Лиза Рогак
Неспокойно сърце (14) (Животът и времето на Стивън Кинг)

13. Понякога те се завръщат

Новият век донесъл на Кинг много нови предизвикателства и събития — някои от тях странни, други очаквани. Възстановяването му продължавало бавно, но той упорствал. Макар че можел да пише само по час и половина, без да почива, продуктивността му очевидно не била пострадала. Завършил първия вариант на „За писането“, нахвърлил интернет новелата „Въртележка на смъртта“ (Riding the Bullet), написал сценария за „Болница «Кралството»“ (Kingdom Hospital), шестчасов минисериал, и натракал „Капан за сънища“ — роман, състоящ се само от 624 страници. Освен това възобновил сътрудничеството си с Питър Строб върху „Черният дом“ (Black House).

Два месеца преди злополуката Кинг завършил романа „Буик 8“, който бил насрочен за публикуване през 2000 г., но издателката му Сюзън Молдоу решила, че ще бъде проява на лош вкус да публикуват книгата толкова скоро след злощастното събитие, защото в нея важно място заемала ужасяваща автомобилна катастрофа.

След инцидента Стив и Таби решили да се придържат към рутината, на която сложили начало две години по-рано и прекарали зимата във Флорида. Щели да бъдат далеч от докторите, които го лекували и следели неотлъчно състоянието му, но се бояли от онова, което може да стори суровата мейнска зима с краката и бедрата на Стив, все още скрепени със сложна мрежа от телчета и пирони. Студът не само можел да засили болката и да вдърви ставите му, но ако Стив неволно се подхлъзнел на леда, щял да се върне в положението отпреди лечението.

От потрошаването на тялото му си имало и някои ползи. Когато през пролетта на 2000 г. посетил лагера на „Ред Сокс“ в пролетния тренировъчен сезон във Форт Майърс, играчите го наобиколили в мига, в който се появил. „Дойде да ме види Номар (Гарсияпара), след него Брет Саберхаген, после Тим Уейкфилд, който ме заподканя: «Хайде, вдигни го, вдигни го!» Всички искаха да видят крака ми“, разказва Стив.

През февруари Питър Строб дошъл на гости на Стив и Таби за една седмица, за да подновят работата си върху „Черният дом“ — продължението на „Талисманът“. Заедно написали библия от 40 страници, в която била изложена основната структура на сюжета, обрисовка на героите и други детайли. Този път работният им метод бил по-различен: докато работели над „Талисманът“, прекарали доста време заедно в дома на Стив в Мейн и този на Питър в Кънектикът, като предприемали дълги безцелни пътешествия с кола, по време на които обсъждали подробностите. За „Черният дом“ си кореспондирали с имейли и разговаряли по телефона, след което започнали да пишат. Стив нахвърлял петдесетина страници от романа и ги изпращал на Питър, който ги прочитал, пишел своите петдесет страници и ги изпращал пак на Стив.

Строб твърди, че се забавлявали повече при писането на „Черният дом“, отколкото на „Талисманът“, а освен това и работата вървяла по-бързо, макар че стилът им на писане и работните им методи са доста различни. „Стив е по-прям от мен, сюжетите и обрисовката на героите му не са толкова сложни като моите — казва Строб. — И двамата обичаме увлекателното повествование и ни привлича грандиозният изказ, и двамата имаме траен интерес към различните прояви на злото. А чувството ни за хумор в много отношения съвпада, защото можем да се докараме взаимно дотам, че да се превиваме от смях.“

Стив гледал на Питър като на свой по-голям брат. Докато работели върху втория роман, те пишели с мисъл и за трети. „Никога не сме се съмнявали, че ще има още една книга — казва Кинг. — Въпросът е само да намерим време за това.“

Стенли Уайатър характеризира взаимоотношенията им като ин и ян: „Питър е човек, който става сутринта, облича костюм и се разхожда с вид на милионер. Стивън Кинг става, навлича сините дънки и грубите работни ботуши и заприличва на човек, който след малко ще подкара боклукчийски камион. Питър Строб е много изтънчен. Може да прегледа списъка с вина в менюто и веднага да познае кое е най-доброто. А по времето, когато пиеше, Стив винаги би избрал бира «Милър» или «Будвайзер».“

 

 

През първите няколко месеца на 2000 г. книгите в електронен вид започнали да набират известна популярност в издателските среди, макар че все още нямало твърди цифри, а и мнозина в тази индустрия и извън нея гледали на четенето на книга на компютърния екран като на нещо ново. Ралф Винчинанца, агентът на Стив, занимаващ се с откупуването на чуждестранните права върху книгите му, предложил на автора да изпробва този нов носител. „Би било хубаво да добиеш представа как се развива този пазар в момента“, казал му Винчинанца.

Стив обмислил предложението и съобщил на агента си, че има новела, която би могла да бъде пусната като електронна книга. Когато Винчинанца прочел „Въртележка на смъртта“, решил, че ще се представи добре в новия формат. „Историята бе много добра не само като сюжет, но и като дължина“, казва той. „По този начин давах на издателите да разберат, че не ми е необходимо да минавам през тях — обяснява Кинг. — Исках да проправя пътека и за други автори, а и така щях да предложа нещо ново на читателите.“ Бил любопитен да види тяхната реакция.

Само за 24 часа след появяването си като PDF файл за сваляне в e-book и Windows формати на няколко уебсайта (първоначално „Амазон“ и „Барнс и Ноубъл“ предлагали книгата безплатно, а „Нет-лайбръри“ и няколко други сайта определили такса за сваляне 2,50 долара) „Въртележка на смъртта“ била свалена четиристотин хиляди пъти.

Успехът подтикнал Стив да помисли и за други сюжети, с които да експериментира в електронен формат. Двамата с Таби често се шегували, че след срещата му със смъртта живеят в „Бонус рунда“, затова се чувствал по-свободен да експериментира сам. Интернет все още бил еквивалент на Дивия запад, а той обожавал истории за стрелци.

През 1982 г. Стив и Таби се били уморили да изпращат едни и същи коледни картички всяка година, затова той решил да започне роман на части, който да подвърже и изпрати на приятелите си. „Растението“ разказвал историята на домашно растение на име Зенит Обикновения Бръшлян, което е всичко друго, но не и обикновено. Всъщност сюжетът бил загадъчно подобен на „Магазинчето на ужасите“ (Little Shop of Horrors) — независим бродуейски мюзикъл от 1982 г. за огромно човекоядно растение и класически филм на ужасите със същото име от 1960 г. на Роджър Корман, с участието на Джак Никълсън. „Растението“ бил първият опит на Кинг сам да издаде своя творба чрез издателството си „Филтрум Прес“. Той отпечатал 226 екземпляра от красивата зелена книжка за приятели.

През 1983 г. Кинг разпратил и втората част на книгата. 1984 г. била почивна за романа на части, като вместо него авторът публикувал ограниченото издание на „Очите на дракона“ — книгата, която написал за Наоми. През 1985 г. публикувал и разпратил третата част на „Растението“.

„Магазинчето на ужасите“ бил екранизиран за втори път през 1986 г. и станал главната причина да не се появи четвърта част на романа. Кинг решил, че сюжетите са прекалено подобни и не искал да го обвинят, че е заимствал нечия идея.

След успеха на „Въртележка на смъртта“ авторът продължил експериментите си с електронното книгоиздателство, като пуснал „Растението“ за сваляне в Интернет. Но първо искал да получи малко информация от читателите. Поместил анкета на сайта си със следните въпроси: (а) дали да публикува „Растението“ в сериен формат и (б) дали хората смятат, че читателите биха плащали за него на доброволни начала, като на крайпътен щанд със селскостопанска продукция, където хората си взимат каквото искат и оставят парите в кутия от кафе.

Както и очаквал, феновете реагирали възторжено и го насърчили да осъществи експеримента си.

Първата част се появила на уебсайта му през юли, като следващата излизала всеки месец, до декември. След появата на шестата част обаче Стив обявил, че прекратява експеримента си, поне временно. Платили около 75 процента от хората, макар и авторът да признавал, че някои са сваляли романа безплатно, но други не са могли да платят за всяка част просто защото не са били наясно с технологичния процес.

Освен това Стив загубил интерес към сюжета. Решил да публикува романа за обществена консумация, защото искал да се мотивира отново да се захване с него, но не се получило. В общи линии, шестте части от електронната версия на „Растението“ били трите части, публикувани през 80-те години, към които прибавил и малко нов материал за интернет изданието.

Не можем обаче да го виним изцяло; разбираемо е, че все още не бил набрал пълна скорост след злополуката. А и други три проекта поглъщали цялото му внимание: „Черният дом“, „Капан за сънища“ и петата книга от поредицата „Тъмната кула“. В „Капан за сънища“ се отклонил от обичайната си стратегия (първо да пише, а после да прави проучвания по темата). Това е историята на четирима приятели от детинство, които се срещат отново като възрастни и с общи усилия се противопоставят както на психологически, така и на свръхестествени демони. Кинг сравнил новата си книга с роман на Том Кланси, в който сюжетът изисква повече подробности за военните (по-специално за хеликоптерите и джиповете „Хъмви“), отколкото му били известни, затова се обърнал към базата на Националната гвардия в Бангор за помощ.

Помолил да го повозят в „Хъмви“ и неколцина войници го откарали (все още с шина на крака) до една мочурлива местност в близост до казармите, където изпробвали возилото. Стив бил възхитен. В резултат от проучванията си той предложил да участва в 30-секундно обществено изявление, за да рекламира програмата на Националната гвардия в Мейн за подпомагане на обучението в колеж.

В сцена, напомняща за старите му реклами на „Американ Експрес“ от началото на 80-те („Познавате ли ме?“), Кинг започва изявлението си в телевизионната реклама с думите: „Знаете ли, едно от малкото неща, по-страшни от моите книги и филми, е да плащаш образованието си в колеж.“

Рекламите се оказали толкова успешни, че ги свалили от ефир два месеца по-рано от уговореното, защото в Армейската гвардия се записали 55 нови доброволци, а още 20 постъпили във Въздушната гвардия. Първоначалните 300 000 долара в програмата, предназначени за войници с амбицията да получат колежански сертификати, били увеличени на 500 000 с помощта на допълнително федерално финансиране.

През юни 2000 г. Стив и Таби отлетели до Нашвил, за да присъстват на „церемония за единение“ между Наоми, навършила 30 години и 54-годишната й преподавателка от богословската школа „Медвил“, представяща се под името Тандека. Наоми се записала на семинара й през 2000 г.

Тандека е ръкоположена за унитаристко-универсалистки проповедник и има докторска степен по философия на религията и теологията от института за специализация „Клермонт“. С Наоми се запознали в „Медвил“; също като нея коренно променила възгледите си на средна възраст и решила да запише духовна семинария, след като 16 години била телевизионна продуцентка.

През 1984 г. епископ Дезмънд Туту я благословил с името Ксоса, което означава „любимка на Бога“.

Стив все още бил с патерици, когато двамата с Таби отлетели за Нашвил, но малко преди рождения си ден през септември вече ходел без чужда помощ. Все още го наболявало бедрото и трябвало да прави упражнения за обхвата на движенията си, но кракът му бил във възможно най-добрата за обстоятелствата форма и вече не го болял. „Тялото ми е 52-годишно, с изключение на бедрото ми, което е на около 85 — шегува се той. — Вече не мисля: «Отивам в Ню Йорк.» По-скоро си казвам: «Ще водя крака си в Ню Йорк».“

На 21 септември Стив и Таби празнували рождения му ден, когато пристигнала вест, че Брайън Смит — човекът, причинил му толкова много болка, агония и изгубено работно време през последните петнадесет месеца, е починал от свръхдоза наркотици. Кинг направил кратко изявление:

„С голямо прискърбие научих за кончината на Брайън Смит. Смъртта на 43-годишен човек може да се окачестви само като преждевременна.“

 

 

„За писането“ — първата документална книга на Кинг от две десетилетия насам — била публикувана през октомври с първи тираж от петстотин хиляди екземпляра. Макар че винаги отбягвал идеята да напише автобиографията си, тази творба била най-близкото до нея нещо (макар и избирателна), съсредоточавайки се върху няколко подбрани събития от детството си в глава, която озаглавил „Автобиография“ (C. V). В друга глава описал и подробностите за сполетялата го злополука и последващото възстановяване, сглобявайки историята, доколкото могъл от откъслечните фрагменти, които си спомнял, и от онова, което му разказали хората около него.

Стив, който навремето казвал: „За един писател фактите не са от значение“, споделя, че писането на тази книга, особено на втората половина, докато още се възстановявал от инцидента, се оказало по-трудно, отколкото очаквал. „Донякъде е като със секса — казва той. — Предпочиташ да го правиш, отколкото да пишеш за него.“

Наброяваща 288 страници, книгата била с дължина една четвърт от тази на „Сблъсък“. Кинг се тревожел, че след като двадесет и пет години публикувал романи, тази книга била съвсем незначителна и се питал: „Наистина ли само толкова можеш да кажеш за писателското изкуство, за своя занаят?“ Бил доволен, че е само толкова, и все пак съзнавал, че някои хора ще бъдат отвратени от идеята Стивън Кинг да пише книга за писането: „Все едно градската проститутка да учи жените на добро поведение.“

Точно както ставало, когато предавал сценарий за минисериал на някоя телевизионна мрежа, редакторът му се обадил с някои възражения по ръкописа на „За писането“ — по-специално защото една от групите читатели, които се очаквало да купуват книгата, била тази на гимназистите. Когато му казал да посмекчи малко езика, Стив разбрал, че е постигнал онова, което си поставил за цел, защото гледал на книгата като на апокрифен учебник, като на „забранен текст“. Той казва: „Ако дадеш книга на някой хлапак и му кажеш да я занесе вкъщи, да й сложи подвързия и да я върне в края на годината, той ще си помисли, че книгата е тъпа. Но ако е нещо, което трябва да си купи сам, ще го възприеме по-сериозно.“

Кинг подновил и работата по петата част от поредицата „Тъмната кула“, макар че по времето, когато я започнал, възнамерявал да публикува последните три книги като една. Въпреки че феновете му си поели дълбоко дъх на облекчение, причините му да се върне към образа на Роланд Дисчейн били себични: „Реших, че искам да остана верен на двадесет и две годишния писател, който искаше да напише най-дългия популярен роман на всички времена. Знаех, че ще е като да прекосиш Атлантическия океан с вана и си помислих: «Ще продължа да работя, защото, ако спра, никога няма да започна отново».“

 

 

2 януари 2001 г. бил крайъгълен камък в живота на Стив и Таби: тяхната 30-та годишнина от сватбата. Приятелите и колегите им не били изненадани, че връзката им е траяла толкова дълго.

„Те имат един от най-добрите и здравословни бракове, който можете да си представите — казва Ото Пензлър. — Тя го познава отлично, а той е зависим от нея. Тя е неговата патерица. Таби му помогна да преодолее много неща.“

Джордж Маклауд, колега и приятел на Стив, се съгласява, добавяйки, че Стив не би си и помислил да кръшне: „Стив е много консервативен в това отношение. Той е мъж за една жена, такъв си е по природа.“ Поне в едно отношение, според Маклауд, Таби и Стив са пълна противоположност. „У него все още се крие едно притеснено хлапе, а никога не съм забелязал подобно нещо у Таби. Тя се чувства много, много удобно в кожата си и е доста пряма, когато се налага. Мисля, че той все още разчита на тази й черта, за да се отърве от нечие нежелано внимание.“

„Таби ме пази от чудовищата“, казва Стив.

„С Таби никога не знаеш какво те чака, характерът й е много променлив — казва Рик Хотала. — Понякога, когато се виждаме, тя ме прегръща и целува и ми казва, че се радва да ме види, а друг път е доста сдържана и само ми казва «здрасти».“

Докато Стив често изброява цял куп от обичайните си страхове, прибавяйки нови и нови с течение на годините, на мнозина от приятелите им Таби прави впечатление на напълно безстрашна. „Таби не се бои от него или от каквото и да било“, казва Дейв Бари.

„Мисля, че хората се боят от неща, от които не трябва да се страхуват и обратното — казва тя. — Като всички хора, и аз бих запищяла, ако самолетът започне да пада. Но страхът ни пречи да продължим напред и да научаваме нови неща.“

Стив признава, че без Таби не би успял да избълва толкова много страници в книгите си. „Когато хората ме питат как съм успял да запазя своята плодовитост като автор, им казвам, че причините са две — не съм умрял и не съм се развел. Водя доста уреден живот и това ми е дало възможност да измислям ужасяващите неща в творчеството ми.“

Въпреки продуктивността си обаче Кинг не смята, че пише много. „Просто пиша всеки ден и гледам работата да не секва. Мисля, че мнозина писатели имат склонност да се отдръпват за известно време и да оглеждат проекта си, ако не върви добре. За мен този метод не е особено удачен; веднъж, щом сляза от колата, не искам пак да се качвам. Сюжетът много бързо ми омръзва и започвам да губя чувствата, които изпитвам към героите. Затова, ако се натъкна на труден участък, първият ми подтик е да продължа право напред — и материалът се трупа. Ако се окаже лош, винаги мога впоследствие да го махна от книгата.“

Не е ли привличала погледа му някоя известна актриса? „Винаги има изкушения, когато правиш рекламни обиколки и посещаваш конференции — има много почитателки от женски пол — признава той. — Но никоя съпруга не желае да бъде разменена срещу съпруга трофей. Помогна ми фактът, че баща ми напусна майка ми и видях как протече нейният живот след това — какви са последствията, когато мъжът си тръгне.“

И двамата твърдят, че са си останали верни през десетилетията на брака им. За възможността Стив да кръшне Таби коментира: „Първо ще му отрежа нещо, а после ще го застрелям.“

„Първо на първо, и двамата много се обичат — казва Санди Фипън. — Прекрасна двойка са и много ми харесва как тя поема водещата роля. А и непрекъснато си помагат. Шегуват се един с друг и мисля, че той я оставя да ръководи нещата вкъщи.“

Но цялата тази задружност си има граници. Нито Стив, нито Таби смятат, че биха могли да напишат книга заедно. „Звучи ми като бърз начин да се разведем — шегува се той. — Не мисля, че можем да го направим, макар и да ми е хрумвало вече.“

„Никога не съм търсила сътрудничество с него — казва Таби. — Виждала съм други хора да го правят, но за това се изисква голяма щедрост и готовност да пуснеш кормилото. Виждала съм съпругът ми да го прави в определена степен, но едва ли ще иска да пусне кормилото. По-скоро мисля, че постига целите си безцеремонно, газейки като товарен влак.“

Съществува и друг проблем. „Веднъж обсъждахме съвместен проект, но в мига, в който се намесиха хората от бизнеса, се превърна в проект на Стив — разказва тя. — Все едно че изобщо не бях в стаята. Затова незабавно прекратих участието си.“

Тя изключва и писането на съвместен роман с някой от двамата й синове. „Четем си нещата и правим предложения, които другият или приема, или не, но само толкова“, отбелязва Таби.

През февруари 2001 г. Кинг завел дело срещу застрахователната си компания „Къмършъл Юниън Йорк Иншурънс“ заради злополуката си отпреди две години. Компанията му изплатила 450 000 долара (от „Къмършъл Юниън“ заявили, че това е горната граница на полицата му), а Стив настоявал да получи пълната сума по полицата си тип „чадър“ на стойност 10 милиона долара, които да покрият медицинските разходи и пропуснатите ползи за периода, в който бил нетрудоспособен. Искът оценявал щетите на обща сума 75 милиона долара.

Медиите раздухали случая, а верните му фенове се питали защо, след като Стив е по-богат и от Господ и винаги е твърдял, че парите са без значение за него, внезапно е станал алчен.

За онези, които го познавали обаче, това не било изненада. „Парите нямат нищо общо тук, важен е принципът — казва Стивън Спинези. — Ако не бе получил онова, на което смята, че му дава право полицата, щеше да мисли, че си е дал парите на вятъра, а за човек, израснал в затънтен край на Мейн в пълна беднотия, е грях да прахосваш пари. И щом е сключил договор със застрахователна компания, а тя се опитва да го прецака, така че парите да излязат от неговия джоб, това си е чисто прахосване. Ето защо заведе делото.“

В крайна сметка се стигнало до извънсъдебно споразумение: Стив предложил застрахователната компания да дари 750 000 долара на Медицинския център на Централен Мейн в Люистън, където прекарал три седмици, възстановявайки се от инцидента, и компанията се съгласила.

 

 

„Капан за сънища“ — романът, който започнал да пише няколко месеца след инцидента — бил публикуван през март 2001 г.

„Това е книга за мъже — казва той. — Исках една по-правдива версия на «Железния Джон» (Iron John). Исках да напиша роман за мъжките взаимоотношения и за това какво означава да си мъж сред други мъже.“

Книгата, изглежда, е начин да компенсира изобилието от романи, написани от него през годините, в които са обрисувани силни женски персонажи, макар че в сюжета очевидно се промъкват и други послания. „В книгата осезаемо присъства ужасяващият страх от властите — че те по-скоро биха избили всички ни, отколкото да ни кажат истината“, отбелязва Кинг.

Нямало как да не използва преживените неотдавна болки и възстановяването си в романа. „Персонажът, който дебне дивеч от къщичката на дървото, е бил блъснат от кола и се възстановява — аз естествено познавах това усещане. Когато пишех за него, не се сещах толкова за болката. Все едно бях хипнотизиран. Но в книгата има и някои изключително ужасяващи неща и открих, че се опитвам да ги посмекча.“

Първоначално заглавието на романа било „Рак“ (Cancer), но Таби го разубедила, защото смятала, че то предвещава лоша карма.

В месеца след публикуването на „Капан за сънища“ един от разказите на Стив се появил в сборника „Най-добрите американски мистерии на века“ (The Best American Mystery Stories of the Century). Редакторът Ото Пензлър избрал за тази антология „Дружество «Отказване с гаранция»“ (Quitters, Inc.) — историята на човек, който иска да откаже пушенето и наема агенция, обещаваща да му помогне на всяка цена; разказът поставил Стив в бележитата компания на някои от идолите му от детинство — между тях Джон Д. Макдоналд и Шърли Джаксън.

Кинг написал „Дружество «Отказване с гаранция»“ през 70-те, когато редовно надувал рокендрол, докато пишел. Започнал да гравитира към поджанр на кънтри музиката, наречен крос кънтри — кръстоска между рок и кънтри. Макар че все още слушал рокендрол, вече не го издувал до дупка през високоговорителите на уредбата, докато работел по първия вариант на разказ или роман. Сега, докато пишел черновата, работел при пълна тишина — нещо съвсем ново за него.

Едно обаче не се променило: по-вманиачените му фенове все още клечали с часове пред украсената с прилепи ограда от ковано желязо с надеждата да зърнат Стив. От време на време хвърляли през оградата пакет с книги и подаръци, друг път досаждали на хората, минаващи с кола през портала. След 11 септември 2001 г. обаче цялата страна била на нокти, включително Стив и Таби, които от години си имали работа с пощурели фенове. Един ден, малко след терористичните атаки, един почитател оставил пакет на алеята, водеща към къщата, и те извикали полиция. Но пакетът не се оказал взривно устройство: вместо това дошлите сапьори взривили екземпляр от „ТО“ и из целия квартал се посипали късчета хартия.

Атентатите от 11 септември оказали неблагоприятен ефект и върху „Черният дом“, защото книгата била насрочена за публикуване на 13 септември. Стив и Питър ги чакала мащабна рекламна обиколка, която включвала гостуване в шоупрограми по националните телевизии, интервюта и разписване на книги, но в крайна сметка цялата кампания била отменена. „Все едно, че книгата изобщо не беше се появявала — казва Кинг. — Обадих се на Питър по телефона и му казах, че едва ли някой ще иска да чете за свръхестествен канибал след тези злощастни събития. След време романът все пак постигна значителен успех, но не и тогава. Всъщност така стана и с всичко останало по това време.“

 

 

„Стивън Кинг: Червена като роза“ (Stephen King’s Rose Red) — минисериал в три части по оригинален сценарий на Кинг — дебютирал по Ей Би Си на 27 януари 2002 г. „Скрибнър“ искали да публикуват книга, която да върви към филма, но предпочели да е история, предхождаща събитията в него, а не просто новелизация на минисериала и измислили заглавието: „Дневникът на Елън Римбауер: Животът ми в Червената къща“ (The Diary of Ellen Rimbauer: My Life at Rose Red). Стивън бил зает с писането на сценария за минисериала, затова го помолили да предложи автори, които могат да се справят със задачата. Изникнало името на Ридли Пиърсън, който свирил заедно със Стив в „Римейндърс“. След присъединяването му към групата той написал няколко добре приети романа, между които „Верига от доказателства“ (Chain of Evidence) и „Неразпознаваем“ (Beyond Recognition).

Стив веднага се съгласил, макар че за първи път позволявал да напишат книга, предхождаща негово произведение, и то без той да е авторът. Ридли долетял в Сиатъл, където заедно със Стив прекарали няколко дни на снимачната площадка, оформяйки сюжетната линия и разпитвайки актьорите. „Той е изумително щедър човек — казва Пиърсън. — Поделихме си поравно процентите от печалбата за книгата и ми оказваше огромна помощ, когато имах въпрос относно сюжета.“

Макар че прекарали известно време заедно, докато свирели в групата, това бил първият път, в който имали възможност да седнат и да си поговорят насаме — не само за книгата и сериала, но и най-общо за живота.

„Той е шейсетгодишен мъж, който се държи като глуповат тийнейджър, но по една случайност е и най-умният човек в стаята — казва Ридли, добавяйки, че така и не видял Стив да се чувства удобно в кожата си. — Той е едър мъж, а нали знаете как вървят такива хора — сякаш ако му се изпречи врата, ще я разбие. Стивън обаче не е такъв. По-скоро е непохватен и плах. Походката му е такава, като че не иска да е чак толкова висок.“

Веднъж Ридли отишъл на гости у Стив и съпругата му в Бангор и Таби го завела на обиколка из подземната част на къщата. Отишли в библиотеката, където Стив поставил старомодна лавица за книги от дрогерия, на която стояли „множество книги от 50-те, защото ми харесват кориците им, както и малко порнографска литература от 60-те — порнографски книжлета с меки корици, писани от автори като Доналд Уестлейк и Лорънс Блок, просто защото са ми забавни — казва Кинг. — В тях проблясват малки искрици от стила им.“

Таби небрежно споменала на Ридли, че библиотеката им съдържа около седемнадесет хиляди книги. „Стигнахме до края, а там видях едно шкафче с етикет, на който бе написано «ДСП». В него имаше тридесетина книги“, разказва той. „ДСП“ означавало „Да се прочетат“. Пиърсън посочил към етикета и Таби кимнала утвърдително, което означавало, че Стив е прочел всички книги в библиотеката, с изключение на тези в това шкафче. „Казах й: «Това е невъзможно», а тя отвърна: «Уверявам те, че е прочел всичките».“

„Червена като роза“ влязла в челните места на класациите с бестселъри още в първата седмица от появата си и останала там почти три месеца. Това бил първият бестселър на Пиърсън, който стигал до първо място в класациите. Макар и Стив да бил доволен, че Пиърсън е написал историята, предхождаща минисериала „Червена като роза“, той предупредил приятеля си за нападките, които го чакали след публикуването на книгата.

„Обади ми се и каза: «Ридли, пази се, защото от тук нататък, помни ми думата, критиците ще те разкъсат.» И се оказа абсолютно прав — казва Пиърсън. — Това бе началото на края. Преди тази книга всички ме обичаха, а след нея всички ме намразиха.“ Стив знаел от личен опит, че щом даден автор добие популярност и оглави класациите на бестселърите, мнозина от критиците вече не смятат, че творбите му струват нещо, и презрението им ще си проличи в техните статии.

 

 

Стив и Таби влезли в удобния ритъм да прекарват половин година в Мейн, а другата половина — във Флорида.

След като прекарали няколко зими във Флорида, семейство Кинг решили да си купят къща в Оспри, на 16 километра южно от Сарасота. Платили 8 900 милиона долара за модерен дом край брега с площ 700 кв. м. на остров Кейси, което поставило рекорд за най-висока цена на къща в област Сарасота; имот с по-висока цена се продал едва след пет години.

Стив прекарвал всеки ден, който можел да отдели в пролетния тренировъчен лагер на „Ред Сокс“, намиращ се съвсем наблизо, във Форт Майърс, и си признал, че местоположението на къщата им е избрано с оглед и на тази близост до любимия му отбор. „Не казвам, че сме се преместили тук подобно на алкохолиците, които направо заживяват в някой бар, но мисля, че и този елемент изигра роля“, признава той.

Таби обикновено си стояла вкъщи. „От много отдавна не се интересувам от професионалния спорт — казва тя. — Понякога гледам хокей или бейзбол, но това си е момчешки клуб, в който не се допускат момичета. Така че да върви по дяволите.“

Но майка й, Сара Спрус, която по това време била 82-годишна, много обичала да обсъжда бейзболни теми със зет си, като често пъти заемала телефонната линия по време на целия мач, за да коментира, изказва мнения и, когато се налагало, да му съчувства.

„Тя е бейзболното приятелче на Стив — казва Таби. — Тя е от онези мейнски жени, които следят изявите на «Ред Сокс», откакто се помнят.“

Стив станал така известен като дългогодишен верен запалянко на отбора, че бейзболните фенове отивали на стадиона колкото заради мачовете, толкова и за да го зърнат. „Станах нещо като талисман на «Ред Сокс»“, казва той. Хората идват при него да си поговорят, но също и за да му подарят по нещо — компактдискове, бейзболни шапки, и дори фалшиви окървавени чорапи, след като шевовете на глезена на питчъра Кърт Шилингс се скъсали по време на шестия мач от плейофите на Американската лига срещу „Янкс“ през 2004 г. и още веднъж — във втория мач от Световния шампионат срещу „Сейнт Луис Кардинале“; колекцията на Стив от окървавени чорапи наброявала седем парчета.

Феновете обаче най-вече искали да си поговорят с него за бейзбол. Искали мнението му относно шансовете на отбора през идната година и относно качествата и недостатъците на играчите в списъка. Прекарвали следобеда с него, като наблюдавали радостно мача и коментирали играта.

Когато през март 2002 г. бил публикуван сборникът разкази „Всичко е съдбовно“ (Everything’s Eventual), Стив се трудел упорито над последните три книги от поредицата „Тъмната кула“. Макар че винаги пишел доста бързо, над тези книги работел още по-трескаво, отколкото над всички останали, написани след като отказал кокаина, който, по собственото му признание, бил основна причина за маратонските му писателски сеанси в началото на 80-те.

И защо бързал толкова? „Защото ми се струваше, че веднъж, след като бях започнал да пиша, този път нещата приличат на мач от Световната федерация по кеч, в който се целиш в шампионската купа — казва Кинг. — Струваше ми се, че ако този път не завърша поредицата, никога няма да го направя, затова траках неуморно, докато не сложих край. А след като приключих, нямаше причина да не ги публикувам колкото се може по-скоро.“ Макар че искал и трите книги да излязат едновременно, издателят му не се съгласил.

Поради дългите интервали между първите четири книги, Стив разбирал, че мнозина читатели не искат да започнат първата книга, след като знаят, че последната още не е написана. За да угодят и на своя автор звезда, и на почитателите му, „Скрибнър“ решили да преиздадат предишните романи от поредицата през юни 2003 г., а след това насрочили публикуването на „Вълците от Кала“ (Wolves of the Calla) — първата от новите книги от „Тъмната кула“ — за пет месеца по-късно, през ноември. Номер шест, „Песента на Сузана“ (Song of Susannah), се появила през юни 2004 г., а последната — „Тъмната кула“ (The Dark Tower) — била публикувана на 57-ия рожден ден на Стив — 21 септември 2004 г. „Мисля, че възможността да кажа на феновете, че последните три книги ще излязат доста бързо една след друга, оправда цялото им дълго чакане“, отбелязва Кинг.

Като по часовник и въпреки трескавия си работен график, Стив обявил (може би за четвърти или пети път в кариерата си), че ще спре да пише книги след още няколкото, за които подписал договор. Направил изявлението, докато почитателите очаквали следващия му роман, „Буик 8“, който щял да бъде публикуван през септември 2002 г. Тревожел се, че започва да се повтаря и че хората ще възприемат новата му книга като преработка на материал, използван в „Кристин“, тъй като и двата сюжета разказвали за свръхестествена кола от 50-те.

Редакторите, почитателите и семейството му вече чували тази песен, затова първата им реакция била да кажат: „Да бе, сигурно!“ и да кимат, за да угодят на лъжливото овчарче. „Разбира се, за Стив това означаваше, че вместо три книги годишно, ще пише само по една“, коментира Стенли Уайатър.

Според някои публичните му изявления, че никога повече няма да публикува нова книга, са се увеличили в годините след отказването му от алкохола и наркотиците, като начин да замени безчетните случаи през. 70-те и 80-те, когато обещавал на Таби, че ще остави пиенето и кокаина, или поне ще ги намали. Да казва, че ще се оттегли, и да не изпълнява заканата си просто заменило обещанията му от по-ранните години.

„Сега работата е единственият му наркотик“, казва Уайатър.

„Когато не работя, сънувам кошмари — признава Стив. — Явно ако не извадя нещо на бялата страница, то просто намира друг отдушник, през който да излезе.“

„Навремето Стив твърдеше, че ще се самоубие, ако не може да пише, което винаги ме е вбесявало — казва Таби. — Казвах му, че ако ми скрои номера на Ърнест Хемингуей, ще изритам тялото му на улицата и ще танцувам отгоре му!“

Но хората били доста загрижени, че може би този път писателят говори сериозно. Все пак инцидентът внесъл доста промени в живота му и в поведението му. Изглеждал по-спокоен, по-примирен спрямо отлитащото време и известното намаляване на почитателите му поради раздуханите в пресата обвинения, че е поел нова литературна насока. Книгите му вече се задържали на челните места в класациите само по няколко седмици, докато преди оставали под номер едно цели месеци.

„Достатъчно дървета унищожих вече — казва той, добавяйки бързо, че това не значи задължително, че ще спре да пише. — Винаги съм отхвърлял идеята, че всяка книга трябва да бъде достъпна за всеки потребител, но няма да спра да пиша, защото не знам какво друго да правя между девет и един часа всеки ден; все пак ще спра да публикувам, защото нямам нужда от пари.“

Кинг просто обяснил, че след публикуването на последната книга от поредицата „Тъмната кула“ през 2004 г. смята, че е казал всичко, каквото е искал да каже през живота си, че и отгоре.

Макар и да настоявал, че този път наистина ще се оттегли, никой от обкръжението му не го вярвал — най-малко хората от издателския бизнес, които били чували тези изявления и преди. Сюзън Молдоу, издателката на „Скрибнър“, не повярвала нито дума от казаното. За петте години, откакто Кинг подписал договор със „Скрибнър“, тя преброила, че е заплашил да се оттегли поне шест пъти.

Дори Питър Строб бил съгласен с останалите. Шегувайки се, той казал: „Много ми е трудно да повярвам, че «Буик 8» може да е последният му роман за годината.“

Два месеца по-късно Стив повторил желанието си, макар и да смекчил малко изявлението: „Не мога да си представя да се пенсионирам като писател. Но мога да си представя да се оттегля от издаването на книги. Ако напиша нещо, което считам, че е достойно за публикуване, ще го публикувам.“

Но това се оказал поредният път, в който си играел с почитателите си, а постоянните му заплахи да се оттегли всъщност били отдавнашна игрива шега, с която повечето фенове били наясно. „След една година ще кажат, че идеята този човек да се оттегли е била пълен майтап“, казва Кинг.

Дори и той си знаел, че е безнадежден случай: „Като наркоман съм — непрекъснато повтарям, че ще спра, но не го правя. Когато не работя, умът ми не се радва особено, че съм му спрял наркотика. Започват да ме мъчат главоболия и доста ярки кошмари. Същото е като делириум тременс — сякаш тялото и умът ми се опитват да ме стреснат, за да се върна към писането.“

 

 

В началото на 2003 г. изглеждало, че Кинг прави и невъзможното, за да удържи на своето, да свие знамената и да се оттегли. Написал редица статии за списания и вестници, както и нови уводи към преработени издания на предишни негови творби. Единствената му книга, публикувана през тази година, била „Тъмната кула V: Вълците от Кала“. Според неговото предсказание, с публикуването и на последните две части от поредицата светът щял да види последната нова книга на Стивън Кинг.

През юни били преиздадени първите четири романа от „Тъмната кула“, но в новите издания имало значителни промени спрямо оригиналните версии. „Преработих всичко наново — казва той. — В края на краищата съм ги писал в младостта си. Все ми се струваше, че прекалено упорито съм се опитвал да направя от тази поредица нещо много, много значимо, затова се опитах малко да я опростя.“

През август започнал да списва редовна рубрика в списание „Ентъртейнмънт Уийкли“, в която помествал рецензии за нови книги, филми и музика. Тя била кулминация на всичко, което харесвал през годините в попкултурата и имала големи прилики с рубриката „Боклукчийският камион“, която списвал в колежа.

„Абсолютно същата е — казва Таби. — Той е ангажиран с попкултурата по начин, по който аз не съм. Повечето от предложенията да чуем нова музика идват от децата ни. Той ходи на кино, а аз — не. Вече съм достатъчно възрастна, за да съм изгледала всички проклети филми, а на този етап студията само вадят нови версии на стари заглавия.“

Музикалният му вкус би изненадал онези, които го познават като върл фен на шумния рок — колкото по-твърд, толкова по-добре. По-специално той признава възхищението си от рапъра Еминем.

„Разбирам Еминем — казва Стив. — Той е забавен, умен и много гневен. С него сме сродни души.“

Започвал и да осъзнава, че вече е прехвърлил билото на живота и сега слиза към подножието му, затова започнал да си сътрудничи със стари приятели и колеги, които били в състояние да оформят и разтълкуват наследството му. Дал на Тони Маджистрейл — стария му приятел от Върмонтския университет — интервю за новата му книга, „Холивудският Стивън Кинг“ (Hollywood’s Stephen King).

Макар и Стив да твърдял, че се е възстановил напълно от инцидента, Тони се стреснал, когато видял приятеля си за първи път; все пак се срещали за последно два месеца преди злополуката.

„Беше променен физически, изглеждаше много крехък и все още ходеше с бастун — разказва Тони. — Показа ми крака си — изглеждаше ужасно. Все още работеше с лекарите, за да измислят коктейл от лекарства, които да са ефективни, да му позволят да спи спокойно и да живее живота си без твърде много болка. Така че още се бореше с последиците.“

Маджистрейл добавя, че доловил и емоционална промяна у приятеля си. "Имаше един период от шест-седем години, когато се беше вманиачил по инцидента, в резултат на което се появи "Болница „Кралството“„“ — телевизионен сериал, на който Кинг бил сценарист и продуцент, излъчен за първи път през март 2004 г. и траял един сезон по Ей Би Си.

Но, за щастие, Тони забелязал, че някои неща у Стив са си останали същите. Маджистрейл го помолил да му препоръча заведения за хранене в Бангор, а той му казал имена само на закусвални.

Един ден Тони го запитал направо: „Стив, миналата година си спечелил 55 милиона долара. Какво правиш в Бангор, Мейн? — А той ме погледна, сякаш съм някое досадно насекомо.“

След това отговорил: „А ти къде искаш да живея, Тони? В Монако ли?“

„И двамата се посмяхме добре над тези думи“, казва Маджистрейл.

 

 

Литературните среди отново се вдигнали на оръжие, когато било обявено, че Стивън Кинг ще бъде награден с Медала за забележителен принос на Националната книжарска фондация на годишната церемония през ноември. Тази идея гъделичкала самолюбието му; след като в продължение на десетилетия продавал милиони и милиони книги по цял свят, а литературните среди бръчкали нос с презрение срещу него, най-сетне щял да получи признанието, за което винаги копнял и смятал, че заслужава.

Критиките завалели почти незабавно. Самообявилият се за пазител на литературните ключове критик и професор в Йейл Харолд Блум избоботил: „Още едно падение в шокиращия процес на принизяване на културния ни живот.“ Само че същата тази награда преди четири години била присъдена на Опра Уинфри, и то без подобни противоречия. Сред предишните носители на медала били Рей Бредбъри, Стъдс Теркъл и Тони Морисън.

„Реших, че е абсурдно да казват: «Не давайте тази награда на Стивън Кинг.» Не беше същото, като да ми връчат наградата на книгоиздателската индустрия за роман, който съм написал — шегува се той. — Награждаваха ме по начина, по който присъждат награда за привлекателност на момиче, което няма да стане Мис Америка.“

Стив признава, че наградата все пак е по-значима, но бил изключително ядосан от продължаващите предразсъдъци на хора, смятащи, че е под достойнството им да харесват който и да е роман, ако не е обявен за литературно събитие, и че той не струва дори колкото хартията, на която е напечатан. „Съществува един негласен предразсъдък, че ако дадена книга е популярна, не може да е добра, защото читателският вкус на американската аудитория е идиотски — казва той. — Подобна елитарност ме вбесяваше до полуда на младини. Сега го приемам по-спокойно, но все още изпитвам солидна доза презрение към това.“

Стив започнал да обикаля радио и телевизионните програми и да дава интервюта пред журналисти от пресата. Не се чувствал много добре, а и лекарите му поставили диагноза пневмония и го предупредили да не пътува и да не говори много. Но признанието било твърде сериозно, за да го подмине, затова продължил сгъстения си промоционален график в дните, предхождащи вечерта на наградите на 19 ноември, което несъмнено отслабило още повече организма му.

„Тази награда за малко не ме погуби — признава той по-късно. — Бях твърдо решен да я приема лично и да произнеса своята реч“. След церемонията се върнал у дома и четири дни по-късно бил приет в болница с двустранна бронхопневмония — резултат от дълго назряващия проблем, възникнал още когато единият му бял дроб отказал след злополуката. „Белият ми дроб се беше свил и долната му част не се беше издула отново, но тогава никой не го разбра — разказва той. — Останала си сплескана, започнала да гноясва и заразила целия бял дроб.“ Кинг останал в болницата почти цял месец; хирурзите извършили торакотомия — сложна операционна процедура, която позволила на лекарите да премахнат течностите и инфектираната тъкан от дроба.

Докато бил в болницата, прихванал бактериална инфекция, която продължила три месеца. Докато се избави от нея, вече тежал само 72 килограма — бил „ходещ скелет“, по собствените му думи. Всъщност по време на този болничен престой Кинг бил много по-близо до смъртта, отколкото след блъсването му от микробуса.

 

 

Въпреки че повръщал на всеки няколко часа, той продължавал да пише. „Дори когато се чувствах замаян и отслабнал, думите не ме изоставиха — казва той. — Писането бе най-хубавото нещо от ежедневието ми.“

Когато лекарите казали на Таби, че вече със сигурност е прескочил трапа, тя го попитала: „Може ли да ремонтирам кабинета ти?“

„Казах «да», защото с тръбичка в гръдния кош и още една в гърлото не можех да промълвя нищо друго — шегува се той. — Знаеше, че не мога да й възразя.“

Когато се върнал у дома седмица преди Коледа, я попитал какво става с ремонта на кабинета, но Таби му казала да не влиза там, защото мисли, че ще се разстрои. И тъй, точно както съветвал поколения ученици да изтичат и да си купят книгите му в момента, в който някой възрастен им каже, че не трябва, една нощ, докато го мъчело безсъние, той се насочил право към кабинета си. Стаята била без мебели, килимите били навити, а книгите — прибрани в кашони. „Беше като призрака на предстоящата Коледа — видение за бъдещето — разказва той. — Така ще изглежда кабинетът ми след 20–25 години, когато ще съм в ковчега, а Табита ще навие килимите и ще започне да подрежда вещите, документите и незавършените ми творби. Почистването, което се извършва след секването на нечий живот. Аз и брат ми го направихме, след като майка ни почина от рак.“

Върнал се към разказа, който написал две години по-рано — „Лизи и лудия“ (Lisey and the Madman), който щял да бъде публикуван през 2004 г. в новата антология „Омагьосаната зала с удивителни истории на Максуийни“ (McSweeney’s Enchanted Chamber of Astonishing Stories), с редактор Майкъл Кабън. Както правил безброй пъти досега, той взел две на пръв поглед коренно различни истории и също като дете, което си играе с комплект по химия, ги съчетал, за да види какво ще се получи.

„Идеите ми хрумват и трябва да ги последвам“, казвал Кинг в случаите, когато заявявал, че ще се оттегли, а после не спазвал обещанието си. Така започнал работа над произведението, което щяло да се превърне в „Романът на Лизи“ (Lisey’s Story).

Веднъж започнал, отново набрал скорост, пишейки за съпругата на прочут автор, която все още влачи монотонното си ежедневие две години след внезапната му и неочаквана смърт. По-късно обяснил, че „Романът на Лизи“ магически се преобразил от книга за скърбяща жена в разказ за потиснатите желания и за това, как хората имат склонност да крият не само предмети, но и чувства. Стив твърдял, че пише любовна история.

В романа се усещали слаби отзвуци от книгата му от 1998 г. „Торба с кости“, която също била представена като любовна история. Темата на този роман също била починала съпружеска половинка и плодотворен писател, само че с разменени роли — там ставало дума за вдовец, пишещ бестселъри, който продължава да страда от писателски блокаж три години след смъртта на съпругата му.