Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fourth K, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване
- Xesiona(2012)
- Корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Марио Пузо. Четвъртият К
Американска. Първо издание
ИК „Петекс“, София, 1991
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Анна Лазарова, Тотка Вълевска
История
- —Добавяне
Глава XXIV
— Не разбирам как той успя да издържи теста — каза Кристиан Клий.
Оракула отговори с презрение, едва доловимо поради преклонната му възраст:
— Значи вече нашата цивилизация разполага с безпогрешен тест, с научен метод, така да се каже, за определяне на това дали човек казва истината. Първият подложил се на този тест човек лъже безогледно и това минава незабелязано. „Ние вече можем да решаваме най-тъмните загадки на човешката вина и невинност!“ Какъв цирк. Хората непрекъснато се самозаблуждават. Аз съм на сто години и все още не зная дали животът ми е бил истина или лъжа. Наистина не зная.
Кристиан бе взел обратно пурата си от Оракула и сега я запали. В слабата светлина на огънчето лицето на стареца изглеждаше като музейна маска.
— Аз оставих тази атомна бомба да избухне — каза Кристиан. — Аз съм отговорен за това. И когато се подложа на теста, ще узная тази истина, но ще я узнае и скенерът. А аз смятах, че разбирам Кенеди по-добре от всеки друг. Винаги знаех какво мисли. Той искаше да не разпитвам Грес и Тибът. Той искаше тази експлозия. Как тогава успя да издържи теста?
— Ако работата с човешкия мозък бе толкова проста, и ние не бихме били твърде умни — отвърна Оракула. — Геният на вашия доктор Анакони стига дотук и предполагам, че това е отговорът. Мозъкът на Кенеди е отказал да признае вината му и следователно компютърът казва, че той е невинен. Ти и аз знаем друго, тъй като аз ти вярвам, но той винаги ще остане невинен, дори и в сърцето си.
— За разлика от Кенеди аз ще бъда виновен навеки.
— Хайде, хайде — каза Оракула. — Та ти си убил не повече от двайсетина хиляди души. Единствената ти надежда е да откажеш да се подложиш на теста.
— Обещал съм на Франсис — каза Кристиан. — Пък и средствата за масова информация ще ме разпънат на кръст.
— Тогава защо, по дяволите, си се съгласил? — запита Оракула.
— Смятах, че Франсис блъфира — отвърна Кристиан. — Мислех, че той не може да си позволи да се подложи на този тест и ще отстъпи. Затова настоях той да бъде първият.
Оракула показваше своето отвращение, като пускаше и спираше двигателя на инвалидния си стол.
— Покатери се на Статуята на свободата — каза той. — Потърси гражданските си права и се позови на човешкото достойнство. Само така ще се оправиш. Никой не желае една подобна дяволска наука да се превръща в правен инструмент.
— Така е — каза Кристиан. — Това трябва да направя. Но Франсис ще разбере, че съм виновен.
Оракула каза:
— Кристиан, ако по време на теста те запитат дали си негодник, какво ще отговориш, с цялата си откровеност?
Кристиан се разсмя съвсем искрено:
— Ще отговоря не, не съм негодник. И ще издържа теста. Това наистина е забавно — и той леко стисна рамото на Оракула в знак на благодарност. — Няма да забравя за тържеството за рождения ти ден.
Вицепрезидентката Дюпре реагира най-бързо и най-остро на изявлението на Клий. Тя каза:
— Наясно ли сте, че след като отказвате, трябва да подадете оставка, а дори и в този случай това ще се отрази неблагоприятно върху администрацията?
— Не мисля така — отвърна Клий. — Трябва ли да оставям хора като Анакони да бърникат в мозъка ми, само за да си запазя работата? Или вие смятате, че наистина съм виновен?
Той четеше отговора в очите й и си мислеше, че никога не е виждал толкова красив съдия, издаващ смъртна присъда. И сякаш за да се защити, добави:
— Пък си имаме и Конституция. Имам личната свобода да откажа да бъда подлаган на подобен тест.
Ото Грей строго каза:
— Когато става въпрос за криминални престъпници, не се позоваваш с такава готовност на Конституцията. Предпочиташ да ги изпращаш в Аляска.
Клий каза:
— Ех, Ото, ти самият не вярваш, че съм го извършил, нали? — и с облекчение чу отговора на Ото:
— Разбира се, че не вярвам, но трябва да се подложиш на теста. — Той направи пауза и добави: — Или подай оставка.
Клий се обърна към Уикс и Дази:
— Ами вие двамата какво смятате? — запита ги той и им се усмихна.
Първи отговори Уикс:
— Нямам и най-малкото съмнение, че си невинен. Обвиненията срещу теб са глупости. Но ако откажеш да се подложиш на сканиране на мозъка, в очите на хората ще бъдеш виновен. И тогава ще трябва да напуснеш тази администрация.
Клий се обърна към Дази:
— Юджийн?
Дази не го поглеждаше, пък и му беше длъжник, помисли си Клий. Най-после Дази каза с вид на мъдрец:
— Трябва да се подложиш на теста, Кристиан. Дори и подаването на оставка няма да ни помогне много. Вече сме обявили, че ще се изследваш, тъй като ти бе дал съгласието си. Защо се отказваш сега? Сигурен съм, че не те е страх.
— Бях обещал да докажа лоялността си към Франсис Кенеди — отвърна Клий. — След като помислих обаче, ми се струва, че рискът е твърде голям.
Дази въздъхна.
— Щеше ми се да бе помислил за това по-рано. Що се отнася до оставката ти, смятам, че това зависи от президента.
Всички погледнаха към Франсис Кенеди. Лицето му бе много бледо, а очите му сякаш бяха станали по-тъмносини, по-дълбоки. Но когато се обърна към Клий, гласът му бе учудващо кротък.
— Кристиан — каза той, — позволи ми да те убедя в името на дългото ни и близко приятелство. Аз приех риска и се подложих на теста, тъй като смятах, че това е важно за страната ни и за президентската институция. А и защото бях невинен. Ти никога не си ме изоставял, Кристиан. Разчитам на теб.
За момент Клий изпита омраза към Франсис Кенеди. Как бе възможно този човек да крие собствената си вина от себе си? И защо най-добрият му приятел трябва да го разпъва на кръста на истината? Но той отвърна спокойно:
— Просто не мога да го направя, Франсис.
Кенеди унило каза:
— Добре, така да бъде. Но не желая оставката ти. Няма да те оставя да преживееш и този позор. А сега да продължим нататък.
Дази каза:
— Ще правим ли изявление за пресата?
— Не — отвърна Кенеди. — Ако задават въпроси, ще им отговориш, че главният прокурор има грип и ще се подложи на теста, когато се възстанови. Това ще ни даде един месец.
— Ами след това? — запита Дази.
— Тогава ще мислим — каза Кенеди.
Президентът Кенеди бе поканил на лична среща в Жълтата овална зала директора на ЦРУ Теодор Тапи. На срещата не присъстваше никой друг — той не желаеше нито да има свидетели, нито срещата да бъде документирана.
Кенеди не загуби никакво време в излишни любезности. Нямаше и никакво церемониално пиене на чай. Той се обърна рязко към Тапи:
— Тео, изправени сме пред голям проблем, който само аз и ти можем да разберем. И който само аз и ти можем да решим.
— Ще направя всичко възможно, господин президент — отвърна Тапи и Кенеди видя зловещия блясък в очите му. Той бе подушил кръв.
— Всичко, което ще кажем тук, е в най-висша степен поверително — каза Кенеди. — Не трябва да го споменаваш пред никого, дори и пред членовете на моя екип.
От това на Тапи стана ясно, че въпросът е извънредно деликатен, тъй като Кенеди уведомяваше екипа си за всичко.
— Става въпрос за Ябрил — каза Кенеди. — Сигурен съм — и той се усмихна, — напълно съм сигурен, че си се досетил. Ябрил ще бъде изправен пред съда. Това ще накара мнозина да се възмутят от Америка. Ще го признаят за виновен и ще му дадат доживотна присъда. Но в един момент ще се организира терористична акция, при която ще бъдат взети важни заложници. Едно от исканията ще бъде свързано с освобождаването на Ябрил. По това време аз вече няма да съм президент и Ябрил ще бъде освободен. И все още твърде опасен.
Кенеди забеляза скептичния израз на Тапи. Това обаче не означаваше нищо, тъй като Тапи великолепно прикриваше истинските си чувства. Лицето му просто загуби изражението си, контурът на устните изчезна, а в очите му нямаше признак на живот. Той сякаш се бе изключил, за да стане непроницаем за околните.
Изведнъж Тапи се усмихна.
— Вие сякаш сте чели докладните записки, които шефът на контраразузнаването ми предоставя. В тях пише същото.
— Въпросът е как да предотвратим всичко това? — запита Кенеди, но тъй като това бе риторичен въпрос, Тапи не отговори. Кенеди реши, че моментът е настъпил. — Сигурен съм, че мога да убедя Ябрил да се подложи на сканиране на мозъка. Ще се погрижа за това. Хората трябва да знаят, че резултатите от теста ще свържат атомната бомба с Ябрил и веднъж завинаги ще докажат, че цялата работа е била плод на глобална конспирация. Подозренията към Кристиан ще отпаднат и ние ще можем да се насочим към онези типове, да ги заловим и да ги изправим пред съда.
За първи път, откакто работеха заедно, Кенеди видя, че Тапи го гледа с преценяващия поглед на съзаклятник. Той знаеше, че Тапи винаги обмисля нещата в перспектива.
— Всъщност на нас не ни трябват отговорите на Ябрил, нали така?
— Не — отвърна Кенеди.
Тапи запита:
— Кристиан знае ли нещо?
Това бе трудната част за Кенеди. Но не най-трудната. Той каза бавно:
— Забрави за Кристиан.
Тапи кимна. Тапи бе с него. Тапи го разбираше. Той гледаше Кенеди, както слуга гледа господаря си, когато той иска от него нещо, което ще ги свърже навеки.
— Предполагам, че инструкциите ми няма да бъдат писмени — каза Тапи.
— Не — отвърна Кенеди. — Инструкциите ще ти ги дам сега — ясни и конкретни.
— Ще ви помоля, господин президент — каза Теодор Тапи, — да бъдете много конкретен.
Кенеди се усмихна на хладнокръвния отговор.
— Доктор Анакони никога не би го направил — каза той. — Преди една година и аз самият не бих се решил на това.
— Разбирам, господин президент — каза Тапи.
Кенеди знаеше, че повече колебания няма да има.
— След като Ябрил даде съгласието си да се подложи на теста, аз ще го прехвърля в медицинското звено на ЦРУ. Сканирането ще се извърши от вашия медицински екип. Те ще проведат теста.
В погледа на Тапи се четеше известно съмнение — не в моралността на постъпката, а в нейната целесъобразност.
— Не става въпрос за убийство — каза Кенеди нетърпеливо. — Не съм нито толкова глупав, нито толкова неморален. Пък и ако исках това, щях да говоря с Кристиан.
Тапи изчакваше.
Кенеди знаеше, че трябва да произнесе фаталните думи.
— Кълна се, че го искам заради безопасността на страната ни. Независимо дали е на свобода, или е в затвора, Ябрил не трябва повече да представлява опасност. Искам медицинският ти екип да проведе теста докрай. Според доктор Анакони при крайните стойности се получават странични ефекти и се стига до пълна загуба на паметта. А човек без памет, без вяра и убеждения не представлява заплаха. Ще си живурка тихо и кротко.
Сега вече Кенеди знаеше какво вижда в очите на Тапи — това бе погледът на хищник, току-що попаднал на друг хищник, също толкова жесток.
— Ще намериш ли хора, готови да свършат тази работа? — запита Кенеди.
— Още щом им обясня ситуацията — отвърна Тапи. — Никой не би ги наел на работа при нас, ако не са достатъчно предани на страната си.
Късно през нощта Теодор Тапи придружи Ябрил до кабинета на Кенеди. Срещата отново бе кратка и делова. Нямаше нито чай, нито любезности. Кенеди веднага направи своето предложение. Той се обърна към Ябрил и каза:
— За Америка е много важно да знае дали сте участвали в заговора с атомната бомба. Трябва да се сложи край на страховете. За вас също е важно по този въпрос да има яснота. Вярно е, че ще ви съдят за другите ви престъпления и ще ви дадат доживотна присъда. Но ви обещавам, че ще ви позволя да поддържате връзка с приятелите си, които са на свобода. Нека допуснем, че те са ви достатъчно верни и ще вземат заложници, за да поискат освобождаването ви. Аз бих се съгласил с подобно искане, но само ако се докаже, че нямате вина за избухването на атомната бомба… Виждам, че май имате известни съмнения.
Ябрил сви рамене и каза:
— Струва ми се, че предложението ви е твърде щедро.
Кенеди събра цялата си сила за това, което му предстоеше. Той си спомни как Ябрил бе омаял дъщеря му Тереза, преди да опре пистолета в тила й. При Ябрил обаче подобно средство нямаше да помогне. Той би могъл да убеди този човек единствено, ако успееше да го накара да повярва в собствената му непоклатима нравственост.
— Правя всичко това, за да премахна страха сред населението — каза Кенеди. — Това е най-голямата ми грижа. Иначе с удоволствие бих ви държал вечно в затвора. Така че предложението ми произтича от чувство за дълг.
— Тогава защо се стараете толкова много да ме убедите? — запита Ябрил.
— Не ми е в характера да гледам формално на задълженията си — отвърна Кенеди и видя, че Ябрил започваше да му вярва, да вярва, че той е човек с морал и че в границите на този морал може да му се има доверие.
Пред очите му отново се изправи образът на Тереза и вярата й в добротата на Ябрил. Той му каза:
— Вие се възмутихте от идеята, че вашите хора са организирали експлозията на атомната бомба. Предлагам ви шанс да отхвърлите тези подозрения и от себе си, и от тях. Защо не се възползувате? Да не би да се боите, че няма да издържите теста? Като си помисля, и това е възможно, макар че не го вярвам.
Ябрил погледна Кенеди право в очите:
— Не вярвам, че някой може да прости това, което аз ви направих.
Той млъкна. Изглеждаше уморен. Но не бяха успели да го заблудят. Това бе самата същност на корупцията в Америка — предложения, чрез които се преследват неморални политически цели.
Той не знаеше нищо от случилото се през последните шест месеца. Бяха го държали в пълна изолация. Кенеди продължаваше да го притиска.
— Този тест е единствената ти надежда за свобода. Ако го издържиш, разбира се — каза той.
Кенеди въздъхна.
— Не съм ти простил. Но разбирам мотивите ти. Разбирам, че си искал да помогнеш на света. И аз искам същото, стига да е в границите на властта ми. Но ние с теб сме различни хора — аз не мога да правя това, което правиш ти, а и ти, не се обиждай, не можеш да правиш това, което аз правя в момента. Един вид, пускам те на свобода.
Почти натъжен, той видя, че е убедил Ябрил. Но продължи да го обработва с цялото си остроумие, с целия си чар, с цялата си почтеност. Той се представяше за човека, който някога бе — такъв, какъвто и Ябрил го познаваше от времето, когато още не бе загубил напълно моралния си облик. Искаше да го убеди. Разбра, че е успял, по усмивката на лицето на Ябрил — усмивка, изразяваща презрение и жал. В този момент той знаеше, че е спечелил доверието на Ябрил.
Четири дни по-късно, след като Ябрил вече се бе подложил на сканиране на мозъка и след като го бяха върнали обратно в ареста на ФБР, при него дойдоха двама души. Това бяха Франсис Кенеди и Теодор Тапи.
Тримата прекараха заедно около един час, пиха чай и ядоха сандвичи. През това време Кенеди изучаваше Ябрил. Лицето му сякаш се бе променило. Бе станало чувствително, очите гледаха някак меланхолично, но добродушно. Той говореше малко и едновременно с това се взираше в Кенеди и Тапи, все едно че се опитваше да реши някаква загадка.
Изглеждаше доволен. Изглеждаше и че знае кой е той самият. А и сякаш излъчваше такава душевна чистота, че на Кенеди му беше непоносимо да го гледа и побърза да си тръгне.
Още по-болезнено за Франсис Кенеди бе решението, което трябваше да вземе във връзка с Кристиан Клий. Това бе доста неочаквано за Кристиан. Кенеди го беше поканил на лична среща в Жълтата зала.
Срещата започна спокойно. Кенеди каза:
— Кристиан, с теб сме много близки и се познаваме по-добре, отколкото всеки друг ни познава. Затова мисля, разбираш, че трябва да поискам оставката ти, за да мога да я приема след встъпването ми в длъжност.
Клий се взираше в хубавото му усмихнато лице. Не можеше да повярва, че Кенеди го уволнява без никакво обяснение. Без да бърза, той каза:
— Зная, че невинаги съм действал правилно. Но целта ми винаги е била да те предпазвам от неприятности.
— Ти позволи атомната бомба да избухне, а можеше да го предотвратиш.
Кристиан Клий обмисляше хладнокръвно ситуацията. Никога вече нямаше да изпитва старата си привързаност към Кенеди. Никога вече нямаше да вярва и в собствената си хуманност, в правотата на постъпката си. Внезапно той разбра, че не би могъл да понесе сам цялата тежест. Франсис Кенеди също трябваше да поеме своя дял от отговорността. Дори и насаме.
Клий бе впил поглед в бледосините очи, които толкова добре познаваше, и търсеше милост.
— Франсис, та нали ти искаше да направя това, което стана. И двамата знаехме, че единствено то можеше да те спаси, а аз знаех, че ти не би взел това решение. То би те съсипало, Франсис, ти тогава нямаше достатъчно власт. Не ме осъждай, Франсис. Та те щяха да те отстранят от властта, а ти не би го понесъл. Ти се беше отчаял и единствено аз виждах това. Нямаше кой да отмъсти за дъщеря ти. Те щяха да оставят Ябрил да се измъкне и да опозорят Америка. — Клий млъкна и видя, че Франсис Кенеди го гледа напълно безучастно.
Кенеди каза:
— Значи мислиш, че съм търсел отмъщение.
— Не става въпрос за Ябрил — каза Клий. — По-скоро си искал да отмъстиш на съдбата.
— Можеш да останеш на поста си до встъпването ми в длъжност — каза Кенеди. — Заслужил си го. Но ставаш опасен, защото си се превърнал в мишена на критиките. Трябва да изчезнеш, за да мога да оправя кашата.
Той замълча за момент и добави:
— Грешиш, Крис, като мислиш, че съм искал да го направиш. Грешиш и като мислиш, че действията ми са били продиктувани от желание за отмъщение.
Кристиан Клий усещаше как познатият му свят рухва, мъчеше го някакво непознато терзание. Той каза:
— Познавам те, Франсис, и те разбирам. Винаги сме били като братя. Дори винаги ми се е струвало, че наистина сме братя. Спасих те като собствен брат. Аз взех решението и поех вината. Бих се оставил светът да ме обвинява, но не и ти. — Той замълча за малко. — Ти имаш нужда от мен, Франсис. Още повече сега, когато те чака толкова работа. Нека остана.
Франсис Кенеди въздъхна и каза:
— Не става въпрос за лоялността ти, Кристиан. След встъпването ми в длъжност ти ще трябва да си отидеш. Нека не говорим повече за това.
— Направих го, за да те спася — каза Кристиан.
— Така и стана — отвърна Кенеди.
Кристиан се замисли за онзи декемврийски ден преди четири години, когато Франсис Кенеди, току-що избран за президент на Съединените щати, го чакаше пред манастира във Върмонт. Кенеди беше изчезнал за цяла седмица. Във вестниците и сред политическите му противници се промъкваха слухове, че е постъпил в психиатрията, че не е издържал, че си има тайна любовница. Истината се знаеше само от двама души — от абата на манастира и от Кристиан Клий. Кенеди се бе оттеглил от света, за да изстрада смъртта на жена си.
Седмица след изборите Кристиан бе откарал Кенеди до католическия манастир, намиращ се близо до Уайт Ривър Джънкшън в щата Върмонт. Посрещна ги абатът, който единствено знаеше кой е Кенеди.
Монасите на манастира водеха уединен живот, без никаква връзка с външния свят и дори с близкия град. Те поддържаха връзка единствено с Бога и със земята, която обработваха. Бяха поели обет за мълчание и от устните им излизаха само молитви. Понякога викаха от болка, ако бяха болни или се бяха наранили, докато се трудеха, но това бе всичко.
Само абатът имаше телевизор и достъп до вестниците. Телевизионните новини винаги го забавляваха неимоверно. Особено му се нравеше идеята за водещия в нощните предавания, с когото зрителите споделяха своите грижи, и той често с ирония мислеше за себе си като за един от водещите от екипа на Бога. Чрез това си напомняше необходимостта от смирение.
Когато автомобилът пристигна, абатът ги очакваше на входа на манастира, а от двете му страни стояха двама монаси в окъсани кафеникави раса и със сандали на краката. Кристиан извади от багажника пътната чанта на Кенеди, а през това време абатът се ръкуваше с новоизбрания президент. У него нямаше нищо, което да напомня за божи служител, той по-скоро приличаше на гостилничар. Посрещна ги с весела усмивка и след като го запознаха с Кристиан, му каза:
— Защо не останете и вие? Една седмица тишина няма да ви навреди. Виждал съм ви по телевизията, сигурно сте уморен от толкова приказки.
Кристиан му благодари с усмивка, но не каза нищо. Той гледаше Кенеди, докато му стискаше ръката за довиждане. Изразителното му лице бе съвсем спокойно и той не влагаше никакви емоции в ръкуването — Кенеди не обичаше показните жестове. Той сякаш дори не скърбеше и за смъртта на жена си. По-скоро изглеждаше като човек, принуден да постъпи в болница за някоя дребна операция.
— Да се надяваме, че ще го запазим в тайна — каза Кристиан. — На хората не им харесват подобни религиозни уединения. Може да помислят, че си полудял.
Лицето на Кенеди се изкриви в усмивка — естествена, но добре овладяна.
— Никой няма да разбере нищо — каза той. — Зная, че ще имаш грижата за това. Ела да ме вземеш след една седмица. Мисля, че това време ще ми стигне.
Кристиан се чудеше какво щеше да стане с Франсис през това време. За малко да се разплаче. Хвана Франсис за раменете и каза:
— Искаш ли да остана с тебе?
Кенеди поклати глава и влезе в манастира. Въпреки всичко според Кристиан тогава той изглеждаше нормален.
Денят след Коледа бе толкова ясен и ярък и едновременно с това толкова студен, че сякаш целият свят бе загърнат в стъкло — небето бе огледало, а земята — стомана. Когато Кристиан пристигна пред входа на манастира, Франсис Кенеди вече го очакваше — сам и без багаж, с протегнати над главата ръце и изпънато напред тяло. Той сякаш се наслаждаваше на свободата си.
Кристиан слезе от колата и го поздрави, а Кенеди го прегърна радостно. Престоят в манастира го бе подмладил. Той се усмихна на Кристиан с една от редките си възхитителни усмивки, които омагьосваха тълпите. Усмивки, уверяващи света, че щастието е постижимо, че човек в основата си е добър, че светът ще става все по-уютно място за живот. Една такава усмивка караше хората мигновено да го обикват, защото тя изразяваше неподправената му радост от това, че ги е видял. Самият Кристиан бе изпитвал подобно чувство при вида на тази усмивка. Франсис щеше да се оправи. Щеше пак да стане силен, какъвто винаги е бил. Щеше да се превърне в надеждата на света, в ангел-пазител на своята държава и народ. Двамата заедно щяха да извършат велики дела.
Но в този момент, със същата брилянтна усмивка на лицето си, Кенеди хвана Кристиан за ръката, погледна го в очите и каза, хем просто, хем с някаква наслада, сякаш думите му не означаваха нищо и той просто предаваше някаква незначителна информация:
— Бог не ми помогна.
И тогава, в това скърцащо от студ зимно утро, Кристиан разбра, че нещо в Кенеди се бе прекършило безвъзвратно. Той никога нямаше да бъде пак същият човек. Част от съзнанието му си бе отишло. Отсега нататък той щеше да бъде почти същият човек, но се забелязваше и една лека неискреност, която преди я нямаше. Кристиан виждаше, че самият Кенеди не съзнава това, а и едва ли някой друг би го забелязал. Той също не би го забелязал, но се случи тук в нужното време, видя брилянтната усмивка и чу шеговитите думи: „Бог не ми помогна“.
Кристиан каза:
— По дяволите, та ти му даде едва седем дни.
Кенеди се засмя:
— Пък той е все зает.
Качиха се в колата и прекараха един чудесен ден. Кенеди бе на върха на остроумието си, преливаше от жизнерадост. Беше пълен с планове и искаше колкото се може по-скоро да състави администрацията си, че да се захваща за работа през очакващите го четири години. Приличаше на човек с подновена енергия, примирил се с нещастието си. Кристиан бе почти убеден в това…
Кристиан Клий започна да се подготвя за напускане. Най-важното бе да унищожи всички следи, уличаващи го в заобикаляне на закона по времето, когато се бе грижил за охраната на президента. Трябваше да отстрани и следите от прихващането на компютърната мрежа на членовете на Сократовия клуб.
Седеше зад масивното си бюро в кабинета на министъра на правосъдието и използуваше персоналния си компютър, за да изтрие всички уличаващи го файлове. Най-накрая отново се спря на файла на Дейвид Джетни. Прав бях за този човек, помисли си Клий — той е джокерът в тестето карти. Симпатичното смугло лице бе някак си изкривено на една страна, което говореше за липса на душевно равновесие. Очите на Джетни блестяха и излъчваха разпокъсаната енергия на нервна система, воюваща със себе си. Според последната информация той пътуваше към Вашингтон.
Този човек можеше да докара много неприятности. Клий си спомни за предвиждането на Оракула. Когато човек се издигне до абсолютната власт, той обикновено се отървава от най-близките си хора, от онези, които знаят тайните му. Бе обичал Франсис заради неговите добродетели. Дълго преди появата на ужасяващите тайни. Той се замисли над това, но после си рече: нека оставим съдбата да решава. Каквото и да се случеше, той, Кристиан Клий, нямаше да бъде обвинен.
Натисна клавиша на компютъра за изличаване на съхраняваните данни и Дейвид Джетни изчезна без никаква следа от всички официални файлове.