Самюъл Дилейни
Свръхнова (12)

Драко, Земя, Париж, 3162

В средата на четвърти век византийският император Юлий, изтощен от социалните брожения на Сите дьо Пари (чието население, под хиляда жители по онова време, обитавало главно шатри от кожа, скупчени около храм от камък и дърво, изграден в чест на Великата Майка), се преместил оттатък реката на един по-малък остров.

През първата половина на двадесети век царицата на световната козметична индустрия, в желанието си да избяга от претенциите на Дясната банка и от бохемските ексцесии на Лявата, издигнала тук своя парижки pied a terre^[1], чиито стени били покрити с безценни произведения на изкуството (в същото време дървеният храм на отвъдния бряг на реката бил заменен от катедрала с две кули-близнаци).

В края на тридесет и първи век централното авеню беше залято от светлини, в страничните алеи ехтеше музика, лееше се пиене, всичко беше изпъстрено от менажерии и игрални домове, нощта се раздираше от илюминации и фойерверки — на Ил Сент Луис течеше купонът на Принс Ред.

— Оттук! Насреща!

Бяха се струпали върху рамковия мост. Черната Сена блещукаше в тъмнината. На отсрещния бряг каменните балюстради бяха скрити зад гъста зеленина. Скулптурните контрафорси на Нотр Дам, осветени отдолу, се издигаха между дърветата в парка на Сите.

— Никой не може да дойде на моя остров без маска — извика Принс.

Като стигнаха в средата на моста, той скочи върху парапета, хвана се за една от гредите, заразмахва сребърната си ръка над тълпата.

— Вие сте на купон! Вие сте на купон при Принс! И всеки трябва да носи маска!

В тъмнината зад скулестото му лице разцъфнаха сини и червени кълба фойерверки.

— Страхотно е! — изпищя Че-онг и се втурна към парапета. — Но ако си сложа маска, никой няма да ме познае, Принс! В студиото ми казаха, че мога да дойда тук, само ако имам достатъчно силна изява!

Той скочи, сграбчи виниловата й ръкавица и я поведе надолу по стълбите. Там, върху стативи, втренчено гледаха стотици глави-маски.

— За теб, Че, аз съм приготвил специална маска! — той смъкна една прозрачна, два фута висока, глава на плъх с уши, обрамчени с бяла козина, с вежди от златна сърма и скъпоценни камъни, поклащащи се в краищата на телените мустачки.

— Страхотно е! — изпищя Че, когато Принс нахлузи маската на раменете й.

Зад прозрачната злоба на маската нежното й зеленооко лице се заливаше от смях.

— Това е за теб! — Сесил получи глава на саблезъба пантера, Едгар с орел с блестящи пера, а черната коса на Хосе изчезна под маската на гущер.

За Дан имаше лъв (той се възпротиви срещу всеобщата настойчивост, но щом даде войнственото си съгласие, всички го забравиха), а за Брайън — грифон (до момента сякаш всички го бяха забравили, макар че ги следваше настоятелно).

— И ти! — Принс се обърна към Лорк. — За теб също съм приготвил специална маска!

С бурен смях той смъкна една пиратска глава с превръзка на окото, цветна кърпа, дълбок белег на бузата и кинжал между зъбите. Тя с лекота се нахлузи върху главата на Лорк: гледаше през дупки издълбани за очите му на врата на маската. Принс го потупа по гърба.

— На ван Рей му се полага само пират, това е! — провикна се той зад гърба на Лорк, тръгнал вече по павираната улица.

Смехът се засили, когато на моста се събраха и останалите.

Над тълпата девойки с фризури от двадесет и трети век, епохата преди Аштон Кларк, напудрени и високо тупирани, хвърляха конфети от балконите. По улицата си проправяше път един човек с мечка. Докато не докосна козината с рамо и не усети миризмата на мускус, Лорк си мислеше, че това е някой от маскираните. Лапите зашляпаха нататък. Тълпата го обкръжи.

Лорк бе уши.

Лорк бе очи.

Блаженство изпълваше възприятието на всички избистрени усещания. Както си вървеше по павираната улица, покрита с конфети, изведнъж възприятията рязко се обърнаха (както могат да се обърнат платната на кораб). Той усети собственото си присъствие. Светът му се събра в моментното възприятие на ръцете и езика. Гласовете около него галеха съзнанието му.

— Шампанско! Това не е ли страхотно! — в ъгъла до една табла с вино прозрачният плъх бе притиснал грифона с дреха на цветя. — Не се ли забавляваш? Аз съм истински запленена!

— Разбира се — отговори Брайън, — но аз никога не съм бил на такъв купон. Хора като Лорк, Принс, като теб, вие сте хора, за които аз само бях чувал. Трудно ми беше да си представя, че вие наистина съществувате.

— И ти си между нас сега. На времето и аз имах същия проблем. Радвам се, че си между нас, та да ни напомняш за онези дни. Сега просто продължавай да ни говориш…

Лорк се присъедини към друга група.

— …на една лодка за увеселителни разходки от Порт Саид до Истанбул, там беше и онзи рибар от Плеяди, който свиреше най-прекрасните неща на своя сензорен сиринкс…

— …после ние трябваше да пропътуваме на автостоп целия Иран, защото моното не работеше. Аз наистина мисля, че Земята се пука по шевовете…

— …прекрасен купон. Истинско вълшебство…

Лорк бе твърде млад, много богат и се чудеше какви ли ограничения му налагат тези обстоятелства.

Босоног, с въжен колан, лъвът се беше подпрял на рамката на вратата и наблюдаваше:

— Как я караш, капитане?

Лорк махна с ръка на Дан и излезе.

Сега усещаше в себе си една благовидност и чистота. Музиката проникваше през кухата му маска, където главата му бе сякаш тапицирана със звука на собственото му дишане. Върху естрадата един човек свиреше на клавесин танца-паван на Бирд. При отдалечаването му взеха връх звуци от друга тоналност. Върху естрада на другата страна на улицата две момичета и две момчета пресъздаваха мелодични антифонални творби на Mommas and the Poppas в стил от двадесети век. Лорк зави в една странична улица и се смеси с тълпата, която го понесе напред, докато най-сетне го изправи пред огромна купчина клавиатури на електронни инструменти, които възпроизвеждаха дразнещите, структурирани безмълвия на Тоху-боху. Реагирайки с носталгия на попмузиката от преди десет години, гостите с подути глави от папие-маше и пластмаса, се бяха разделили на групи и танцуваха по двама, трима, петима и седем човека. От дясно се полюшкваше глава на лебед, от ляво се поклащаше лице на жаба, поставено върху покрити с пайети рамене. Още по-нататък до слуха му достигнаха безтерцови модулации, каквито бе чул по високоговорителите на Калибан, кръжейки над Хималаите.

Те нахлуха сред тълпата на дансинга:

— Той успя! Не е ли разкошен Принс! — те викаха и подскачаха. — Той е намерил тази стара турска музика!

Бедра, гърди и рамене проблясваха под винила (порите на плата се отваряха при топло време и прозрачният костюм хладнееше като коприна), Че-онг се поклащаше и придържаше обшитите с козина уши на маската.

— Всички долу! Застанете на четири крака! Сега ще ви покажем нашата нова танцова стъпка! Ето така: само си клатете…

Лорк се насочи към фойерверките на нощта, малко поуморен, малко възбуден. Той прекоси улицата, която обрамчваше острова и приседна на камък близо до един от прожекторите, осветяващ сградите на Ил. От другата страна на реката, на отсрещния кей, се разхождаха хора, сами или по двойки, зяпаха фойерверките или просто наблюдаваха веселбата тук.

Зад гърба му прозвуча силен смях на момиче. Той се обърна — глава на райска птица, сини пера около червени лъскави очи, червен клюн, червен вълнист гребен… — тя тъкмо се беше отделила от групата, за да се прислони до ниската стена. Бризът развяваше полите на дрехата й, така че те се вееха покрай спиралните пиринчени закопчалки на раменете, по китките и бедрата й. Беше приседнала на камъка, а пръстите на краката й, обути в сандали, висяха на един инч над земята. С дългите си ръце (ноктите й бяха пурпурночервени) тя свали маската от лицето. Щом откри лицето си и остави маската на камъка, бричът разпиля черните й коси, като ту ги спускаше върху раменете й, ту ги вдигаше нагоре. Водата под тях се премрежи, сякаш някой беше хвърлил пясък.

Той извърна поглед. Погледна отново. Намръщи се.

Има два вида красота (лицето й го порази — първо мисълта му, после говора, а накрая изцяло): при едната чертите и формите на тялото напълно отговарят на общоприетите стандарти, които никого не дразнят: това е красотата на фотомоделите и известните актриси. Такава беше красотата на Че-онг. При тази очите бяха натрошен син нефрит, скулите — високо над белите вдлъбнатини на широкото лице. Брадичката беше широка, а устните — добре оформени, червени и плътни. Носът падаше прав от челото надолу и се разширяваше към ноздрите. Тя дишаше с вятъра. Вперил поглед в нея, той усети аромата на реката, на парижката нощ, на вятъра в града. Тези черти бяха твърде строги и силни за лице на толкова млада жена. Но той знаеше, че властното им съчетание ще го накара да се обърне отново към нея, да я помни след като някога си отиде. Лицето й внушаваше такава сила, че караше обикновените красавици да се изяждат отвътре. Тя го погледна:

— Лорк ван Рей?

Намръщеното му лице се изкриви още повече под маската.

Тя се наведе над паважа, който докосваше водата.

— Те са толкова далече — обади се тя и кимна с глава към хората на кея. — Те са много по-далеч, отколкото си мислим ние, пък и те също. Какво ли биха правили на нашето парти?

Лорк свали маската си и постави пирата до нейната качулата птица.

Тя отново го стрелна с поглед.

— Значи така изглеждаш. Хубав си.

— Откъде знаеш кой съм аз? — Помисли си, че не я е забелязал в тълпата, която първа мина по моста, очакваше да му каже нещо за неговите снимки, които се появяваха понякога из галактиката, когато печелеше състезания.

— По маската. По маската те познах.

— Наистина ли? — той се засмя. — Нищо не разбирам.

Дъгите на веждите й се изостриха. Няколко секунди смях, твърде тих, който твърде бързо отзвуча.

— А ти. Коя си ти?

— Аз съм Ръби Ред.

Беше все така слаба. Някога едно малко момиче бе стояло над него в пастта на един звяр… Сега и Лорк се засмя:

— Какво има в моята маска, та така да ме издава?

— Откакто предаде на баща ти поканата за купона и въпреки малката вероятност наистина да дойдеш, Принс тайно злорадстваше при възможността да те накара да я сложиш. Кажи ми, само от любезност ли задоволяваш противните му капризи и носиш това нещо?

— Всички други носят маски. Мисля, че идеята е хубава.

— Да, разбирам — гласът й доби тона на обичаен разговор. — Брат ми каза, че сме се срещали преди много години. Аз… не бих те познала. Но те помня.

— И аз те помня.

— Принс също. Той е бил на седем години. Това значи, че аз съм била на пет.

— Как минаха твоите последни дванадесет години?

— Растях в послушание и покорство, докато ти беше „ужасното дете“ в състезанията на Плеяди, парадирайки с нечестно спечелените пари на родителите си.

— Виж — той посочи хората, които гледаха от отсрещния бряг. Някои от тях изглежда помислиха, че им маха и му отвърнаха.

Ръби се засмя и също помаха с ръка.

— Дали разбират колко особени сме ние тук? Чувствам се много странно тази вечер. — Тя вдигна лице със затворени очи. Сини фойерверки оцветиха клепачите й.

— Тези хора са твърде далеч оттук, за да видят колко си красива.

Тя отново го погледна.

— Вярно е. Ти си…

— Ние сме…

— …много красиви.

— Не мислиш ли, капитан ван Рей, че е опасно да казваш такива неща на домакинята?

— Не мислиш ли, че е опасно да казваш такива неща на госта си?

— Но ние сме уникални, млади капитане. Ако искаме, можем да флиртуваме дори с Дан…

Уличните светлини около тях изгаснаха.

От страничната улица се чу вик. Гирляндите от цветни лампи също бяха угаснали. Лорк се отдръпна от кея, а Ръби го хвана за рамото.

Светлините и прозорците по продължение на острова присветнаха два пъти. Някой крещеше. После илюминацията изгря отново, а с нея се върна и смехът.

— Този мой брат! — Ръби поклати глава. — Всички го предупреждаваха, че ще има проблеми с тока, но той настояваше да омотае целия остров с електрически кабели. Той реши, че електрическото осветление ще създава повече романтика от идеалните индукционно-флуоресцентни тръби, които до вчера бяха монтирани тук и утре ще трябва да бъдат възстановени от градската управа. Трябваше да видиш как се мъчеше да докопа един генератор. Това е чудесен музеен експонат на шестстотин години и запълва цяла стая. Страхувам се, че Принс е непоправим романтик…

Лорк постави ръката си върху нейната.

Тя го погледна. Дръпна ръката си.

— Сега трябва да си вървя. Обещах да му помогна.

Усмивката й не беше на щастлив човек. Проницателното й изражение се отпечата в изострените му сетива.

— Не слагай повече маската на Принс — тя взе от парапета маската на райската птица. — Не е нужно да демонстрираш пред всички тук оскърблението, просто защото той е избрал теб, за да те оскърби.

Объркан, Лорк сведе поглед към пиратската глава.

Очите от фолио пробляскваха срещу него от сините пера.

— Освен това — гласът й сега беше приглушен, — ти си твърде красив, за да се закриваш с нещо толкова грозно и ужасно.

Тя вече пресичаше улицата, изчезваше в многолюдната алея.

Той огледа пътя нагоре и надолу, не му се оставаше повече тук.

Пресече улицата след нея, потъна в същата тълпа и бързо осъзна, че я следва.

Тя беше красива.

Това не беше просто блаженство.

Това не беше просто възбуда от купона.

Това беше предизвикано от нейното лице и от начина, по който то се преобразяваше в съзвучие с изричаните думи.

Това беше празнотата в него, станала толкова осезателна сега, само защото преди малко, докато си разменяха баналностите, той бе изпълнен с нейното лице, с гласа й.

— …проблемът с всичко това е в липсата на солидна културна основа. — (Лорк обърна поглед в посоката, където грифонът говореше на сериозни и съсредоточени броненосци, маймуни и други.) — „Това масово преселване от свят на свят доведе до факта, че ние нямаме вече истинско изкуство, а само нещо псевдо-интерпланетарно…“

Пред входа на земята лежаха главите на лъв и жаба. По-нататък в тъмното с изпотен от танци гръб, Дан притискаше едно момиче с пайети по раменете си.

След като извървя половин квартал, Ръби се изкачи по няколко стъпала с парапет от вито желязо.

— Ръби!

Той се затича…

— Ей, внимавай…

— По-полека! Накъде си…?

— По-бавно…

Той прескочи перилата и се затича по стълбите след нея.

— Ръби Ред! — после влезе през вратата. — Ръби…?

Широки гоблени между тънки огледала погълнаха ехото от неговия глас. Вратата до мраморната маса бе открехната. Той прекоси фоайето и я отвори.

Тя включи въртящо се осветление.

Изпод пода цветни потоци светлина на приливи и отливи заизпълваха стаята. Отблясъците им играеха по тежките, изработени от черен кристал крака на мебелите в стил Република Вега. Тя отстъпи назад, без да хвърли сянка.

— Лорк! Какво правиш сега тук? — тя току-що бе поставила маската си на птица върху една от кръглите лавици, които се местеха на различни нива из цялата стая.

— Исках да поговоря с теб още малко.

Веждите оформяха черни дъги над очите й.

— Съжалявам. Принс е предвидил пантомима за представлението на открито, което ще започне в полунощ в центъра на острова. Трябва да се преоблека.

Едната от лавиците се приближи до него. Преди устройството да реагира на неговата телесна температура и да го отмине, Лорк се пресегна и взе една бутилка ликьор от стъклената поставка.

— Трябва ли наистина толкова да бързаш? — Той надигна бутилката. — Искам да разбера коя си ти, какво правиш, какво мислиш. Искам да ти кажа всичко за мен.

— Съжалявам. — Тя се обърна към спираловидния ескалатор, който щеше да я отведе на балкона.

Неговият силен смях я спря. Тя се обърна, за да види какво го беше предизвикало.

— Ръби?

Обръщането й продължи, докато отново попадна лице в лице с него.

Той прекоси повдигащия се под и постави ръце върху меката дреха, която се спускаше по раменете й. Пръстите му се сключиха на ръцете й.

— Ръби Ред.

Неговата интонация предизвика стъписване на лицето й.

— Остани тук с мен. Можем да отидем в друг град, в друг свят, под друго слънце. Не те ли отегчават тукашните съзвездия? Знам една планета, където съзвездията се казват Котилото на лудата свиня, Голям и Малък рис, Окото на Вадамин.

Тя взе две чаши от преминаващата лавица.

— Какво те кара да си толкова самоуверен? — усмихна се тя. — Каквото и да е, то е част от теб.

— Ще дойдеш ли?

— Не.

— Защо? — Наля от разпенения кехлибар в малките чаши.

— Първо — той остави бутилката върху друга подвижна лавица, а тя му подаде чашата, — защото е ужасно невъзпитано една домакиня да напусне партито си преди полунощ. Не зная какви са обичаите при вас на Арк.

— А след полунощ?

— Второ — тя отпи от питието и сбърчи нос (той беше учуден, потресен, че нейната гладка кожа може да издържи нещо толкова човешко, като сбръчкването), — Принс подготвя този купон от месеци и не искам да го тревожа като не се появя в уречения час. — Лорк докосна с пръст бузата й. — И трето — погледът й се отмести от ръба на чашата, за да срещне неговия, — аз съм дъщерята на Аарон Ред, а ти си мургавият, червенокос, висок, красив син — Ръби извърна глава — на един русоляв крадец!

Почувства студ върху върха на пръстите си, където преди малко бе чувствал топлината на ръката й.

Постави дланта си върху нейната буза и зарови пръсти в косата й. Тя се отдръпна от ръката му и стъпи върху спираловидния ескалатор. Издигна се нагоре и пътьом добави:

— Пък и не си чак толкова горд, щом допускаш Принс да се гаври с теб по този начин.

Ескалаторът мина покрай него и Лорк скочи на ръба му. Озадачена, тя отстъпи крачка назад.

— Какви са всички тези приказки за крадци, пиратство, подигравки? — ядоса се, не толкова на нея, колкото на объркването, което тя предизвика в него. — Нищо не разбирам, а и не знам дали изобщо бих искал да разбера. Не знам как е на Земята, но на Арк не се подиграваме с гостите си.

Ръби погледна в чашата си, после в очите му, а сетне отново в чашата си.

— Съжалявам, извинявай. — И отново впери поглед в него. — Лорк, махни се оттук. Принс ще дойде след малко. Аз изобщо не трябваше да говоря с теб…

— Защо? — Стаята се въртеше и потъваше. — С кого трябва да говориш и с кого не можеш? Не зная каква е причината за всичко това, но ти ми приказваш сякаш съм от простолюдието. — Той отново се изсмя — лекият, нисък звук в гърдите му се усили и разтърси раменете му. — Ти си Ръби Ред, нали? — Хвана я за раменете и я притисна до себе си. За миг сините й очи се затвориха. — ти на сериозно ли приемаш всички тези безсмислици, дето ги разправя простолюдието?

— Лорк, по-добре…

— Аз съм Лорк ван Рей! А ти си Ръби, Ръби, Ръби Ред!

Ескалаторът вече подминаваше първия балкон и ги отнасяше нагоре.

— Лорк, моля те, аз трябва да…

— Ти трябва да дойдеш с мен! Ще дойдеш ли с мен, Ръби, отвъд границите на Драко? Ще дойдеш ли на Арк, където ти и брат ти никога не сте били? Или пък, ела с мен на Сао Орини! Там има една къща, която ще си спомниш, щом я видиш отново, там на края на галактиката. — Изкачваха се вече над втория балкон и завиваха към третия. — Ще играем зад бамбука върху каменните езици на гущерите.

Тя извика, защото едно декоративно стъкло се удари в тавана на ескалатора и ги обсипа с парченца.

— Принс! — тя се отблъсна от Лорк и погледна надолу през ръба на ескалатора.

— Остави я! Махни се от нея! — Сребърната му ръкавица сграбчи една от другите лавици, които индукционното поле носеше из стаята, и я запокити към тях. — Проклет да си. — Гласът му секна от ярост и после отново прозвуча: — Махай се!

Вторият поднос прелетя покрай раменете им и се разби върху пода на балкона. Лорк замахна с ръка, за да отбие настрани счупените парчета.

Принс се втурна нагоре по стълбата откъм лявата страна на галерията. Лорк хукна надолу от ескалатора, прекоси балкона, покрит с килим и стигна горния край на същата стълба — Ръби го следваше — и заслиза надолу.

Срещнаха се на първия балкон. Принс сграбчи двата парапета, задъхвайки се от ярост.

— Принс, какво по дяволите става с…

Принс се хвърли напред да го хване. Сребърната му ръкавица се удари със звън в перилата точно на мястото, където до преди малко стоеше Лорк. Месинговият прът се огъна, металът се изкриви.

— Крадец! Мародер! — изсъска злобно Принс. — Убиец! Отрепка…

— Какво говориш…?

— …изчадие на отрепки. Ако докоснеш сестра ми… — ръката му отново замахна.

— Принс, не! — това бе гласът на Ръби.

Лорк се наведе през балкона и скочи от дванадесет фута височина на пода. Приземи се, падна на ръце и колене в един червен басейн, който изсветля до жълто и бе пресечен от зелено течение.

— Лорк…! — това отново бе гласът на Ръби.

Той се претърколи и преобърна върху мултихрома (и в този момент видя Ръби до перилата, закрила устата си с ръце. После Принс прескочи парапета, летеше във въздуха, падаше върху него). Принс удари със сребърния си юмрук точно по мястото, където преди малко бе главата на Лорк.

Храс!

Лорк се олюля, но вече беше прав и се опитваше да възстанови дишането си. Принс бе все още долу.

Мултихромът се разби под ръкавицата му. Парчетата се разхвърчаха на един ярд от мястото на удара. Рисунъкът бе като застинали слънчеви лъчи около една ослепителна точка.

— Ти… — обади се Лорк. Думите секваха от тежкото му дишане. — И ти, и Ръби, да не сте полудели…?

Принс се свлече отново на колене. Яростта и болката се изписаха върху лицето му в готовност за насилие. Устните му трепереха около дребните зъби, клепачите — около тюркоазените очи.

— Селяндур такъв, свиня! Дойде на Земята и се осмели да посегнеш, да посегнеш на сестра ми…

— Принс, моля те… — гласът й се разнесе над тях, пълен с болка и страдание. Дивната красота се преплете и разби във вика й.

Принс успя да се изправи, грабна друга плаваща лавица. Хвърли я с мощен рев.

Острият предмет сряза ръката му. Лорк извика и рухна през летящата врата зад него.

В стаята нахлу студен въздух. От улицата се чуха силни викове и смях.

— Ще те хвана! Ще те пипна аз тебе — и се хвърли към Лорк. — Ще те убия!

Лорк се обърна, прескочи кованото желязо и се втурна срещу тълпата.

Когато се вклини в навалицата, хората се разпищяха. Те го удряха с ръце по лицето, блъскаха го по гърдите, стискаха го за раменете. Писъците и виковете се усилваха. Принс бе плътно зад него.

— Тия какво…? Хей, внимавай…

— Те се бият! Вижте, това е Принс…

— Хванете ги! Разтървете ги! Какво…?

Лорк се изтръгна от тълпата и залитна към парапета. За миг се оказа над развълнуваната Сена и мокрите скали. Отблъсна се назад и се обърна да види какво става зад него.

— Пуснете ме да мина! — Гласът на Принс се изви над тълпата. — Пуснете ми ръката! Ръката ми, пуснете ме да мина!

Спомените го разтърсиха. Объркването от преди малко сега се превърна в страх.

Каменните стълби зад него водеха към крайбрежната алея. Той побягна надолу и като стигна до последното стъпало, чу останалите зад гърба си.

Силни светлини го заслепиха. Лорк разтърси глава. По мокрия паваж, по зеленясалата каменна стена зад него се плъзна светлина — някой бе пуснал прожектор, за да огледа.

— Пуснете ми… — гласът на Принс стигна до ушите му, заглушавайки всички останали. — Ще го пипна!

Принс тичаше по стълбите надолу, а отразените образи го гледаха от скалите. Той се олюля на дъното, заслепен от осветената река, но запази равновесие.

Дрехата му се беше смъкнала от едното рамо. По време на боя бе загубил дългата си ръкавица.

Лорк отстъпи назад.

Принс вдигна ръка — черните метални кости се свързваха от медена мрежа и скъпоценни кондензатори, в прозрачния корпус бръмчаха скрипци и трансмисионни колела.

Лорк направи още една крачка.

Принс се пресегна към него.

Лорк се отмести към стената. Двете момчета се дебнеха в кръг.

Гостите се струпаха около преградата, бутаха се върху парапета. Лисици и гущери, орли и насекоми се бутаха взаимно, за да гледат. Някой се спъна в прожектора и отражението на галерията във водата се разклати.

— Крадец! — спазми разтърсваха тесния гръден кош на Принс. — Пират! — Над тях избухна фойерверк. Тътенът от експлозията се чу по-късно. — Ти си мръсник, Лорк ван Рей! Ти си по-нищожен от…

В този момент Лорк скочи и се хвърли напред.

В гърдите му се надигна ярост, заслепи погледа му, завладя ръцете му. Единият му юмрук удари странично главата на Принс, а другият се заби в корема му. Той нападаше с чувство за накърнена гордост, с ярост, примесена с объркване от небивалото унижение, което спираше дъха му до болка в ребрата. Той се биеше пред погледите на насъбралото се множество. Удряше отново и отново, без да знае къде.

Изкуствената ръка на Принс се вдигна.

Хвана го под брадата, лъскавите пръсти се свиха. Раздраха кожата му, начупиха костите му, после се преместиха нагоре, откривайки устата, бузата, челото. Разкъсваха мастната тъкан и мускулите.

Лорк изскимтя, устата му се напълни с кръв и той падна.

— Принс! — Ръби бе застанала до стената (именно тя беше обърнала прожектора, за да гледа боя). Вятърът от реката развяваше червената й рокля и черните й коси.

Задъхан Принс отстъпи още назад. Лорк лежеше, захлупил лице, с ръка във водата. Под главата му струеше кръв и обливаше камъка.

Принс рязко се обърна и тръгна по стълбите. Някой отново обърна прожектора. За момент той заля със светлина хората, струпани на кея от другата страна на Сена. После светлината се премести нагоре, надолу, докато най-сетне се спря върху сградата.

Хората загърбиха парапета.

Някой тръгна по стълбите надолу и застана лице в лице с Принс. След миг той се извърна. Едно пластмасово лице на плъх се отдалечи от перилата. Някой прегърна прозрачното винилово рамо и я отведе. Музика от дузина епохи заля целия остров.

Черните води на реката поклащаха главата на Лорк. Реката засмукваше ръката му.

После по стената се спусна един лъв и, бос, скочи до камъка. Един грифон се втурна надолу по стълбите и коленичи до него.

Дан махна маската от главата си и я захвърли на стълбите. Тя тупна и се изтърколи. Главата на грифона го последва.

Брайън обърна Лорк по гръб.

Дъхът на Дан спря в гърлото му, а после излезе със свистене.

— Тоя май ни е съсипал капитана, а?

— Дан, трябва да доведем тук патрул или нещо подобно. Те не могат да вършат такива неща!

Дан повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че не могат? Работил съм за разни копелета с по-малко пари от тези на Ред-шифт, които си позволяваха много повече.

Лорк простена.

— Медекип! — обади се Брайън. — Къде можем да намерим тук медекип?

— Не е умрял. Ще го занесем на кораба. Като дойде на себе си, ще си взема парите и ще се махна от тази проклета планета — той се взираше отвъд реката в двете островърхи кули на Нотр Дам на отсрещния бряг. — Земята просто не е достатъчно голяма за мен, както и Австралия. Искам да си ходим.

Пъхна едната си ръка под коленете на Лорк, другата под раменете му и се изправи.

— Ще го носиш ли?

— Можеш ли да измислиш нещо друго, та да стигнем с него до кораба? — Дан се обърна и тръгна към стълбите.

— Но тук трябва да има… — Брайън го следваше. — Трябва да…

Във водата нещо изсъска. Брайън се обърна. Крилото на една патрулна лодка остърга брега.

— Накъде сте понесли капитан ван Рей? — На предната седалка Ръби бе заметната с тъмна пелерина.

— На яхтата му, госпожо — отвърна Дан. — По нищо не личи да е добре дошъл тук.

— Дайте го на лодката.

— Не мисля, че можем да го оставим в ръцете на когото и да било от този свят.

— Вие неговият екипаж ли сте?

— Да, точно така — отговори Брайън. — Ще го заведете ли на лекар?

— Смятах да го закарам в де Блау Филд. Трябва веднага да се махате от Земята.

— И аз така мисля, госпожо — каза Дан.

— Сложете го отзад. Там под седалката има чанта за спешна медицинска помощ. Опитайте се да спрете кървенето.

Брайън стъпи върху люлеещата се патрулна лодка и бръкна под седалката, за да извади измежду парцалите и веригите една малка пластмасова кутия. Когато и Дан се качи на лодката, тя леко потъна. Ръби взе контролния кабел от предната седалка и го включи в китката си. Тръгнаха напред със съскане. Малката лодка се издигна над пръските от подводните си крила и полетя. Понт Сен Мишел, Понт Ньов, Понт дез Ар хвърляха сенките си върху лодката. Париж мъждукаше по двата бряга.

Няколко мига по-късно осветените подпори на Айфеловата кула изпъкнаха на фона на останалите сгради. Вдясно над скосеното каменно корито и зад гъстите смоковници, последните закъснели минувачи се разхождаха под лампите на Але де Син.^[2]