Марио Пузо
Четвъртият К (25)

Глава XXV

Две седмици преди встъпването в длъжност на президента Франсис Кенеди, Дейвид Джетни започна да става неспокоен. Щеше му се да се откъсне от вечното слънце на Калифорния, от топлите приятелски гласове около себе си и от меката лунна светлина, заливаща нощем плажовете. Струваше му се, че обществото го поглъща с лепкавостта на меласа, но въпреки това хич не му се връщаше в родната Юта, където щеше да е постоянен свидетел на семейното щастие на майка си и баща си.

Айрийн се беше преместила да живее при него. Смяташе да пести пари от наема, да замине за Индия и там да си намери някой гуру. Нейни приятели събираха пари, за да наемат самолет, и тя искаше да се присъедини към тях заедно с малкия си син Камбъл.

Дейвид доста се учуди, когато тя го запозна с плановете си. Не го беше питала дали може да се премести да живее при него, просто бе наложила правото си. Това право се основаваше на факта, че се виждаха три пъти седмично за кино и да правят любов. За нея това бе нещо като приятелски жест, все едно че той е един от калифорнийските й приятели, които периодично се местеха да живеят един с друг за по една-две седмици. Тя го правеше не като някаква уловка с цел брак, а като най-обикновен акт на другарство. Не смяташе, че това е натрапване и че появата на жена и дете в живота му до голяма степен би объркала ежедневието му.

Дейвид се ужасяваше най-много от това, че Айрийн планира да вземе малкото си момченце в Индия. Айрийн бе от онези хора, които вярват, че могат да се оправят във всяка ситуация; беше сигурна, че съдбата ще е благосклонна към нея. Дейвид си представяше как малкото детенце се търкаля по улиците на Калкута сред хилядите бедняци, населяващи града. В пристъп на гняв той веднъж й каза, че му е трудно да си представи как някой може да вярва в религия, пренебрегваща стотици милиони измежду най-бедните в света. Тя му бе отвърнала, че това, което става на този свят, е без значение — много по-важен бил следващият живот.

Джетни харесваше Айрийн и се интересуваше от нейните отношения със сина й. Тя често вземаше със себе си малкия Камбъл по разните политически мероприятия, тъй като невинаги успяваше да накара майка си да го гледа, пък и бе твърде горда, за да я моли прекалено често. Дори го водеше със себе си на работа, когато по някакви причини детската градина не работеше.

Безспорно тя беше добра майка. Но отношението й към майчинството донякъде учудваше Дейвид. У нея го нямаше обичайния инстинкт да защитава детето си или да се притеснява от психологически въздействия, които биха му се отразили зле. Тя се отнасяше с него, както човек би го правил с любимото си куче или котка. Не личеше да се интересува от това какво мисли или чувства детето й. Бе твърдо решила фактът, че е майка, да не ограничава живота й по никакъв начин — да не превръща майчинството в робия и да не жертва свободата си. Дейвид я смяташе за леко откачена.

Но иначе бе красива жена и когато се концентрираше върху секса, ставаше доста пламенна. На Дейвид му харесваше да е с нея. Тя се справяше добре с битовата страна на живота и не бе досадна. Така че той я остави да се премести при него.

Само дето не успя да предвиди две обстоятелства — стана импотентен и се привърза към Камбъл.

Той се подготви за преместването им, като закупи голям куфар, където заключи пистолетите си, пособията за чистенето им и амунициите. Не му се щеше оръжията случайно да попаднат в ръцете на петгодишно дете. Пък и Дейвид Джетни вече бе натрупал колекция, достатъчна дори за супермен — освен пистолетите имаше две пушки и автомат. Единият от пистолетите бе много малък, калибър двадесет и две, и той го носеше в джоба на якето си в кожен калъф, приличащ повече на ръкавица. Нощем обикновено го слагаше под леглото. Когато Айрийн и Камбъл се преместиха при него, той заключи и този пистолет в куфара при останалите оръжия. Постави и сигурен катинар, но дори детето и да успееше да отвори куфара, не би могло да зареди оръжията. Колкото до Айрийн, мотивите му бяха други. Не че не й вярваше, но тя бе малко странна, а странността не се връзваше добре с оръжията.

В деня на преместването им Джетни купи няколко играчки за детето, за да не се чувства съвсем объркано. Тази първа нощ, преди да си легнат, Айрийн оправи дивана за момченцето, съблече го в банята и му облече пижамата. Джетни забеляза, че детето го гледа. В погледа му имаше някакво недоверие, примесено със страх и вродена обърканост. Изведнъж в този поглед Джетни видя себе си. Нали като малък той знаеше, че майка му и баща му го изоставят и отиват в стаята си да правят любов.

И каза на Айрийн:

— Виж какво, аз ще спя на дивана. Нека детето спи при тебе.

— Глупости — отвърна Айрийн. — Той няма нищо против. Нали, Камбъл?

Момченцето кимна. То говореше рядко.

Айрийн каза гордо:

— Той е много смел. Нали така, Камбъл?

В този момент Дейвид Джетни почувства, че я мрази. Успя някак си да потисне това чувство и каза:

— Имам да свърша още малко работа, а утре ще ставам късно. Мисля, че е по-добре първите нощи детето да спи при тебе.

— Окей, щом имаш работа — отвърна Айрийн добродушно.

Протегна ръце към Камбъл и момченцето скочи от дивана, изтича към нея и зарови глава в гърдите й. Тя се наведе към него:

— Няма ли да кажеш лека нощ на чичо си Джет? — и се усмихна ослепително на Дейвид. Усмивката я направи прекрасна.

Той разбра, че това беше нейната малка шега — една почтена шега, чрез която тя му показваше как бе представяла детето на другите си любовници, с които бе живяла, и как бе преодолявала деликатните моменти. Сега един вид му благодареше за тактичността, за това, че укрепваше вярата й в подредеността на вселената.

Детето продължаваше да крие лице в гърдите й. Дейвид го погали леко и му каза:

— Лека нощ, Камбъл.

Момчето вдигна глава и го погледна в очите. С характерния въпросителен поглед на малките деца, когато разглеждат неща, съвършено чужди на света им.

Дейвид бе поразен от този поглед. Гледаха го, сякаш беше източник на опасност. Забеляза, че момчето има необичайно елегантно лице за възрастта си. Широко чело, блестящи сиви очи и твърди, почти сурови устни.

Камбъл се усмихна на Джетни и ефектът бе поразителен. Цялото му лице светна от доверие. Протегна ръка и докосна лицето на Дейвид, а Айрийн то отнесе в спалнята. След няколко минути тя се върна и го целуна.

— Благодаря за тактичността — каза тя. — Можем да се изчукаме набързо, ако искаш. — Обаче не подкрепи думите си с никакви прелъстяващи жестове. Това бе просто приятелско предложение.

Дейвид си помисли за малкото момченце оттатък в спалнята — то очакваше майка си.

— Не — каза той.

— Окей — отвърна тя, без да си разваля настроението, и се върна в спалнята.

През следващите няколко седмици Айрийн бе много заета. Ходеше на някаква допълнителна работа през нощта, почти без заплащане, за да подпомага предизборната кампания — беше гореща привърженичка на Франсис Кенеди. Непрекъснато говореше за социалните му програми, за борбата му с богатите в Америка и за желанието му да реформира законодателната система на страната. Дейвид смяташе, че е влюбена във външния вид на Кенеди, в магията на гласа му. Според него тя подпомагаше предизборната кампания не толкова от някакви политически убеждения, колкото от емоционално увлечение.

Три дни след като тя се премести при него, той се отби в предизборния клуб в Санта Моника и я намери зад един компютър. В краката й бе малкият Камбъл, в спален чувал, но съвсем буден. Дейвид виждаше широко отворените му очи.

— Ще го заведа вкъщи и ще го сложа да спи — каза Дейвид.

— Нищо му няма — отвърна Айрийн. — Не искам да те използвам.

Дейвид издърпа Камбъл от спалния чувал. Момченцето бе облечено, но без обувки. Той го хвана за ръка и усети топлината на нежната му кожа. Обзе го някакво щастие.

— Първо ще идем за пица и сладолед, става ли? — каза Дейвид на Айрийн.

Тя работеше на компютъра, без да вдига поглед.

— Само не го разглезвай. Като те няма, му стига и кисело мляко от хладилника. — Тя най-после го погледна, усмихна му се и след това целуна Камбъл.

— Да те изчакам ли довечера? — попита я той.

— За какво? — каза тя бързо и после добави: — Ще закъснея.

Той си тръгна, хванал за ръка момченцето. Заведе го в един италиански ресторант на Монтана авеню, където правеха пици. Беше му интересно да наблюдава как Камбъл се храни. Момченцето изяде по-малко, отколкото разрови, но яденето очевидно му доставяше удоволствие и Дейвид бе много щастлив.

Като се прибраха в апартамента, той сложи Камбъл да си легне, но го остави да се измие и сам да си облече пижамката. За себе си оправи дивана, легна и той и пусна тихо телевизора.

По всички програми телевизионните новини бяха пълни с вътрешнополитически теми и интервюта. Франсис Кенеди доминираше и в програмите на кабелната телевизия. Дейвид трябваше да признае, че този човек има много внушително телевизионно присъствие. Въобрази си, че е героят Кенеди. Зад него — каменните физиономии на хората от охраната. Охраняван, богат и обичан. Дейвид често си мечтаеше да бъде Франсис Кенеди. И колко щеше да го обича Розмари! Мислеше си и за Хок и Гибсън Грейндж. Всички щяха да се хранят в Белия дом и да разговарят с него. Розмари също щеше да разговаря с него с присъщата си емоционалност. Щеше да докосва коляното му и да споделя с него и най-съкровените си помисли.

Мислеше си и за Айрийн и чувствата си към нея. Изведнъж му хрумна, че тя го озадачава повече, отколкото го привлича. Струваше му се, че при цялата й откритост тя всъщност е загадка за него. Никога не би могъл да я обикне. Помисли си за Камбъл, кръстен на името на писателя Джоузеф Камбъл, известен с книгите си за митовете. Момченцето беше естествено и непресторено, у него имаше някаква изискана невинност.

Камбъл вече му викаше чичо Джет и го държеше за ръка. Джетни приемаше тази близост. Харесваше му чистата привързаност на детето — от Айрийн не можеше да я получи. Всъщност през тези две седмици го крепеше точно тази проява на чувства към друго човешко същество.

Когато загуби работата си в студиото, щеше доста да закъса, ако не беше Хок, „чичо“ Хок. Като го уволниха, му предадоха да се отбие в офиса на Хок и той взе със себе си и детето, понеже реши, че на Камбъл може да му е интересно във филмовото студио.

Хок го посрещна топло и Дейвид Джетни за пореден път се убеди, че обича този човек. Хок веднага изпрати една от секретарките си до бюфета за сладолед за детето и после показа на Камбъл някакви макети, използувани във филма, който в момента снимаше.

Камбъл бе във възторг от всичко, а Джетни го жегна някаква ревност. Но после видя, че Хок всъщност отстранява една пречка за срещата им. Щом Камбъл се заигра с макетите, Хок разтърси ръката на Джетни и каза:

— Съжалявам, че те уволниха. Съкращават щата в твоя отдел, а останалите са по-възрастни от тебе. Но поддържай връзка, ще ти намеря нещо.

— Ще се оправя някак — каза Дейвид Джетни.

Хок го наблюдаваше внимателно.

— Ужасно си отслабнал, Дейвид. Защо не отидеш да погостуваш малко на родителите си? Да подишаш чистия въздух на Юта и да се порадваш на кроткия живот на мормоните. Това дете на гаджето ти ли е?

— Да — отвърна Джетни. — Тя не ми е съвсем гадже, приятелка ми е. Живеем заедно. Опитва се да пести пари от наеми, за да отиде до Индия.

Хок се намръщи за миг:

— Ако финансираш всяко калифорнийско маце, дето иска да отиде до Индия, много скоро ще се разориш. Пък и всички те все имат деца.

Седна зад бюрото си, извади огромна чекова книжка от чекмеджето и написа нещо в нея. Откъсна чека и го подаде на Джетни:

— Това е за всички подаръци за рождените ти дни и по случай дипломирането ти. Все нямах време да те поздравя.

Усмихна му се и Джетни погледна чека. С удивление видя, че е за пет хиляди долара.

— Ооо, Хок. Не мога да го взема — каза той и усети как очите му овлажняват. Сълзи от благодарност, унижение и омраза.

— Разбира се, че можеш — рече Хок. — Гледай сега, искам добре да си починеш и да се позабавляваш за известно време. Ако искаш, купи на това момиче билета й до Индия, така че тя да получи каквото желае, пък и ти да останеш свободен. — Той се усмихна и натърти: — Бедата да имаш за приятел момиче е в това, че ти се стоварват всичките неприятности на гаджето и нито едно от предимствата на приятеля. Но детенцето й е много приятно. Може някой път да го пусна в някой филм, ако изобщо събера смелост да направя детски филм.

Джетни прибра чека в джоба си. Беше разбрал всичко, което му каза Хок.

— Да, момченцето наистина е чудесно.

— Дори повече от чудесно — каза Хок. — Виж какво фино лице има, само за трагедия. Гледаш го и ти се ще да плачеш.

Тук Джетни си помисли колко е печен приятелят му Хок. „Фино“ беше точната дума за лицето на Камбъл, но, от друга страна, бе някак странна за описване на детско лице. Айрийн бе като природна стихия — също като Господ, тя бе създала една бъдеща трагедия.

Хок го прегърна и му каза:

— Дейвид, обаждай се. Наистина. И не се отпускай, докато човек е млад, всичко се оправя.

Той подари на Камбъл един от макетите, малък изящен самолет. Камбъл здраво го притисна към себе си и попита:

— Мога ли да го взема, чичо Джет?

И Джетни видя как на лицето на Хок се появи усмивка.

— Поздрави Розмари от мен — каза Дейвид Джетни. През цялото време искаше да му каже точно това.

Хок го погледна изненадано.

— Добре — отвърна той. — През януари сме канени на церемонията по встъпването в длъжност на Кенеди. Аз, Гибсън и Розмари. Тогава ще й кажа.

Внезапно Дейвид Джетни почувства как светът се отдалечава от него.

 

 

Сега, докато лежеше на дивана и чакаше Айрийн да се върне, а навън вече се зазоряваше, Джетни си мислеше за Розмари Белер. Как се беше обърнала към него в леглото и беше потънала в тялото му. Спомняше си аромата на парфюма й и особената отпуснатост на движенията й, причинявана вероятно от приспивателното. Представи си я как изглежда сутрин в спортен екип, властна и самоуверена. Как само го бе отпратила. Той преживя още веднъж момента, когато му бе предложила пари за бакшиш за шофьора на лимузината, а той бе отказал да ги вземе. Защо ли я наскърби тогава, защо й каза, че тя явно знае по-добре от него колко трябва да е бакшишът. Защо намекна, че и нея са я изпращали вкъщи по този начин и при подобни обстоятелства?

Усети, че от време на време се унася в сън, без да престава да се ослушва за шумове откъм стаята на Камбъл и да чака Айрийн, която още не се беше прибрала. Мислеше си и за своите родители в Юта. Знаеше, че съвсем са го забравили, улисани в еснафското си щастие. Представяше си ги с какво желание непрекъснато развратничат, чисто голи, докато ангелското им бельо се вее на простора. Ако им се обадеше, щеше да се наложи да се разделят.

Дейвид Джетни мечтаеше как ще срещне Розмари Белер. Как ще й каже, че я обича. Гледай сега, щеше да каже, представи си, че имаш рак. Ще взема рака от твоето тяло и ще го поема в моето. Или си представи, че от небето пада някоя голяма звезда — с тялото си ще те закрия. Ако някой се опита да те убие, ще спра ножа със сърцето си, а куршума с тялото си. Или пък ако имам капка от еликсира на младостта, която да ме прави вечно млад, а ти старееш, ще ти дам тази капка, за да не остарееш никога.

Вероятно съзнаваше, че споменът му за Розмари Белер е силно обагрен от властната й натура. Че той всъщност умолява някакво божество да го направи нещо повече от къс глина. Че се моли за власт, за неограничени богатства, за красота и за какво ли не още, така че хората да забележат присъствието му на тази земя, а не да изчезне безследно в огромния океан на човечеството.

Беше показал на Айрийн чека на Хок, но само за да я впечатли, да й покаже, че някой се интересува от него до такава степен, че му дава огромни суми под формата на обикновен подарък. Тя обаче не се впечатли — в живота й бе нещо съвсем нормално приятелите да споделят помежду си това, което имат — и дори каза, че толкова богат човек, колкото Хок, би могъл с лекота да даде и по-голяма сума. Когато Дейвид предложи да й даде половината от стойността на чека, за да може тя веднага да тръгне за Индия, Айрийн му отказа.

— Винаги използувам собствените си пари. Нали затова работя — каза тя. — Ако взема пари от тебе, ти ще почнеш да си мислиш, че имаш някакви права върху мен. Освен това ти го правиш заради Камбъл, а не заради мен.

Отказът й го озадачи, както го озадачи и твърдението й, че имал някакъв интерес към Камбъл. Той просто искаше да се отърве и от двамата. Искаше отново да бъде сам и да живее с мечтите си за бъдещето.

След това тя го запита: в случай, че вземе половината от парите и замине за Индия, какво би правил той със своята половина? Направи му впечатление, че не му предлага да замине с нея. А също и че използува фразата „твоята половина“, което значеше, че вътре в себе си бе приела предложението му.

И тогава той направи грешка — каза й какво би сторил със своите две хиляди и петстотин долара.

— Искам да разгледам страната и да видя церемонията по встъпването на Кенеди в длъжност — каза той. — Сигурно ще е интересно, поне е някакво разнообразие. Нали разбираш, качвам се на колата и обикалям цялата страна. Ще разгледам всичките щати. Дори искам да видя и ледената пустош и да разбера какво значи истински студ.

За момент Айрийн сякаш потъна в мисли. После енергично закрачи из апартамента, сякаш си записваше какво е нейно в този дом.

— Това е чудесна идея — каза тя. — И аз искам да видя Кенеди. Дори искам да се срещна с него; иначе как ще разбера кармата му. Ще поискам отпуска, дължат ми хиляди дни. Пък и за Камбъл ще бъде добре да разгледа страната, да види различните щати. Ще вземем моя фургон, за да не плащаме за спане по мотелите.

Айрийн имаше малък фургон, в който бе монтирала лавици за книги и сгъваемо легло за Камбъл. Тя много обичаше фургона си, защото дори когато Камбъл бе съвсем малък, пътуваше с него из цяла Калифорния по разни срещи и семинари по източни религии.

 

 

Още щом тръгнаха, Дейвид се почувства като уловен в капан. Зад волана бе Айрийн — тя обичаше да шофира. Камбъл седеше между двамата, хванал с малката си ръчичка ръката на Дейвид. Дейвид бе внесъл половината от чека в банковата сметка на Айрийн за пътуването й до Индия и сега и тримата щяха да се издържат от неговите две хиляди и петстотин долара, вместо да си ги харчи сам. Единственото нещо, което му носеше някаква утеха, бе малкият пистолет калибър двадесет и две, скрит в кожения си калъф в джоба на якето му. Източните щати гъмжаха от крадци и побойници, а той трябваше да се грижи за Айрийн и Камбъл.

За негово учудване прекараха великолепно първите четири дни, без да бързат особено. Камбъл и Айрийн спяха във фургона, а той спеше навън, на открито, докато не попаднаха на студено време в Арканзас. Дотогава бяха използували обходни маршрути в южната част на страната, за да избягват студа колкото може по-дълго. Но им се наложи да прекарат няколко нощи в мотелите по пътя. Първата им неприятност се случи в Кентъки.

Бе захладняло и решиха да пренощуват в мотел. На сутринта отидоха в близкия град и седнаха да закусват в едно кафене, където се продаваха и вестници.

Продавачът бе на годините на Джетни и действаше много сръчно. Вярна на калифорнийските си идеи за равенство, Айрийн подхвана разговор с него, защото бе силно впечатлена от бързината и ловкостта му. Тя често казваше, че е голямо удоволствие да се наблюдават хора, които са истински майстори в това, което вършат, независимо дали работата е черна или не. Според нея това бе белег на добра карма, макар че Джетни така и не разбра какво означава думата „карма“.

Но продавачът знаеше. Той също се занимаваше с източни религии, така че те с Айрийн подхванаха някакъв много дълъг и задълбочен разговор. Камбъл се отегчи и Джетни плати сметката и го изведе отвън. Айрийн се появи чак след четвърт час.

— Много приятен човек — каза тя. — Името му е Кристофър, но той самият си вика Криш.

Чакането отвън бе ядосало Джетни, но той не каза нищо. По пътя обратно към мотела Айрийн каза:

— Мисля да останем тук един ден. Камбъл има нужда от почивка.

Прекараха деня в покупки, макар че Айрийн не купи почти нищо. Вечеряха рано в едно китайско ресторантче. Идеята беше да си легнат рано, за да тръгнат още по тъмно на другия ден.

Но само след няколко часа в мотелската стая Айрийн внезапно каза, че ще вземе колата и ще се поразходи малко из града, може и да похапне. Тя излезе, а Дейвид остана да играе на дама с момченцето, което му взе всичките игри. Детето беше страхотен играч. Айрийн го бе научила още на двегодишна възраст. В един момент Камбъл повдигна изящната си глава с широко чело и запита:

— Чичо Джет, не обичаш ли да играеш на дама?

Айрийн се прибра някъде около полунощ. Мотелът се намираше на малко възвишение и Джетни и Камбъл гледаха през прозореца, когато познатият им фургон спря на паркинга, последван от някаква друга кола.

Джетни с изненада видя, че Айрийн излиза не откъм страната на водача — нали винаги настояваше тя да кара. Откъм страната на водача се появи младият продавач Криш и й подаде ключовете от колата. Тя го целуна братски. От другата кола излязоха двама младежи и тя ги целуна по същия начин. Айрийн тръгна към входа на мотела, а тримата младежи се прегърнаха и й направиха серенада.

— Лека нощ, Айрийн — пееха те. — Лека нощ, Айрийн.

Айрийн влезе в стаята, а те продължаваха да пеят. Тя се усмихна жизнерадостно на Дейвид.

— Толкова интересно ми беше с тях, че просто забравих кое време е — каза Айрийн и отиде до прозореца да им махне.

— Май ще трябва да изляза и да им кажа да престанат, — каза Дейвид. Представяше си как стреля, без да вади пистолета от джоба си. Направо виждаше как куршумите насичат нощния въздух и пръсват в мозъците им. — Тези типове хич не са интересни, като пеят.

— Ооо, не можеш да ги спреш — каза Айрийн.

Тя взе Камбъл на ръце, поклони се, за да покаже, че оценява жеста им, и посочи детето. Пеенето веднага секна и Дейвид чу как колата им напусна паркинга.

Айрийн не пиеше, но понякога вземаше наркотици и Джетни веднага го усещаше. Под въздействието на наркотиците усмивката й ставаше особено пленителна. Една нощ в Санта Моника тя се прибра със същата усмивка. Вече се разсъмваше и той я бе обвинил, че е била с някой друг, а тя невъзмутимо отвърна:

— Нали все някой трябва да ме чука.

 

 

Изкараха Коледа в пътуване и преспаха в някакъв мотел. Вече бе студено. Не празнуваха нито един от коледните празници, тъй като според Айрийн Коледа нямаше нищо общо с истинското религиозно чувство. А и Дейвид не желаеше да му се напомня за един по-друг и по-невинен живот. Все пак, независимо от протестите на Айрийн, той подари на Камбъл кристална топка, пълна с вода и снежинки. На самата Коледа той стана рано и се загледа в двете спящи фигури. Вече винаги носеше в якето си пистолета и сега замислено докосваше меката кожа на калъфа му. Мислеше си колко лесно е да ги убие и двамата. Щеше да е някаква проява на милосърдие.

Три дни по-късно те пристигнаха в столицата на страната. До церемонията по встъпване в длъжност оставаше доста време. Дейвид набеляза всички места, които си струваше да се видят. После направи скица на тържествения парад, с който Франсис Кенеди щеше да положи клетва като президент на Съединените щати.