Лиза Рогак
Неспокойно сърце (6) (Животът и времето на Стивън Кинг)

5. Въртележка на смъртта

„Кери“ бил публикуван през април 1974 г. с твърди корици и се продавал на цена от 5,95 долара. Стив бил във възторг, че първият му роман най-сетне е по книжарниците, но задоволството му било сериозно помрачено от смъртта на майка му. Романите в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ през този месец включвали „Челюсти“ (Jaws) от Питър Бенчли и „Първият смъртен грях“ (The First Deadly Sin) от Лорънс Сандърс. Но „Кери“ не бил сред тях. Първият тираж бил тридесет хиляди бройки, но от тях се продали само тринадесет хиляди.

Макар че Стив вече пиел много, депресията, налегнала го след смъртта на майка му, го тласнала да пие още повече. Все пак се отдал и на писането: скоро след като майка му починала, той написал „Жената в стаята“ (The Woman in the Room) — разказ за пораснал син, който помага на неизлечимо болната си майка да сложи край на живота си.

Таби и Стив имали нужда да сменят обстановката и решили да се преместят в друга част на страната, поне временно. В края на краищата вече можели да си позволят да живеят почти навсякъде. Купили си „Пътният атлас на Ранд Макнали“ и го отворили на страницата с картата на Съединените щати. Стив затворил очи и поставил пръст върху страницата — попаднал върху щат Колорадо.

След като продал правата за киноверсията на „Кери“ и сключил договор за няколко книги с „Дабълдей“, Стив най-сетне се отпуснал да изхарчи част от неочаквано споходилото го богатство и си купил чисто нов „Кадилак“ кабриолет в червено, бяло и синьо. Но се чувствал неудобно, когато решил да посети старите си приятели в Даръм, и вместо него взел един ръждясал „Додж Дарт“, модел 1964 г., за пътуванията до градчето, в което израснал.

През август 1974 г. семейството се качило в новия си „Кадилак“ и отпътувало за Боулдър, Колорадо. Наели къща на Южната 42-ра улица №330 и Стив се впуснал в търсене на идеи за нови книги и разкази.

В Боулдър обаче му било трудно да се съсредоточи върху работата си. Започвал един разказ подир друг, но нищо не се получавало. Решил, че няколко почивни дни ще му бъдат от полза, и попитал неколцина съседи къде могат да прекарат един спокоен уикенд с Таби. Те му препоръчали хотел „Стенли“ в Естес Парк.

Вечерта преди Хелоуийн Стив и Таби оставили Наоми и Джо на детегледачката и потеглили за Естес Парк, намиращ се на 65 километра от там. Не след дълго въображението на Стив заработило на пълна скорост. По пътя към хотела подминали табела, на която пишело: „ПЪТЯТ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАТВОРЕН СЛЕД ОКТОМВРИ.“ Вътрешният му радар се включил. Когато влезли с Таби в хотела, забелязал три монахини, които тъкмо си тръгвали, сякаш това място щяло да бъде изоставено от Бога. Когато се регистрирали, научили, че това е последният ден от сезона, преди хотелът да бъде затворен за през зимата.

Докато пиколото ги водел към стаята им, номер 217, минали покрай един пожарогасител с плътно навит дълъг маркуч, окачен на стената. Стив веднага си помислил: „Може да се превърне в змия.“

За още по-голяма негова радост открили, че са единствените гости в хотела тази вечер. Когато отишли на вечеря, оркестърът свирил, въпреки че нямало други посетители в ресторанта. Всички останали маси били с обърнати върху тях столове. Било ветровито; един капак се отворил и се удрял в прозореца — ритмичен глух звук, който не престанал цяла вечер.

След вечеря вълнението на Стив продължило да расте, когато се върнали в стаята. „Едва не се удавих във ваната — беше толкова дълбока, че би трябвало да й сложат мерителни черти“, разказва той.

Няколко седмици преди пътуването им до Естес Парк, Стив обмислял идеята за разказ, чийто главен герой било дете с дарба на екстрасенс, а действието се развивало в увеселителен парк. Но щом видял причудливите декори и призрачната обстановка в хотела, мигновено го осенила друга идея и той променил мястото на действието — вместо в парка, събитията щели да се развиват в хотел „Стенли“. „Докато си легна в онази вечер, цялата книга вече се бе оформила в съзнанието ми“, казва Стив. Той веднага започнал да пише историята на момченцето със свръхестествена дарба, което много ясно усеща злото в обитавания от духове хотел „Панорама“ и трябва да се справи с алкохолизирания си баща, който иска да го убие.

Наистина парите значително облекчили начина им на живот, но Стив продължавал да се изненадва от гнева и яростта, които изпитвал, особено към децата си. Отрицателните емоции се проявили с особена сила, докато живеели в Колорадо; Кинг живеел за първи път извън родния си Мейн и се чувствал като риба на сухо, извън позната територия. „Там бях много враждебно настроен спрямо децата си — казва той. — Исках да ги сграбча и да ги ударя. Макар и да не го направих, изпитвах угризения заради бруталните ми импулси.“

След като станал баща, Стив открил, че трябва сам да измисля правилата на бащинството в движение. Негов пример за подражание били телевизионните сериали от 50-те „Татко знае най-добре“ (Father Knows Best) и „Оставете на Бийвър“ (Leave It to Beaver): „Мислех, че ще се прибирам вечер, ще викам от вратата: «Скъпа, прибрах се!», а децата ще сядат на масата, ще си ядат послушно граха и ще споделят с мен интересните си малки приключения. Не бях подготвен за реалностите на бащинството.“

Стив бил на 22 години, когато се родила Наоми, а Джо се появил на бял свят две години по-късно. Без да го е планирал, той започнал да пише няколко книги за бащинството, за да може да вникне повече в него. „Към децата си имах изблици на гняв, които никога не съм очаквал“, признава си Кинг.

Един ден, когато Джо бил на три годинки, намерил един от ръкописите на Стив и решил да пише като татко си. Взел пастелите си и нашарил с дребни рисунки един от недовършените романи на баща си. Когато писателят го видял, си помислил: „Ще го убия това малко копеленце!“

Думите на майка му отеквали в съзнанието му, докато работел върху историята, която щяла да се превърне в „Сиянието“ (The Shining). Казала му, че ако иска да предотврати нещо, трябва да го изрече три пъти; по същия начин Стив таял надежда, че, пишейки за нещо лошо (особено за гнева, спотаен дълбоко в него), никога няма да почувства порив да го осъществи.

„Никога не съм писал нещо за деца, предизвикан от чувство на садизъм, гняв и тем подобни; по-скоро си мислех: «Ако го напиша, няма да се случи.» Все едно се пазех от урочасване“, обяснява той.

Но с изненада открил, че гневът не го напускал, защото, макар внезапният финансов успех да загладил много от проблемите, той не можел да се отърве от демона, скрит в него през почти целия му живот: срамът от това, че баща му ги е изоставил.

Написал по-голямата част от „Сиянието“ със светкавична бързина, но щом стигнал до една определена сцена, ударил на камък. Колкото и да се опитвал да напише сцената, в която полуразложената жена във ваната внезапно се изправя и тръгва право към момчето, всеки път се сковавал от ужас. „Боях се да се изправя пред неописуемото изчадие във ваната не по-малко от момченцето“, казва той. Няколко поредни нощи, преди да напише сцената, сънувал кошмар за ядрена експлозия. „Гъбовидният облак се превръщаше в огромна червена птица, която ме връхлиташе, но щом приключих със сцената, кошмарът изчезна.“

Привидно знаел, че пише „Сиянието“, за да усмири насилствените си изблици срещу своите деца. Но макар че тогава не го осъзнавал, той пишел и за своя проблем с пиенето и алкохолизма, които в средата на 70-те станали неразделна част от ежедневието му.

„Пишех «Сиянието», без да осъзнавам, че всъщност пиша за самия себе си — казва Кинг. — Не мога да кажа, че обичам да се подлагам на самоанализ. Хората често ме питат какво се крие зад сюжетите ми, дали са свързани с живота ми. Макар и никога да не съм отричал, че те… имат известна връзка с живота ми, винаги съм откривал с изненада години по-късно, че донякъде съм очертавал собствените си проблеми и съм си правил един вид психоанализа.“

В един момент „Сиянието“ извикало у него твърде болезнени асоциации с реалния му живот, затова той го оставил и се захванал с нов роман, вдъхновен от отвличането на Патриша Хърст. „Бях убеден, че единственият начин някой някога да разбере случая с Хърст, е да излъже“, казва Кинг. Работното му заглавие било „Къщата на Валю Стрийт“ (The House on Value Street) и както обикновено ставало при Стив, сюжетът неволно се разраснал, когато му попаднала още една новина: чул за разливане на химически вещества в Юта, довело до смъртта на известен брой добитък, което пък вдъхновило един проповедник от Средния Запад да обяви на всеослушание, че това ще доведе до свършека на света.

Започнал работа по романа, който щял да се превърне в „Сблъсък“ (The Stand); в продължение на две години, помежду другите си проекти, ту се захващал с него, ту го оставял, но внезапно блокирал тотално и имало опасност да не може да продължи. Веднъж разглеждал в една книжарница и взел в ръце нов роман със заглавие „Оцелелите“ (Survivors), написан от уелския автор Тери Нейшън, един от сценаристите на английския фантастичен тв сериал „Доктор Кой“ (Doctor Who). „Сюжетът разказваше за вирус, опустошил света, и за оцелелите след епидемията хора. Помислих си: «Браво, този момък е написал моята книга»“, разказва Кинг.

Писателят завършил „Сиянието“, а след това дописал и „Сблъсък“, въпреки излязлата с подобен сюжет книга. „Чувствах се, сякаш от стомаха ми тече кръв и ако не завършех книгата, за да спра кръвотечението, просто щях да умра“, споделя той.

Семейството живяло в Боулдър около година, преди да се върне в родния Мейн през лятото на 1975 г., където купило първата си къща за 150 000 долара на Канзас Роуд в Бриджтън — град, разположен на 65 километра от Портланд. „В Колорадо не се чувствахме уютно“, казва Стив. Когато обърнал поглед към книгите, написани в Колорадо — „Сиянието“ и „Сблъсък“, — забелязал, че героите им все още носят душевността на хората от работническата класа, с които израснал. „Живеехме в Колорадо, но бях пренесъл моя Мейн със себе си — казва той. — Където и да отидеш, винаги носиш родното място със себе си.“

Изданието с твърди корици на „Сейлъмс Лот“ било публикувано през октомври 1975 г.; правата за изданието с меки корици били продадени за 500 000 долара. Стивън отново получил половината от сумата. Първите му два романа му донесли почти половин милион долара, което било феноменално за нов писател, а имало възможност да получи и още пари от продажбата на филмовите права. „Дабълдей“ обаче отпечатали само двадесет хиляди бройки от „Сейлъмс Лот“, тъй като тринайсетте хиляди продадени екземпляра на „Кери“ не достигнали предвижданията на издателството. За да увеличат продажбите, малко преди отпечатването на книгата отделът по продажбите решил да намали цената й с един долар, променяйки цената на обложката от 8,95 на 7,95 долара. „Сейлъмс Лот“ също не влязла в класациите на бестселърите, но на Стив му било все едно. Вече бил истински писател и не се тревожел как ще изхрани семейството си. Мечтата му се превърнала в реалност.

 

 

През зимата на 1976 г. Стив отишъл на издателски прием в Ню Йорк, където се запознал с агент, работещ най-вече с писатели от жанровете „фентъзи“ и „ужаси“. Кърби Маколи, който наскоро се преместил от Средния Запад в Ню Йорк, бил прочел само един от двата публикувани романа на Кинг, когато се запознали — „Сейлъмс Лот“. След като поговорил със Стив, открил, че имат един и същи интерес към малко известните автори от 40-те и 50-те години на XX век. Докато обсъждали автори като Белнап Лонг и Клифърд Саймък, Маколи забелязал с крайчеца на окото си, че повечето други писатели се тълпят да разговарят с писателя Джеймс Болдуин, който стоял в един ъгъл на залата. Но Стив предпочел да остане с Маколи и бил впечатлен, когато агентът споменал някои от клиентите си, между които Франк Хърбърт, Пиърс Антъни, Робърт Силвърбърг и Питър Строб. Когато Стив му казал, че си няма агент, Маколи му предложил да го има предвид.

„Една от задачите на агента е да предвижда какво се задава, за да предпази кариерата на писателя“, казал той на Кинг. По онова време Стив дори не се надявал на дългосрочна кариера, защото дотогава единствената му цел била да бълва колкото се може повече книги и разкази. Но все пак запомнил предложението на агента.

Щом семейството се върнало в Мейн, продуктивността на Стив се възвърнала и той бил благодарен, че книгите му продължават да се продават и че читателите с нетърпение очакват следващите му творби. „Парите те правят малко по-разумен — казва Кинг. — Вече не се налага да правиш неща, които не искаш.“

Купил си текстообработваща машина „Уанг“, за да не му се налага да препечатва ръкописите си; така щял да има повече време, за да създава истории. Подарил сивата пишеща машина на Таби „Оливети“ (на която написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“) на Наоми, която проявявала интерес към писането на разкази. Тъкмо започвал да се наслаждава на успеха си, когато започнали да му досаждат дребни здравословни проблеми, макар че още не бил навършил тридесет години.

Вземал лекарства за високо кръвно и от време на време се оплаквал от безсъние. Освен това започнала да го мъчи мигрена, която наричал „работен симптом“. И продължавал да пие много.

През ноември по екраните излязъл „Кери“ — първият филм, заснет по роман на Стив. Режисьор бил Брайън Де Палма, който дотогава имал в биографията си няколко нискобюджетни трилъра, а продуцент на филма бил Пол Монаш. Художник на продукцията бил Джим Фиш, съпруг на актрисата Сиси Спейсък. Тя била поканена да се яви на прослушване за ролите на Сю Снел и Крис Харгенсен, но Де Палма решил, че ролята на Кери ще й подхожда повече и й предложил прослушване за нея.

Филмът се оказал касов рекордьор. „Кери“ бил заснет за по-малко от 2 милиона долара, а донесъл 30 милиона само от разпространението си в САЩ. Този филм представил Стив на съвсем нова аудитория. „Филмът «Кери» извади Кинг на показ по начин, невъзможен за една книга — казва Джордж Бийм, автор на няколко книги за Кинг. — След него вече го познаваха и хора, които обикновено не влизат в книжарницата.“ А щом влезели там, те си купували „Кери“ и „Сейлъмс Лот“ и зачакали да си купят „Сиянието“, който излязъл само два месеца след това.

На Стив много му харесало как Брайън Де Палма пренесъл книгата му на екрана. „Той подходи към материала умело и артистично и извлече най-доброто възможно изпълнение от Сиси Спейсък — казва Стив. — В много отношения филмът е по-стилен от романа ми, който все още смятам за увлекателно четиво, но който е спъван от известна инертност, присъща за течението «Буря и натиск»^[1], която липсва във филма.“

Някои неща трябвало да бъдат променени във филма. В книгата, докато се връща към къщи, изпаднала в шок след абитуриентския бал, Кери взривява няколко бензиностанции, при което целият град избухва в пламъци. Де Палма не използвал сцената, защото специалните ефекти щели да струват прекалено скъпо.

През януари дошли още добри новини, когато Сиси Спейсък била номинирана за „Оскар“ за най-добра актриса в главна роля, а Пайпър Лори, изпълняваща ролята на майката на Кери, получила номинация за най-добра актриса в поддържаща роля.

Филмът продал още повече екземпляри от книгите и привлякъл по-голяма аудитория, която искала да узнае повече за мотивацията му и за биографията му. „В очите на читателите започнах да чета въпроси от рода на: «Къде си заровил труповете, Стив?» — припомня си той. — Или пък уж между другото ми задаваха въпроси за детството — дали са ме били, или са ме горили с цигари. А аз отвръщах: «Повярвайте, аз съм същият като вас.» И те се оттегляха.“

Когато интервюиращите повдигали въпроса, той пускал по някоя шега, а после започвал наизустеното от повтаряне обяснение: „В общи линии, аз просто казвам неща, които другите се боят да кажат. Не е по-различно от това да пишеш хумор. Кое е онова нещо, за което никой не иска да говори, литературният еквивалент на това да прокараш вилица със стържещ звук по черната дъска или да накараш някого да захапе лимон? Когато открия тези неща, обикновено реакцията на читателите или кинозрителите е: «Благодарим ти, че го каза, че изрази тази мисъл.»“

 

 

Високите продажби и нарастващата известност на името му вдъхнали на Стив увереност да поиска от „Дабълдей“ да публикуват книгите, които били отхвърлили преди издаването на „Кери“. Стивън имал голямо желание да види публикуван „Да го направиш“ — първия роман, който написал в колежа. Сюжетът разказвал за ученик, който превзема училище и държи съучениците си за заложници, но „Дабълдей“ не искали да пренасищат пазара с неговото име.

Имал няколко чернови на завършени романи и други, написани преди „Кери“. Докато някои писатели биха гледали на тези книги като на чирашки упражнения, с които са се учели на занаята, но не стават за публикуване, Стив искал те да получат шанс да видят бял свят като завършени романи. По това време редакторите и издателите не искали да издават повече от една книга годишно от даден автор, смятайки, че всяка нова книга ще подяде продажбите на предишните. Но на Стив му дотегнала тактиката на издателската индустрия „Правим го така, защото винаги се е действало така.“

Затова, вместо да го даде на „Дабълдей“, Стив изпратил „Да го направиш“ на Илейн Костър, своята редакторка в „Ню Америкън Лайбръри“, които публикували изданията с меки корици. Кредото за една книга годишно не било проблем, защото от самото начало Стив заявил, че иска книгата да бъде публикувана под псевдоним, за да види дали ще може сама да намери своята публика, без нарастващата звездна притегателност на името му.

„Дебело подчертах, че не желая книгата да бъде рекламирана — казва той. — Исках да се появи на пазара и или да намери своята аудитория, или просто да изчезне тихомълком. Идеята ми бе не просто да публикувам книга, която смятам за добра, а наистина да се опитам да създам ново име, което няма да се свързва с моето — същото като да имаш сметка в швейцарска банка.“

Псевдонимът, който първоначално избрал, бил Гай Пилсбъри — името на покойния му дядо. Костър показала ръкописа и на други редактори, и на отдела по маркетинг, за да чуе мненията им, но много скоро се разчуло, че авторът е Кинг. Той толкова се ядосал, че си прибрал книгата и решил да направи някои промени, за да не се повтаря този случай.

Първо сменил заглавието на „Гняв“ (Rage), а после се огледал из кабинета си, търсейки вдъхновение за нов псевдоним. Забелязал на полицата една книга от Ричард Старк (псевдоним на автора на мистерии Доналд Уестлейк, на чиито творби Стив много се възхищавал), а на стереоуредбата му се въртяла плоча на Бакман-Търнър Овърдрайв, една от любимите му групи.

Решено — ще се казва Ричард Бакман.

Костър получила отново романа с условието никой в издателската къща да не разбере кой е истинският автор.

 

 

„Сиянието“, публикуван през януари 1977 г. с първи тираж от петдесет хиляди екземпляра, бил първият бестселър на Стив с твърди корици. Вече бил в лигата на големите. От „Ню Йорк Таймс“ до „Космополитън“ литературните критици възхвалявали умението на Кинг да увлече читателя в един от първите романи, който задълбочено изследвал действията на родител насилник.

За заглавието почерпил вдъхновение от песен на Джон Ленън и „Пластик Оно Бенд“, наречена „Моментална карма“ (Instant Karma). В припева на песента се пеело: „Всички сияем.“ Но се наложило да промени заглавието на „Сиянието“ (The Shining), след като от издателството му казали, че „shine“ е презрително прозвище за афроамериканец.

Но за някои романът се оказал прекалено плашещ. Заради широкото разпространение и популярност на книгата, тя станала първата творба на Кинг, забранена в училищните библиотеки, най-често по искане на родителите и на някои учители, защото показвала фигурата на бащата като обладана от злото.

Неколцина училищни библиотекари се обадили на Стив (по това време все още вдигал лично телефона) и поискали мнението му.

Отвърнал им, че щом някои родители смятат така, е съгласен, защото все пак те плащали данъците за библиотеката, а след като училището носело юридическа отговорност за децата по време на часовете, било тяхно право да махнат книгата. Но добавил едно условие: „Смятам обаче, че всички ученици трябва да разберат, че е забранена и незабавно да идат в най-близката книжарница или обществена библиотека, за да разберат какво точно родителите им не искат те да научат. Децата трябва да знаят именно онова, което хората искат да скрият от тях.“

Читателите и авторите на рецензии критикували образа на убиеца Джак Торънс и задавали въпроса: „Защо Стив е решил да пише на такива теми.“ Той обяснил мотивацията си за създаването на книгата, като описал импулсите, стаени във всяко човешко същество, давайки пример с типично заглавие в „Нешънъл инкуайърър“ или „Уийкли Уърлд Нюз“ от края на 70-те: „Бебе, приковано за стената.“ „Казваш си, че никога не би постъпил така с децата си, макар че един-два пъти ти е идвало да го направиш — и именно тук се ражда ужасът — заявява спокойно той. — Не във факта, че някой е приковал бебе за стената, а че си спомняш моменти, в които ти се е приисквало да откъснеш главата на детето си, защото не спира да реве.“

Макар че Стив имал лоша слава, защото заявявал на интервюиращите го, че просто пише историите си, без да ги анализира, „Сиянието“ била една от първите такива истории, в която директно заявил, че „главният герой Джак Торънс е бил тормозен от баща си, макар и да премълчавал, че и него го е сполетяла същата участ“.

„Хората ме питат дали тази книга е история за духове или всичко е само плод на болния мозък на главния герой. Разбира се, че е история за духове, защото самият Джак Торънс се намира в свърталище на духове. Преследва го призракът на баща му. Появява се отново, и отново, и отново.“

Стив обаче не споменавал нищо за темата за алкохолизма, също засегната в книгата, защото не бил готов да признае (пред себе си или пред другите), че има и още нещо общо между него и Джак Торънс.

Както можело да се очаква, Холивуд отново почукал на вратата му, особено след като филмът „Кери“, излязъл на екран два месеца по-рано, се оказал такъв успех.

Въпреки шеметния си успех и фактът, че натрупал състояние, което можело да му стигне до края на живота, Стив продължавал да пише разкази за мъжките списания, помогнали му да купи лекарство за децата си, когато двамата с Таби живеели в оскъдица — само преди няколко години. Отчасти това бил начин да се отблагодари на списанията и редакторите, подали му ръка в началото на неговата кариера, но оценявал и факта, че списанията му предоставят отдушник за разказите, продължаващи да извират от въображението му.

След първата си публикация в „Кавалер“ през октомври 1970 г. Стив продължил да праща разкази на редактора си Най Уилдън. След излизането на първия разказ — „Нощна смяна“ — в списанието се появили още десетина. Един ден Уилдън решил, че би било страхотно в „Кавалер“ да организират конкурс за разказ. Стив щял да напише първата половина от история на ужасите, а читателите щели да бъдат подканени да довършат разказа. За онези завършеци, които Кинг сметне за най-добри, щяло да има награди.

Уилдън намерил снимка в близък план с муцуната на странна котка с обезумял вид и решил, че това изображение ще вдъхнови Стив за страхотна първа половина на разказа; Кинг много харесал идеята и редакторът му изпратил копие на снимката.

Две седмици по-късно в редакцията се получил ръкопис, озаглавен „Котката от Ада“ (The Cat from Hell), с прикрепена към него бележка: „Просто не успях да напиша само половин разказ — пишел Стив, — затова написах цял. Срежете го, където прецените за участниците в конкурса, и може, след като наградите победителя, да публикувате целия разказ, за да покажете как съм развил действието.“

Първите петстотин думи от „Котката от Ада“ се появили в броя на „Кавалер“ от март 1977 г., а пълната версия на Стив излязла в юнския брой заедно с тези на някои от победителите и подгласниците им.

 

 

След успеха на „Сиянието“ „Дабълдей“ искали да публикуват нов роман от Кинг през следващата година. Но той вече започнал работа върху „Сблъсък“ и знаел, че няма да бъде готов навреме. Затова вместо него предложил сборник разкази от произведенията, които продал на „Кавалер“ и другите мъжки списания за последните седем години. Кръстил го „Нощна смяна“ (Night Shift). Книгата съдържала разказите „Пресата“ (The Mangler), „Полесражение“ (Battleground), „Камионите“ (Trucks), „Децата на царевицата“ (Children of the Corn), както и редица други.

Щял да предложи на „Дабълдей“ един от романите на Ричард Бакман, но Кинг смятал, че книгите, писани под този псевдоним, са с различен привкус, а и вече бил обещал ранните си романи („Дългата разходка“, „Ярост“ и „Пътна мрежа“) на „Ню Америкън Лайбръри“ — издателя на романите му с меки корици и на книгите на Бакман.

„Дабълдей“ приели сборника, макар и да смятали, че интересът към подобен формат ще е ограничен, затова през февруари 1978 г. публикували петнайсет хиляди екземпляра от „Нощна смяна“. Първият тираж бил по-малък от този на „Сейлъмс Лот“.

За всеобща изненада се наложило да отпечатат „Нощна смяна“ в нов тираж съвсем скоро след първото издание и търсенето му сварило „Дабълдей“ неподготвени. Наложило се да изпразнят запасите от книги, с които снабдявали литературните клубове (включително и техния собствен вътрешен клуб „Литературна гилдия“), и да изпратят на пазара книги, отпечатани на по-евтина хартия, за да задоволят търсенето на книжарниците и дистрибуторите.

 

 

Макар че Стив обичал работата си и много се радвал, когато видел книга с неговото име на щанда в някоя книжарница, осъзнал, че малко започва да „изпушва“, и започнал да говори за почивка.

„Все си повтарям, че след като завърша поредната книга, трябва за известно време да го давам по-леко, но след няколко дни ми хрумва, че ще е забавно да разработя някоя от идеите, които съм прибрал в склада, докато съм работел върху предишната — казва той. — Да, писането е забавно. Все пак писателят развлича и самия себе си.“

Но имало и допълнителна причина да намали работния си товар — на 21 февруари 1977 г. им се родило трето дете: Оуен Филип Кинг.

Още от самото начало те се опасявали, че с него нещата няма да минат тъй леко, както с предишните две. При раждането главата на Оуен била прекалено голяма в съотношение с тялото му и Стив и Таби се притеснили, че може да страда от хидроцефалия, вродено заболяване, при което в мозъчната тъкан се натрупва течност и създава налягане, което може да доведе до кръвоизлив, кома или мозъчно увреждане.

В течение на няколко седмици водели Оуен в болницата за поредица медицински изследвания. Макар че резултатите от тях не били окончателни, Стив бил завладян от страха, че едно от децата му може да умре.

„Винаги съм се питал как родителите се справят с дете, страдащо от недъг — казва той. — С изумление открих, че не само обичам Оуен, въпреки голямата му глава с формата на гъба, но и точно заради нея. За мен е шок да си пусна пак домашните ни филмчета и да видя какво странно грозно патенце беше това издължено, кльощаво, бледо човече, с мъничко личице под издутото като топка чело. Нямаше хидроцефалия, беше просто бебе с огромна глава, но преживяхме ужасен период, в който се страхувахме както от смъртта на Оуен, така и за живота му.“

Въпреки че вече можел да публикува по два романа на година (един с истинското си име за „Дабълдей“ и един за „НАЛ“ под псевдонима Ричард Бакман), Стив все повече се разочаровал от „Дабълдей“, издателят на книгите му с твърди корици, особено от начина, по който шефовете на издателството се отнасяли със своя автор номер едно. Други писатели с големи продажби към издателството били Алекс Хейли, автор на „Корени“ (Roots) и Леон Юрис, написал „Светата троица“ (Trinity). И към двамата се отнасяли с по-голямо уважение, отколкото към Стив.

„Всеки път, когато идваше в Ню Йорк за среща с мен или за да прегледаме ръкописите, някой от главните шефове минаваше край кабинета ми, но нито веднъж не го разпознаха. Все се налагаше да им го представям отново“, казва Бил Томпсън.

През септември 1978 г. бил публикуван „Сблъсък“ с първи тираж от тридесет и пет хиляди екземпляра. Стив смятал книгата за първия си шедьовър — апокалиптичен роман за супергрип, който изтребва почти цялото население на Земята. Оцелелите са въвлечени в битката на доброто и злото. Стив гледал на него като на своя версия на „Властелинът на пръстените“, развиваща се на американска почва. Противопоставил добрия герой Стю Редман срещу Рандъл Флаг (олицетворение на дявола) и метнал между двамата шестнадесетгодишния Харолд Лодър, за да види коя страна ще избере.

„Написах фразата «Мрачен човек без лице» и го съчетах с онова зловещо мото «Веднъж на всяко поколение сред тях ще се развилнее чума» — и това беше всичко — разказва Стив. — Прекарах следващите две години в писане на книга, която сякаш нямаше край, и я нарекох «Сблъсък». Стигна се дотам, че започнах да я описвам на приятелите си като моя малък Виетнам, защото все си повтарях, че след още стотина страници ще започна да виждам светлината в края на тунела.

До голяма степен образът на Харолд Лодър почива на самия мен. С всеки персонаж, който писателят създава, се опитва да се вгледа в хората, да добие усещане за тях и да разбере как мислят. Но Харолд е ужасно самотен, чувства се тотално отритнат от всички около него и смята, че през повечето време е дебел, грозен и неприятен за останалите.“

Стив разказва и че разрушителната страна на личността му доста се позабавлявала, докато пишел „Сблъсък“. „Обичам да изгарям разни неща, поне на хартия, но смятам, че подпалвачеството в реалния живот не може да бъде и наполовина толкова забавно, колкото е в литературата — казва той, цитирайки една от любимите си сцени, в която Боклукчията подпалва резервоарите в петролна рафинерия. — Обожавам огъня, обожавам разрушението. То е страхотно, мрачно и вълнуващо. Удовлетворението от «Сблъсък» бе особено голямо, защото в тази книга имах възможност да залича от лицето на Земята цялата човешка раса — ех, колко забавно беше! Голяма част от натрапчивото чувство, което ме тласкаше напред при писането на «Сблъсък», идваше от косвената тръпка да си представям един цял установен социален ред, сринат до основи с един замах. Предполагам, това се дължи на факта, че някъде в мен се крие един луд бомбаджия.“

Стив отбелязва: „Въпреки че много хора все още смятат «Сблъсък» за антология на СПИН епидемията, болестта още дори не бе открита, когато книгата излезе. Когато СПИН започна да се разпространява, не можех да повярвам колко прилича всичко на описаното от мен в «Сблъсък». Сякаш аз лично го бях измислил.“

Първия път, когато Кинг предал ръкописа на „Сблъсък“, наброяващ хиляда и двеста страници и тежащ пет килограма и половина, от „Дабълдей“ му заявили, че книгата е прекалено дълга. По това време пресата на издателството можела да подвързва книги до определена дебелина (около осемстотин страници) — и толкова. Казали на Стив, че трябва да я смали до четиристотин страници, като предложили, ако той не може, да го направят те.

Кинг отговорил, че ще го направи лично, макар че започвал все повече да им се ядосва. Като се имат предвид милионите долари, които били донесли книгите му на „Дабълдей“, смятал, че има правото да диктува правилата. Но те настояли да съкрати книгата с една трета, иначе нямало да я издадат. Още по-лошо — заради първия договор, който бил подписал и според който му изплащали хонорарите на малки годишни вноски, той дори не виждал своя дял от печалбите. В договора се посочвало, че издателството ще инвестира процента на автора от приходите и ще му изплаща до 50 000 долара годишно. Повечето автори и тогава, и сега изобщо не можели да си докарат такъв доход на година. Но Стив го правел. И поискал от „Дабълдей“ да променят клаузата. Те отказали, макар че изкарвал стотици хиляди долари годишно от филмовите права и чуждестранните издания. Писателят решил, че „Дабълдей“ умишлено го крадат. Чашата на търпението му била на път да прелее, макар че през 1973 г. именно те го накарали да изпадне във възторг, когато му казали, че ще публикуват „Кери“. Въз основа на приходите на издателската къща само от продажбата на книгите му с меки корици Кинг смятал, че заслужава не само по-голямо уважение, но и повече пари. „Сблъсък“ бил последният роман, който трябвало да напише за издателството според договора, затова им предложил сделка.

„Дабълдей“ щели да получат следващите му три романа, ако му платят в аванс 3,5 милиона долара.

Томпсън, който винаги се застъпвал за своя автор звезда, натиснал шефовете си да изпълнят искането на Стив, но те отказали. Предложили му 3 милиона.

Стив се сетил за литературния агент Кърби Маколи, с когото се запознал предишната година, и го помолил за съвет. Маколи предложил да се обърнат към най-логичния следващ издател, който знаел какви приходи могат да донесат книгите на Кинг: „Ню Америкън Лайбръри“, които публикували изданията му с меки корици. Те приели искането на Стив и макар че публикували само книги с меки корици, „НАЛ“ станали негов основен издател, като продали правата за изданията с твърди корици на „Вайкинг“.

Стив прекъснал връзката си с „Дабълдей“, наел Маколи за свой литературен агент, а Томпсън паднал жертва на кръстосания огън. „Когато напуснах «Дабълдей», те го уволниха — казва Стив. — Беше едва ли не подигравка: ще убием пратеника, донесъл лошата вест.“

Стив мислел, че светкавичната смяна на издателя и новината за сделката за милиони долари ще се отрази благоприятно на творбите му, включително и на първата му книга под псевдонима Ричард Бакман — „Ярост“, публикувана като издание с меки корици за масовия пазар през септември 1977 г. от „НАЛ“. Макар че сюжетът бил много добър, Кинг забравил, че романът е издаден не с неговото име, а с псевдонима му.

Книгата изчезнала от пазара безследно само месец-два по-късно. Все пак светът не търсел роман от Ричард Бакман, но определено търсел роман от Стивън Кинг. Макар и да бил доволен, че една от ранните му творби е видяла бял свят, без името му да присъства на корицата, продажбите естествено били значително по-малки от тези на „Сиянието“. Стив бил видимо разочарован, макар че дал да се разбере, че иска „Ярост“ да потъне или да изплува без чужда помощ.

 

 

След толкова разправии с „Дабълдей“ Стив и Таби решили, че е време да сменят обстановката. „Реших, че на читателите ще им омръзне всеки мой роман да се развива в Мейн — казва той. — Англия бе родината на историите за духове, затова реших да отида там и да напиша точно такава история. Взехме децата и ги записахме на училище в чужбина за една година.“ Наели къща под името Морланд на Адлършот Роуд, Флийт №87 в Хампшир. Писателят Джордж Бийм разказва, че семейство Кинг поместило следната обява за търсене под наем: „Търси се изложена на течение къща във викториански стил в провинцията, с тъмен таван и скърцащи дъски на пода, за предпочитане — обитавана от духове.“

Стив разбрал почти веднага, че е допуснал голяма грешка: вдъхновението му пресъхнало. „В чужбина не ми хрумваше нищо интересно. Все едно ми бяха прерязали пълната връв.“

От тази екскурзия все пак излязло нещо хубаво — запознал се с Питър Строб, американски автор, живеещ по това време в Лондон. Строб бил написал няколко доста добре приети романа, между които „Джулия“ (Julia), „Под знака на Венера“ (Under Venus) и „Ако можеше да ме видиш сега“ (If You Could See Me Now), а романът му „История за духове“ (Ghost Story) предстоял да излезе, когато се запознали с Кинг. Една вечер писателите и съпругите им, Таби и Сузи, се събрали на вечеря в къщата на семейство Строб на Хилфилд Авеню в Лондон. Мъжете останали да пият и да си бъбрят дълго, след като жените им си легнали. „Трябва да напишем книга заедно“, казал Стив и Питър веднага се съгласил. Когато обаче сверили графиците си, открили, че и двамата са толкова ангажирани, че първата им възможност да започнат съвместен проект щяла да дойде след четири години. Стиснали си ръцете и записали датата в тефтерчетата с ангажиментите си.

През годината, която прекарали в Англия, на семейство Кинг все им било студено. Къщата под наем, в която живеели, била студена и влажна и така и не успели да я затоплят, както трябва. След като Стив и Таби се върнали в САЩ, Сузи Строб й писала в едно писмо: „Нужно е доста време, за да свикнеш с представата на англичаните за отопление. Кълна ти се, те не обичат да им е топло.“

Първоначално семейство Кинг възнамерявало да остане цяла година в Англия, но само след три месеца решило да се върне у дома в средата на декември и си купило нов дом в близост до едно езеро в Сентър Лоувъл, Мейн, където по-голямата част от жителите идвали в градчето само през лятото.

През 1978 г. Стив набрал скорост и бълвал здраво романи и разкази, макар че след успеха на „Сблъсък“ получил бърз урок, какво означава да си прочут автор в Америка.

Някои почитатели започнали да влизат след него в тоалетните на ресторантите и да му пъхат книги под вратичката за автограф, макар и да признава, че хората в родния му Мейн обикновено не му досаждали. „В Мейн хората, на които давам автограф, са по-различни, но отивам някъде другаде и хората там дори не могат да повярват, че наистина съществувам — казва той. — Не мога да го обясня, чувстваш се като панаирджийска атракция.“

През 1978 г. Стив вече бил спечелил достатъчно пари, за да си осигури комфортно бъдеще от продажбите на първите си три романа, сборника с разкази и филмовите права на две книги. Това обаче не значело, че ще ги пръска с лека ръка. Не можел да забрави оскъдицата в детството си и, дори повече от преди, не искал някой да се възползва от него.

Съученикът му от гимназията Пит Хигинс си спомня как една вечер обикаляли баровете. „Макар че тогава вече си беше купил «Кадилак», още се возеше в стария си «Додж Дарт»“, разказва Хигинс. Двамата влезли в един долнопробен бар в Лисбън, седнали и си поръчали по една бира. Сервитьорката им казала, че ако искат да танцуват, ще трябва да платят куверт два долара. Нямали намерение да танцуват, но Стив решил, че въпросът е принципен. Затова си допили бирите и поели към друг бар в Люистън, на двадесет минути път с кола.

„Кувертът там беше пет долара — казва Хигинс. — Двамата се спогледахме и той каза: «Няма да го платя.» Отвърнах: «Нито пък аз.» Така че си тръгнахме и накрая отидохме в друго заведение без куверт. Седнахме и прекарахме една приятна вечер, като си бъбрехме за доброто старо време и си пийвахме. Въпросът е, че на този етап той вече имаше пари и лесно можеше да плати куверта на цялото заведение. Но не го направи.“

 

 

През 1978 г. Стив решил да даде нещо на своята алма матер, Мейнския университет, като преподава там в продължение на година. Това бил неговият начин да се отблагодари на университета, и по-специално на Факултета по английска литература, за всичко, което направили за него, докато още бил млад студент, опитващ се да намери пътя си, да разбере нещо повече за литературата и да стане писател.

Самюъл Шуман, сега почетен ректор на Университета на Минесота, бил сред преподавателите от Факултета по английска литература в Мейнския университет, когато Стив се завърнал. Той разказва, че основното задължение на Стив било да преподава няколко часа на първокурсниците, включително и „Въведение в творческото писане“. „Не се занимаваше много с литературните изяви на звезда, които бихте очаквали от писател с неговото положение — да чете свои произведения и да дава автографи — казва Шуман. — Поемаше своя дял от учебните задължения, присъщи за професията, като участието в комисиите на факултета и планиране на учебната програма.“

Според Шуман първоначално студентите изпитвали страхопочитание към Кинг, но бързо им минало, щом започнали да работят с него и да наблюдават поведението му в класната стая. По всичко личи, че са се държали с него като с всеки друг преподавател.

„И при най-добро желание не може да се каже, че фигурата му е всявала страх, а и тогава беше още сравнително млад, небрежно облечен и се държеше съвсем свободно — казва Шуман, добавяйки, че Стив понякога се появявал в час с риза, закопчана накриво, и с два различни чорапа. — Приличаше на човек, който е станал сутринта и набързо е навлякъл дрехите си.“ Което вероятно го е правело не толкова заплашителен за студентите, на които преподавал.

„Беше ми интересно да го видя, завърнал се вече като известна личност, както и отношенията му с хората, които са му преподавали навремето — продължава Шуман. — Все още се държеше по-почтително с бившите си преподаватели, отколкото те с него. Отношението му спрямо тях бе същото като на всеки колежанин към бившите му учители, а те пък се държаха с него като с бивш студент.“

Една от комисиите, в които участвал Стив, решавала кои студенти ще получат награди от факултета като „Най-добър нов писател“ и за „Най-добро есе на годината“. „Хората не се изтрепваха да влязат в тази комисия, затова я повериха на Стив, който не знаеше за какво става дума — разказва Шуман. — Но другите преподаватели бяха доволни, че той се включи с охота и си вършеше работата като всички останали.“

Шуман бил впечатлен, че Кинг изобщо не се разглезил от светкавично растящия си успех и слава. „Наистина изглеждаше здраво стъпил на земята по отношение на своите ценности и представа за себе си.“

Разбира се, по време на престоя си в Мейнския университет Стив черпел опит от стажа си на учител в гимназията, но веднага забелязал разликата при колежаните:

„Учениците в гимназията гледат на училището по друг начин, защото са принудени да го посещават; често пъти решаваха, че така и така са там, поне ще е хубаво да се забавляват и да извлекат каквото могат от този престой. В колежа мнозина от студентите ми в курса по творческо писане наистина желаеха да станат писатели и се вземаха твърде насериозно. След време направих най-лошото, което може да стори един преподавател по творческо писане, особено в курса по поезия. Започнах да ставам твърде плах в критиките си, защото се боях, че някой студент ще се върне у дома и ще си направи еквивалента на харакири. Не исках да ми тежи на съвестта, че тотално съм сринал нечие самочувствие.“

Въпреки смяната на обстановката и натовареното с учителски отговорности ежедневие, той продължил прилежно да се труди над своите произведения. Просто трябвало да спазва същата рутина, която следвал години наред.

„Когато седна да пиша, си имам навици — обяснява Кинг. — Слагам пред себе си чаша вода или чай. Сядам в определено време — от осем до осем и половина, в рамките на този половин час всяка сутрин. Глътвам си хапчето с витамини, пускам си музика, сядам на едно и също място, а книжата са подредени по един и същи начин. Общата цел да повтарям тези неща всяка сутрин сякаш е начин да кажа на ума си: «Скоро ще се пренесеш в своя въображаем свят.»“

„Не е по-различно от рутината преди лягане. Да не би всяка вечер да си лягате по различен начин? Има ли страна, на която спите най-често? Мия си зъбите, мия си ръцете. Защо човек си мие ръцете преди лягане? Не знам. Възглавниците трябва да са нагласени по определен начин. Отворът на калъфката трябва да сочи към другата страна на леглото. Не знам защо.“

 

 

Докато Стив преподавал в университета, семейството му живеело в къща под наем на шосе 15 в Орингтън, в покрайнините на Бангор. Къщата била на оживен път и скоро открили, че той е доста коварен. Толкова животни загивали под колелата на профучаващите камиони, че съседските деца направили гробище за тях в гората зад имота.

„Синът ни Джон и едно съседско момиченце, Бетани Станчфилд, създадоха гробището за домашни любимци — казва Норийн Левеск, която все още живее в този квартал. — Започна се с едно прегазено птиче или катеричка, която бяха намерили на шосето. В началото ги погребваха в пясъчника в задния ни двор.“

Не след дълго обаче към списъка с жертвите се присъединили няколко котки и кучета, затова преместили гробището на хълма.

„Някое от децата вземаше камиончето си, слагаше мъртвото животно в него и го откарваше до гробището — казва съседката Алма Доусън. — Провеждаха погребална церемония, изкопаваха малките гробчета, заравяха животните и слагаха надгробен надпис. След погребението си правеха малко угощение.“ Гробището се поддържало от поне трийсетина дечица.

 

 

Както с повечето необичайни неща, които виждал или чувал, Стив си помислил, че някой ден може да използва идеята в свой разказ или роман. Междувременно двамата с Таби дотътрили до гробището няколко шезлонга и той често се отправял натам, за да се усамоти на спокойствие, когато искал да пише. Когато обаче си играели с децата на ливадата пред къщата, нещата били съвсем различни.

„Както повечето малчугани, Оуен си мислеше, че е адски забавно да се бяга от мама и татко — разказва Таби. — Малко след като се преместихме в Орингтън, Оуен предприе сериозно «бягство от затвора», тръгвайки през ливадата към шосе 15 — много ужасяваща пътна отсечка. Хванахме го навреме, но и двамата си изкарахме акъла. А Оуен се превиваше от смях, като видя, че мама и татко се строполиха на ливадата.“

Въпреки цял куп страхове от най-различен вид, които измъчвали Стив, инцидентът потвърдил, че най-големият му страх е да не загуби някое от децата си.

Котката на Наоми, Смъки, била прегазена от камион на шосето един следобед, докато двете с Таби били на пазар. Когато се прибрали, Стив дръпнал Таби настрани, за да й разкаже какво се е случило и че вече е заровил котката в гробището за домашни любимци. „Искаше да кажем на Наоми, че котката е избягала, но аз настоях да бъдем откровени с нея“, казва Таби. Семейството провело погребална церемония, направили надгробен камък и положили цветя на гробчето на котката. „И с това случката приключи — казва кисело Таби. — Е, почти приключи.“

Стив използвал преживелицата, за да започне да пише роман, който по-късно щял да определи като най-ужасяващия от всичките му досегашни. „Гробище за домашни любимци“ (Pet Sematary) разказвал за един баща, който възкресява мъртвото си дете. Самият Стив бил ужасен от написаното.

Дал на Таби да го прочете, но романът никак не й харесал. „Много ми бе трудно да прочета и да преглътна сцената, в която двегодишното дете е прегазено на пътя“, казва тя. Дори приятелят му Питър Строб бил на мнение, че книгата е ужасна и че Стив трябва да я пъхне в някое чекмедже и да забрави за нея.

Точно това и направил. Както обикновено, не му трябвало много време, за да се разсее с нещо друго. На 1 октомври 1978 г. „Сиянието“ бил издаден с меки корици за масовия пазар. След излизането на филма, две години по-късно от романа, се продали общо 2,5 милиона екземпляра.

След като прибрал „Гробище за домашни любимци“, Стив започнал да пише „Мъртвата зона“ (The Dead Zone), която определил като любовна история, но всъщност романът бил реакция на нарастващата му загриженост от проблемите, които славата започвала да внася в живота му и в този на семейството му — и то само заради рядката му дарба да разказва истории и да плаши хората до смърт. Почитателите започвали да чукат на вратата му и да го молят за автографи и пари — и ставали все по-агресивни. Стив нямал идея как точно да предпази личния си живот от натрапници, но все още искал да живее като обикновен човек.

По това време на повърхността изплувал един негов ръкопис отпреди няколко години, който също бил написал и забутал в чекмеджето. Но за разлика от „Гробище за домашни любимци“, той много обичал този ръкопис: „Стрелецът“ (The Gunslinger). Открил го случайно в мазето след едно наводнение. „Страниците се бяха намокрили, но текстът още се четеше и си помислих, че може да го продам на някое списание за разкази.“ Препечатал го на чисто, изпратил го и „Списание за фентъзи и научна фантастика“ публикувало „Стрелецът“ в своя октомврийски брой за 1978 г.

 

 

Животът на Стив и Таби бил толкова уютен, че надхвърлял и най-смелите им мечти. Но толкова дълго се били мъчили, че все още им било трудно да свикнат с новото сигурно съществуване.

„Парите, които имаме, никога не са ми изглеждали истински — казва Таби. — Аз имам кану-каяк, Стив има китара. И въпреки това богатството за нас е като слон във всекидневната. Израснахме в бедност и хората ни помогнаха. Затова и ние помагаме на другите.“

„Важното е да можеш да се грижиш спокойно за семейството си и да ти остават достатъчно средства, за да си купуваш книги и да ходиш веднъж седмично на кино — казва Кинг. — Но ми се вижда доста нелепо основната ти цел в живота да е забогатяването. Трябва да се занимаваш с онова, за което Господ те е създал и, ако е възможно, да не пречиш на другите.“

Той определено бил много отдаден на работата си. Но до каква степен тя може да го обсеби, станало ясно един ден през 1979 г.

След като се родило последното им дете, Оуен, Стив решил да си направи вазектомия. Отишъл в лекарския кабинет за 30-минутната процедура, лекарят му казал да не се преуморява в следващите няколко дни и Стив се прибрал вкъщи. Всичко било наред до следващия ден, когато, потопен в трескаво писане, операцията му започнала да кърви. Тъкмо довършвал глава от новия си роман „Подпалвачката“ (Firestarter), когато осъзнал проблема, но не искал да спира, преди да е довършил главата, защото работата му споряла.

Когато Таби влязла в кабинета му и го заварила да седи в локва кръв, тя изпаднала в паника. „Всеки друг би закрещял от страх, но той ми каза: «Чакай да довърша този абзац!»“, разказва тя. Продължил да пише, докато не довършил главата, и едва тогава Таби го закарала в болницата.