Самюъл Дилейни
Свръхнова (1)

Драко, Тритон, Хел3, 3172^[1]

— Ей, Мишок! Изкарай ни нещо! — подвикна един от механиците на бара.

— Още ли не си се цанил на някой кораб? — сгълча го другият.

— Ще ти ръждяса розетката на гръбнака. Хайде, покажи ни нещо.

Мишока престана да върти пръст по ръба на чашата си. Искаше да каже „не“, но започна с „да“. После се намръщи.

Механиците също се намръщиха.

Той беше стар човек.

Той беше силен мъж.

Докато Мишока изтегляше ръката си към ръба на масата, несретникът се клатушка напред. Бедрото му се удари в бара. Дългите му пръсти се натъкнаха на крака на стола, който заигра върху плочника.

Беше стар. Силен. И третото, което забеляза Мишока — беше сляп.

Олюля се пред масата на Мишока. Замахна с ръка напред. Жълти нокти докоснаха бузата на Мишока (крака на паяк?).

— Ей, момче…

Мишока се загледа в перлите зад грубите, потрепващи клепачи.

— Ей, момче. Знаеш ли какво беше това?

„Положително е сляп, помисли си Мишока. Движи се като слепец. И главата му някак си е издадена напред. А очите му…“

Старецът протегна ръката си, хвана стола и го избута до него. Тръшна се на седалката и столът изскърца под тежестта му.

— Знаеш ли как изглеждаше това, как се усещаше, как миришеше, знаеш ли…

Мишока поклати глава, а пръстите отново докоснаха бузата му.

— Ние, момче, се измъквахме, а тристата слънца от съзвездието Плеяди като локви от млечни скъпоценности блестяха от лявата ни страна. Дясната беше обгърната от черен мрак. Корабът бях аз, аз бях кораб. С тези куплунги — той чукна по масата с придатъка към китката си: щрак! — дето бяха свързани с платната. И тогава, — четината на брадата му се издуваше и хлътваше на всяка дума, — точно в центъра на мрака — светлина! Светлината се разрастна, сграбчи очите ни, както си лежахме в камерите на енергийния излъчвател и не ги пусна. Изглеждаше, сякаш Вселената се е разбунила и свирепства цял ден. Не можех да изключа сензорите. Не виждах нищо. Тук се бяха събрали всички цветове, които можеш да си представиш и бяха обагрили нощния мрак. И накрая, шоковите вълни: стените закънтяха. Магнитна индукция разтърсваше нашия кораб, разкъсваше ни на части. Но тогава вече бе твърде късно. Аз бях ослепял.

Той отново седна на стола.

— Момче, аз съм сляп. Но слепотата ми е странна — аз мога да те виждам. Аз съм глух, но ако ми заговориш, ще мога да разбера почти всичко. Обонятелните ми окончания са мъртви, както и вкусовите папили на езика ми.

Дланта му погали бузата на Мишока.

— Не мога да усетя строежа на лицето ти. Повечето осезателни нервни окончания също са убити. Гладка ли е кожата ти или си четинест и грапав като мен?

Той се засмя и показа два реда пожълтели зъби, забодени в кърваво, кървавочервени венци.

— Дан е сляп по странен начин.

Ръката му се плъзна надолу по дрехата на Мишока и сграбчи ширитите й.

— По странен начин, да. Повечето хора ослепяват и попадат в черен, непрогледен мрак. Аз имам огън в очите си. Цялото залязващо, разпадащо се слънце е в главата ми. Светлината предизвиква постоянна възбуда на пръчиците и конусчетата на ретината, завърта се в една цветна дъга и изпълва орбитите. Това виждам аз сега. И ти, очертан като силует тук, осветен там, един огрян от слънце дух на цял ад разстояние срещу мен. Кой си ти?

— Понтикос — отвърна Мишока. Гласът му скърцаше като вълна, примесена с пясък. — Понтикос Провечи.

Лицето на Дан се сгърчи.

— Ти се казваш… Какво каза? Това ще ми пръсне главата. Цял хор се е загнездил в ушите ми, крещи и изпълва черепа ми по 26 часа в денонощието. Нервните ми окончания излъчват статична енергия, смъртоносен бумтеж, сякаш оттогава насам слънцето непрекъснато умира. Долавям гласа ти като ехо на изричани думи от стотици ярда разстояние.

Дан се изкашля и отново тежко седна.

— Ти откъде си? — Избърса устата си.

— От тук, от Драко — отговори Мишока. — Землянин съм.

— Землянин? От къде? От Америка? Сигурно идваш от някоя малка бяла къща с велосипед в гаража, разположена на улица с много дървета?

Да — помисли си Мишока, — освен че е сляп, той е и глух. Мишока говореше чисто, но той никога не беше се опитвал дори да променя акцента си.

— Аз ли? Аз съм от Австралия. Да, от една бяла къща. Живеех близо до Мелбърн. Дървета. Да, имах и велосипед. Но това бе много, много отдавна. Отдавна, нали, момче? Ти знаеш ли нещо за Австралия, тя е там, на Земята.

— Бил съм там — Мишока се сви на стола и се замисли как да се измъкне.

— Да. Така беше. Но ти, момче, нищо не знаеш. Ти не можеш да си представиш какво значи това да се влачиш до края на живота си с „нова“, вкопала се в твоя мозък и през цялото време да си спомняш Мелбърн, велосипеда… Как каза, че е името ти?

Мишока погледна наляво към прозореца, после на дясно към вратата.

— Не можах да го запомня. Звукът от това слънце заличава всичко.

Механиците, които до този момент слушаха, се обърнаха към бара.

— Нищичко вече не запомням!

Чернокосата жена, седнала на другата маса, се върна към играта на карти с русия й партньор.

— О, по какви ли не доктори съм ходил! Те казват, че ако изрежат нервните окончания, оптични и слухови, ако ги извадят от мозъка ми, тогава този рев, тази светлина може би ще изчезнат! Може би? — той закри лицето си с ръце. — Но тогава сенките, които идват от света също ще изчезнат. Та как ти беше името? Как се казваш?

Мишока почувства думите на върха на езика си, заедно с едно „извинете, аз трябва да тръгвам!“ Но кашлицата на Дан заглуши думите му и той го чу да казва право в ухото му:

— О, това беше свинско пътуване, кучешко пътуване, пълна авантюра. Корабът се казваше Рок, а аз бях мачтов киборг на капитан Лорк ван Рей. Той ни завлече толкова близо. — Дан се наведе над масата, доближи палеца и показалеца си. — Толкова близо до ада. И ни върна обратно. Момче, можеш да го прокълнеш, да прокълнеш също илириона заради това, който и да си ти. От където и да си, разбираш ли? — Дан се закашля, главата му се отметна назад, а ръцете му заподскачаха върху масата.

Барманът им хвърли бегъл поглед. Някой даде знак, че иска пиене. Барманът сви устни, но се извърна и само поклати глава.

— Болката престава да бъде болка след като си живял достатъчно дълго с нея — отпусна Дан брадичка. — Тя става нещо друго. Лорк ван Рей е луд! Той ни докара до ръба на смъртта. Сега той ме изостави почти труп тук, на ръба на Слънчевата система. И къде отиде той? — Дан дишаше тежко. Нещо изплющя в дробовете му. — Къде да се дява сега слепият Дан?

Изведнъж той сграбчи масата и я повдигна.

— Къде да се дява Дан?

Чашата на Мишока падна върху каменния под и се счупи.

— Кажи ми, ти ми кажи!

Той отново разтърси масата.

Барманът се насочи към тях.

Дан се изправи, прекатури стола си и разтърка очи. Той се олюля, направи две несигурни крачки през слънчевите лъчи, раирали пода. И още две крачки. Последните оставиха дълги кафеникави следи.

Чернокосата жена ахна. Русият мъж събра картите.

Един от механиците тръгна напред, но друг докосна ръката му.

Юмрукът на Дан блъсна летящата врата. Той излезе, просто си отиде.

Мишока се огледа. Отново се разнесе звън на стъкло върху камък, но този път по-тихо. Барманът бе включил метача в китката си и машината засъска по мръсотията и петната кръв.

— Искаш ли още едно питие?

— Не — гласът на Мишока излизаше като шепот от увредения му ларинкс. — Не. Съсипан съм. Кой беше този човек?

— Бил е мачтов киборг на Рок. Вече цяла седмица създава проблеми наоколо. Повечето го изхвърлят само като се покаже на вратата. Защо толкова време не те наемат никъде?

— Никога досега не съм участвал в междузвезден курс — чу се дрезгавия шепот на Мишока. — Едва преди две години си получих дипломата. Оттогава съм работил само за една спедиторска компания, която прави в рамките на Слънчевата система курсове с три кацания.

— Бих могъл да ти дам съвет от всякакъв род. — Барманът изключи метача от розетката на китката си. — Но ще се въздържа. Аштън Кларк да те пази.

Той се усмихна широко и се върна зад бара.

Мишока се почувства неудобно. Той промуши мургавия си палец под кожения ремък, който минаваше през рамото му, стана и се запъти към вратата.

— Ей, Мишок, хайде де, изсвири ни нещо…

Вратата се затвори зад него.