другата, неназована звезда, през двадесет и четвърти век и нито една от двете не се е поддавала на по-близко проучване. Интензитета на Свръхнова нараства няколко стотин хиляди пъти. Сумарните светлинни и лъчеви смущения, получените от Свръхнова са по-големи от общата светлина на всички звезди в галактиката. Алкейн са открили други галактики, просто защото в тях се е появила Свръхнова и почти тоталната анихилация на една-единствена звезда е направила видима цялата галактика от няколко милиарда звезди.

Тайи прехвърляше картите от ръка в ръка.

Себастиан попита:

— Какво на Дан случи се?

Той придърпа птиците по-близо до колената си.

— Корабът му не уцелил станцията и бил засмукан в центъра на слънцето точно половин час след началото на имплозията, а после бил изхвърлен от обратната страна. — Жълтите очи се втренчиха в Катин. Разкъсванията по лицето му пречеха да се улови остротата на чувствата на Лорк.

Катин, свикнал да разгадава трудни и заплетени мисли, отпусна рамене и се опита да потъне в креслото.

— Разполагали са с броени секунди за реакция. Единственото, което е можел да направи капитанът, било да изключи всички входящи сензорни куплунги на киборговете.

— Те на сляпо летели? — възкликна Себастиан.

Лорк кимна.

— Това била Нова, в която Дан е попаднал още преди да те срещне, първата Нова — потвърди Катин.

— Точно така.

— Какво се е случило във втората Нова?

— Има още едно нещо, което се е случило в първата. Аз отидох в Алкейн и прегледах цялата документация по този случай. По корпуса на кораба е имало множество следи от бомбардиране със свободнодвижеща се материя, което е станало точно по времето, когато корабът се е намирал в центъра на Нова. Единствената материя, която е в състояние да пробие и да проникне в защитното пространство около кораба трябва да е била изградена от почти монолитна ядрена материя от центъра на слънцето. Строежът й трябва да е бил от елементи с огромни ядра, поне три или четири пъти по-големи от ядрото на урана.

— Да не би да искаш да кажеш, че корабът е бил бомбардиран от илирионови метеорити? — полюбопитства Мишока.

— Но във втората Нова се случи нещо странно — Лорк отново погледна Катин. — След като цялата ни експедиция бе организирана при пълна секретност, след като с помощта на леля ми от института Алкейн локализирахме втората Нова, без да обясняваме на когото и да било защо искаме да отидем там, та, след като експедицията тръгна и беше на път, аз се опитах да пресъздам ситуация, възможно най-близка до оригиналните условия от първото произшествие, когато корабът на Дан е попаднал в слънцето. За целта направих цялата маневра „на тъмно“: наредих на екипажа да изключи всички входни сензорни куплунги в техните приемателни камери. Дан, противно на всички мои заповеди, решава, че иска да види това, което е пропуснал предишния път. — Лорк се изправи и обърна гръб на екипажа. — Още не бяхме стигнали до зона, където би могло да има физическа опасност за кораба. Изведнъж усетих, че едно енергийно платно на кораба се мята като лудо. В следващия момент чух писъка на Дан. — Лорк обърна лице към тях. — Свихме платната и осакатени закуцукахме обратно към Драко, като хванахме приливното течение към Сол и кацнахме на станция Тритон. Със секретността бе свършено два месеца преди това.

— Секретност? — попита Катин.

Изкривеното нещо, което представляваше усмивката на Лорк, заигра по мускулите на лицето му.

— Нямаше я вече. Стигнах до станцията Тритон в Драко, вместо да се подслоня в Плеяди. Освободих целия си екипаж с препоръката да разкажат всичко, което знаят на възможно най-много хора. Аз оставих този луд да се шляе из пристанището и да бръщолеви, докато Хел3 го погълна. Аз чаках. Чаках търпеливо, докато пристигна онова, за което бях дошъл. После ви подбрах направо от пристанищния площад. Казах ви какво ще правя. На кого сте казали вие? Колко души са ме чули, когато ви разказвах всичко това? На колко човека сте промърморили за това, почесвайки се по главата: „Гот е, ако стане, нали?“ — Ръката на Лорк удари по острата издутина на камъка.

— И какво чакаше?

— Съобщение от Принс.

— Получи ли го?

— Да.

— Какво се казва в него?

— Има ли някакво значение? — Лорк издаде звук, приличен на смях. Той излезе дълбоко от корема му. — Още не съм го прослушал.

— А защо? — попита Мишока. — Не искаш ли да разбереш какво казва той?

— Аз зная какво правя. Това е достатъчно. Ще се върнем на Алкейн и ще локализираме друга… Нова. Моите математици разработиха две дузини теории, които обясняват явлението, което ни позволява да влезем в слънцето. Във всички от тях ефектът се обръща в края на онези първи няколко часа, когато яркостта на звездата нараства до пиковата си стойност.

— За колко време Нова една умира? — попита Себастиан.

— За няколко седмици, може би около два месеца. А свиването на една Свръхнова може да продължи до две години.

— Съобщението — обади се Мишока. — Не искаш ли да разбереш какво казва Принс?

— А ти искаш ли?

Изведнъж Катин се надвеси над шахматната дъска.

— Да.

Лорк се изсмя.

— Добре.

Той прекоси стаята. За пореден път докосна контролното табло върху стола на Мишока.

В най-голямата рамка на високата стена светлинната илюзия се сви до двуметров овал от позлатени листа.

— Значи това си правил през всичките тези години! — каза Принс.

Мишока гледаше стиснатите челюсти и собствените му челюсти щракнаха. Вдигна поглед към рядката, висока коса на Принс и собственото му чело се изопна. Премести се със стола напред, пръстите му потръпнаха и се свиха по формата на сиринкса — изострения нос, сините кладенци.

Очите на Катин се разшириха. Неволно се дръпна назад и петите на сандалите му закачиха килима.

— Не зная какво си мислиш, че ще постигнеш. Нито пък ме интересува това. Но…

— Тоя Принс е? — прошепна Тайи.

— …ще се провалиш. Повярвай ми. — Принс се усмихна.

А шепота на Тайи се превърна във въздишка.

— Не. Аз дори не знам накъде си тръгнал. Но внимавай! Аз ще стигна там пръв. И тогава — той вдигна ръката си, облечена с черна ръкавица — ще видим.

Пресегна се напред, така че дланта му изпълни целия екран. Пръстите на ръката се свиха и се чу звън от стъкло…

Тайи тихо изписка.

Принс беше ударил с пръст обектива на камерата за съобщения и я бе строшил.

Мишока погледна Тайи. Тя бе изпуснала картите си.

Птиците пляскаха с криле и се дърпаха от каишката. Вятърът разпръсна картите на Тайи по килима.

— Ето — каза Катин, — аз ще ги събера.

Смъкна се от стола и зашари към пода с несръчните си ръце. Лорк отново бе започнал да се смее.

Една от картите се обърна на килима точно до крака на Мишока. Триизмерно слънце върху ламиниран метал блесна над черна морска шир. Над водната стена небето бе огнено и живо. На брега две голи момчета се бяха хванали за ръце. Черното жумеше срещу слънцето с лице изумено и сияйно. Русокосото гледаше техните сенки върху пясъка.

Смехът на Лорк, като серия от експлозии, се изтърколи през салона.

— Принс прие предизвикателството — той шляпна с ръка по камъка. — Добре! Много добре! Ей, да не мислиш, че ще се срещнем под горящото слънце? — вдигна ръка и сви юмрук. — Усещам неговата хватка. Добре! Да, това е добре!

Мишока бързо вдигна картата. Той премести поглед от капитана върху обзорния екран, където променящите се нюанси на мултихрома бяха заличили лицето, ръката. (А на срещуположните стени мъжделееха образите на тъмния Идас и бледия Линсеъс в техните по-малки рамки.) Очите му отново се спряха върху двете момчета под изригващото слънце.

Както гледаше, изведнъж усети, как пръстите на левия му крак се вкопчват в килима, а на десния се впиват в подметката на обувката. Страх сви вътрешностите му, полази по нервите на гръбнака му. Изведнъж той пъхна картата в сака си при сиринкса. Пръстите му се плъзнаха бавно отвътре по кожата и се навлажниха от пот по ламинираната плоскост. Когато не се виждаше, картата плашеше далеч повече. Извади ръка и я избърса в бедрото си, а после се огледа, за да види дали някой не го наблюдава.

Катин оглеждаше картите, които бе събрал.

— С това ли си играеше, Тайи? Тарот? — погледна нагоре. — Мишок, ти си циганин. Бас ловя, че си виждал такива и преди. — Той вдигна картите, така че и Мишока да ги види.

Без да погледне Мишока кимна с глава. Стараеше се да не държи ръката си до бедрото. (Една голяма жена седеше зад горящ огън — облечена с мръсна, шарена рокля, заобиколена от мустакати мъже под мъждукаща надвиснала скала. Картите проблесваха в дебелите й ръце, а те бяха вперили погледи в нея. Но това беше…)

— Да ми ги даваш — каза Тайи и посегна към него.

— Мога ли да огледам цялата колода? — попита Катин.

Сивите й очи се разшириха.

— Не. — В гласа й прозвуча учудване.

— Извинявай… — Катин започна смутено, — не исках…

Тайи взе картите.

— Ти… гледаш ли на карти? — Катин се опита да предпази лицето си от вледеняване.

Тя поклати глава.

— Гадателството на Тарот е много популярно във Федерацията — обади се Лорк. Той бе седнал върху скулптурата. — За съобщението на Принс имат ли нещо твоите карти да кажат? — Обърна се и очите му светнаха като яспис, като злато. — Може пък твоите карти за мен и Принс да кажат нещо.

Мишока бе учуден от лекотата, с която капитанът мина на диалекта на Плеяди. Вътрешното изражение на това учудване бе бърза усмивка.

Лорк стана от камъка.

— За това гмурване в нощта какво картите казват?

Себастиан, взрян изпод плътните светли вежди, премести тъмните си форми по-наблизо.

— Да видя съчетанието искам аз. Да. Къде аз и Принс в картите падаме се?

Ако тя започнеше да гадае, той щеше да има възможността да види повече карти. Катин се изхили.

— Да, Тайи. Я разгадай какво казват за експедицията на капитана. Себастиан, тя добра ли е в гледането на карти?

— Тайи никога грешила е.

— Вие за няколко секунди само лицето на Принс успяли да видите. По линиите в лицето на човека съдбата му отпечатана е. — Лорк постави ръце на кръста си. — Заради белега на моето лице, къде докосваш линиите, дето да ти разкажат за моята съдба могат?

— Не, капитане — тя сведе поглед към ръцете си. Картите изглеждаха твърде големи за нейните нежни ръце. — Аз само картите подреждам и гадая.

— От ученик не съм виждал някой да гадае на Тарот. — Катин погледна назад към Мишока. — В семинара ми по философия участваше един човек от Плеяди, който познаваше картите. Предполагам, че някога с основание биха ме нарекли дилетантски привърженик на Книгата на Тот, както неправилно са били наричани тези хора през седемнадесети век. По-скоро бих казал… — спря, за да получи потвърждението на Тайи — на Книгата на Грейл.

Потвърждение не се получи.

— Хайде, Тайи, погледай ми — Лорк отпусна ръце.

Пръстите на Тайи спряха върху позлатените гърбове на картите. От мястото й в най-долната част на рампата, сивите й очи бяха разполовени от епиканти. Тя гледаше някъде между Катин и Лорк.

— Това ще направя — отвърна тя.

— Мишок — обади се Катин, — ела тук да гледаш. Кажи ни мнението си за това представление…

Мишока се изправи, осветен от игралната маса.

— Ей…!

Дрезгавият глас накара всички да се обърнат.

— И вие вярвате на всичко това?!

Катин повдигна едната си вежда.

— Ти ме нарече суеверен, защото плюя в реката, нали?! А сега започвате да предсказвате бъдещето на карти! О-о-о! — но звукът, който излезе от гърлото му не беше точно този. В него имаше и презрение. Златната обица на ухото му се разклати и проблесна.

Катин се намръщи.

Ръката на Тайи увисна над колодата.

Мишока прекоси половината килим.

— Вие наистина ли ще се опитате да предскажете бъдещето по тези карти? Това е глупаво. Това е суеверие!

— Не, Мишок, не е — противопостави се Катин. — Човек може да си помисли, че само ти от всички хора…

Мишока махна с ръка и се изсмя дрезгаво.

— Катин, ти и карти! Е, това е вече нещо!

— Мишок, картите всъщност не предсказват нищо. Те просто дават научен коментар за настоящото положение…

— Картите не са учени! Те са просто съчетание от метал и пластмаса. Те не знаят…

— Мишок, седемдесет и осемте карти на Тарот представляват символи и митологични образи, които са се появявали и са се повтаряли в течение на четиридесет и пет века човешка история. Този, който познава техните символи може да прави коментари за дадена ситуация. В това няма никакво суеверие. Книгата на промените и даже Халдейската астрология се превръщат в суеверие, само когато се злоупотребява с тях, когато се използват по-скоро пряко, отколкото насочващо и обяснително.

Мишока отново издаде оня звук.

— Мишок, наистина е така! Това е напълно логично, а ти говориш като човек, живял преди хиляда години.

— Ей, капитане! — Мишока премина и втората половина от разстоянието, надзърна над лакътя на Лорк, хвърли поглед към колодата в скута на Тайи. — И ти ли вярваш на това? — Ръката му се отпусна върху ръката на Катин и, държейки я, смяташе че ще спре треперенето на своята.

Тигровите очи под ръждивите вежди издаваха вътрешна борба. Лорк се смееше.

— Тайи, погадай на мен картите.

Тя обърна колодата и запрехвърля образите от ръка в ръка.

— Капитане, избери ти една.

Лорк клекна, за да ги види по-добре. Изведнъж спря с пръст преминаващите карти.

— Космосът, прилича на него — така нарече той картата, на която се бе спрял пръста му. — В това състезание цена вселената е. — Погледна нагоре към Мишока и Катин. — Мислите ли, че трябваше от космоса да започне гледането?

Обградена от огромните му рамене, неговата „вътрешна борба“ стана почти неуловима.

В отговор Мишока само сви тъмните си устни.

— Давай — обади се Катин.

Лорк изтегли картата.

Сутрешна мъгла се стелеше над брези, тисове и ели. В синята зора на избистрящата се картина една гола човешка фигура се клатеше и лудуваше.

— О — каза Катин, — танцуващият хермафродит, съчетанието на всички мъжки и женски качества. — Той разтърка ухо между двата си пръста. — Знаете ли, преди повече от три хиляди години, някъде към хиляда осемстотин и деветдесет години от началото на космическите пътешествия, се появила силно християнизирана колода карти Тарот, направена от един приятел на Уилям Батлър Ийтс, която станала толкова популярна, че истинските образи почти били забравени.

Докато Лорк накланяше картата, в мистичната горичка проблясваха и изчезваха дифракционни образи на животни. Ръката на Мишока стисна Катин. Той вдигна лице, за да попита нещо.

— Зверовете на апокалипсиса — отговори Катин. През рамото на капитана той посочи четирите ъгъла на горичката. — Бик, лъв, орел и това смешно малко маймуноподобно създание, там отзад е богът-джудже Бес, произхождащ от Египет и Анатолия, покровител на жените в труда, бич за скъперничеството, великодушен и ужасен бог. Има една доста известна негова статуя — клекнал, ухилен, озъбен в полово сношение с една лъвица.

— О, да — прошепна дрезгаво Мишока. — Аз виждал тази статуя.

— Виждал си я! Къде?

— В един музей — той сви рамене. — Мисля, че беше в Истанбул. Един турист ме заведе там, още като бях дете.

— Уви — промърмори Катин. — Аз съм се задоволявал само с триизмерни холограми.

— Само дето не е джудже. Тя е… — Мишока погледна към Катин и дрезгавият му глас секна — два пъти по-висока от теб. — Под въздействието на нахлулите спомени се показа бялото на очите му, изпъстрено с жилки.

— Капитан ван Рей, добре познаваш Тарот? — попита Себастиан.

— Гледали са ми на карти около половин дузина пъти — заобяснява Лорк. — Майка ми никак не харесваше навика ми да се спирам и да слушам гледачките, които имаха обичая да разпъват малките си масички под ветробранните навеси на улиците. Веднъж, когато бях на пет или шест години, успях да се загубя. Докато се лутах из един квартал на Арк, който никога преди това не бях виждал, спрях на едно място и ми разкриха съдбата. — Той се засмя. Мишока, който не можа да прецени правилно израза му, очакваше Лорк да се разгневи. — Когато се прибрах в къщи и разказах на майка си за това, тя се разстрои и ми каза повече да не правя така.

— Тя просто е знаела колко е глупаво всичко това! — прошепна Мишока.

— И какво ти казаха картите? — попита Катин.

— Нещо за смърт в моето семейство.

— И умря ли някой?

Лорк присви очи.

— След около месец беше убит чичо ми.

Катин се замисли върху споменатото за покойния чичо на капитан Лорк ван Рей.

— Но добре ти не познаваш карти, нали? — Себастиан повтори въпроса си.

— Знам на няколко само имената от тях — Слънце, Луна, Обесения. Но аз значението им никога не разбрал.

— Ааа — Себастиан кимна с глава. — Първата карта извадиш ти самият винаги си. Но космосът картата на Аркана-старши е. Тя не може представлява човешко същество. Не можем взима нея.

Лорк се намръщи. Недоумението му приличаше на ярост. Неправилно изтълкувалият го Себастиан млъкна.

— Това означава — продължи Катин, — че в колодата на Тарот има петдесет и шест карти на Аркана-младши, точно като петдесет и двете карти за игра, само че те са валета, дами и попове като за дворцова игра. Тези пък боравят с обикновени човешки работи: любов, смърт, данъци и тем подобни неща. Има и двадесет и две други карти, на Аркана-старши: карти като Глупака и Обесения. Те представляват върховни космически ценности. И наистина не можеш да изтеглиш някоя от тях, за да те представлява тебе самия.

За миг Лорк се взря в картата.

— Защо пък не? — погледна той нагоре към Катин. Лицето му сега беше абсолютно безизразно. — Тази карта ми харесва. Тайи каза да си избера и аз избрах.

Себастиан вдигна ръка.

— Но…

Нежните пръсти на Тайи хванаха окосмените ръце на партньора й.

— Той си я избра — обади се тя. Металът в нейните очи проблясна от Себастиян към капитана и после към картите. — Тук сложи я. — С жест тя го прикани да сложи картата долу. — Капитанът която иска карта може си избере.

Лорк сложи картата на килима. Главата на танцуващия хермафродит сочеше към него, а краката му — към Тайи.

— Космосът е обърнат — промърмори Катин.

Тайи го погледна.

— Обърнат за теб, за мен правилен е. — Тонът й бе остър.

— Капитане, първата карта, която вземеш не предсказва нищо — каза Катин. — На практика, първата карта, която вземеш, се изпразва от собственото си съдържание и не може да бъде тълкувана в твоето гледане.

— Какво е съдържанието на тази карта? — попита Лорк.

— Обединява всичко тя женско и мъжко — отговори Тайи. — Меч и бокал, жезъл и блюдо са събрани наедно в нея. Тя завършек и сигурен успех означава. Изразява космическото състояние на божествено съзнание. Победа.

— И всичко това няма го сега в моето бъдеще? — лицето на Лорк отново изразяваше отчаяние. — Чудесно! Та какво състезание щеше да бъде това, ако предварително знаех, че ще победя?

— Обърната, тази карта означава обсебеност от нещо, упоритост — добави Катин. — Отказ да се научи…

Изведнъж Тайи събра картите. Тя протегна ръка с колодата карти.

— Катин, ти гледането ще продължиш ли?

— Хм? Аз… Извинявай… Не исках… Но пък и аз знам значението само на около дузина карти. — Ушите му пламнаха. — Млъквам.

Едно крило на птица удари пода.

Себастиан се изправи и дръпна животните си настрана. Едната изпърха и кацна на рамото му. Въздухът се раздвижи и косата на Мишока погъделичка челото му.

Всички стояха прави с изключение на Лорк и Тайи, които бяха клекнали с Танцуващия хермафродит между тях.

Тайи още веднъж разбърка картите и ги разпери, този път всичките бяха закрити.

— Избирай.

Широките пръсти с поизрасли нокти хванаха една карта и я изтеглиха:

Един работник стоеше пред двойна каменна арка с каменотрошачка, включена в куплунга на китката му. Машината дялаше третата по ред петовърха звезда в корниза над прозореца. Слънчева светлина обливаше зидаря и фасадата. Тъмнината се разсейваше пред входа.

— Тройка петолъчки. Тази карта теб покрива.

Мишока погледна ръката на капитана. Овалният куплунг почти се губеше в двойното сухожилие на китката му.

Мишока докосна торбичката на ръката си. Пластмасовото гнездо заемаше едва четвърт от неговата китка, а двата куплунга бяха еднакви.

Капитанът сложи тройката петолъчки върху космоса.

— Отново избираш.

Картата излезе преобърната:

Чернокосо младо същество с брокатена дреха, с ботуши от щампована кожа, се облягаше на дръжката на меч, инкрустиран със скъпоценни камъни и сребърен гущер. Фигурата стоеше изправена в сянката на канара, но Мишока не можеше да каже дали бе момче или момиче.

— Паж на меча обърнат. Тази карта напреко през теб минава.

Лорк сложи картата напреко върху тройката петолъчки.

— Избира отново.

Над морски бряг, в безоблачно небе с птици една ръка, протегната в мъглата, държеше нещо с формата на петовърха звезда, затворена в кръг.

— Асо на пентаграма — Тайи посочи надолу към кръстосаните карти. Лорк постави и тази карта там. — Тази карта под тебе лежи. Избирай.

Висок русокос мъж стоеше на покрита с плочи пътека в една градина. Гледаше нагоре с ръка отзад. Една червена птица се канеше да кацне върху китката му. По каменната настилка на двора имаше издялани девет звезди.

— Девятка пентаграми — тя посочи шарките на килима. — Тази карта лежи зад тебе.

Лорк постави картата на посоченото място.

— Избирай!

Отново картата бе преобърната.

Между буреносни облаци пламтеше виолетово небе. Една светкавица бе паднала върху най-горната част на каменна кула. Двама мъже скачаха от горния балкон. Единият бе облечен богато. Виждаха се дори пръстените му със скъпоценни камъни и златните пискюли по сандалите му. Другият носеше работна дреха, беше босоног и брадат.

— Кулата, обърната! — измърмори Катин. — О-о-о! Зная, че… — и млъкна, защото Тайи и Себастиан го погледнаха.

— Кулата обърната — Тайи посочи мястото над решетката от карти. — Над теб тази карта слага.

Лорк постави картата и изтегли седмата.

— Двойка мечове, обърнати.

Обърнати наопаки:

Една жена със завързани очи седеше на стол на брега на океана и държеше два меча, кръстосани върху гърдите й.

— Това ляга пред теб.

Трите карти в центъра и четирите около тях оформяха кръст.

— Избира отново. Лорк изтегли една карта.

— Царят на мечовете. Тук постави нея.

Царят отиде от лявата страна на кръста.

— И още веднъж.

Лорк изтегли деветата си карта.

— Тройка жезли, обърнати.

И отидоха под царя.

— Дяволът…

Катин погледна ръката на Мишока. Пръстите му се свиха и малкият нокът одраска ръката на Катин.

— …обърнат.

Пръстите се отпуснаха. Катин отново погледна Тайи.

— Постави карта тук. — Обърнатият с главата надолу Дявол отиде под Жезлите. — И избирай отново.

— Царицата на мечовете. Таз последната карта тук поставя.

Зад кръста сега имаше вертикален ред от четири карти. Тайи изравни картите.

Подпря с пръсти брадичката си. Облегна се на ярката диорама и стоманената коса се разпиля по раменете й.

— Виждаш ли някъде там Принс? — попита Лорк. — Виждаш ли мен и слънцето, което търся?

— Виждам теб и Принс. И една жена, някакси свързана с Принс, тъмна жена…

— Чернокоса, но със сини очи? — каза Лорк. — Очите на Принс са сини.

Тайи кимна с глава.

— И нейните също аз виждам.

— Това е Ръби.

— Картите предимно мечове и пентаграми са. Много пари аз виждам. Но и много борба около тях и заради тях също.

— Със седем тона илирион? — промърмори Мишока. — Не е нужно да гледаш на карти, за да видиш…

— Ш-ш-т-т — долетя от Катин.

— Единственото положително влияние от Аркана-старши Дявол е. Това карта на силата е, на революция, на борба. Но също зараждане на духовно разбирателство тя означава. Пентаграми в началото на твоята история са. Те карти на пари и богатство са. Мечовете превземат ги, карти на сила и конфликт. Жезъл — символ на интелект и съзидание е. И макар жезълите са три и малко са, предсказанията много добри са. Това добре е. Но няма купи, символ на емоциите и в частност на любовта. Това лошо е. За добре, жезлите трябваше имат сърца. — Тя пусна картите в центъра на кръста: космоса, тройката пентаграми и рицаря на мечовете.

— Сега… — Тайи замълча. Четиримата мъже дишаха с един ритъм. — Сега ти самият как света вижда. Карта, която покрива тебе за благородство, за аристократичност говори. Както и за някои умения, които притежаваш…

— Каза, че си бил на времето състезател, нали, капитане? — попита Катин.

— Че загрижен за увеличаване на богатството си тази карта показва. Но рицарят на мечовете пресича теб.

— Това Принс ли е?

Тайи поклати глава.

— По-млад човек това е. Някой, който вече близо до тебе това е. Тъмен, може би много млад мъж…

Катин пръв погледна Мишока.

— …който по някакъв начин застане ще между теб и твоето слънце.

Сега Лорк погледна нагоре през рамото си.

— Ей, ха сега де? Вижте… — Мишока се начумери срещу всички останали. — Какво сте намислили да правите? Да ме изхвърлите на първата спирка само заради някакви си глупави карти. Да не мислите, че ще ви преча?

— Дори и да уволни тебе — каза Тайи, гледайки нагоре, — това нищо няма да промени.

Капитанът плесна Мишока по бедрото.

— Не се притеснявай, Мишок.

— Ако не им вярваш, капитане, защо си губиш времето и слушаш тия…? — спря, защото Тайи бе разменила картите.

— В най-близкото ти минало — продължи Тайи, — асото на пентаграма намира се. Отново много пари, но за определена цел предназначени са.

— Осъществяването на тази експедиция трябва да струва майка си и баща си — изкоментира Катин.

— А брата и сестрата.

Възлестите пръсти на Себастиан почесаха главата на едното от неговите животни.

— В далечно твое минало лежат деветте пентаграми. Тя също карта на богатства е. Ти свикнал да побеждаваш си. Наслаждавал се на най-хубавите неща. Но в най-близкото бъдеще твое картата с кула е и то обърната. В общи линии това означава…

— …отивай направо в затвора. Не преминавай. Не ти се полагат… — Ушите на Катин отново пламнаха, защото Тайи го изгледа с присвити очи — …двете хиляди лири.^[4] — той се изкашля.

— Тази карта означава влизане в затвора, разрушаване голяма къща.

— Родът ван Рей има такава.

— Аз не казала съм чия къщата е.

Това разсмя Лорк.

— Над това обърната двойка мечове лежи. Капитане, от неестествена страст пази се.

— Какво да значи това? — прошепна Мишока.

Но Тайи се беше прехвърлила от кръста със седем карти към реда от четири.

— На върха на твоите усилия царят на мечовете седнал е.

— Това да не би да е моят приятел Принс?

— Така е. Той може живота да промени ти. Той силен мъж е, може лесно към мъдрост теб поведе, но също и към твоя смърт. — После погледна нагоре и върху лицето й се изписа силно объркване. — Но може да промени и живота на всички нас… Той…

Понеже тя замълча, Лорк я попита:

— Защо, Тайи?

Гласът й, вече по-спокоен, стана дълбок и плътен.

— Под него…

— Какво е това, Тайи?

— …тройка жезли обърнати лежат. Пази теб от предложение негово. Най-добрата защита срещу разочарование очакването е. В основата на това дяволът е. Но обърнат. Ти духовно разбирателство получиш ще, за което говорих, в…

— Ей — Мишока погледна Катин. — Какво вижда тя?

— Ш-ш-т-т.

— …наближаваща битка, повърхността на нещата бъде разрушена ще. Нещата отдолу все по-странни и по-странни изглеждат ще. И макар царят на мечовете нови стени на реалността издига ще, зад тях царицата на мечовете откриеш ще.

— Това да не е… Ръби? Кажи ми. Тайи, виждаш ли слънцето?

— Не слънце. Само една жена, черна и могъща като брат си, хвърля сянка своя…

— Коя звезда я осветява?

— Сянката й върху теб и Принс едновременно пада…

Лорк размаха ръце над картите.

— А слънцето?

— Сянката ти в нощта очертава се. Звезди по небето виждам. Но никакво слънце…

— Не! — само че това бе Мишока. — Всичко това е ужасно глупаво! Безсмислици! Нищо, капитане! — Нокътът му се впи и Катин измъкна ръката си отдолу. — Тя не може да ти каже нищо по тях! — той изведнъж залитна на една страна. Обутият му крак попадна с ритник между Себастиановите създания. Те се метнаха и заудряха крила по опънатите вериги.

— Ей, Мишок! Какво…?

Той ритна с босия си крак наредените карти.

— Ей!

Себастиан отблъсна пърхащите сенки.

— Елате тук, хайде, успокойте вие!

Ръката му се местеше от глава на глава, с върховете на пръстите си нежно докосваше мястото зад тъмните им уши и челюсти.

Но Мишока вече крачеше по рампата над басейна. Торбата му го удряше по бедрото на всяка крачка, докато се отдалечаваше от погледите на околните.

— Ще ида след него, капитане — Катин се втурна по рампата.

Крилата се отпуснаха до сандалите на Себастиан, Лорк се изправи.

Клекнала на пода, Тайи събра разпръснатите карти.

— Вие двамата, на енергийните платна връщайте се. Линсеъс и Идас аз освободя. — Усмивката му изглеждаше загрижена, тъй като чувството му за хумор се беше превърнало в силно страдание. — Вие в своите камери отивайте.

Когато Тайи се изправи, Лорк я хвана за ръката. Върху лицето й последователно се изписаха три вида усещания: учудване и страх, а третото се появи, когато осъзна неговите чувства.

— Тайи, благодаря ти за това, което разгада по картите.

Себастиан пристъпи, за да поеме ръката й от капитана.

— Още веднъж аз тебе благодаря.

По коридора, водещ към мостика на Рок, отразените звезди плаваха върху черната стена. Мишока седеше с кръстосани крака на пода срещу синята стена, стиснал торбата в скута си. Ръката му шареше по щампованите шарки на кожата. Беше вперил поглед в кръговрата от светлини.

Катин бавно прекоси хола с ръце на гърба си.

— Какво става с теб, по дяволите? — попита той приятелски.

Мишока погледна нагоре и очите му уловиха една звезда, която сякаш изплуваше от ухото на Катин.

— По всичко личи, че много обичаш да си усложняваш живота.

Звездата се плъзна надолу и изчезна в пода.

— А между другото, коя беше картата, дето пусна в торбата си?

Мишока светкавично стрелна Катин с поглед. Премигна.

— Много съм добър в забелязването на подобни неща. — Катин се облегна върху обсипаната със звезди стена. Проекторът на тавана, който пресъздаваше нощта отвън, обсипваше с точки от светлина късото му лице, дългия му и плосък корем. — Това не е най-добрият начин да спечелиш благоразположението на капитана. Ти имаш някакви странни идеи, Мишок, допускам дори, че са прекрасни. Ако някой ми беше казал, че ще работя днес, в навечерието на трийсет и първи век, в един екипаж с човек, който проявява искрен скептицизъм по отношение на Тарот, не мисля, че бих му повярвал. Ти наистина ли си землянин?

— Да, землянин съм.

Катин захапа пръста си.

— Хайде да помислим за всичко това. Съмнявам се, че подобни закостенели идеи могат да се родят на друго място, освен на Земята. Тъй като при вас живеят хора от епохата на голямото междузвездно преселение, вие се сблъсквате с достатъчно сложни култури, за да можете да разберете неща от типа на Тарот. Не бих се учудил, ако в някой монголски пустинен град се намери човек, който да твърди, че Земята се носи в чиния върху гърба на огромен слон, стъпил върху дракон, увил се върху морска костенурка, която плува в морето на вечността. Все пак се радвам, че не съм се родил там, на това очарователно място. То създава невероятни неврастеници. Имаше един такъв в Харвард… — той спря и отново обърна поглед към Мишока. — Ти си едно забавно хлапе. В момента си тук, летиш на междузвезден кораб, който е продукт на технология от трийсет и първи век, и в същото време главата ти е пълна с всякакви отживели идеи, отхвърлени преди хиляди години. Дай да видя коя карта сви.

Мишока шмугна ръката си в торбата и извади картата. Погледна я отпред и отзад, преди Катин да се пресегне към него и да я вземе.

— Спомняш ли си кой ти е казвал да не вярваш на Тарот? — Катин оглеждаше картата.

— Това беше моята… — Мишока хвана с ръце краищата на торбата и ги стисна. — Тази жена. Отдавна, когато наистина бях малко дете — на пет или шест години.

— И тя ли беше циганка?

— Да. Тя се грижеше за мен. Имаше карти, точно като тези на Тайи. Само дето не бяха триизмерни. Бяха стари. Когато обикаляхме Франция и Италия, тя гледаше на различни хора. Знаеше всичко за тях, знаеше значението на картинките и всичко друго. Тя твърдеше, че независимо какво казват хората, това си е жива измама. Всичко е измишльотина и нищо не значи. Тя казваше, че циганите са измислили и дали на хората картите на Тарот.

— Това е така. Вероятно циганите са ги пренесли на Запад от Изтока през единадесети-дванадесети век. И естествено те са помогнали за тяхното разпространение в Европа през следващите петстотин години.

— И тя така ми каза, че картите принадлежали първо на циганите: именно циганите знаели, че това са измишльотини и измама и че никога не трябва да им се вярва.

Катин се усмихна.

— Много романтична идея. Аз лично я харесвам. Но има малко нихилизъм в това да се приеме, че всички символи, останали като наследство от петвековната митология, са в основата си изпразнени от съдържание и не намират отражение върху човешкото съзнание и поведение. За нещастие знам твърде много за тези символи, за да мога да ги подминавам просто ей така. Но все пак ми е интересно да чуя какво ще кажеш ти по въпроса. Значи тази жена, с която си живял, когато си бил малко дете, тя е гледала на картите на Тарот, но упорито е твърдяла, че те са фалшиви. Така ли?

— Да — той извади ръката си от сака. — Само че…

— Само че какво? — подкани го с въпрос Катин, защото Мишока млъкна.

— Само дето имаше една нощ, точно преди края. Бяха се събрали само цигани, нямаше никакви други хора. Чакахме в една пещера, беше нощ. Всички бяхме много уплашени, защото нещо щеше да се случи. Те си шушукаха за това и щом се появеше дете наблизо, млъкваха. През цялата нощ тя редеше картите и гадаеше, но не така, сякаш символите бяха измишльотина. Те всички бяха насядали около огъня в тъмнината и слушаха нейните предсказания. На следващата сутрин някой ме събуди много рано, слънцето едва беше изгряло. Всички напускаха. Аз не тръгнах с Мам — жената, която гледаше на карти. Никога повече не видях някой от тях. Тези, с които тръгнах, скоро изчезнаха. Сам-самичък стигнах до Турция. — Мишока опипа нещо под кожата. — Но си спомням, че тази нощ, когато тя гледаше на карти в светлината на огъня, бях ужасно уплашен. И те бяха също уплашени. Не ни казваха от какво се плашат. Но каквото и да е било то, трябва много да ги е плашело, щом питаха картите, макар и да знаеха, че те са измишльотина.

— Предполагам, че когато положението става сериозно, хората се обръщат към здравия разум и се отказват от суеверието, за да запазят живота си. — Катин се намръщи. — Какво мислиш, че е станало?

Мишока се сви.

— Сигурни са ни преследвали. Нали знаеш как стои въпросът с циганите. Всички мислят, че циганите крадат. И ние го правехме. Може би искаха да ни изгонят от града. На Земята никой не обича циганите. Това е причината и да не работим.

— Но ти, Мишок, здравата работиш. Именно затова се учудих, че се намеси в цялата тази бъркотия с Тайи. Ще увредиш доброто си име.

— От седем-осемгодишно дете не съм живял с цигани. Освен това се снабдих с куплунги. Макар и да ги нямах преди да попадна в училището по астронавтиката Купър в Мелбърн.

— Сериозно? Значи трябва да си бил поне на петнайсет-шестнайсет години. Наистина, малко късничко. На Луна си получавахме кунлунгите още на три, четиригодишна възраст, за да можем да боравим с учебните компютри в училище. — Изражението на Катин изведнъж стана напрегнато. — Искаш да кажеш, че има цяла група от възрастни мъже и жени с деца, които обикалят от град на град, от държава в държава по Земята без куплунги?

— Да. Мисля, че има такива.

— Без куплунг не можеш да свършиш много работа.

— Разбира се, че е така.

— Не се учудвам, че твоите цигани са били преследвани. Група възрастни хора, които обикалят нагоре-надолу без свързващо устройство! — Той поклати неодобрително глава. — Но защо ти не ги потърси, не ги намери?

— Циганите са си просто такива. Никога не успяхме да ги задържим. Никога не сме ги искали. Аз получих куплунгите, защото бях сам, и предполагам, че така беше по-лесно. — Мишока провеси ръце на коленете си. — Но това все още не можеше да бъде причина да ни гонят от всеки град, където и да се заселвахме. Спомням си веднъж хванаха двама цигани и ги убиха. Биха ги до смърт, а после отрязаха ръцете им и ги окачиха надолу с главата, за да им изтече кръвта и да умрат…

— Мишок! — лицето на Катин се сгърчи.

— Бях дете, но помня всичко. Може би това принуди Мам накрая да се обърне към картите и да попита какво да правим, макар че не вярваше на тези неща. Може би това ни накара да се разделим.

— Само в Драко — добави Катин. — Само на Земята.

Мургавото лице се обърна към него.

— Катин, защо? Хайде, ти ми кажи защо постъпиха така с нас. — Изречението не завърши с въпросителна. Вместо нея прозвуча хрипкаво възмущение.

— Защото хората са глупави, ограничени и се страхуват от всичко, което е различно. — Катин затвори очи. — Затова аз предпочитам спътниците. Дори спътникът да е достатъчно голям, на него трудно могат да се съберат толкова много хора, че да се случат такива неща. — Очите му се отвориха. — Мишок, помисли върху едно нещо. Капитан ван Рей има куплунги. Той е един от най-богатите хора във вселената. Има ги всеки рудокопач или метач по улиците, всеки барман или чиновник, имаш ги и ти. Във Федерацията Плеяди или във Външните колонии това е абсолютно повсеместно културно явление — част от начина всички машини да се разглеждат като естествено продължение на човека. От Аштън Кларк насам това се приема от всички социални слоеве. Преди този разговор можех с пълна убеденост да твърдя, че това е масово явление и на Земята. Преди да ми напомниш, че в странния свят, който представлява нашето праотечество, са успели да се съхранят и до днес някои невероятни културни анахронизми. Но фактът, че съществува група цигани без имплантирани свързочни устройства, обеднели до крайност, опитващи се да работят там, където няма работа, предсказващи съдбата на хората но начин, който те самите са престанали да разбират, докато останалата част от вселената е успяла да постигне разбирането на прадедите им отпреди хиляда и петстотин години — едва ли има нещо по-объркващо за обикновените куплунгирани работещи мъже и жени от тези необуздани евнуси, които се настаняват в градовете. Евнуси? Включването ти към една машина се нарича свръзка. Дори не би могъл да повярваш като ти кажа откъде идва този израз. Не, и аз не разбирам защо се е случило така. Но отчасти си обяснявам какво точно се е случило. — Той поклати глава. — Земята е странно място. Четири години съм ходил на училище там и едва бях започнал да осъзнавам колко я разбирам. Тези от нас, които не са родени там никога не ще съумеят да си я представляват напълно. Мисля, че дори в останалата част от Драко ние водим далеч по-простичък начин на живот. — Катин погледна картата в ръката си. — Знаеш ли името на тази карта, която сви?

Мишока кимна с глава.

— Слънце.

— Нали знаеш, че ако задигаш така по някоя и друга карта, предсказанията никога няма да бъдат точни. Капитанът много силно искаше да види точно тази карта.

— Зная. — Пръстите му се плъзнаха по дръжката на сака. — Картите вече предсказаха, че ще застана между капитана и неговото слънце. А аз току-що бях задигнал картата от тестето. — Мишока поклати глава.

Катин вдигна картата.

— Защо не я върнеш? Ако имаш намерение да го направиш, можеш да се извиниш, че вдигна цялата олелия.

Мишока сведе за малко поглед. После стана, взе картата и тръгна към салона.

Катин го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. После кръстоса ръце и сведе глава в размисъл. Спомените му се понесоха към белия прах на незабравимите за него спътници.

В тишината на стаята Катин потъна в размисъл. Накрая дори затвори очи. Нещо го дръпна по бедрото. Той се ококори.

— Ей…

Линсеъс (със сянката на Идас върху рамото му) се бе приближил до него и беше извадил за верижката записващото устройство от джоба му. Той държеше в ръка инкрустираната със скъпоценни камъни кутия.

— За какво служии…

— …това нещо? — довърши въпроса Идас.

— Имаш ли нещо против да ми го върнеш? — Раздразнението на Катин идваше всъщност от това, че му бяха прекъснали мислите, но се подсилваше от тяхната самонадеяност.

— Видяхме те да си играеш с него още на пристанището. — Идас взе записващото устройство от белите пръсти на брат си и го връчи обратно на Катин.

— Виж какво… — започна Катин. — Благодаря!

Катин посегна да го прибере отново в джоба си.

— Покажи ни как работи…

— …и за какво го използваш.

Катин помълча малко, а после отново извади диктофона.

— Това е само един матричен диктофон, на който мога да диктувам бележките си, да ги записвам и да ги съхранявам там. Използвам го, за да напиша един роман.

— Ей, аз знам какво е това… — възкликна Идас.

— …аз също. Но защо искаш да…

— …правиш такова нещо…

— …защо не направиш просто една психорама…

— …това е далеч по-лесно. Ние присъстваме…

— …ли там?

Катин се усети, че започва да говори за четири неща едновременно. После се засмя.

— Вижте, вие прославени квакери на сол и пипер^[5], аз не мога да мисля по този начин. — Замисли се за момент. — Не зная защо искам да напиша роман. Сигурен съм, че ако имах техниката, парите и връзките в студио за психорама, щеше да е по-лесно да направя психорама. Но аз не искам това. И нямам представа дали вие ще „присъствате“ в него или не. Все още не съм мислил върху сюжета. Засега само си водя бележки върху темата.

Те се намръщиха.

— Върху структурата, естетиката на цялата работа. Човек не може просто да седне и да пише, разбирате ли? Първо трябва да си помисли. Романът е бил литературна форма. Сега трябва изцяло да го преоткрия преди да напиша нещо свое. Поне що се отнася до романа, който искам да напиша.

— О-о — обади се Линцеос.

— Сигурно знаеш какъв роман…

— …разбира се аз зная. Чел ли си „Война…

— …и мир“? Да. Но това беше психорама…

— …с Че-онг в ролята на Наташа. И беше взето…

— …от един роман, нали? Точно така, аз…

— …спомняш ли си?

— Хм — Идас кимна начумерено зад гърба на брат си. — Само че — сега той говореше на Катин, — как така, не знаеш за какво искаш да пишеш?

Катин сви рамене.

— Тогава може би ще напишеш нещо за нас, щом все още не знаеш какво…

— …можем ли да го съдим, ако каже нещо, което не е…

— Ей — прекъсна го Катин. — Аз трябва да намеря тема, която да развия в романа. Казах ви, сега не мога да кажа дали ще присъствате в нея или…

— …тогава какви неща вкарваш в него? — Идас говореше зад рамото на Линцеос.

— А? Както казах, бележки. Бележки за книгата.

— Нека да ги чуем.

— Вижте, момчета, вие не… — после вдигна рамене. Завъртя и нагласи рубинените оси върху горната част на записващото устройство и го включи:

„Бележка за лично ползване номер пет хиляди триста и седем. Имай предвид, че романът — независимо колко интимен, психологически или субективен е той — винаги се явява историческо отражение на времето, в което живееш. — Звукът бе твърде силен, а говорът ускорен. Това улесняваше възприемането. — За да направя книгата си, аз трябва да съм много добре запознат със съвременните представи за историята.“

Ръката на Идас бе като черен еполет върху рамото на брат му. Те слушаха, а очите им, с цвят на хининово дърво и корал, се присвиха.

„Историята? Открита е от Херодот и Тукидит преди три хиляди и петстотин години. Те са я определили като наука за всичко, случило се по тяхно време. И през следващите хиляда години тя е продължила да бъде именно това. Хиляда и петстотин години след гърците в Константинопол Ана Комнина със своето изящно перо на познавач (и в основни линии с езика на Херодот) описва историята като учение за онези събития и човешки дела, които са били документирани. Съмнявам се дали тази очарователна византийка е вярвала, че събитията се случват, само когато за тях се пише. Факт е обаче, че във Византия неописаните в аналите събития не са били приемани като част от историята. Цялата концепция се променя. В следващите хиляда години сме достигнали епохата, която започва с първия световен конфликт на земята и завършва с първия конфликт между въстаналите светове в космоса. По някакъв начин теорията стига до идеята, че историята представлява цикли на възход и упадък, когато една цивилизация надделява над друга. Събитията, които не се вмествали в рамките на цикъла, били определяни като исторически маловажни. За нас е трудно днес да разберем разликата между Спинглер и Тойнби, макар че по онова време позициите им са били възприемани като диаметрално противоположни. За нас техният спор прилича на словесна еквилибристика за това кога и къде започва даден цикъл. Сега, когато са изминали поредните хиляда години, ние трябва да се преборим с Де Айлинг и Броблин, с Алвин-34 и изследванията на Креспбърг. Зная, че те трябва да изповядват еднакви исторически възгледи, просто защото са съвременници. Но се наложи да преживея блясъка на много слънчеви изгрева над доковете на Чарлз в размисъл дали поддържам теорията на Сондър за интегралната историческа конвекция или в крайна сметка си оставам привърженик на Броблин. Имам обаче достатъчно основания да смятам, че през следващите хиляда години тези различия ще изглеждат също толкова незначителни, колкото схоластичните спорове между двамата средновековни теолози, дали дванадесет или двадесет и четири ангела могат да танцуват върху главичката на една карфица.“

„Бележка за лично ползване номер пет хиляди триста и осем. Да не забравя пъстрия отпечатък на платаните върху аленото…“

Катин изключи магнетофона.

— О-о — обади се Линцеос, — беше малко странно…

— …но интересно — допълни го Идас. — Успял ли си да разбереш…

— …той има предвид историята…

— …нашата съвременната историческа концепция?

— Да, всъщност разбирам я. Това наистина е една твърде интересна теория. Ако…

— Представям си колко е сложна, а? — каза Идас. — Мисля…

— …за съвременниците да разберат…

— Ще се изненадате, но това не е така — намеси се Катин. — Единственото условие е да осмислим нашите възгледи за…

— …Може би за хората след нас…

— …няма да е толкова трудно…

— Това е вярно. Не сте ли забелязали — това отново бе Катин, — че социалните структури ни разглеждат като…

— Ние не познаваме много добре историята — Линсеъс почеса сребърното си руно. — Не мисля, че…

— …бихме могли да я разберем сега…

— Разбира се, че бихте могли! — настояваше Катин. — Аз мога да ви обясня много…

— …Хайде по-късно…

— …за в бъдеще…

— …това ще бъде по-лесно.

Изведнъж го озари една черна и една бяла усмивка. Близнаците се обърнаха и се отдалечиха.

— Ей! — провикна се Катин. — Не искате… Аз мога да ви об… — и после въздъхна.

Намръщен, с ръце на бедрата, той наблюдаваше отдалечаващите се с равна стъпка близнаци. Черният гръб на Идас бе като екран за разкъсаните съзвездия. Миг по-късно Катин вдигна диктофона, докосна рубинените точки и тихо заговори:

„Бележка за лично ползване номер дванадесет хиляди осемстотин и десет: Познанието поражда отчуждение и нещастие у…“

Спря устройството. Премигна и се загледа след отдалечаващите се близнаци.

 

 

— Капитане?

Застанал на най-горното стъпало, Лорк махна ръката си от вратата и погледна надолу.

Мишока промуши палеца си през една дупка в панталона и се почеса по бедрото.

— Ей… капитане? — извади скритата карта от торбата си и рече: — Ето го твойто слънце.

Рижавите вежди се смръщиха.

Жълтеникавите очи се впериха в Мишока.

— Аз такова… бях я взел от Тайи. Сега ще я върна…

— Ела тук, Мишок.

— Да, сър — той тръгна по витата стълба. Леки вълнички галеха края на басейна. Образът, отразен върху стената зад филодендроните, също се изкачваше нагоре. Голото стъпало и токът на обувката правеха походката му неравномерна.

Лорк отвори вратата. Влязоха в кабината на капитана.

Първата мисъл на Мишока бе: „Та неговата стая не е по-голяма от моята.“

Втората му мисъл бе: „Но има много повече неща в нея.“

Освен компютрите, тук имаше екрани на излъчвателя по стените, пода и тавана. Сред струпаната апаратура нямаше нищо лично в кабината, нямаше дори рисунки по стените.

— Дай да видим картата.

Лорк седна върху навитите кабели на кушетката и започна да разглежда диорамата.

Понеже никой не го покани да седне на кушетката, Мишока избута настрана една кутия с инструменти и седна по турски на пода.

Изведнъж колената на Лорк се разтвориха, юмруците му се отпуснаха, раменете му се разтърсиха и мускулите на лицето му се набръчкаха. Гърчът отмина и той отново седна. Пое си дълбоко въздух и стегна връзките на корема си.

— Ела, седни тук.

Той тупна с ръка по края на кушетката. Но Мишока просто се завъртя на пода и седна до коляното на Лорк. Лорк се наведе и остави картата на пода.

— Това ли е картата, която открадна? — гримаса, която при него означаваше упрек, сгърчи лицето му. (Но в този момент Мишока гледаше картата.) — Ако това беше първата експедиция, която бях организирал, за да проникна в тази звезда… — той се разсмя. — Шестима подготвени и пращящи от здраве мъже, които под хипноза бяха обучени за операцията, познаваха етапите на цялата работа като петте си пръста и си пасваха като покритието на биметална пластинка. Кражби в екипажа…? — той отново се разсмя и леко доклати глава. — Бях толкова сигурен в тях, а най-много вярвах на Дан. — Лорк хвана Мишока за косата и леко разтърси главата му. — А този екипаж ми харесва повече. — Посочи картата и попита: — Какво виждаш тук, Мишок?

— Ами, май че… две момчета, които играят под…

— Играят? — попита отново Лорк. — Нима ти изглежда така, сякаш играят?

Мишока се облегна назад и притисна торбата до себе си.

— Какво виждаш ти, капитане?

— Две момчета с ръце, сплетени в хватка за борба. Виждаш ли, че едното е бяло, а другото е черно? Виждам любов срещу смърт, светлина срещу мрак, хаос срещу ред. Виждам сблъсък на всички противоположности под… слънцето. Виждам Принс и себе си.

— Кой кой е?

— Не зная, Мишок.

— Що за човек е Принс Ред, капитане?

Лявата длан на Лорк се отпусна в дясната.

— Ти го видя на екрана триизмерен и в цвят. Трябва ли да питаш? Богат като Крез, но развален психопат. Има само една ръка и много красива сестра, в която аз… — Лорк раздели ръцете си. — Ти си землянин, Мишок. От същия свят, от който произхожда Принс. Ходил съм много пъти, но никога не съм живял там. Ти сигурно не знаеш защо, по-добре за какво му е на някой землянин — момче, младеж, мъж, с достъп до всички възможни богатства на Драко, да… — Гласът му секна. Отново събра ръце. — Няма значение. Извади си дяволската арфа и ми изсвири нещо! Хайде! Искам да гледам и слушам.

Мишока зарови в сака си. Едната му ръка усети дървения корпус, другата се плъзна по извивката и лака. Стисна пръсти, затвори уста и очи. Концентрацията му предизвика първо тръпка, а после облекчение.

— Казваш, че е с една ръка?

— Под черната ръкавица, с която толкова драматично смаза обектива, няма нищо друго, освен цъкаща машинария.

— Това значи, че той си няма куплунг — гласът на Мишока премина в дрезгав шепот. — Не зная как е там, откъдето си ти, но на Земята това е най-лошото, което може да те сполети. Капитане, моите хора нямаха куплунги и точно преди малко Катин ми обясни, че точно затова съм толкова посредствен. — Той извади сиринкса от сака. — Какво искаш да ти изсвиря?

Наслуки поде няколко тона, проблеснаха няколко светлинки.

Но Лорк отново се беше втренчил в картата.

— Просто свири. Скоро ще трябва да се включим и да навлезем в Алкейн. Хайде! Бързо! Казах ти, свири!

Ръката на Мишока се отпусна върху…

— Мишок?

…и се отмести без да докосне струните.

— Защо открадна точно тази карта?

Мишока сви рамене.

— Тя просто беше там. Изпадна на килима близо до мен.

— Но ако беше някоя друга карта, двойка сърца или девятка жезли, щеше ли да я задигнеш?

— Предполагам, че да.

— Сигурен ли си, че в тази карта няма нещо, което да е по-особено? Ако някоя друга беше изпаднала нямаше ли да я оставиш на пода или да я върнеш…?

Мишока не разбра откъде у него отново се появи това чувство. Това бе същият страх. За да го преодолее, той се обърна и хвана коляното на Лорк.

— Капитане! Каквото и да казват картите, аз ще ти помогна да стигнеш до тая звезда, разбираш ли? Аз съм с теб и ти ще победиш. Не допускай разни смахнати жени да ти внушават друго!

По време на целия им разговор Лорк бе вглъбен в себе си. Сега гледаше сериозно намръщеното мургаво лице.

— Като излезеш оттук, не забравяй да върнеш картата на побърканата жена. Скоро ще стигнем до Ворпис.

Напрежението не можеше да се задържа повече. Дрезгав смях разчупи черните устни.

— И все пак аз мисля, че те си играят, капитане.

Мишока се завъртя пред кушетката. Стъпи внимателно с босия си крак върху сандала на Лорк, точно като кученце пред своя господар, и дръпна струните.

Върху апаратурата пробляснаха, затрептяха медни и рубинени светлини и се превърнаха в арпеджо, наподобяващо звуците на клавесин. Лорк погледна момчето, сгушило се до коляното му. Нещо стана с него. Не разбираше защо. Но за първи път от много, много време, той се вглеждаше в някого по повод, който нямаше нищо общо с неговата звезда. Не знаеше какво вижда. Продължаваше да седи облегнат и да наблюдава движенията на Мишока.

Почти изпълнило кабината, циганчето разиграваше безчет огненоцветни светлини около огромно кълбо, които бяха в съзвучие с разпадащите се усещания на тъга и нехармонична фуга.