Лиза Рогак
Неспокойно сърце (8) (Животът и времето на Стивън Кинг)

7. Особени сезони

Подтикван от успеха на съпруга й, поривът на Таби да пише се възвърнал с нова сила. Но с три деца на възраст от 4 до 11 години, за които трябвало да се грижи, й било трудно да открадне малко време за себе си. Започвала някой разказ и не го довършвала, а после се оплаквала на Стив от липсата на време. След като му дотегнало да слуша мрънкането, Стив й подарил чисто нова пишеща машина и й казал да си наеме офис извън къщи, където ще може да работи без някой да я прекъсва. След като се преместили в къщата на Уест Бродуей, тя започнала редовно да ходи в офиса и да работи върху сюжета, превърнал се в „Малък свят“ (Small World) — първия й публикуван роман.

Таби никога не се е срамувала да признае, че се възползва от успеха на съпруга си — поне за да убеди някой редактор да прегледа книгата й, докато ръкописите на други начинаещи писатели залежавали на купчина в издателствата и било цяло чудо, ако някой ги прочете. „Това, че съм съпруга на Стив, ми помагаше — или да си намеря свестен агент, или пък някой издател решаваше, че ще успее да продаде тази новост“, казва тя. Стив връчил „Малък свят“ на своя редактор Джордж Уолш от „Вайкинг“, който по-късно признал на Таби, че се съгласил неохотно да го прочете като услуга на съпруга й и че не очаквал да се окаже нещо повече от добър първи опит, макар и неподходящ за публикуване. Но в крайна сметка харесал романа, приел го и го насрочил за издаване през 1981 г.

Макар че Стив истински се гордеел със съпругата си, той признава, че се почувствал и малко застрашен, когато Таби се върнала към писането, което била занемарила след колежа.

„Ужасно й завиждах — казва той. — Реакцията ми беше чисто детска. Искаше ми се да възкликна: «Хей, това са си моите играчки, няма да си играеш с тях!» Но не след дълго това чувство се смени с гордост, когато прочетох окончателния вариант на ръкописа и открих, че е написала адски добро нещо.“

Както обикновено, Таби имала по-прозаичен възглед: „Мисля, и двамата можем да се съгласим, че аз вложих десет години да му помагам по всякакъв възможен начин да се развие — от общуване с хората в неговите среди до четене на ръкописите и правене на предложения, — а той правеше същото с моите. Никак не беше лесно да пиша, докато децата бяха малки. За щастие, те свикнаха да бъдат пренебрегвани. Децата имат нужда от пренебрегване в умерена степен, както и от мъничко скука. Като те пренебрегват, откриваш, че не си център на вселената, а скуката често довежда до истинско мислене, изследвания и открития.“

Сега бил неин ред да блесне и това се дължало на факта, че има еднакъв подход и към писането, и към отглеждането на децата. Докато Стив можел да пише насред бушуващо торнадо и се затварял в себе си, ако няма тази възможност, Таби не се вманиачавала до такава степен. „Моят проблем винаги е бил да започна — казва тя. — Аз съм от хората, които гледат да отложат началото по всякакви възможни начини. Но веднъж започна ли, не мога да се спра.“

Освен по мотивация, двамата се различавали и по стил на работа. Преди да напише и дума, Таби най-обичала да се зарови в проучвания по темата. „И аз си имам своите мании, но те не се изразяват в ежедневно писане — казва тя. — По-скоро са насочени към щателно проучване на всичко, което може да се намери по темата, и едва тогава навлизам в сюжета.“

Стив, от друга страна, мразел да прави проучвания. „Прочитам няколко истории по случая и напипвам основното — казва той. — Сядам, написвам книгата и чак след това правя проучвания, защото, когато пиша, отношението ми е: «Не ме обърквайте с факти. Просто ме оставете да си свърша работата.»“

Таби методично си водела бележки, но Стив рядко нахвърлял нещо предварително. „Започвам с дадена идея и знам как да я развия, но не си водя бележки — казва той. — Обикновено имам представа какво ще се случи за десет страници напред, но никога не го нахвърлям на хартия, защото това те лишава от някое интересно странично отклонение, което може да ти хрумне. Теодор Стърджън^[1] веднъж ми каза, че според него читателят не знае какво ще се случи по-нататък само ако и писателят не го знае. Именно в такава ситуация пиша винаги. Никога не съм сигурен накъде ще поеме сюжетът и какво ще стане с него.“

В оригиналното издание с твърди корици на „Сблъсък“ от „Дабълдей“ Харолд Лодър оставя шоколадов отпечатък в един дневник, след като е ял блокче „Пейдей“. По това време обаче „Пейдей“ не съдържало шоколад и мнозина фенове изпратили гневни писма до Стив и блокчета „Пейдей“, за да го докажат. В следващите издания на книгата с меки корици той променил блокчето на „Милки Уей“, но по-късно блокчетата „Пейдей“ започнали да се произвеждат с шоколад. Купища почитатели му пишат след публикуването на всяка нова книга, за да му посочат допуснатите грешки, и той винаги ги поправя. Някои подозират, че умишлено вмъква по някоя грешка, за да е сигурен, че феновете внимават.

След като първият му редактор, Бил Томпсън, напуснал „Дабълдей“, започнал работа в малкото издателство „Еверест Хаус“. Помолил Стив да напише книга, която да бъде наполовина спомен за ранните влияния на Кинг в жанра на ужасите и наполовина хроника на интереса на американците към този жанр. Идеята допаднала на Стив и той започнал работа върху „Танц на смъртта“ (Danse Macabre) — първата му книга в жанра на документалната литература.

Щом започнал да я пише, на вратата му отново почукала една идея, която се въртяла в главата му (и която успешно пренебрегвал) от години. През лятото на 1981 г. Стив осъзнал, че най-сетне трябва да се изправи лице в лице с нея и да започне да пише.

„Трябваше да напиша за трола под моста («ТО») или да го забравя завинаги — казва той. — Спомням си как седях на верандата, пушех и се питах дали съм пораснал достатъчно, за да не ме е страх да опитам, за да скоча в колата и да се понеса шеметно напред. Слязох от верандата, отидох в кабинета си, надух си рокендрол на уредбата и започнах да пиша книгата. Знаех, че ще бъде дълга, но не и че ще се окаже чак толкова дълга.“

 

 

„Куджо“ (Cujo) била публикувана няколко месеца след като Стив започнал да пише „ТО“ (IT).

Идеята за „Куджо“ се родила чрез продължаване на навика му да прави връзка между две теми, които на пръв поглед нямат нищо общо. При „Кери“ те били „жестокостта на подрастващите и телекинезата“.

При „Куджо“ това били два инцидента, случили се един след друг в рамките на две седмици. Закарал мотора си на ремонт при монтьор, който се намирал на един отдалечен, забутан черен път, но машината изгаснала насред двора. Извикал човека, но вместо него от гаража се спуснал огромен санбернар, който през цялото време ръмжал. Монтьорът се появил веднага след него, но кучето не спряло нападението. Когато се хвърлило към Кинг, монтьорът го ударил по задницата с масивен гаечен ключ.

„Явно не те харесва“, казал той, след което разпитал Стив за мотоциклета.

Въпреки че вече били богати, Стив и Таби продължавали да карат същия „Форд Пинто“, който купили с аванса от 2 500 долара за „Кери“, макар че от самото начало си имали неведнъж ядове с тази кола. Две седмици след сблъсъка на Стив със санбернара, колата пак се развалила и в развинтеното му въображение изплувал въпросът: „Ами ако Таби беше откарала колата на монтьора и кучето й се беше нахвърлило? А ако наоколо нямаше хора? Още по-лошо — ами ако кучето беше бясно?“

Идеята да направи кучето главен герой на романа дошла на Стив по-късно. Отначало просто обмислял идеята за майка и син, затворени в тясно пространство. Едната сюжетна линия, която захванал, била, че майката е болна от бяс и напрежението в книгата щяло да се върти около борбата й със себе си, за да не нарани сина си, докато бесът я поглъща.

На Стив обаче му се наложило да се върне малко назад, след като направил проучвания за беса и открил, че инкубационният период е малко по-дълъг. „Тогава започнах да си играя с идеята да ги поставя на място, където никой няма да ги открие толкова дълго, че да им се наложи сами да се справят с проблема.“

Стив включил на пълна скорост и преди да се усети, вече бил нахвърлил към стотина страници от историята, водейки се от своето мото да не оставя фактите да му попречат да разкаже увлекателния сюжет. Ето как дадена история покълва като семенце в ума на Стивън Кинг: „Виждаш нещо, то се съчетава с друго нещо и така се ражда сюжетът — обяснява той. — Но никога не знаеш кога ще се случи.“

„Куджо“ бил експеримент за Кинг — първата му книга, в която сюжетът е разказан в рамките на една глава. Отначало не било така; първоначално си представял историята като традиционни глави. Но докато я развивал, заедно с чувството на ужас променил и подхода си: „Обичам «Куджо», защото постига онова, което искам от една книга. Тя е като тухла, хвърлена през нечий прозорец, като творба, която нахлува в съзнанието ви. Тя е анархична като пънк рок песен — къса и злобна.“

Читателите му проглушили ушите — получавал тонове писма, в които го критикували, задето позволил дете да умре в книга, макар и да било невинно и просто попаднало на неподходящо място в неподходящо време, за разлика от десетките тийнейджъри, избити в „Кери“, които явно си го заслужили с действията си.

Но персонажите в „Куджо“ се сторили на Стив отдалечени на светлинни години от собствения му живот поради друга причина: в под сюжетната линия се разказва за жена, която има любовна връзка, и за това какво се случва, когато мъжът й научава. Точно както Стив отлагал написването на трудната сцена с разложената жена във ваната в „Сиянието“, така и сега отложил написването на тази сцена в „Куджо“.

„Най-трудната сцена, която ми се е налагало да напиша в живота си, е онази, в която съпругът се връща вкъщи и се кара с нея — казва той. — Никога не съм се сблъсквал с подобна ситуация, дори и с приятелка, но исках да я представя по начин, който да е справедлив и към двамата; не исках да описвам единия от тях като злодей.“ Стив водел трудна борба с героите, диалога, действието. „Беше лесно да опиша реакцията на мъжа, защото знам как бих се почувствал аз. Но беше по-трудно да реагирам със съчувствие към жената.“

Сцената му отнела цели два дни, при положение че обикновено нахвърлял сцена с подобна дължина за час и половина. „Доста време седях, загледан в пишещата машина или в страницата — спомня си той. — Но не толкова се опитвах да сглобя дадено изречение, колкото се питах: «Защо го е направила?» Отговорите в книгата не са съвсем убедителни, но написаното звучи достатъчно правдиво.“

 

 

Шестте години на злоупотреба с кокаин и алкохол си казвали думата. Вече бил толкова сериозно пристрастен, че за да продължава маратонското си писане до късните часове, цяла нощ смъркал кокаин и от време на време трябвало да сменя напоените с кръв памучета, които пъхал в носа си, за да не капе кръвта по ризата и пишещата машина.

По-късно признава, че докато преработвал „Куджо“ в началото на 1981 г., нямал спомен как го е правил.

 

 

Въпреки нарастващия си успех и международното признание, Стив продължавал да изпраща разказите си на списания, защото собствениците им знаели, че присъствието на името му на корицата ще увеличи продажбите им, от което повечето от тях отчаяно се нуждаели. Понякога само от неговото име зависело дали списанието ще продължи да излиза, или ще спусне кепенците. Когато насрочили „Куджо“ за публикуване, Стив се свързал с Ото Пензлър — редактор и издател на списание за криминални разкази, който ръководел малка издателска къща с името „Мистириъс Прес“, и му предложил да даде съгласието си за отпечатване на ограничено издание на „Куджо“. Пензлър приел щедрата оферта на Стив и през 1981 г. я отпечатал в тираж 750 екземпляра на цена 65 долара.

„Приходите от това издание покриха разходите за отпечатването на «Куджо», както и за предишната ни книга, а остана и сума, достатъчна за отпечатването на следващата ни книга — разказва Пензлър. — Ако не беше «Куджо», вероятно щях да фалирам тогава.“ Бил дочул за подобни случаи от няколко други малки издателства, които до едно нямали средства и непрекъснато се мъчели да изплуват. Когато Стив им предложел правата за ограничено издание на своя книга, те не само си стъпвали на краката, но и просперирали и се разраствали. Издателската къща на Пензлър станала съдружник на „Уорнър Букс“ през 1984 г., а пет години по-късно я откупили изцяло.

В негово лице Стив и Таби открили нов приятел и сродна душа. Пензлър ръководел и книжарницата „Мистириъс Букшоп“ в Манхатън и семейство Кинг често я посещавали заедно, за да си купят книги и да поискат съвет от Пензлър какво да прочетат. Издателят намирал вкусовете на двамата за малко любопитни. „Винаги съм смятал за странно, че тя харесва много тежки романи за серийни убийци, изпълнени с насилие, а той предпочита Ф. Д. Джеймс^[2]“, казва Пензлър.

 

 

Едно от неочакваните предимства на работата вкъщи било, че Стив можел да прекарва доста време с децата си — играел с тях и им четял.

Когато разбрал, че един баща прекарва средно по двадесет и две минути седмично с всяко от децата си, Стив решил, че това е просто нелепо. „Моите постоянно са ми в джобчето — казва той. — И това ми харесва.“

Изглеждало, сякаш преживява второ детство, или може би първото си истинско такова. Сега вече имал властта и контрола, а да не споменаваме и парите, които му липсвали като малък. „Все едно си в машина на времето. Ако нямаш деца, няма да получиш шанса да преживееш отново толкова много неща: да ги водиш на филми на «Дисни», да гледаш «Бамби» и да си казваш: «Ама че блудкава история.» Но накрая се разплакваш, защото докосва добре познатите струни в душата ти.“

Джо, който по това време бил 9-годишен, се превръщал в умалено копие на баща си. Обичали да ходят заедно на филми на ужасите и Джо казвал, че иска да стане писател като баща си, когато порасне. Таби твърди: „Момчето умее да пише, знае как да положи основите.“ 5 години по-малкият Оуен също не изоставал. Стените на стаята му били облепени с плакати на супергерои и космически приключения, на леглото му се мъдрела играчка на чудовището от Лох Нес. Дори на неговата крехка възраст, също като брат си, имал вроден афинитет към филмите на ужаса — колкото по-кървави, толкова по-добре. „Знаете ли кое ми харесва най-много във филмите? Къ-ъ-рвищата!“

Макар че родителите им естествено били облагодетелствани от многото време, което можели да прекарват заедно като семейство, нямало как да не мислят и за недостатъците от този факт — и по-специално известността и лошата слава на баща им.

„Някой ден ще осъзнаят, че ще има хора, които ще искат да се запознаят с тях само защото баща им е прочут — казва Таби през 1982 г. — Все още не са стигнали до най-трудния момент, в който ще трябва да решат дали да се разбунтуват срещу нас, или да ни подражават. Всички се сблъскваме с него, но е малко по-трудно, когато родителите ти са прочути. Ще ми е интересно да видя какво ще стане.“

Нямало изгледи славата на Стив да помръкне в близко време. През август 1981 г. той влязъл в историята на издателския бизнес като първия писател с три заглавия, влезли едновременно в класацията на „Пъблишърс Уийкли“: изданието с твърди корици на „Подпалвачката“ и изданията с меки корици на „Мъртвата зона“ и „Подпалвачката“.

Натискът върху него продължавал да се усилва — не само от почитателите му, но и от издателя му. Днес Майкъл Пиеч е собственик на издателство „Литъл, Браун“ и редактор на книгите на Джеймс Патерсън^[3]. С думите си относно Патерсън Пиеч все едно говори за ранните години и успехи на Кинг.

Пиеч казва, че най-трудното в това да си редактор на автор звезда, е натискът, който упражняват върху теб издателските и бизнес средите: „Когато един автор достигне много високо ниво на успех, той в общи линии се превръща в част от финансовото планиране на компанията, от бюджета за ежемесечното планиране. Така че времевите ограничения може да станат много по-сурови, защото се разчита тези книги да се издадат в точно определен момент, като част от стратегията на компанията на най-високо равнище.“

 

 

Кинг знаел, че е имал страхотен късмет да изгради успешна кариера за толкова кратко време. През 1982 г. решил да подаде ръка за помощ на начинаещите кинотворци и писатели, като им позволи да използват влиянието на името му. Пишел рекламни изречения за кориците на романи от други писатели и предоставял правата за филмиране на някои свои разкази на режисьори любители само срещу долар, стига да не ги показват в кината с цел печалба и при условие че му пратят копие от завършения филм. Наричал тези ленти „Доларови дечица“; първият от тях, „Вампирът“ (The Boogeyman), бил режисиран от Джефри Шайро и пуснат на екран през 1982 г., като за негова основа послужил едноименният разказ от сборника „Нощна смяна“.

Освен на „Мистириъс Прес“ Стив помагал и на няколко други малки издателства да се задържат на повърхността. Доналд М. Грант ръководел малката издателска къща „Доналд М. Грант, Пъблишър“, когато прочел разказа на Стив „Стрелецът“ в „Списание за фентъзи и научна фантастика“ от октомври 1978 г. Казал на Стив, че иска да превърне този разказ в книга с ограничено издание. Кинг се съгласил, но първо искал да доизпипа сюжета и да го трансформира в глави на роман, както възнамерявал от самото начало. Книгата се появила четири години по-късно в тираж от десет хиляди екземпляра и ограничено издание от хиляда екземпляра с автограф от автора, които се разпродали много бързо. Всички били доволни от окончателния продукт и никой не помислил за нещо повече. Макар и Стив да знаел, че иска „Стрелецът“ да стане първата от седемте книги в замислената от него поредица, вече имал достатъчно други ангажименти и знаел, че в скоро време няма да може да се върне към света на Роланд Дисчейн.

Пък и тази книга била много по-различна от бестселърите му. „Не мислех, че някой ще иска да я прочете — казва той. — Приличаше повече на фентъзи роман на Толкин, разказващ за друг свят. И не беше завършен. Оставаше да се разрешат много неща, включително и въпросът какво се крие в тази кула и защо главният герой иска да отиде в нея.“

През март 1982 г. „Бягащият човек“ — четвъртата книга, написана под псевдонима Ричард Бакман — била публикувана и я постигнала същата участ като предишните три: издадена почти без реклама, тя изчезнала от рафтовете на книжарниците след два месеца.

През тази есен по екраните се появил и филмът „Шоу на ужаса“ (Creepshow). Легендарният режисьор на ужасите Джордж Ромеро, един от идолите на Стив в детството му, режисирал „Нощта на живите мъртви“, направил тандем с писателя. Филмът съдържал пет негови разказа: „Сандъкът“ (The Crate), „Денят на бащата“ (Father’s Day), „Нещо, с което да преживееш“ (Something to Tide You Over), „Те се промъкват към теб“ (They’re Creeping Up on You) и „Самотната смърт на Джорди Верил“ (The Lonesome Death of Jordy Verrill), в който Кинг изпълнявал главната роля. Филмът отдавал почит към любимите в детството му „Р.К.“.

Двамата се срещнали за първи път през лятото на 1979 г., когато Ромеро се отправил към Мейн заедно с продуцента Ричард Рубинщайн, за да обсъдят със Стив филмирането на „Сблъсък“, за който държали правата. Стив нямал търпение да започнат да снимат киноверсията на „Сблъсък“, но и тримата се съгласили първо да се докажат с по-малък нискобюджетен проект, който да представят на студиото като свой успех, за да оправдаят финансирането на високобюджетния „Сблъсък“. Но щом започнали да обменят идеи, решили, че трябва да включат известни актьори като Лесли Нилсен, Адриен Барбо и Тед Дансън, бюджетът от под два милиона долара нараснал главоломно на цели осем милиона.

Ромеро и Кинг открили, че са сродни души. „Мисля, че си допаднахме автоматично, защото и двамата живеем по средата на САЩ и избягваме Ню Йорк и Лос Анджелис — казва Ромеро, който влязъл в бизнеса с режисура на реклами, но през 1968 г. режисирал класическия култов филм на ужасите «Нощта на живите мъртви». — И двамата можем да седим и да се кикотим и на най-ужасяващите гледки, вероятно защото и двамата не можем да скрием радостта (и удивлението си) от факта, че ние не сме жертвите. Мисля, че и двамата изхвърляме кошмарите от съзнанието си и ги предоставяме за консумация на другите.“

А както писателят, така и режисьорът (по-възрастен със седем години от Стив) още от малки обичали филмите на ужасите. „Ако харесваш филмите на ужасите, значи обожаваш откровените боклуци — заявява Стив. — Превръщаш се в човек от онези, които гледат «Нападението на чудовищните раци» (Attack of the Crab Monsters) по четири пъти.“

Макар че Кинг винаги обичал да гледа как режисьорът и актьорите пресъздават сюжетите му, той нямал особено желание да участва в този процес с главната роля на Джорди Верил, а най-малко от всичко му се нравело времето, което трябва да прекара с грим и сценичен костюм. Към края на снимките на неговия сегмент му се налагало да отделя по шест часа на ден, за да мажат тялото му със зелено вещество, подобно на изкуствена тор.

В една от сцените Стив изплезва езика си, който е покрит с плесен, но първо художникът Том Савини трябвало да направи калъп. „Наплеска някакво вещество върху езика ми с клечка и трябваше да седя десет минути изплезен, а проклетото нещо сякаш тежеше пет кила“, разказва Стив. Савини направил перфектен калъп, от който изработил четири зелени латексови езика, тънки като хирургически ръкавици, които Кинг навличал върху езика си. Може би заради мъчителния процес Стив решил да си направи шега.

Един ден между два дубъла разглеждал близкия универсален магазин и взел един от езиците със себе си. Когато една от продавачките го попитала има ли нужда от помощ, той се изплезил. Тя изпищяла и повикала охраната. Стив се разсмял и обяснил, че това е само филмов реквизит. „Заслужаваше си, получи се адски смешно.“

Обичал да бъде на снимачната площадка, макар че понякога било скучно. Да работи в сътрудничество с други хора, било нещо съвсем различно от типичния за него работен процес — сам пред компютъра. „Не че не ми беше забавно да играя Джорди, но гледах на това като на работа — казва той. — Опитваш се да я свършиш и усещаш кога се получава добре и кога — зле.“

Не е чудно, че отначало се справял зле в сравнение с актьорската игра на другите изпълнители в историите от „Шоу на ужаса“, между които били Адриен Барбо, Тед Дансън и Лесли Нилсен. Ромеро помогнал на Стив да влезе в крачка. „Искаше да изградя карикатура на беден фермер, а не истински образ. Никак не ми беше трудно да го направя“, казва Стив. След един особено лошо изигран дубъл Ромеро го дръпнал настрани и му казал да си припомни анимационните филмчета с птицата бегач. „Нали се сещаш как изглежда койотът, като пада от скалата?“, попитал го Ромеро. „Разбира се“, отвърнал Стив и Джордж му казал, че иска да играе точно така. От този момент нататък Стив влязъл идеално в ролята.

Кинг не бил единственият член на семейството с главна роля във филма. Ромеро забелязал, че Джо напомня на момчето от рисунката за рекламния плакат на филма и попитал Стив може ли да го пробва за ролята на Били — момчето, чийто баща го бие и което се появява в пролога и епилога, четейки книжка с комикси. Стив дал съгласието си, Джо се явил на прослушване и Ромеро го взел за ролята; по това време момчето било на девет години.

Отначало доста се смущавал. „Наистина, известно време беше наплашен — казва Стив. — Да си малко момче по пижама в леглото и да си заобиколен от цял куп хора на снимачна площадка, с прожектори и всичко останало, е доста стресиращо преживяване. Но в един момент му се наложи да избира — или да се плаши, или да си свърши работата. Той избра второто.“

За едно малко момче имало и някои примамливи предимства да бъде на снимачната площадка на филм на ужасите. Също като баща си, Джо отдавна проявявал интерес към страховитите неща и хората от екипа го оставяли да си играе с каквото имали подръка.

Деветгодишното момче си прекарвало чудесно. „Наоколо се търкаляха какви ли не готини маски и крайници на чудовища — разказва Джо след години. — За едно малко дете си беше много яко.“

Един ден, малко след началото на снимките, Стив попитал сина си какво мисли за преживяното досега на снимачната площадка.

Джо жизнерадостно занареждал как в една сцена по него пълзели червеи, а в друга му забивали пирон в главата. Ако някой ги наблюдавал отстрани в този момент, щял да си помисли, че това е просто обикновен приятелски разговор между баща и син. Все едно обсъждали мач от детската лига по бейзбол.

Друг път, след снимките, Стив и Джо потеглили обратно към мотела, където били отседнали, и спрели по пътя да си вземат нещо за вечеря. Джо още бил със снимачния си грим (пълен комплект синини, порязвания и струпеи), когато спрели с колата пред прозорчето на Макдоналдс. По онова време Стив бил с гъста брада и признава, че изглеждал доста грубовато. Момичето на прозорчето ги погледнало само веднъж и се обадило в полицията, а после успяла да задържи Стив няколко минути. „Докато се усетим, полицаите ни вкараха в патрулната кола — разказва Кинг. — Джо си хапваше картофки и разправяше: «Това е просто филм», а аз му пригласях: «Точно така, господа полицаи, просто снимаме филм.»“

 

 

През август 1982 г. бил издаден „Особени сезони“ (Different Seasons) — първият сборник разкази на Кинг след излезлия преди четири години „Нощна смяна“. Един от разказите в него бил „Тялото“ (The Body). Старият му приятел от колежа и съквартирант Джордж Маклауд купил книгата и я прочел, както правел с всички книги на Стив дотогава. Когато стигнал до „Тялото“, той се усмихнал, виждайки, че Стив е посветил разказа на него. Но щом започнал да чете, се вцепенил.

Един ден, докато още учели в колежа и си били в апартамента на Норт Мейн Стрийт в Ороно, Стив запитал Маклауд над какво работи, а той му разказал сюжета и детайлите на разказ, за чиято основа послужил инцидент от собственото му детство. Той и неколцина негови приятели дочули, че край железопътната линия лежи труп и тръгнали да го търсят. Макар че му описал разказа с големи подробности и знаел точно каква ще е развръзката, така и не го завършил.

„Беше ми го откраднал — казва Маклауд. — Разпознах безпогрешно своя разказ; Стив също го знаеше, макар и подсъзнателно. По-късно ми каза, че заимствал от моя разказ, за да напише своя. Всички онези анекдоти бяха свити от моя, а разликата между двата беше, че в неговия имаше труп на човек, а в моя — труп на куче. С изключение на това бяха почти еднакви.“

В интервюта Кинг описва „Тялото“ като своя разказ на тема възмъжаване. „В «Тялото» има доста верни неща, но по-голямата част от разказа е лъжа — казва той. — Писателят описва нещата така, както е трябвало да се развият, а не както са станали в действителност.“

Маклауд признава, че Стив винаги се ослушвал за някой добър сюжет, независимо дали е почерпен от книга, филм или от разказ на приятел. „Ако е близо до нещо интересно, го попива като гъба — казва Маклауд. — Когато става дума за популярна литература, той е като магнит — всичко му се лепи. В това е силата му, но и слабостта му, разбира се.“

Санди Фипън, автор на редица романи и разкази и приятел и на двамата, бил свидетел на случая: „Стив публикува разказа като свой и, разбира се, какво можеш да кажеш за това? Но Шекспир е правел същото; искам да кажа, историята принадлежи на онзи, който я разкаже най-добре.“ Фипън добавя, че това не е единственият случай, в който Кинг е заимствал разказ от друг писател — независимо дали дочут от разговор, или вече публикуван.

„Не знам дали бих го нарекъл плагиатство“, казва Фипън, но твърди, че е чувал за авторка, чиито книги се продавали доста добре, и няколко нейни разказа влезли в една от антологиите „Зоната на здрача“ (Twilight Zone) от Род Сърлинг. В един от тях се разказвало за кола, в която е стаено зло, и убива всеки, който й се изпречи на пътя — абсолютно същия сюжет като в романа на Стив „Кристин“ (Christine), който излиза през 1983 г. Фипън по-късно споменал за разказа на свой приятел, който бил братовчед на Сърлинг, и го попитал дали знаят за това. Братовчедът отговорил, че знаели, но решили да не повдигат въпроса.

Все пак Маклауд се почувствал, сякаш са го ритнали в стомаха. Но си замълчал за случая, докато няколко години по-късно не видял телевизионна реклама за „Бъди до мен“ (Stand by Me) — филма, заснет по „Тялото“.

Според Фипън, Маклауд се свързал със Стив, който го попитал какво иска. Маклауд му казал, че желае името му да присъства в надписите на филма и да получи някаква сума. Стив не се съгласил — и това бил краят на приятелството им.

Не за първи път скъсвал отношенията си със стар приятел, защото той очаквал Стив да го изнесе на крилете на успеха си — или поне мъничко. Приятелят от детинство, Крис Чесли, също се смятал за добър писател и макар че Стив бил прочел някои от творбите, написани от Челси като възрастен, отказал да ги препоръча на редактор или агент, който би могъл да му помогне. Челси се разгневил и отказал да поддържа каквито и да било бъдещи отношения с него.

 

 

Кинг привличал не само редица вманиачени фенове, но и жени, които искали от него само едно.

„Много жени искат да изчукат някой мъж, който е прочут, влиятелен или нещо от сорта — казва той. — Понякога идеята да изчукам непозната е доста примамлива, когато разписвам книги и някоя мацка се приближи до мен и ме покани да отида у тях, а на следващата сутрин напускам града. Изкушавам се да й отвърна: «Да, хайде да намажем телата си с олио и да се чукаме до припадък.»“

Но Стив заявява, че никога не би рискувал брака си с флирт за една нощ. „Пък и в сексуално отношение не си падам голям авантюрист, в живота ми няма оргии — признава той. — Бракът е твърде важен за мен, пък и толкова голяма част от енергията ми отива в писането, че не изпитвам желание да изневерявам на жена си.“

Стив добавя, че Таби не е жена, която би измамил. „Не бих казал, че вярвам непоклатимо в брака — казва загадъчно той, — но вярвам в моногамията. Тя е роза с бодли и в миналото твърде често съм се убождал на тях, така че не бих посмял да й изневеря!“

„Заради изневяра бих го гръмнала“, съгласява се Таби.

Макар че вече е писал за някои от най-големите си страхове, Стив твърди, че още не се е занимал с един сексуален страх: „Иска ми се да напиша разказ за vagina dentata, вагина със зъби, в който правиш секс с някоя жена, а вагината й внезапно хлопва челюсти и ти откъсва пениса.“

Вместо да пише за това обаче, той поставил довършителните щрихи на друга книга — този път разказваща за циганско проклятие. Докато пишел „Проклятието“ (Thinner), не бил сигурен дали да я публикува като книга на Кинг, или на Бакман. Макар че предишните му книги с псевдонима Бакман били по-сурови и необработени, защото били писани преди публикуването на „Кери“, „Проклятието“ била по-различна.

Идеята за книгата се родила, докато бил в кабинета на личния си лекар за годишен профилактичен преглед. Новините не били особено добри. Знаел, че е качил килограми, и когато влязъл в кабинета, докторът веднага му казал да се качи на кантара. „Помня, че се ядосах, защото не ми позволи да си сваля дрехите и да отида по голяма нужда, преди да се кача на проклетия кантар.“ След прегледа лекарят му съобщил лошите новини: бил с наднормено тегло, а нивото на холестерина му било застрашително високо, поради което трябвало да отслабне и да спре да пуши.

Реакцията на Кинг (вероятно защото вече бил любимец на всички, можел да напише списък с дрехи за пране и той щял да се озове в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и никой не смеел да му каже и „копче“, с изключение на Таби) била невъобразимо гневна. Напуснал лекарския кабинет и няколко дни изпускал пара и размишлявал ядосано над посещението си при лекаря. „Мислех си, че докторът е пълен кретен, щом ме кара да правя такива ужасни неща, за да си спася живота.“

След като му минало, решил все пак да послуша съвета му, да отслабне и да спре да пуши — или поне да намали цигарите. Свалил няколко килограма и макар че част от него се радвала, с учудване открил, че друга част била обезпокоена: „След като започнах да отслабвам по-осезаемо, осъзнах, че, неизвестно защо, съм привързан към теглото си, че не искам да го губя. След това започнах да си мисля какво би станало, ако някой започне да отслабва, но не може да спре.“

Поредната произволна случка или забележка, поредната книга. Пореден ден от живота на Стивън Кинг.

„Наистина не се подготвям съзнателно за написването на романите си — твърди той. — Инкубационният период на някои от книгите ми е по-дълъг, идеите не ми идват толкова лесно. Умът ми е като някакъв много дълбок басейн: някои неща потъват, а други подскачат на повърхността като плувка. След време започвам да гледам на тях по друг начин. Рано или късно всичко изплува на повърхността и аз го използвам до последната трошица.“

 

 

В първия му договор с „Дабълдей“ през 1974 г. се съдържала клауза за Авторския инвестиционен план на компанията, която позволявала на издателската къща да задържа всички дължими на писателя суми над 50 000 долара годишно и да ги инвестира. Разбира се, повечето писатели по онова време (а дори и сега) не изкарвали такива големи суми на година, но книгите на Кинг се продавали толкова добре, че той и счетоводителят му знаели, че издателската къща печели солидно от него.

Това все още било така, въпреки смяната на издателя, която Стив, осъществил през 1977 г. Към края на 1982 г. във фонда АИП се натрупали милиони долари, но Стив продължавал да получава жалките 50 000 долара годишно. Кинг поискал от „Дабълдей“ да анулират споразумението и да му изплатят всички пари, които му дължат. Но според договора, който бил подписал преди близо десет години, издателството не било юридически обвързано с подобно задължение.

Когато ги заплашил със съд, на Маколи му хрумнала друга идея. Той предложил Кинг да даде на „Дабълдей“ роман за публикуване, а в замяна те да му изплатят дължимите суми. Тъй като правата върху книгите на Бакман вече били отстъпени на „НАЛ“, оставала само една: „Гробище за домашни любимци“. Макар че Стив бил ядосан на бившите си издатели, се съгласил да им отстъпи единствения роман, написан от него, който изобщо не искал да види отпечатан.

„Въобще не си представях, че ще публикувам «Гробище за домашни любимци», той беше ужасен — споделя Кинг. Но почитателите ми много го харесаха. Не можеш да отвратиш американската аудитория, нито пък английската — романът се хареса много и в Англия.“

 

 

Още от първия му бестселър през 1977 г., „Сиянието“, едно гласче постоянно нашепвало в съзнанието на Стив, че може би Доналд Кинг — бащата, за когото нямал спомени — ще се появи, ще си признае грешките и ще поиска да присъства в живота на сина си.

Стив продължавал да пише своите истории, без да забравя, че баща му може и да се появи някой ден, също както майка му таяла тази надежда, макар че към края на живота й била почти угаснала.

Какво щял да направи Стив, ако Доналд Кинг се появял? Имал един куп идеи как да реагира. И всяка от тях била семенце, от което покълвал нов роман или разказ.

1. Видя ли какво успях да постигна със собствени сили, дори и след като ни изостави?

2. Може би творбите на Стив ще накарат баща му да се върне и да го помоли за прошка и Стив ще го приеме отново в живота си.

3. Или може би Доналд ще се върне, след като името на сина му е станало известно във всеки дом, ще помоли да го приеме в живота си, а синът му ще откаже.

Въпросите започнали да го връхлитат мълниеносно и яростно, след като хората открили общото между много от сюжетите на Стив и факта, че баща му е изоставил семейството, докато той е бил още малък. В крайна сметка Стив така и не разбрал дали баща му си е дал сметка, че Стивън Кинг е неговият син.

„В моите творби има много бащи — някои от тях малтретират децата си, а други се опитват да ги обичат и подкрепят, какъвто съм се надявал да бъда и аз като баща — казва Стив. — Но баща ми е празен лист. Няма как да ти липсва нещо, което отсъства. Може би го търся по някакъв начин чрез въображението си, а може и това да са пълни глупости, не знам. Но, изглежда, сюжетите ми имат някаква цел, към която се стремят. Винаги ме е занимавала идеята, че мнозина писатели пишат за бащите си, защото тях вече ги няма.“

И наистина, след като прочетем само една-две от ранните му книги — от „Сейлъмс Лот“ до „Сиянието“ — лесно можем да разберем защо читателят би си помислил, че според Стив дълбоко в душата на всеки човек, който външно изглежда нормален, се крие ужасяващо чудовище и убиец, трескаво драскащ с нокти в опит да излезе навън.

Стив се съгласява, но само донякъде: „Не мисля, че се крие у всеки човек, но у повечето хора го има. Човекът просто е устроен да извършва насилствени актове и смятам, че все още сме доста примитивни създания с голяма склонност към насилие.“

Майкъл Колингс, познат на семейство Кинг и учен, написал няколко книги, в които анализира произведенията на Кинг, смята, че проблемът с изоставеното дете е пропит във всяка написана от него дума: „Въпросът за изоставянето му от бащата присъства навсякъде, но не се концентрира само в едно произведение — твърди той. — В сюжетите му много рядко се среща баща, който постъпва, както е редно. В повечето случаи той е като Джак Торънс, който иска да убие детето си. Във всяка от историите му витае усещането, че по някакъв начин бащата, а понякога дори и майката, са се отрекли от своята жизненоважна роля. Тази тема има трайно присъствие в цялото му творчество.“

Стив признава, че се е опитвал да разбере какво е станало с Доналд, но винаги се е разколебавал: „Нещо винаги ме спираше, като старата поговорка «Да спи зло под камък». Да си кажа право, не знам как бих реагирал, ако го намеря и се изправим лице в лице. Но дори някога да реша да проведа разследване, едва ли от него ще излезе нещо, защото съм почти сигурен, че баща ми е мъртъв.“

Може и Стив вече да го е знаел от малкото си останали връзки с рода на баща си и да не е искал да привлича вниманието на медиите към този въпрос. В крайна сметка това би изместило светлината на прожекторите върху самия него, а не върху книгите му, където предпочитал аудиторията да се съсредоточи.

Макар че никога не забравял миналото си, той бил далновиден и относно наследството, което ще остави. Още в началото на 80-те Стив усещал как ще се възприемат творбите му от бъдещите поколения и не се притеснявал особено от критичните и отрицателни отзиви, появили се през първото му десетилетие като публикуван автор:

„След време, ако си още жив и остарееш толкова, че започнеш да пародираш самия себе си, след като ти и твоите съвременници сте преживели своите инсулти и инфаркти, хората започват да гледат благосклонно на теб, най-вече защото си оцелял в разрушителното надбягване. Ето кога започват да пишат положителни отзиви за теб — след като си написал най-важните си творби.“

Отчасти проблемът се криел във факта, че изпод перото му излизали малко повече книги, отколкото хората знаели — под псевдонима Бакман, редом с писането на статии и разкази и обиколките му с цел реклама на всяка новоиздадена книга. Човек трябва да внимава какво си пожелава, защото колкото повече пишел, толкова повече искали неговите издатели — а това означавало, че качеството все някъде ще пострада. В неговия случай причина за това били ускорените срокове за издаване на книгите му.

Обикновено Кинг пишел по три чернови на всеки роман. В първите две той неизменно следвал съвета, даден му от неговия редактор Джон Гулд в „Лисбън Уийкли Ентърпрай“ още в гимназията: „Когато пишеш разказ, го разказваш на самия себе си, а когато го преработваш, основната ти задача е да премахнеш всичко, което е маловажно за историята.“ Третият вариант идвал, след като получи коментари от редактора си. Включвал онези от тях, които искал да задържи заедно с окончателно доизпипване на другите промени, направени до момента. „С разрастването на успеха ми става все по-трудно да изкопча от редакторите си време за трета чернова — казва той. — Много ме е страх, че някой от тях ще ми каже, че ръкописът ми е страхотен само защото се вмества в крайния срок за публикуване. С всяка следваща година ми се налага да работя все по-бързо и по-бързо. Трябва да правя корекциите си за пет дни — ами ако изпусна някоя глупава грешка? Един ден ще оплескаме здравата нещата и тогава хората ще кажат: «Стивън Кинг пише за пари» — и ще бъдат напълно прави.“

„Кристин“ излязъл през април 1983 г. и още през първата седмица от публикуването си оглавил класациите за бестселъри. Стив избрал „Плимут Фюри“ 1958 г. за колата, в която се вселява злото още докато е на конвейера, защото от много време този модел се възприемал като американски автомобил, който няма с какво да запомниш. „Беше най-скучната кола от 50-те, която познавах — казва той. — Не исках да използвам кола, която вече се е превърнала в легенда, като «Тъндърбърд» или «Форд Галакси». За автомобилите «Плимут» вече никой не говореше.“

Ричард Кобриц, който продуцирал минисериала „Сейлъмс Лот“ през 1979 г., откупил и правата за филмирането на „Кристин“. Филмът трябвало да излезе по екраните през декември 1983 г.

Също както със „Сейлъмс Лот“, Кинг нямал право на глас в тази продукция, нито пък бил написал сценария. През декември 1982 г. Кобриц получил сценарий от сценариста Бил Филипс (който дотогава се изявил само с „Лятно слънцестоене“ (Summer Solstice) — телевизионен филм, в който звездата на нямото кино Мирна Лой изиграла последната си главна роля), а кинокомпанията дала зелена улица на проекта през април следващата година. Джон Карпентър, режисирал някои от любимите на Кинг филми, между които „Хелоуийн“ и „Мъглата“, приключил снимките два месеца по-късно.

Предизвикателствата, пред които Кобриц се изправил като продуцент на „Кристин“, били различни от тези в „Сейлъмс Лот“, макар че имало и прилики. „Трудното при снимането на филм на ужасите е фактът, че голяма част от напрежението се крие във въображението на читателя и в описанието на автора — пояснява Кобриц. — Винаги е било проблем да пресъздадеш визуално светлината, която прозира под вратата, вибрациите, които героят усеща зад нея, и онова, което ще се разкрие пред погледа му, без да изглежда глупаво или клиширано. Във филма това не се изразява чрез диалога, а чрез атмосферата, осветлението и понякога — чрез специалните ефекти. Един път се получава, а друг път — не.“

С „Кристин“ Кобриц, Карпентър и Филипс били изправени пред специфичен проблем. „Работехме върху сценария, когато зададох въпроса — дали колата се е родила зла, или е станала такава по-късно, но никой от нас не знаеше — казва Кобриц. — Обадих се на Стив и го попитах. Отговори ми, че не знае и че можем да подходим към въпроса както желаем. Решихме колата да си бъде зла по рождение. Затова тя убива човек още на конвейера, което го няма в книгата. Но така зрителят разбира, че колата е зла по рождение.“

Кобриц купил 24 автомобила с две врати от 1958 г. — „Плимут Фюри“, „Белведер“ и „Савой“ (други модели на „Плимут“ с подобно купе) и ги изпратил в Санта Кларита, Калифорния, където била заснета по-голямата част от филма. През 1958 г. от конвейера били излезли само 5 303 бройки от модела „Фюри“. Техническият екип на филма ги разпарчетосал, за да използва различни части, и в крайна сметка направили 17 функциониращи автомобила, като всеки от тях бил предназначен за определена сцена: един бил горящата кола, друг бил снабден с гумиран преден капак и тъй нататък. След приключването на снимките останали само две здрави коли: едната била дарена на държавна радиостанция в Санта Круз, Калифорния, за техния годишен търг, а другата била връчена на победителя от конкурс в новия кабелен телевизионен канал MTV.

Когато Стив изгледал първоначалния монтаж на „Кристин“, той казал на Кобриц, че е доволен от начина, по който са разказали историята. Няколко месеца по-рано на екран излязъл филмът „Мъртвата зона“, от който Стив също останал доволен.

„Според мен Кристофър Уокън бе не по-малко подходящ за ролята на Джони от който и да е друг известен холивудски актьор, за който можех да се сетя“, казва Стив.

Въпреки че не се намесил в работата по филма, той си запазил правото да одобрява избора на актьорите и първо се спрял на Бил Мъри. Дино Де Лаурентис, италиански продуцент, направил такива хитове на 70-те като „Серпико“ (Serpico), „Червило“ (Lipstick) и „Кинг Конг“ (King Kong), продуцирал филма и също смятал, че Мъри е подходящ за главната роля, но актьорът имал предишен ангажимент. Тогава Де Лаурентис предложил Кристофър Уокън и Стив решил, че това е отличен избор за ролята.

С двата филма по негови произведения, излезли през 1983 г., Кинг улучил десетката, но продължавал да се държи предпазливо. Все още бил с неприятни спомени от отношенията си с „Холивуд“ след „Сиянието“. По-голямата част от кинокритиците се отнесли благосклонно към „Мъртвата зона“. Критикът Роджър Ебърт писал, че филмът „постига онова, което може да направи само един добър свръхестествен трилър: кара ни да забравим, че е свръхестествен.“

 

 

Макар че си говорел с влиятелни холивудски персони по телефона и сключвал сделки с някои от най-големите имена в развлекателната индустрия, Стив все така предпочитал да излиза със старите си приятели. Бил благодарен за своя успех и къде на шега, къде сериозно заявявал как се радва, че е успял да избегне пътя, който се боял, че ще трябва да следва до края на живота си.

Шегувал се с приятеля си Санди Фипън, който бил гимназиален учител по английски език и литература, че животът на Фипън е най-ужасният му кошмар. Освен работата си като учител Фипън бил и литературен редактор на списание „Мейн Лайф“. И той като Стив завършил Мейнския университет, но бил четири курса преди него, така че пътищата им се пресекли доста след дипломирането им.

В началото на 80-те Стив започнал да печели все по-големи суми от права за филмиране, сделки за издания с меки корици, сделки с чуждестранни издателства, договори за аудиокниги, авторски права и аванси за предстоящи романи. Вече се бил отпуснал да харчи пари, но първото му по-сериозно изръсване след купуването на къщата в Бангор и две коли било да даде двеста долара за качествена китара, за която винаги си мечтал, но дотогава не можел да си позволи. След като я купил, оставил етикета с цената върху нея, за да му напомня колко е струвала.

Когато обаче се налагало да харчи пари за други хора, за да им помогне, той не се колебаел. „Двамата с Таби бяха винаги много щедри с всички — разказва Фипън. — На някой свой приятел купуваха нови гуми за колата му, на друг плащаха наема — човек можеше да ги помоли за всичко. Веднъж ми трябваха сто-двеста долара назаем и разбрах, че Таби дава автографи върху своя книга в Бангор. Отидох с колата до книжарницата и се наредих на опашката, а когато ми разписа книгата, й казах, че ми трябват малко пари. Тя отвори чантичката си и ми написа чек — просто ей така.“

Стив не променил начина си на живот и на йота, поне не и в Бангор. Всъщност той излизал толкова често, че някои хора започнали да играят на следната игра: колко пъти си виждал Стивън Кинг тази седмица? „Отивам на пазар — и ето го насреща ми — разказва Фипън. — Или пък отивам на кино и той е там. Често се возеше из Бангор с градския автобус и си четеше книга на задните седалки. Някой от моите ученици ми казваше: «Тази сутрин видях Стивън Кинг в автобуса.» Той беше най-известната местна личност.“

Междувременно славата на Таби също пораснала с излизането на втория й роман „Пазачите“ (Caretakers), публикуван през есента на 1983 г. Сюжетът се развивал в Мейн и разказвал за тайна любовна връзка между мъж и жена от различни социални класи. Разбира се, един от първите въпроси на интервюиращите я журналисти бил неизменно за прочутия й съпруг, а понякога им се удавало да си откраднат интервю и с него, ако влезел в стаята. Естествено най-често го питали дали й завижда.

„Работим по съвсем различни теми, така че за мен не представлява проблем — отвръщал той. — Само от време на време ме обвинява, че съм й откраднал някоя идея.“

Макар и романите й да разказват лични истории, в които липсват ужаси, Таби признава, че черпи идеи от първоизвора в душата си, по същия начин като съпруга й: „Всеки измислен от мен персонаж има своите корени в някой аспект на личността ми, включително и лошите. Не казвам, че съм изнасилвач или алкохолик, но работата ми изисква да си представям какво е да си такъв човек.“

Друг често задаван въпрос бил дали мечтае да е известна колкото съпруга си. Отговорът й винаги бил недвусмислено „не“.

„Стив успя да стане публикуван автор преди мен, защото е по-добър и по-мотивиран, а и по това време аз отглеждах децата ни — пояснява тя. — Той е силно амбициозен и винаги е умеел да открои ясно приоритетите си. Аз съм раздвоена относно амбициите си, лесно се разсейвам и не пиша за всичко като него.“

Освен това Таби не искала да гради по-упорито писателска кариера, защото се бояла как насоченото към нея публично внимание ще се отрази на личния й живот: „Не съм изкушена от машината за създаване на звезди, защото съм свидетел на почти тоталната липса на уединение, от която страда съпругът ми. Давам интервюта, но винаги с опасения, които се задълбочават с годините. Хората неизбежно се разочароват, щом разберат, че някой, когото са мислели, че познават и обичат, е просто поредното човешко същество с недостатъци.“

Феминистките й възгледи още са все така непоклатими, както някога в колежа: „Съпругата на преуспелия мъж все още се възприема като придатък — отбелязва тя. — Една от причините да не давам често интервюта е свързана именно с предположението на журналистите, че съм се хванала с проклетото му хоби. Да искам позволение от него да пиша книги, е все едно да го питам дали може да закуся.“

 

 

Когато Стив пътувал за срещи с редакторите си или заминавал на промоционални обиколки, той обичал да хваща самолет от летище „Лоугън“ в Бостън, отчасти защото, когато се прибирал вкъщи, четиричасовият път с кола му помагал да се пренастрои достатъчно, за да прекоси постепенно границата от трескавия обществен живот на знаменитостта Стивън Кинг до много по-спокойния и радикално различен личен живот на човека Стивън Кинг.

На Хелоуийн през 1983 г. той слязъл от самолета и се качил в кола под наем, оборудвана само с радио на средни вълни. Стив много харесвал рокендрол и хардрок — колкото по-мощен и злобен, толкова по-добре. Пътуването до вкъщи в онзи ден му се видяло ужасно дълго, защото (както тогава, така и сега) радиото на средни вълни било истинска пустош от дискусионни, спортни, религиозни и новинарски програми, тук-там някоя станция със стари хитове, но никакъв рок. Бангор имал една-единствена рок станция — WACZ, която се намирала в обхвата на средните вълни. Стив се сприятелил с Джим Фойри, известен под псевдонима „Могъщия Джон Маршъл“ — един от водещите на станцията, — и след като се прибрал у дома, му се оплакал с горчивина за пътуването си от Бостън до дома. Маршъл запомнил оплакването му.

Един ден Маршъл запитал Стив дали би проявил интерес към закупуването на радиостанцията, която току-що била обявена за продажба. Ако я купел някой друг, единственият начин WACZ да е на печалба щял да бъде дистанционно управление с машини, които автоматично да превключват ролките, заредени с музика от класацията „Топ 40“.

Стив не се поколебал. Купил я, защото не искал Бангор да остане без рок станция. Жестът бил продиктуван от егоистични подбуди, но в известен смисъл го направил по същата причина, поради която пишел рекламни изречения за кориците на неизвестни автори, чиито творби харесвал: „Ако никой не пуска групи като «БоДийнс» и «Рейнмейкърс», те няма да могат да сключват договори за албуми. Ако това се случи, част от радостта в живота ми ще угасне — онова чувство на свобода, което може да ти даде само свежата, неподправена, мощна рок музика.“

В известен смисъл гледал на станцията (която се сдобила с новите позивни WZON) като на още един начин да изрази себе си освен с писането. „Ще предприемем стъпки станцията да стане интересна, за което ще трябва да впрегна и част от моя талант — казва той през 1983 г., малко след покупката, признавайки, че ръководенето на радиостанция за него е нещо ново. — Сега се уча как работи всичко, все едно съм на шофьорски курс.“ Ако му потръгнело с радиото, възнамерявал по-нататък да закупи и телевизионен канал, който да пуска филми на ужасите 24 часа в денонощието.

 

 

През същия месец, в който купил радиостанцията, била публикувана и книгата, която изобщо не искал да види отпечатана — „Гробище за домашни любимци“ (Pet Sematciry). Сделката му с дявола („Дабълдей“) се осъществила.

„Тази книга се появи от една голяма пробойна в психиката ми — казва Кинг. — Ако зависеше от мен, никога нямаше да публикувам «Гробище за домашни любимци». Не я харесвам. Това е ужасна книга, но не в смисъл на лошо написана; тя просто се спуска като водовъртеж в бездната на мрака. Сякаш казва, че нищо в този свят не е както трябва, нищо няма смисъл — а аз не го вярвам.“

На първата страница в „Гробище за домашни любимци“, където се изброяват другите произведения на автора, бдителните фенове забелязали книга, за която никога не били чували: „Стрелецът“. Когато „Гробище за домашни любимци“ излязла, офисът на Кинг бил задръстен от обаждания и писма от читатели, които искали неизвестната книга и здравата се ядосали, когато им се отговаряло, че не могат да я получат, защото издателят Доналд Грант продал всички екземпляри от ограниченото издание с пратки по пощата. Офисът на Грант, заедно с този на „Дабълдей“ също бил залят с писма и обаждания на разгневени читатели. Грант поискал позволение да отпечата още десет хиляди екземпляра и Стив се съгласил.

Кинг си взел важна поука — феновете му били толкова настоятелни в стремежа си да прочетат всяка дума, написана от него, че наистина би могъл да публикува списъка си с покупки и да спечели милиони от него.