Лиза Рогак
Неспокойно сърце (11) (Животът и времето на Стивън Кинг)

10. Постепенно ти влиза под кожата

„Играта на Джералд“ излязъл през май 1992 г.; за Стив този роман бил, меко казано, изява на ново поприще. Верните му читатели, които без колебание поглъщали жадно обичайните му истории за убийства, хаос, свръхестествени същества и от време на време за кървища и черволяци, захвърлили книгата ужасени, щом разбрали, че се разказва за мъж и жена, които играят сексуални игри със завързване в леглото.

Идеята за „Играта на Джералд“ се родила, когато Стив решил да се върне към основната тема на „Куджо“, в която един или двама герои са хванати в капан в тясно пространство. Какво би станало, ако една жена е завързана сама в стая и не може да се измъкне? И защо е там?

„Заключена е за леглото с белезници след сексуална игра на завързване“, била първата мисъл, която му хрумнала. „Започнах да разсъждавам какво кара хората да вършат подобни неща, затова попрочетох някои материали за това увлечение и си казах, че е донякъде викторианско. Много ми напомня за Снайдли Уиплаш.^[1]“ Да чете за сексигри не било единственото проучване, което Кинг трябвало да направи — само по себе си нещо необичайно за човек, който открито заявявал, че мрази проучванията. „Помня как разсъждавах, че Джеси е била гимнастичка в гимназията и може просто да направи кълбо назад над рамката на леглото и да се изправи.“ Но го обзели съмнения и след като написал четирийсет страници от книгата, решил да изпробва теорията и помолил сина си Джо да му бъде опитно зайче.

„Заведох го в нашата спалня и го завързах с шалове за пръчките на леглото. По едно време Таби влезе и попита какво правя, а аз отвърнах, че провеждам експеримент“, разказва Стив. Макар и да опитали няколко различни положения, Джо не успял да се преметне назад. Кинг помислил дали да не направи Джеси гъвкава като каучук, но решил, че това е измъкване, така че отново се върнал на чертожната дъска.

Всички верни фенове, които отказали да си купят книгата заради темата й, биха били изненадани да чуят версията на Кинг за нея: „“Играта на Джералд" е роман за тормоза над децата. Това е обикновена, мрачна история за едно момиченце, което е било малтретирано от баща си и израства като определен тип жена. Оставя се да я завържат за леглото, защото е била връзвана като малка." Отзивите били противоречиви: „Ентъртейнмънт Уийкли“ нарекло борбата на главната героиня Джеси Бърлингейм 150 от най-мъчителните и вълнуващи страници в историята на съвременните трилъри, но няколко изречения по-надолу критикували остро Кинг за „отявления му феминизъм“. Както и се очаквало, мнозина читатели се възмутили от сексуалния оттенък на книгата, който присъствал за първи път в творчеството на Кинг.

Също като публикуването на „Надолу с главата“ две години по-рано в „Ню Йоркър“, „Играта на Джералд“ била изследване на нови територии за Стив. Но историята за него била метафора на собствените му мъчителни борби през последните няколко години. Действието се развивало не само в една стая, но и в ума на една жена. Въпреки че не минавал и ден, без да му се иска да изпие кашонче бира или да изсмърка безчет редички кокаин, Джеси го накарала да види положителните страни на мотото „стъпка по стъпка“ на „Анонимни алкохолици“. Използвал опита от собствените си, понякога твърде протяжни, дни, за да удължи минутите на Джеси, прекарани в стаята, и да направи историята й колкото се може по-ужасяваща за читателя.

Освен че разширил кръгозора на писателската си кариера, се случило и още нещо изненадващо: след като стегнал изкушенията си в безжалостна хватка, бракът му се променил в положителна посока. Стив и Таби едва ли не изживявали втори меден месец.

„Хората си мислят, че детинските неща в любовта — срещате се, романтиката, стиховете, луната и тем подобни — свършват със сключването на брака или малко след това — казва той. — Когато романтиката се завърне, изненадата е пълна. И те вдъхновява много повече, защото се чувстваш благодарен, че се е завърнала.“

Таби е съгласна: „Понякога творците подхождат творчески към брака си и успяват да му вдъхнат нов живот. Промяната настъпва и трябва да й позволиш да го направи. В крайна сметка най-важните неща са доволството, партньорството и приятелството. И друго за брака — ако се откажеш преждевременно, ще изпуснеш изненадите, а някои от тях са прекрасни.“

Те продължили и с благотворителните си дарения, най-вече за организации от Мейн. През 1992 г. дарили 750 000 долара за ново педиатрично отделение в Медицинския център на Източен Мейн.

Стив проявявал все същия неугасващ интерес към бейзбола, ходел на мачовете на „Ред Сокс“ и се изявявал като помощник-треньор на отбора от Младшата лига, в който играел и Оуен. Когато синът му навършил 13 години и се прехвърлил в Старшата лига, разликата в качеството на игрищата била от земята до небето: игрището било на дупки и неравно, а екипировката приличала на купена от дворна разпродажба.

„Реших, че ще е жалко децата да трябва да свикват с по-лошо игрище и калпава екипировка — казва Кинг. — Това не беше възвишена кауза, като да постигнем световен мир или да сложим край на глада в Бангор, но са ме учили, че благотворителността започва вкъщи.“

И тъй, с дарение на стойност 1,5 милиона долара от фондация „Стивън и Табита Кинг“ той решил да изгради първокласно бейзболно игрище за тийнейджърите от Бангор и околностите. Стадионът „Шон Т. Мансфийлд“ е кръстен в памет на сина на колегата му треньор Дейв Мансфийлд, който починал от церебрална парализа.

Стадионът, който Мансфийлд нарича шеговито „Полето на ужасите на Стивън Кинг“, побира 1 500 души, има пълно осветление за вечерни мачове и свръхмодерна високоговорителна система. Игралното поле е направено от червена глина, а на площта извън него и около мястото на питчъра старателно са наредени на ръка чимове трева. Зад оградата, отдясно на игрището, е поставено електронно табло със стандартни размери, в което е вграден двуметров светещ аналогов часовник с тегло 270 килограма.

В добавка към филантропската си дейност, Стив продължил щедро да подпомага малките печатници и издателства. От време на време изпращал разказ на някой редактор, който изобщо не подозирал, че ще го получи. През пролетта на 1992 г. Кинг изпратил разказа „Тракащата челюст“ (Chattery Teeth) на Ричард Кизмар, основател на списанието „Гробищен танц“. Създадено през 1988 г., „Гробищен танц“ е списание за ужаси, което отдава почит към стария телевизионен сериал „Зоната на здрача“ и публикува разкази, рецензии за книги и интервюта с автори. Кинг бил негов редовен читател и когато публикували разказа в есенния брой, името му допринесло за издигане реномето на списанието.

 

 

Не изминали и две години от неприятната среща на Таби с Ерик Кийни, когато друг фен започнал да тормози Кинг. През лятото на 1992 г. Стивън Лайтфут пристигнал в Бангор и заживял в каравана, покрита с надписи, обвиняващи Кинг за убийството на Джон Ленън.

По принцип полицията не го закачала, но получил предупреждение, че ще бъде арестуван, ако доближи Стив или семейството му. Скоро след предупреждението Лайтфут се появил на политически митинг в Портланд в подкрепа на депутата Том Андрюс, а Стив и Таби били сред публиката.

Неколцина доброволци от кампанията на Андрюс видели караваната на Лайтфут и наблюдавали как разговаря с хора от публиката. Доброволците повикали полиция, но полицаите казали, че ръцете им са вързани, защото Лайтфут не е нарушил закона. Стив обаче не бил първата известна личност, взета на мушка от него; по-рано, същото лято, той получил предупреждение да не доближава и имението на рода Буш в Кенибънкпорт, Мейн.

Санди Фипън има опит от първа ръка с маниакалната упоритост на почитателите на Кинг. Докато Фипън живеел в Ороно, една неделна сутрин отишъл да си купи вестник от близкия магазин и се натъкнал на двойка, дошла с кола чак от Оклахома, за да снима къщата на Стив. „Това се случва непрекъснато с всеки, който живее близо до Бангор“, казва Фипън. Обикновено само упътвал хората, но този път ги закарал до къщата на Стив.

Въз основа на опита си като рецензент на книжни заглавия за списание „Даун Ийст“, Фипън започнал да организира литературни обиколки на Бангор за туристи. „Естествено всички искаха само да видят къщата на Стивън Кинг“, въздъхва той. Един път дошли цял автобус туристи от Янгстаун, Охайо, които били библиотекари. „През годините от Бангор са излезли много други писатели, също толкова бедни — казва той. — Но всички искаха само да отидат до къщата на Стивън Кинг и да видят статуята на Пол Бъниън. Най-накрая, понеже вече се стъмваше и нямаше да могат да направят снимки пред къщата на Стив, аз се предадох.“

 

 

Скоро след излизането на „Играта на Джералд“ Стив се появил на годишния панаир на книгата, организиран от Американската асоциация на книжарите (ААК) в Анахайм, Калифорния — най-голямото изложение на издателската индустрия в САЩ. Тази година обаче, освен разговори със собствениците на книжарници и интервюта за журналисти, той щял да прави и нещо по-различно: да свири на старата си електрическа китара в група, съставена изцяло от автори на бестселъри — за благотворителни цели.

Излязъл на сцената като китарист в групата „Рок Ботъм Римейндърс“, която включвала Ейми Тан, Дейв Бари и Барбара Кингсолвър, както и някои други автори. Планирали две изпълнения по време на панаира — едно в основната зала и едно в местен клуб. Мотото им било недвусмислено: „Те свирят толкова добре, колкото «Металика» пишат романи.“

Идеята за групата била на Кати Кеймън Голдмарк — медиен придружител от Сан Франциско, която превозвала авторите от едно интервю до друго, когато идвали в града да представят книгите си. През дългите дни си говорели за какво ли не и Голдмарк веднъж споменала, че пее в няколко малки кънтри групи.

Тя разказва, че всички автори реагирали по един и същи начин: и те искали да свирят в група; навремето свирили като гимназисти, но с течение на годините музикалните им аспирации останали на заден план.

„Чувах неизменно една и съща история, а и всички бяхме около 40-годишни и размишлявахме за нещата, които не сме успели да направим“, казва тя. Накрая я осенило хрумване: а защо не? Успяла някак да придума десетина автори да сформират група. Сред другите членове, освен Тан, Бари и Кингсолвър, били Ридли Пиърсън и Робърт Фулъм. Един приятел на Голдмарк, който знаел, че Кинг свири на китара, й казал за това и предложил да го покани в групата. Стив моментално приел.

Помолила членовете на групата да й пратят по факса списъци с песни, които биха желали да свирят, като не забравят, че никой от авторите не познавал останалите и единственото общо между тях било, че са любители. „Лесният рокендрол с три акорда бе единствената музика, която имах предвид“, казва тя.

След като се разнесла вестта, че Стив свири в групата, всичко се променило. Билетите за двата насрочени концерта започнали бързо да се разпродават, а собствениците на книжарници започнали да й звънят с най-различни молби, една от които била Голдмарк да им уреди вечеря насаме с Кинг.

Първо трябвало да разберат точно колко зле свирят. Голдмарк и музикалният директор Ал Купър — композитор и продуцент, допринесъл за сформирането на групата „Блъд, Сует енд Тиърс“, който свири на орган в класическото парче на Боб Дилън „Като търкалящ се камък“ (Like a Rolling Stone), наели студио за репетиции близо до залата, в която се провеждал панаирът на книгата.

„През 1992 г. влязох в зала за репетиции на оркестри в Анахайм, Калифорния, и видях група хора, които свиреха на инструменти шумно и доста зле — разказва Дейв Бари, удостоен с награди «Хуморист», който има своя рубрика в «Маями Хералд». В средата беше Стивън Кинг, който бичеше жици на китарата си. Аз взех моята и също започнах да бича, увеличавайки какофонията.“

По време на фазата, в която Голдмарк карала музикантите да си изпращат едни на други списъци с любими песни, Бари взел да си мисли, че се забърква в нещо, което не му е по силите: „Някои от тези хора звучаха така, сякаш наистина знаеха какво правят, а във въздуха покрай тях хвърчаха нотни листа с акорди и какво ли още не.“ Макар че в колежа свирил в група, знаел, че не е особено добър. След като репетицията започнала обаче, Бари се отпуснал: „Почувствах облекчение, когато влязох там и видях колко зле сме всички.“

Ридли Пиърсън, чиито романи включват „Кръвта на албатроса“ (Blood of the Albatross) и „Подводни течения“ (Undercurrents), също се появил през онзи първи ден с чувство на страхопочитание, не защото не струвал като музикант, а защото Стив бил в групата. „Бях негов голям почитател — казва той. — Отрано започнах да чета книгите му.“

Когато най-сетне се запознали, Пиърсън бил обезоръжен от поведението на Кинг. „Оказа се дългуч с хлапашки, леко глупав вид, който бе недотам уверен в себе си, но пък беше невероятно умен и забавен — разказва Пиърсън. — Не знам защо, но очаквах да го видя облечен целия в черно. А той се оказа момък със сини дънки и тениска, който си е останал 15-годишен; това важи и за останалите членове на «Римейндърс», именно затова се разбираме толкова добре.“

След като минали първите няколко неловки репетиции и членовете на групата се поопознали, Голдмарк забелязала каква богата обща култура притежава Стив. „Той просто знае всичко — отбелязва тя. — Няма песен, изпълнител или книга, за която да споменеш, и той да не ги е чувал. Кажете му някоя песен и ще ви цитира текста. Няма значение дали е нов хит, или е отпреди тридесет години — той ще я знае.“

Таби също присъствала на репетициите и концертите. За голямо облекчение на Голдмарк, съпругата на Кинг се вписала чудесно в групата. „Тя е съвсем непретенциозна, непринудена и много забавна — казва Голдмарк, която ангажирала специален автобус, който да превозва групата на десетте пресечки от хотела до концерта и обратно. — Беше накупила няколко чифта боксерки с гигантски размер и накара неколцина души да ги хвърлят на сцената по време на изпълнението. Колкото и да беше забавен концертът, в автобуса беше още по-забавно.“

Голдмарк смята, че по време на изпълненията Стив приличал на малко дете на Коледа — и се държал точно така. Макар че предимно свирел на ритъм китара, той изпял и няколко песни, между които „Последна целувка“ (Last Kiss) и „Тийн Ангел“ (Teen Angel).

„Стив започваше и в един момент спонтанно променяше текста — разказва Дейв Бари. — Една вечер, докато свирехме «Последна целувка», той изпя: «Събудих се — пред мен лежеше тя и аз отметнах черния й дроб от своята коса.»“ Останалите членове на групата прихнали да се смеят и се наложило да прекъснат изпълнението за няколко минути.

Нито Кати Голдмарк, нито авторите в групата очаквали „Римейндърс“ да си спечелят толкова почитатели или да продължат изявите си и след двата запланувани концерта. Но нещата били раздухани не само по националните медии (сутрешните телевизионни блокове трескаво се надпреварвали да научат първи подробности за историята), а и в средите на издателската индустрия. След последния бис на втория концерт, групата се оттеглила зад кулисите, а сърцата им все още туптели развълнувано от изживяването да свирят пред стотици пищящи фенове.

Ридли тъкмо минавал зад Стив, когато той внезапно се извърнал през рамо към него и му казал: „Ридли, не сме свършили.“

В рамките на няколко дни те утвърдили планове за бъдещи изпълнения и за турне през 1993 г., което трябвало да бъде финансирано, затова Стив предложил идеята за книга на издателство „Вайкинг“, с която те моментално се съгласили. Работното заглавие било: „Поверителни истории за средната възраст: «Рок Ботъм Римейндърс» на турне из Америка с три акорда и голям хъс.“ (Mid-Life Confidential: The Rock Bottom Remainders Tour America with Three Chords and an Attitude). Всички членове на групата щели да дадат своя принос към книгата, Таби щяла да заснеме фотографиите, а Дейв Марш (музикален критик, написал биографии за Брус Спрингстийн, Елвис Пресли и „Дъ Ху“) щял да им бъде редактор.

„Рок Ботъм Римейндърс“ щели да свирят отново.

 

 

След като „Играта на Джералд“ сварила неподготвени мнозина от феновете на Кинг, той продължил да ги изненадва с излизането на „Долорес“ (Dolores Claiborne) — историята на жена, водила дълъг и тежък живот. В началото на книгата тя е обвинена в убийство, и то не за първи път. Стив казва, че е описал живота на Долорес, взимайки за основа този на майка си, и че много от историите в книгата е чувал от Рут като малък.

Кинг уверил дългогодишните си почитатели, питащи какво става с ужасите, че те ще се завърнат много скоро. „Не казвайте, че прекалено се отдалечавам от темите, за които пиша, и че съм загърбил жанра на ужасите — възразява той. — Просто се опитвам да открия неща, които не съм изследвал досега, за да не повехна в творчески план.“

За известно време той дори мислел да съчетае „Долорес“ и „Играта на Джералд“ в един роман, защото и двата разказвали за тормоз над жена. Но след като поработил над няколко различни версии, решил да си останат отделни истории. Тъй като вече работел по „Играта на Джералд“, когато му хрумнала идеята за „Долорес“, решил първо да довърши „Играта на Джералд“.

Освен че се впуснал да изследва нови хоризонти в темите си, писането му се променяло и в още едно отношение.

„Най-лошият съвет, който съм получавал, е «Не слушай критиците». Мисля, че трябва да ги слушаме, защото понякога те ти посочват, че нещо се е повредило и можеш да го поправиш — отбелязва той. — Ако си завреш главата в пясъка, няма да се налага да чуваш лоши новини и да променяш онова, което правиш. Но ако се вслушаш, понякога можеш да се отървеш от лош навик. Хей, никой не харесва критиците, но ако те са единодушни, че нещо е пълен боклук, значи са прави.“

 

 

При повечето от романите и доста от разказите му филмовите студия и продуцентските компании прилапвали правата за филмиране още преди книгите да излязат от печат. „Долорес“ също не била изключение, но на Кинг вече започвало да му писва от кинопроекти, които не се придържали към оригиналната история.

Простичката причина изобщо да се правят филми като „Децата на царевицата II“ била заради вратичка в договора, с която, освен откупуването на правата върху историята, продуцентите придобивали права и върху заглавието. Така че, макар и първият филм да бил обикновено верен на разказите и романите на Кинг, следващите не били такива. Но Стив нямало как да ги спре.

„Ужасни са! — гневи се той. — «Кери 2»? Какъв смисъл има? Съществуват хиляди добри сценарии и сценаристи, но работата им е да обикалят на просия, защото шефовете на студията са толкова интелектуално банкрутирали, че трябва да снимат «Кери 2» или «Децата на царевицата VI».“

След „Понякога те се завръщат“ (Sometimes They Come Back) се пръкнал „Понякога те се завръщат… отново“ (Sometimes They Come Back… Again), последван от „Понякога те се завръщат… за още“ (Sometimes They Come Back… for More). Стив предсказва, че четвъртият и петият филм от поредицата ще се казват „Понякога те се завръщат… за вечеря“ (Sometimes They Come Back… for Dinner) и „Понякога те се завръщат… за много ниски цени“ (Sometimes They Come Back… for Low, Low Prices).

„За мен тези филми са като да се разхождам с тоалетна хартия, залепена на подметката — обяснява той. — Хората ми казват, че според тях са пълен боклук, а аз дори не знам, че са ги заснели!“

В повечето случаи не можел да направи нищо по въпроса. Все пак успял да надделее в един случай, когато „Ню Лайн Синема“ пуснали на екран „Човекът с косачката“ по Стивън Кинг (Stephen King’s Lawnmower Man), където главната роля изпълнявал Пиърс Броснан. Продуцентите имали и сценарий, озаглавен „Кибернетичен бог“ (Cyber God), и ударили с един куршум два заека, като включили няколко елемента от разказа на Кинг в „Кибернетичен бог“, но пуснали филма под заглавие „Човекът с косачката“ по Стивън Кинг.

Стив бил толкова ядосан как са злоупотребили с името и разказа му, че завел дело срещу „Ню Лайн“, за да премахнат името му и заглавието на разказа от филма и рекламните материали. Два отделни съдебни състава решили делото в негова полза, но „Ню Лайн“ отказали да променят заглавието на филма и първото издание на видеокасетата си останало с името на Стивън Кинг. Едва след като компанията била осъдена да му плаща по 10 000 долара на ден, плюс печалбата от приходите, името му било свалено.

Макар че „Човекът с косачката“ е краен пример, Кинг има шеговито обяснение защо толкова много от филмите по негови романи или разкази са се оказали провали: той го нарича „Проблемът с хотелските кърпи“. „Крадеш всички кърпи от стаята в хотела и се опитваш да ги натъпчеш в един куфар — обяснява Кинг. — Сядаш отгоре му, разместваш кърпите, но все не можеш да го затвориш, защото просто има прекалено много материал.“ Подобен е и проблемът с филмовите продуценти. „Те са като акулите от филмите на ужасите — нищо повече от машини за поглъщане, които откупуват правата върху книгите, а после проектите залежават на бюрото им, докато се чудят какво, по дяволите, да правят с тях.“

Макар че някой би предложил Кинг да намали броя на лошите филми, като не продава повече правата за филмиране на книгите си, той отказва: „Не мога да замразя всичко и да кажа, че не мога да поема поредния проект, а и какво ще стане, ако заявя, че даден екип не може да се справи, а се окаже, че всъщност биха заснели разкошен филм?“ Например неколцина души му казали, че прави голяма грешка, отстъпвайки на Франк Дарабонт правото да заснеме филм по новелата му „Рита Хейуърт и изкуплението Шоушанк“ (Rita Hayworth and Shawshank Redemption), камо ли пък да му го продаде само срещу хиляда долара. Дарабонт написал сценария за няколко епизода на телевизионния сериал „Разкази от криптата“ (Tales from the Crypt) и „Хрониките на младия Индиана Джоунс“ (The Young Indiana Jones Chronicles), а режисьорският му дебют бил „Жената в стаята“ (The Woman in the Room) — късометражен филм на компания „Долар Бейби“, който заснел по един от разказите на Кинг. „Мисля, че трябва да поемаш известни рискове, пък и не можеш да направиш сам всичко, защото няма да ти стигне нито животът, нито времето.“

Една от причините за решението на Стив да хвърли заровете била изгодната сделка, която сключил с продуцентската компания „Касъл Рок Ентъртейнмънт“, основана от актьора Роб Райнър и няколко холивудски шефове през 1987 г. Първото им сътрудничество било върху филма „Бъди до мен“. „Отстъпвам им правата много евтино, а в замяна искам правото да одобрявам сценария, режисьора и актьорите, както и властта да прекратя проекта във всеки момент, независимо от сумата, инвестирана в него — обяснява Стив. — В крайна сметка получава пет процента от приходите — още от първия долар. От всеки долар, получен от продажбата на билети, аз получавам пет цента. «Неизживени спомени» донесе двайсет милиона само в САЩ, а моят дял беше половин милион долара. От «Зеленият път» изкарах двайсет и пет милиона.“

Стив се научил да удря с юмрук по масата и по отношение на друг визуален носител: неговите снимки. „Ако забележа, че някой използва червен филтър и осветление изотдолу, докато ме снима, просто си излизам — казва той. — Какви ли не глупости измислят, за да ме направят страшен. Питам ги дали когато снимат някой чернокож писател, му носят диня и варел, на който да седне.“

Той не бил сърдит на всички кинотворци; все още имало един режисьор, с когото искал да работи, макар че изглежда трябвало първо звездите да се наредят в подходяща конфигурация.

„Стивън Спилбърг и аз се опитвахме да работим заедно три пъти — първо върху «Талисманът», след това върху «Полтъргайст» и накрая върху един оригинален сюжет — казва Кинг, но нещата така и не се получили. — Тук става дума за две силни творчески личности, а Спилбърг е адски креативен и ако не си бърз като мълния, той винаги е на две крачки пред теб.“ Стив признава, че по отношение на собствената си креативност е свикнал да става каквото каже. Цитира един надпис на плакет, окачен в гаража му, който гласи: „Ако не си куче водач, гледката никога не се променя“. „При нас двамата това бе основният проблем — кой да бъде кучето водач.“

 

 

За Стив и Таби, точно двадесет години след като получили новината, че животът им се е променил драстично с продажбата на „Кери“, всичко вървяло гладко и в семейството царяло спокойствие.

Петият роман на Таби — „Един срещу друг“ (One on One) бил публикуван през пролетта на 1993 г. Книгата била четвърта от поредицата й за Нодс Ридж и била наречена „съвременната «Спасителят в ръжта»“. Щом видяла, че съпругът й превключил на друга скорост и започнал да експериментира с различни жанрове, Таби получила вдъхновение и за собственото си творчество.

„Най-голямото влияние, което е оказал върху писането ми, е че ме научи да не си поставям граници, че аз единствена решавам какви са те — казва тя. — Научи ме също, че и обикновените неща имат място в литературата.“

Таби отново започнала да пише редовно, макар че изобщо не можела да се мери с плодовитостта на съпруга си: „Живея с човек, който пише много по-бързо от мен, затова си мисля, че съм много бавен писател.“ Стив продължавал както обикновено: „Кошмари и съновидения“ (Nightmares and Dreamscapes) — сборник от предимно публикувани вече разкази, включващ „С главата надолу“ (Head Down) и „Кадилакът на Долън“ (Dolan s Cadillac) бил публикуван през октомври 1993 г. Разказът „Петата четвъртина“ (The Fifth Quarter) също присъства в книгата и това е единственият публикуван разказ, написан от Кинг под псевдонима Джон Суидън, който се появил за първи път през 1972 г. в априлския брой на списание „Кавалер“.

 

 

През пролетта на 1993 г. Стив и останалите членове на „Рок Ботъм Римейндърс“ потеглили на десетдневно турне, включващо осем града по източното крайбрежие — от Провидънс до Маями. Таби също ги придружавала като фотограф на книгата, която щели да напишат съвместно за това преживяване: „Поверителни истории на средната възраст“. След неколкодневни репетиции в Бостън групата поела на път със стария автобус на Арета Франклин, а програмата им включвала „Глория“ (Gloria), изпята от Дейв Бари, Ейми Тан била вокалистка на „Водачът на глутницата“ (Leader of the Pack) и „Тези ботуши са направени за ходене“ (These Boots Are Made for Walkin), а Стив изпълнявал „Тийн ангел“ (Teen Angel) и „Бъди до мен“ (Stand by Me).

Макар че получили някаква представа още предишната година по време на двата концерта на „Римейндърс“ в Анахайм, едно от първите неща, които забелязали останалите автори музиканти, било колко различен е животът на Стив от техния.

„Независимо къде се намирахме и кое време беше, непрекъснато ни спираха, тормозеха ни и ни досаждаха, защото по една случайност с нас пътуваше Стивън Кинг — разказва Пиърсън. — Той няма и миг спокойствие в живота си, но пък умее чудесно да се справя със ситуацията.“

Бари се съгласява: „Той е изумително учтив, като се има предвид, че понякога хората стават много нахални. Чувал съм да обяснява на фенове, че не може да им даде автограф, защото в този ден не работи, а ако даде един автограф, ще трябва да разпише още четиристотин. Някои му влизат в положението, други — не. Понякога виждаш как му се сърдят, сякаш им е длъжник.“

Друг път феновете използвали останалите членове на „Римейндърс“, за да получат заветния автограф на Кинг. След изпълнението им в един филаделфийски клуб, наречен „Катманду“, всички се качили на автобуса за дългото пътуване до Атланта, където бил насрочен следващият концерт. Бари се качил последен и се появил тъкмо навреме, за да види огромната тълпа, обкръжила автобуса: всички стискали книги на Стивън Кинг. Стив вече бил в автобуса. Хората наобиколили Бари и го замолили да изкара Стив навън, за да разпише книгите им.

„Дръпнах им една реч, че току-що са го гледали как свири два часа, изтощен е, всички сме изтощени и ни чака дълго пътуване, така че, благодаря ви, че дойдохте, но сега го оставете на мира — разказва Бари. — Те ме гледаха и кимаха на всичко, което казвах, но щом млъкнах, отново ме замолиха да го измъкна от автобуса. Не бяха чули и една дума от казаното. Нито пък някой поиска моя автограф. Ал Купър каза, че ако автобусът катастрофира, заглавията ще гласят: «Загина Стивън Кинг и още 23-ма души».“

По-късно същата нощ, няколко часа след като оставили Филаделфия зад гърба си, автобусът спрял на място за почивка. „Всички се изсипахме да идем до тоалетна на някакъв паркинг за тирове в четири часа през нощта и когато излязохме след петнайсетина минути, пред автобуса ни бяха застанали четирима души, държащи по един екземпляр от «Сблъсък» — разказва Пиърсън. — Което означаваше, че служителите на бензиностанцията са се обадили на приятелите си, събудили са ги, те са се облекли, грабнали са своя екземпляр на книгата, дошли са с колите си до паркинга за десет минути и сега стоят и чакат автограф от Стивън в четири през нощта.“

Поведението на някои фенове в клубовете и концертните зали било не по-малко шантаво. На едно от изпълненията някакъв човек, който си мислел, че ще слуша истинска група, запалил цигара, но след малко си излязъл вбесен. „Някой до него беше достатъчно пиян да си помисли: «О, да!» и запали и своята запалка. Не след дълго се получи типичната за концерт на Боб Дилън атмосфера — казва Пиърсън. — Хиляда души люлееха запалките си насам-натам в чест на абсурдната ни група.“

Пет минути по-късно Пиърсън хвърлил поглед към публиката. „Пред Стив бе застанала една доста привлекателна 45-годишна жена, загубила ума и дума от обожание, вдигнала двете си ръце, сякаш го подканва да я прегърне — разказва Пиърсън. — И десетте й нокътя, които очевидно бяха пластмасови, горяха.

Тогава подвикнах към Дейв: «Не искам да ставам толкова известен.»“

Голдмарк първа си признава, че групата нямало да е същата без Кинг — и не само заради побърканите пиромани. „Той придаде по-голям мащаб на изявите — казва тя. — Направи ги по-различни и благодарение на него групата си спечели много слава и интереса на много хора.“

Но въпреки явната му видимост на сцената, за Стив групата била нещо като убежище. „Животът му е коренно различен от този на останалите, но полага големи усилия да бъде обикновен човек, да се вписва сред другите, да пътува в туристическа класа в самолета, вместо да си взема билет за първа — казва Голдмарк. — Почувствах, че това е много важно за него. Той не се делеше от групата и аз бях много впечатлена от това.“

В няколкото случая, когато на Стив и Таби им се наложило да напуснат турнето заради неотложни дела, макар и само за няколко часа, после съжалявали. Щом стигнали в Маями за Панаира на книгата, организиран от Американската асоциация на книжарите, тя и Стив отседнали в различен хотел от онзи, в който се настанила групата. „Връщайки се назад, смятам, че беше грешка — казва Таби. — Щом пристигнахме на панаира, Стив вече не беше член на групата, а «Обществената фигура Стивън Кинг», златистожълтият бръмбар. От глупавата кучка, която се хвърли в лимузината и заяви, че е влюбена в ума му до вечерята в ресторант, дотолкова претъпкан от издатели, че все едно бяхме в Ню Йорк, ми се струваше, че турнето никога не се е случвало.“

Като фотограф на групата Таби също смятала, че турнето е добре дошъл отдих от живота им на обществени фигури. „След първия ден всички забравихме, че тя ни снима — казва Голдмарк. — Вече я познавахме от първата година и беше много по-разумно тя да ни е фотограф, отколкото да вземем с нас някакъв непознат с фотоапарат. Цялото преживяване бе толкова забавно, сякаш бяхме на някакъв странен и прекрасен летен лагер.“

След приключването на турнето в Маями, всички се споразумели, че ще се събират поне веднъж годишно за изпълнение на Панаира на книгата.

 

 

„Безсъние“ (Insomnia) била публикувана през април 1994 г. Книгата разказва за вдовец, страдащ от тежка форма на безсъние. Не след дълго лишаването му от сън става толкова сериозно, че започва да му се струва, че халюцинира — поне отначало. Главният герой Ралф Робъртс обаче бавно осъзнава истината и повежда битка с шайка свръхестествени демони, поставили си за цел да превземат със сила градчето Дери и жителите му. Ако съдим по обема на книгата (832 страници), съпоставена със сравнително анемичната дължина на „Играта на Джералд“ (331 страници) и „Долорес“ (305 страници), изглежда Кинг отново плувал в свои води.

Макар че „Безсъние“ спадала към категорията на обичайните за Стив книги на ужасите, той продължавал да завоюва нови територии. С излизането на „Безсъние“ някои критици автоматично категоризирали „Играта на Джералд“ и „Долорес“ като експериментални произведения в дългогодишното творчество на Кинг, а най-новият му роман само доказвал, че все още е окопан в нишата на ужасите и ще си остане там до публикуването на последната си книга. Кинг отхвърлил тази теория като безпочвена: „Убеден съм, че бих могъл да си живея охолно цял живот, като просто си остана Стивън Кинг. Но ако трябва да правя само това, по-добре изобщо да не пиша.“

През годините Кинг периодично страдал от пристъпи на безсъние. Моментът „Какво би станало, ако…“, в който му хрумнала идеята за тази книга, дошъл по време на един особено тежък период от безсънни нощи, а писането й само влошило състоянието му: „Докато я пишех, почти не съм спал.“

Но романът за малко да не види бял свят. След като прекарал четири месеца в писане и нахвърлил около 550 страници от ръкописа, той внезапно решил, че книгата не става за публикуване.

Стив от дълго време изповядва теорията, че в своите произведения просто открива истории, които си съществуват, като ги откопава от земята възможно по-непокътнати. „Всъщност смятам, че историите са намерени вещи и че сюжетът в общи линии се разказва от само себе си — заявява той. — Когато работя върху идея, виждам в съзнанието си готовата книга. По някакъв начин тя вече съществува. Аз не толкова я създавам, колкото я изкопавам, както бихте изкопали артефакт от пясъка. Номерът е да го извадите в такова състояние, че да става за употреба, без да го счупите. Е, винаги отчупвате по нещо (имам предвид, че артефактът никога не е цял), но ако много внимавате и имате късмет, ще извадите по-голямата част от него.“

Той толкова дълбоко вярва в тази теория, че се ядосва, ако някой заяви, че сътворява своите сюжети и персонажи от нищото. „Всъщност, когато усещам, че творя, ми се струва, че се справям ужасно — казва Стив. — Не се чувствам като писател или творец, а по-скоро като археолог, който изравя находки с голяма предпазливост, почиства ги и се вглежда в резбите по тях.“

В този смисъл „Безсъние“ му приличала на нещо, което е създал собственоръчно. И никак не бил доволен. „Ако се вземе парче по парче и глава по глава, книгата е добра — казва той. — Но просто не успях да я изровя непокътната. Счупи се. Понякога се връщам към нея и си мисля, че мога да я поправя, но после си спомням, че не мога заради нещо в историята.“

Оставил ръкописа настрани за известно време и един ден, година по-късно, се захванал отново с него и го завършил на един дъх. Когато книгата излязла, той предприел рекламна обиколка из страната на своя „Харли Дейвидсън Херитидж Софтейл“, като по пътя спирал само в независими книжарници, за да дава автографи. „Безсъние“ останала 14 седмици в списъка с бестселърите на „Пъблишърс Уийкли“, а в „Буклист“ я определили като „разкошна“.

Въпреки близо двайсетгодишния си успех и публикуваните десетки книги, Стив все още се изправя пред прегради, които си издига сам: „Много пъти за мен истинската бариера, която ми пречи да се заема с работата си (да седна пред пишещата машина или компютъра), се появява още преди да стигна дотам.“ Често му се случват дни, в които не е сигурен дали може да пише — и това твърди човек, който е вманиачен по писането и който вече много пъти е повдигал темата за оттеглянето си от писателското поприще. „Имам много такива дни. Всъщност е много смешно — хората си мислят, че като съм Стивън Кинг, не ми се случват подобни работи.“ Обикновено колебанията го спохождат, когато знае, че му предстои да напише трудна сцена, но както мнозина други писатели, веднъж, щом седне пред бюрото и постави пръсти върху клавиатурата, веднага отново се потапя в историята.

 

 

На 8 май 1994 г. „Сблъсък“ дебютирал като минисериал в четири части по Ей Би Си.

„“Сблъсък" е най-важният ми филмов проект, с който съм се захващал — казва Кинг. — Беше мащабно начинание и вложих в него повече труд от написването на които и да са две-три книги от творчеството ми."

Когато Стив се заел да напише сценарий по книгата си, първоначално възнамерявал филмът да бъде за киноразпространение. Но колкото и да се опитвал, не можел да съкрати достатъчно сюжета, затова заедно с режисьора Джордж Ромеро решили да го превърнат в два отделни филма, преди да предадат щафетата на друг сценарист, но тогава Ей Би Си предложили на Стив да превърнат проекта в минисериал.

Щом сценарият бил финализиран (определили времетраенето на минисериала на шест часа), Стив нарушил традицията си да не участва в проекта, когато продавал филмовите права върху книгите си, и през повечето от 125-те снимачни дни на „Сблъсък“ бил неизменно на снимачната площадка в качеството си на един от изпълнителните продуценти. Нямало начин да пропусне такова начинание — все пак това била неговата рожба.

„Най-вече се грижех да правят онова, което трябваше да правят“, казва той, но от време на време улавял по някоя грешка, която малцина други биха усетили. По време на сцена, в която Рей Уолстън, Гари Синийз и Корин Немец разговарят на верандата на Уолстън, Немец, който изпълнява ролята на Харолд, иска да отидат в Стовингтън, но Синийз, в ролята на Стю Редман, казва, че няма нужда, защото всичките му жители са мъртви.

Репликата на Немец в сценария била „Да кажем, че съм Мисури“. След три дубъла Кинг прекъснал актьорите и помолил Немец да повтори репликата. Немец посочил сценария, в който пишело „Аз съм Мисури“, но се оказало, че това е печатна грешка.

„В случая репликата е «Да кажем, че съм от Мисури», в смисъл, «Покажи ми» — обяснил Кинг. — В този случай не ставаше въпрос за глупав актьор, а за актьор, който толкова благоговее пред сценария, че не иска да промени нито дума.“ Почти незабелязан на снимачната площадка останал синът на Стив, Джо, който се присъединил към екипа като асистент на продукция, след като прекъснал за един семестър обучението си в колежа. Стив пък решил да се появи в минисериала в епизодичната роля на Теди Вейзък, който докарва Надин и служи като граничен патрул.

„Най-сетне се снимам в роля, която не е на пълен кретен и селяндур — казва той. — Още от «Шоу на ужаса» започнаха да ми дават все едни и същи роли. Изиграл съм цял куп тъпи селяндури в актьорската си кариера.“

 

 

Същата есен в киносалоните се появил и „Изкуплението Шоушанк“, получил възторжени отзиви от критиците — дори и от онези, които дотогава автоматично оплювали филм или книга само защото името на Кинг присъствало в проекта.

Всъщност „Шоушанк“ се откроил просто защото повечето кинозрители нямали представа, че Стив е написал разказа, по който е заснет филмът. Не било тайна, че повечето от предишните филми по негови произведения се оказали провали. Но дори хора, които и с подкуп не можеш да вкараш в някое кино, за да гледат филм по Стивън Кинг (или да прочетат някоя негова книга), страшно харесали филма и влачели и приятелите си да го гледат.

Пример: Един ден Стив пазарувал в бакалия в Сарасота, когато към него се приближила жена и му казала, че се радва да се запознае с него, макар и да не е чела книгите му, нито е гледала филми по тях, защото не харесва ужасите. Той я запитал какво харесва в такъв случай, а тя му изброила няколко филма, между които бил и „Изкуплението Шоушанк“.

„Той е по мой разказ“, казал й Стив.

„Невъзможно“, отвърнала тя.

„Да, така е.“

„Невъзможно!“

Стив се извинил, защото вече били на касата и трябвало да плати покупките си.

Не толкова разгласена из медиите, но много по-обсъждана в литературните нюйоркски кръгове била появата на разказ, подписан от Стивън Кинг в „Ню Йоркър“. „Човекът с черния костюм“ (The Man in the Black Suit), публикуван в броя от 31 октомври 1994 г., бил втората поява на Кинг в списанието. Дали той се е отдал на нова, по-литературна игра? Или границите между елитарна и масова литература са започнали да се размиват?

Стив от време на време показвал разказите си на Чък Верил, дългогодишния си редактор, за да ги има предвид за бъдещи сборници с разкази. Верил решил, че един-два от тях, които не били свързани със свръхестественото, може би ще паснат идеално на списание като „Ню Йоркър“. Изпратил ги на Чип Макграт, тогавашния редактор на художествената литература за списанието, който му казал, че предпочита някой от типичните за Кинг разкази. Верил му изпратил „Човекът с черния костюм“ и списанието го публикувало в броя си за Хелоуин. Реакцията на Стив била противоречива: „Не искам да хапя ръката, която ме храни, и съм ти благодарен за рекламата, но все още се чувствам малко като проститутка, поставена начело на парада в Националния ден на курвата.“

И все пак много по-трудно му било да пише разказите, които се отклонявали от утъпкания му път в жанра на ужасите. „Все едно отново се уча да мисля — споделя той. — На този етап писането за неща, които нямат нищо общо със свръхестественото, е все едно да се уча да говоря след прекаран инфаркт.“