Марио Пузо
Четвъртият К (19)

Глава XIX

В ранната майска сутрин преди срещата с президента, Хелън Дюпре излезе да пробяга петте си мили, за да се разтовари психически. Разбираше, че не само правителството, но и тя самата се намира на много опасен кръстопът.

Приятно й беше, че в този момент Кенеди и първите членове на кабинета я смятаха за героиня, заради отказа й да подпише петицията за отстраняването на Кенеди — макар че това тяхно отношение се основаваше на презираното от нея понятие за мъжка чест.

Съществуваха редица опасни проблеми. Какво всъщност бе направил Клий? Възможно ли бе да е могъл да предотврати експлозията на атомната бомба? И дали е позволил да избухне, защото е знаел, че това ще спаси президента? Можеше да повярва такова нещо за Клий, но не и за Франсис Кенеди. И нима всичко не е било направено със съгласието на Кенеди?

И още. И още. У Кенеди се чувстваше вече нещо заплашително. Ясно бе, че ще се опита да се сдобие с послушен Конгрес, който да се подчинява на волята му. И какво би го накарал да направи? Явно бе, че Кенеди се готви да настоява за обвинения по РИКО срещу всички влиятелни членове на Сократовия клуб. Което би било изключително опасно упражняване на власт. Щеше ли да се откаже от всички демократични и етични принципи, за да прокара идеята си за една по-добра Америка? Кенеди се опитваше да защити Клий, а Одблъд Грей се противопоставяше на това. Хелън Дюпре се боеше от настъпилия раздор. Щабът на президента съществува, за да служи на президента. Вицепрезидентът трябва да върви след президента. Трябва. Освен ако не си подаде оставката. А какъв ужасен удар би било това за Кенеди. И край на политическата й кариера. Би станала най-голямата изменница. А горкият Франсис, какво ще направи с Ябрил?

Защото й бе ясно, че Кенеди би могъл да стане толкова безмилостен, колкото и противниците му: Конгресът, Сократовият клуб, Ябрил. О, Франсис би могъл да унищожи всички — нещастията в живота му бяха деформирали съзнанието му безвъзвратно.

Усети вадичка пот по гърба си, мускулите на бедрата я боляха, а й се искаше да тича безкрай и изобщо да не се връща в Белия дом.

 

 

Доктор Зед Анакони се боеше да се срещне с президента Кенеди и помощниците му. Дразнеше се леко, че трябва да говори за наука и да я свързва с политически и социологически цели. Никога нямаше да се съгласи да стане съветник на президента по въпросите на медицината, ако не бе убеден, че това е единственият начин да осигури необходимото финансиране на любимия си Национален институт за мозъчни изследвания.

Когато контактуваше пряко с Франсис Кенеди, бе добре. Президентът бе умен и имаше нюх към науката, макар вестникарските твърдения, че бил могъл да стане голям учен, да бяха пълна нелепица. Но Кенеди несъмнено разбираше деликатната стойност на научните изследвания и че даже най-невероятните теории биха могли да дадат почти чудотворни резултати. Проблемът не бе у Кенеди. Проблемът бе в сътрудниците му. Конгреса и всички цербери на бюрокрацията. И в ЦРУ и ФБР — които постоянно си навираха носовете в работата му.

Преди да почне да работи във Вашингтон, доктор Анакони не бе напълно наясно каква ужасна пропаст дели науката от обществото като цяло. Скандално бе, че докато човешкият мозък е направил такъв огромен скок напред в точните науки, политическите и обществените дисциплини си оставаха почти непроменени.

Смяташе за невероятно, че човечеството все още се готви за война при огромни разходи и без никаква полза. Че отделните хора все още се избиват един друг, след като има медицински методи за разсейване на склонността за убийство у човека. Смяташе за недостойно, че генетичната наука е нападана от политиците и средствата за информация, внушаващи, че експериментите в биологията накърняват всичко свято у човека. Особено след като е очебийно, че човешкият род в сегашния си вид е обречен.

Доктор Анакони бе уведомен за какво ще бъде заседанието. Все още съществуваха известни съмнения дали избухването на атомната бомба е било част от терористически заговор за дестабилизиране на американското влияние в света, т.е. дали има някаква връзка между двамата млади асистенти по физика, Грес и Тибът, и лидера на терористите Ябрил. Щяха да го питат дали да използуват мозъчния детектор „Пет“ при разпита на арестуваните за установяване на истината.

Което го ядосваше. Защо не бяха го попитали дали да приложат детектора „Пет“, преди да избухне атомната бомба? Кристиан Клий твърдеше, че бил изцяло зает с кризата, породена от отвличането на самолета, и че бомбената заплаха не му се била струвала толкова сериозна. Смехотворни доводи. А президентът Кенеди бил отхвърлил молбата на Клий за използуване на мозъчния детектор от хуманни съображения. Да, ако двамата млади мъже бяха невинни и получеха мозъчни увреждания по време на тестирането, би било нехуманно. Но Анакони знаеше, че това бяха хватки на политик, който си прикрива задника. Запознал бе подробно Кенеди с начина на действие и Кенеди разбираше, че детекторът е почти напълно безопасен и би заставил разпитвания да каже истината. Можеха да определят местонахождението на бомбата и да я обезвредят. Щяха да имат време.

Жалко бе, най-меко казано, че толкова много хора бяха убити или ранени. Но Анакони изпитваше скрито възхищение към двамата млади учени. Искаше му се да има тяхната смелост, защото те бяха защитили на дело своята позиция, безумна наистина, но все пак позиция. Че ако хората като цяло стават все по-знаещи, то вероятността отделни индивиди да причинят атомна катастрофа нараства. Вярно бе и че алчността на отделния предприемач или мегаломанията на някой политически лидер могат да направят същото. Но тия двама хлапаци явно бяха мислили за обществения контрол, а не за научния. Мислили са за обуздаване на науката, да спрат хода й напред. Истинският отговор, разбира се, е да се промени генетичната структура на човека, така че насилието да стане невъзможно. Да се поставят спирачки на гените и на мозъка, така както се слагат спирачки на локомотив. Толкова бе просто.

Докато чакаше появяването на президента в заседателната зала на Белия дом, Анакони остана безучастен към другите и се зачете в купчината записки и статии. Считаше се винаги за противник на помощниците на президента. Кристиан Клий държеше под око Националния институт за мозъчни изследвания и от време на време лепваше „строго секретно“ върху изследванията му. Анакони не бе съгласен с това и прилагаше отвличаща тактика, когато можеше. Често се изненадваше, че Клий е способен да го надхитря при такива случаи. Другите членове на екипа, Юджийн Дази, Одблъд Грей и Артър Уикс, имаха елементарни познания в науката и се занимаваха с относително маловажните въпроси на социологията и държавническото изкуство.

Забеляза, че вицепрезидентката Хелън Дюпре е също тук, както и Теодор Тапи, шефът на ЦРУ. Винаги го бе учудвало, че вицепрезидент на Съединените щати е жена. Имаше чувството, че науката изисква противното. При изследванията на мозъка постоянно му се струваше, че един ден ще попадне на някакво съществено различие между мозъците на мъжете и жените, и се развеселяваше, че не го открива. Развеселяваше се, защото, ако откриеше несъответствие, всичко общоприето щеше да отиде по дяволите.

Винаги бе считал Теодор Тапи за неандерталец. Затънал в безсмислени интриги, за да постигне нищожно предимство във външната политика над ближните си. В последна сметка абсолютно безсмислено начинание.

Доктор Анакони извади от чантата си няколко вестника. Имаше една интересна статия за предполагаемата частица, наречена тахион. Помисли си, че никой от присъстващите в стаята не е чувал тази дума. Макар да беше специалист в областта на мозъчните изследвания, доктор Анакони имаше огромни познания във всички точни науки.

Зачете се в статията за тахионите. Наистина ли съществуваха тахиони? Физиците спореха по този въпрос от двадесет години. Тахионите, ако ги имаше, биха разбили теорията на Айнщайн, нали се предполага, че се движат по-бързо от светлината, което според Айнщайн е невъзможно. Разбира се, налице бе извинението, че тахионите се били движили по-бързо от светлината открай време, но какво, по дяволите, означаваше това? Пък и масата им била отрицателна. Което по принцип е невъзможно. Но невъзможното в действителността може да бъде реално в тайнствения свят на математиката. И тогава какво може да се случи? Кой знае? Кой се интересува? Сигурно никой от присъстващите в стаята, където се бяха събрали част от най-могъщите хора на планетата. Каква ирония! Тахионите биха могли да променят човешкия живот повече, отколкото тези хора можеха да си представят.

Най-после президентът влезе и всички станаха. Доктор Анакони прибра вестниците си. Може би заседанието ще му хареса, ако бъде нащрек и брои примигванията на присъстващите. Изследванията показваха, че примигването с очи може да издаде дали човек лъже, или не. А щеше да има доста примигвания.

 

 

Франсис Кенеди се появи на заседанието с прост памучен панталон и бяла риза, върху която бе сложил син кашмирен пуловер без ръкави; доброто му настроение бе необичайно за човек, сполетян от толкова много неприятности.

Президентът поздрави всички и съобщи:

— С нас днес е доктор Анакони, за да ни помогне да решим проблема дали терористът Ябрил е бил свързан по някакъв начин с избухването на атомната бомба. А също да отговорим на обвиненията, направени в пресата и по телевизията, че ние, правителството, сме могли да открием бомбата, преди да избухне.

Хелън Дюпре почувства, че е длъжна да попита:

— Господин президент, в речта си пред Конгреса вие казахте, че Ябрил е участник в конспирацията с атомната бомба. Бяхте категоричен. Основаваше ли се това на твърди доказателства?

Кенеди бе подготвен за такъв въпрос и отговори с премерено спокойствие:

— Убеден бях в това тогава, убеден съм и сега.

— Но какви са твърдите доказателства? — настоя Одблъд Грей.

Кенеди погледна към Клий за момент, преди да се обърне към Анакони и да избухне в добронамерен смях:

— Затова сме се събрали тук. Да ги открием. Доктор Анакони, какво мислите по този въпрос? Може би вие ще ни помогнете. Много ви моля, престанете да записвате тайните на вселената в бележника си. Открили сте достатъчно много, за да ни вкарате в беля.

Доктор Анакони си драскаше математически уравнения в бележника. Разбра, че това бе упрек под маската на комплимент.

— Аз все още не мога да разбера защо не подписахте заповедта за прилагане на мозъчния детектор, преди да избухне ядреното устройство — отвърна той. — Вече бяхте задържали двамата младежи. Имахте право съгласно Закона за контрол върху атомните оръжия.

— Точно по това време — намеси се бързо Кристиан — бяхме заети с нещо, което според нас бе далеч по-важно, ако си спомняте. Смятах, че може да се изчака още един ден. Грес и Тибът заявиха, че са невинни, а ние имахме достатъчно доказателства само за да ги задържим. Нямахме достатъчно улики да ги подведем под отговорност. После бащата на Тибът бе предупреден и сега цяла глутница от скъпо платени адвокати ни заплашва, че ще ни създаде неприятности. Така че решихме да изчакаме, докато другата криза отмине, и евентуално да се сдобием с малко повече доказателства.

— Кристиан, имаш ли някаква представа как е бил предупреден Тибът-старши? — попита вицепрезидентката Хелън Дюпре.

— В момента проверяваме архивите на всички телефонни компании в Бостън, за да открием източника на повикванията, приети от Тибът-старши — отговори Кристиан. — Засега без успех.

Шефът на ЦРУ Теодор Тапи се обади:

— Със съвременна апаратура като вашата, би трябвало да успеете.

— Хелън, отклоняваш се — намеси се Кенеди. — Нека се придържаме към главното. Доктор Анакони, да отговоря на вашия въпрос. Кристиан се опитва да поеме известна част от натиска върху мене. Нали точно затова всеки президент има щаб от сътрудници. Но решението да не се прилага мозъчната проба взех аз. Според протоколите от опитите има известна опасност от увреждане на мозъка, а не исках да рискувам. Двамата младежи отрекоха всичко, а нямаше доказателства, че бомбата съществува, освен предупредителното писмо. Подложени сме на циничните нападки на средствата за информация, подкрепяни от членове на Конгреса. Искам да задам един недвусмислен въпрос: изключваме ли всякакво споразумение между Ябрил и асистентите Тибът и Грес, като поставяме мозъчния детектор и на тримата? Ще реши ли това проблема?

— Да! — решително отговори доктор Анакони. — Но сега обстоятелствата са различни. Прилагате Закона за контрол върху атомните оръжия, за да събирате доказателства при един криминален процес, а не за да откриете местонахождението на ядрено устройство. Законът не предвижда употребата на детектора при такива обстоятелства.

— Освен това — добави Дази, — при наличието на правна защита изобщо не можем да се доберем до тях.

Президентът Кенеди му се усмихна хладно.

— Докторе — продължи той, — ние все още разполагаме с Ябрил. Искам Ябрил да бъде подложен на мозъчната проба. Да му се задава следният въпрос: Имало ли е заговор? И дали експлозията на атомната бомба е част от неговия план? Така, ако отговорът е положителен, изводите са много дълбоки. Може все още да съществува конспирация. И тя може да обхваща много повече от трагедията в Ню Йорк. Останалите членове на Първата стотня могат да поставят други ядрени устройства. Разбирате ли ме сега?

— Господин президент, смятате ли, че наистина съществува подобна вероятност? — попита доктор Анакони.

— Трябва да премахнем всякакво съмнение — отговори Кенеди. — Ще наредя медицинският разпит да бъде в съгласие със Закона за контрол върху атомните оръжия.

— Това ще вдигне огромен шум — обади се Артър Уикс. — Ще ни обвинят, че правим лоботомия.

— А не правим ли? — попита сухо Юджийн Дази.

Доктор Анакони изведнъж се разгневи толкова, колкото можеше да си позволи някой в присъствието на президента на Съединените щати.

— Това не е лоботомия — рече той. — Това е наблюдение на мозъка с химическа интервенция. Пациентът е съвсем същият, след като се приключи с разпита.

— Освен ако няма малка грешка — подхвърли Дази.

Обади се секретарят по въпросите за печата, Матю Гладис:

— Господин президент, изходът от теста ще определи какво съобщение да направим. Трябва да бъдем много внимателни. Ако тестът докаже, че е съществувала конспирация, свързваща Ябрил, Грес и Тибът, ние ще бъдем чисти. Ако пробата не докаже никакво споразумение между тях, вие ще трябва доста да обяснявате.

— Да минем нататък — рязко каза Кенеди.

Юджийн Дази започна да чете от бележника пред себе си:

— Конгресът иска да изправи Кристиан пред една от анкетните комисии. Сенаторът Ламбертино и конгресменът Джинц искат да го разпитат. Твърдят, а и са разпространили по всички медии, че министърът на правосъдието Кристиан Клий е в основата на всички нечисти деяния напоследък.

— Позовете се на неприкосновеността на изпълнителните органи — нареди Кенеди. — Аз, като президент, му забранявам да се явява пред която и да е комисия на Конгреса.

Отегченият от политическите разисквания доктор Анакони подхвърли шеговито:

— Кристиан, защо не се подложиш доброволно на мозъчния тест? Можеш да докажеш невинността си по безспорен начин. И да потвърдиш етичността на метода.

— Докторе — отговори Кристиан, — не ме е грижа да доказвам невинността си, както сам я нарече. Невинността е именно това, което твоята наука никога няма да може да установи. И не ме е грижа за етичността на мозъчната проба, която ще установява честността на някого. Ние не говорим сега за невинност или етика. Говорим за употребата на властта с цел подобряване функционирането на обществото. Още една област, в която твоите науки са безполезни. Както често си ми казвал, не се бъркай в нещо, в което не си специалист. Така че ходи се шибай!

На такива заседания рядко се допускаше емоциите да вземат връх. Още по-рядко се употребяваха нецензурни изрази, когато на заседанията присъстваше вицепрезидентката Хелън Дюпре, и то не защото вицепрезидентката бе предвзета жена. И все пак всички присъстващи в заседателната зала бяха изненадани от избухването на Кристиан Клий.

Доктор Анакони се слиса. Просто бе се пошегувал малко. Харесваше Клий, както мнозина други го харесваха. Клий бе възпитан и образован човек и изглеждаше по-интелигентен от повечето адвокати. Доктор Анакони като изтъкнат учен се гордееше с познанията си по практически всичко във вселената. Но сега изпита жалката и дребна човешка уязвимост от нанесената му обида. И без да се замисля, отвърна:

— Господин Клий, вие бяхте някога в ЦРУ. Върху централната сграда на ЦРУ има мраморна табелка с надпис: „Опознай истината и истината ще те направи свободен!“.

Кристиан бе възвърнал доброто си настроение.

— Не съм го писал аз — отговори той. — И не му вярвам.

Доктор Анакони също се бе съвзел. И бе започнал да прави разбор. Защо получи такъв яростен отговор на шеговития си въпрос? Имаше ли министърът на правосъдието, най-високопоставеният юрист в страната, какво да крие? Страшно му се прииска да постави този човек на масата с пробата.

Франсис Кенеди бе наблюдавал разигралата се сцена с мрачен поглед, но все пак с интерес.

— Зед — меко каза той, — когато усъвършенстваш мозъчния тест с детектора на лъжата, така че да бъде прилаган без странични ефекти, може би ще се наложи да го сложим настрана. Нито един политик в страната не би се примирил с него.

— Всичко това няма никаква връзка с въпроса — прекъсна го доктор Анакони. — Методът е създаден. Науката започна да изследва човешкия мозък. Никога не ще спрете един процес, след като веднъж е започнал. Лудитите са доказателство за това, когато се опитаха да спрат Индустриалната революция. Не можете да забраните употребата на барута, както научиха и японците, когато забраниха огнестрелните оръжия в продължение на стотици години и бяха смазани от западния свят. След като веднъж атомът бе открит, никой не можа да спре появата на бомбата. Мозъчният тест с детектора на лъжата няма да изчезне, уверявам ви всички в това.

— Той нарушава Конституцията — възрази Клий.

— Може би трябва да променим Конституцията — оживи се Кенеди.

— Ако журналистите чуят тия приказки, веднага ще ни изхвърлят от града! — възкликна Матю Гладис с ужас.

— Твоята работа е да информираш обществеността за това, което сме дискутирали, по подходящ начин и в подходящия момент. Запомни това. Американският народ ще реши. Съгласно Конституцията. Е, мисля, че отговорът на всичките ни проблеми е да предприемем контраатака. Кристиан, побързай с делото срещу Бърт Одик съгласно законите РИКО. Компанията му ще бъде обвинена в престъпен заговор със султаната Шерхабен за измама на американската общественост, чрез създаване на недостиг от нефт и покачване на цените. Това като първо.

Обърна се към Одблъд Грей и продължи:

— Натрийте носовете на ония от Конгреса, като пуснете новината, че новата Федерална комисия по съобщенията ще откаже правото на излъчване на основните телевизионни мрежи, когато се явят за подновяване. А новото законодателство ще упражнява контрол върху всички значителни сделки, сключвани от Уолстрийт и големите банки. Ще ги накараме да се поизпотят, Ото.

Хелън Дюпре знаеше, че има пълното право да не се съгласява на закритите заседания, макар че публично бе длъжна да подкрепя президента. Въпреки това се поколеба, преди да се намеси предпазливо:

— Не смятате ли, че си създаваме прекалено много неприятели наведнъж? Няма ли да бъде по-добре да изчакаме, докато ни преизберат за втори мандат? Ако наистина следващият Конгрес бъде по-благоразположен към нашата политика, защо да се бием със сегашния Конгрес? Защо да настройваме едрия бизнес срещу нас, след като не сме в най-доброто си състояние?

— Не можем да чакаме — отговори Кенеди. — Ще ни атакуват, каквото и да направим. Ще продължат с опитите си да предотвратят преизбирането ми, както и избирането на удобен за мене Конгрес, колкото и да сме отстъпчиви. Като ги атакуваме, ще ги накараме да се позамислят. Не можем да ги оставим да си я карат, като че ли няма за какво да ги е грижа на тоя свят.

Всички мълчаха. Кенеди се изправи и се обърна към помощниците си:

— Можете ли да разработите подробностите и да изготвите необходимите паметни записки.

Тогава Артър Уикс повдигна въпроса за вдъхновяваната от Конгреса кампания в медиите срещу президента Кенеди, кампания с подчертано внимание към количеството хора и средства, отделяни за охраната му. Уикс обясни:

— Основното в техните нападки е да ви изкарат като някакъв Цезар, а охраната ви — като някаква императорска дворцова гвардия. За широката публика десет хиляди души и сто милиона долара за охраната само на един човек, пък бил той и президентът на Съединените щати, изглежда твърде много. Това ни представя в лоша светлина пред обществеността.

Всички утихнаха. Споменът за убийствата на хора от семейството на Кенеди придаваше особено деликатно значение на този въпрос. Освен това всички бяха толкова близки с Кенеди, че усещаха състоянието на физически страх, в което беше изпаднал президентът. Затова бяха изненадани, когато той се обърна към министъра на правосъдието и съобщи:

— В този случай мисля, че критикуващите ни са прави. Кристиан, зная, че ти дадох право на вето върху всякакви промени в охраната, но какво ще кажеш, ако обявим, че ще съкратим наполовина отделението на Службата за охрана, отговарящо за Белия дом. И средствата за финансиране също наполовина. Кристиан, искам да не използуваш правото си на вето по това решение.

Кристиан се засмя и отвърна:

— Може би съм бил прекалено ентусиазиран, господин президент. Няма да налагам правото си на вето, което вие винаги можете да забраните. — Всички се засмяха.

Но Гладис изглеждаше малко неспокоен при тази лесна на вид победа.

— Господин министър на правосъдието, не можете просто да заявите, че ще го направите, и да не го направите. Конгресът ще разгледа целия ни бюджет и всички отпускани суми — настоя той.

— Добре, — успокои го Кристиан. — Но когато давате информация за пресата, не забравяйте да подчертаете, че това е било решено, въпреки острите ми възражения, и го направете да изглежда така, като че ли президентът се е огънал под натиска на Конгреса.

— Благодаря на всички. Закривам заседанието — обяви Кенеди.

 

 

Началникът на Военния отдел при Белия дом, армейският полковник от запаса Хенри Кану бе най-бодрият и уравновесен човек в администрацията. Бодър бе, защото според него заемаше най-хубавия пост в страната. Не бе подчинен на никого, освен на президента на Съединените щати и отговаряше за секретните фондове на президента, отпускани на Пентагона, които не бяха предмет на финансова проверка, освен от него самия и президента. Освен това бе и прецизен администратор: не вземаше политически решения, дори не трябваше да дава съвети. Грижеше се за всички самолети, хеликоптери и лимузини за президента и екипа му. Отпускаше необходимите суми за строежа и поддръжката на ползуваните от Белия дом сгради, определяни като секретни. Отговаряше за „футболната топка“ — административния офицер, който съхраняваше чантата с кодовете на атомните заряди за президента. Когато президентът имаше нужда от пари за нещо, за което не искаше да се знае в Конгреса или от медиите, Хенри Кану отпускаше средства от секретния фонд и поставяше върху финансовите документи клеймото за най-строга секретност.

И така, когато в късния майски следобед министърът на правосъдието Клий влезе в кабинета му, Хенри Кану го приветства топло. И преди бяха имали общи задачи, а още в първите дни от встъпването си в длъжност президентът го бе инструктирал, че министърът на правосъдието може да получава каквото поиска от секретния фонд. При първите няколко случая Кану се бе консултирал с президента, но след това вече не го правеше.

— Кристиан — весело каза той, — какво търсиш — пари или информация?

— И двете — отвърна Кристиан. — Първо парите. Ще обещаем публично, че ще съкратим петдесет на сто от отдела на Тайната служба и ще намалим бюджета за охраната. Трябва да извърша формалностите. Ще бъде прехвърляне по документи, нищо няма да се промени. Но не искам Конгресът да надуши нещо за средствата. Така че твоят отдел ще измъкне парите от бюджета на Пентагона. После удари печата за най-строга секретност.

— Господи — възкликна Кану. — Това са много пари. Мога да го направя, но не за много дълго.

— Само до изборите през ноември — успокои го Кристиан. — После или ще си вдигнем чуковете, или ще бъдем много силни, така че няма да ни пука от Конгреса. Но засега трябва да сме примерни.

— Ясно — каза Кану.

— А сега — информацията — продължи Кристиан. — Въртял ли се е насам напоследък някой от комисиите на Конгреса?

— О, разбира се — отвърна Кану. — Повече от обикновено. Все искат да разберат колко хеликоптера има президентът, колко лимузини, колко големи самолети, ей такива глупости. Опитват се да разберат какво прави изпълнителната власт. Ако само знаят колко много наистина имаме, направо ще се замаят.

— Кой конгресмен по-точно? — попита Кристиан.

— Джинц — отговори Кану. — Той има един административен помощник, Сал Тройка, умно копеленце. Казва, че само искал да знае колко хеликоптера имаме, а аз му отговарям, че са три. Той казва: „Аз научих, че имате петнайсет“, а аз се чудя: „За какво, по дяволите, са му на Белия дом петнайсет?“. Но почти беше отгатнал — ние имаме шестнайсет.

— За какво, по дяволите, са ни шестнайсет? — учуди се Клий.

— Хеликоптерите постоянно се развалят — обясни Кану. — Ако президентът ми поиска хеликоптер, какво да му кажа, че няма, защото са на ремонт ли? А освен това някои хора от екипа постоянно искат хеликоптер. Ти не си толкова зле, Кристиан, но Тапи от ЦРУ и Уикс наистина прекарват доста време във въздуха. Също и Дази, не знам по какви причини.

— Не ти и трябва да знаеш — каза Кристиан. — От тебе искам справки за всеки копой от Конгреса, който се опита да научи какво е материалното осигуряване на президентската дейност. Има значение за сигурността. Докладни записки до мене и най-строга секретност.

— Дадено — весело каза Кану. — А винаги, когато ти потрябва да се свърши някоя работа в личната ти резиденция, можем да вземем от същия фонд.

— Благодаря — отвърна Кристиан, — имам си пари за това.

 

 

Късно вечерта на същия ден президентът Кенеди седеше в Овалния кабинет и пушеше тънка хаванска пура. Обмисляше случилото се през деня. Всичко бе станало така, както го бе замислил. Разкрил бе картите си достатъчно, за да спечели подкрепата на помощниците си.

Клий бе реагирал, както се очакваше, като че ли е прочел мислите на своя президент. Анакони се бе показал отстъпчив, Хелън Дюпре би могла да създаде проблеми, ако не бъде внимателен с нея, но му бе необходима нейната интелигентност и политическата подкрепа на женските организации.

Франсис Кенеди се почувства изненадващо добре. Нямаше вече никаква следа от предишната потиснатост, усещаше у себе си такава работоспособност, каквато не бе имал, откакто почина жена му. Дали защото най-после бе овладял управлението на огромния и сложен политически механизъм на Америка?