Марио Пузо
Четвъртият К (20)

Глава XX

Президентът Кенеди покани Кристиан Клий на закуска в жилищната част на Белия дом. Провеждането на срещи в личните помещения на Кенеди беше рядкост.

Джеферсън, личният иконом на президента и телохранител от Тайната служба, сервира закуската и после се оттегли дискретно в сервизното помещение; можеха да го повикат, като натиснат звънеца.

Кенеди подхвърли небрежно:

— Знаеш ли, че Джеферсън е бил отличен студент и голям спортист? Никога не говори глупости. — Замълча, а после попита: — Как е станал иконом, Кристиан?

Кристиан разбра, че трябва да каже истината.

— Той е и най-добрият агент в Тайната служба. Самият аз го вербувах специално за тази длъжност.

— Въпросът важи и за това — защо, по дяволите, е започнал работа в Тайната служба? И то като иконом? — настоя Кенеди.

— Той има много висок чин — отговори Кристиан.

— Да, но все пак.

— Аз организирах извънредно обстойна система за пресяване на кандидатите за работа при тебе. Джеферсън се оказа най-добър, а всъщност е и отговорник на групата в Белия дом.

— Въпреки това — защо? — настоя Кенеди.

— Обещах му, че преди да напуснеш Белия дом, ще му осигуря място в Министерството на здравето, образованието и социалните грижи на ръководна длъжност.

— А, това е разумно — одобри Кенеди, — но как ще изглежда характеристиката му — от иконом да заеме ръководна длъжност? Как, по дяволите, да уредим това?

— В характеристиката му ще пише, че е бил мой административен сътрудник — обясни Кристиан.

Кенеди отпи от голямата чаша за кафе с бяла глазура, украсена с фигури на орли.

— Е, не ме разбирай погрешно, но забелязах, че всичките ми лични прислужници в Белия дом си знаят работата много добре. Всички ли са от специалните служби? Изглежда ми невероятно.

— Специална школа и специален инструктаж, отговарящи на професионалната им подготовка — отвърна Кристиан. — Не всички са сътрудници.

Кенеди се изсмя високо и попита:

— Дори и главните готвачи ли?

— Особено главните готвачи — засмя се и Кристиан. — Всички главни готвачи са щурави. — Кристиан имаше навика да пуска често по някоя шега, за да може да размисли. Известен му бе похватът на Кенеди да подготвя почвата, преди да стане сериозен, демонстрирайки добро настроение и познания за неща, които не би трябвало да са му известни.

Продължиха със закуската, като Кенеди изпълняваше ролята на „мама“, както той се изразяваше — подаваше чинии и сипваше в чашите. Порцелановият сервиз, с изключение на специалната кафена чаша на Кенеди, бе красива изработка, със синия президентски герб и крехък като яйчена черупка. Накрая Кенеди подхвърли почти нехайно:

— Бих искал да прекарам един час с Ябрил. Очаквам лично ти да уредиш срещата. — Забеляза тревогата върху лицето на Кристиан. — Само за един час и само веднъж.

— Какво ще спечелиш, Франсис? — попита Кристиан. — Може би ще бъде прекалено болезнено за тебе. — Забеляза по лицето на Кенеди бръчки, които виждаше за пръв път.

— О, ще го понеса — увери го Кенеди.

— Ако се разчуе за срещата, ще има доста въпроси — предупреди го Кристиан.

— Тогава направи необходимото да не се разчува — каза Кенеди. — Няма да има писмен протокол за срещата и няма да я отбелязват в книгата за посещения на Белия дом. Е, кога?

— Ще ми трябват няколко дни, за да направя нужните приготовления — отвърна Кристиан. — И Джеферсън трябва да знае.

— Кой друг? — попита Кенеди.

— Вероятно още шестима от специалния ми отдел — обясни Кристиан. — Ще знаят, че Ябрил е в Белия дом, но не е задължително да знаят, че ти се срещаш с него. Ще се досещат, но няма да знаят.

— Ако е необходимо, аз мога да дойда там, където го държите — предложи Кенеди.

— Изключено — каза Кристиан. — В Белия дом е най-добре. Трябва да стане в малките часове след полунощ. Предлагам един часа през нощта.

— Вдругиден през нощта. Става ли?

— Да — потвърди Кристиан. — Ще трябва да подпишеш някои документи, които ще бъдат неясно оформени, но ще ме предпазят, ако стане някой гаф.

Кенеди въздъхна като че ли с облекчение, а после бързо каза:

— Той не е супермен. Не се безпокой. Искам да мога да поговоря с него свободно и той да ми отговаря ясно и по собствено желание. Не искам да е упоен или принуден по какъвто и да е начин. Искам да разбера начина му на мислене и може би няма да го мразя толкова много. Искам да науча какво всъщност чувстват хора като него.

— Длъжен съм да присъствам непосредствено на такава среща — неловко обясни Кристиан. — Нося отговорност.

— Какво ще кажеш да чакаш на вратата с Джеферсън? — попита Кенеди.

Изпаднал в паника само при мисълта за такова нещо, Кристиан шумно постави фината чаша с кафе и се примоли горещо:

— Моля те, Франсис, не мога да направя това. Естествено, че ще бъде обезопасен, физически ще бъде безпомощен, но все пак аз трябва да съм при вас двамата. Точно при такъв случай трябва да използувам правото на вето, което си ми дал. — Опита се да скрие страха си от това, което би могъл да направи Франсис.

И двамата се засмяха. Това бе част от договорката им, когато Кристиан бе поел отговорността за сигурността на президента. Че Кристиан като шеф на Тайната служба може да забранява която и да е публична поява на президента.

— Никога не съм злоупотребявал с правата си — напомни му Кристиан.

Кенеди се намръщи.

— Но си ги ползвал доста добре. Окей, можеш да останеш в стаята, но се опитай да изчезнеш в някои шкаф. А Джеферсън ще стои отвън до вратата.

— Всичко ще уредя — обеща Кристиан. — Но, Франсис, това няма да ти помогне.

 

 

Кристиан Клий подготви Ябрил за срещата с президента Кенеди. Провеждани бяха, разбира се, много разпити, но Ябрил с усмивка бе отказвал да отговаря на всякакви въпроси. Той беше много спокоен и уверен в себе си и желаеше да води разговори на общи теми — политически теми, марксистката теория, палестинския проблем, наричан от него израелския проблем, но отказваше да говори за миналото си или за терористичните си акции. Отказваше да говори за съратника си Ромео или за Тереза Кенеди и нейното убийство, или пък за връзките си със султана на Шерхабен.

Ябрил бе затворен в малка болница с десет легла, построена от ФБР за опасни затворници и ценни информатори. Болницата се обслужваше от медицински персонал на Тайната служба и се пазеше от агенти от специалния отдел, ръководен от Клий. В Съединените щати имаше пет такива болници-затвори: една в района на столицата Вашингтон, друга в Чикаго, една в Лос Анджелис, една в Невада и още една в Лонг Айлънд.

Болниците понякога се използваха за секретни медицински експерименти със затворници-доброволци. Но Клий бе опразнил болницата във Вашингтон, за да държи Ябрил в изолация. Опразнил бе и болницата в Лонг Айлънд, където бяха настанени двамата млади учени, поставили атомната бомба.

Във вашингтонската болница Ябрил живееше в болничен апартамент, напълно оборудван против какъвто и да е опит за самоубийство — по насилствен начин или чрез гладуване. Монтирани бяха средства за усмиряване и апаратура за венозно хранене.

Всеки сантиметър от тялото на Ябрил, включително зъбите му, бяха прегледани с рентген и той бе постоянно ограничаван от специално направена широка жилетка, позволяваща му само частично движение на ръцете и краката. Можеше да чете, пише и да се движи със ситни стъпки, но не можеше да прави опасни движения. Поставен бе също така под денонощно наблюдение през прозрачно огледало от екипи с агенти от специалния отдел към Тайната служба, ръководен от Клий.

Кристиан излезе от президента Кенеди и отиде да види Ябрил, знаейки, че ще има проблеми. Влезе в апартамента, придружен от двама агенти. Седна на едно от удобните канапета и нареди да доведат Ябрил от спалнята. Побутна го леко да седне на един фотьойл, а след това заповяда на агентите да разхлабят коланите му.

— Много сте предпазлив за човек с такава власт — подхвърли презрително Ябрил.

— Убеден съм, че трябва да бъда предпазлив — отговори му мрачно Кристиан. — Аз съм като инженерите, които строят мостове и сгради, способни да издържат сто пъти по-голямо натоварване. Така работя.

— Не е едно и също — каза Ябрил. — Не можете да предвидите удара на съдбата.

— Знам — отговори Кристиан. — Но облекчава грижите ми и ми служи достатъчно добре. А сега, причината за моето посещение: дойдох да ви поискам една услуга. — При това изказване Ябрил се разсмя — иронично, но наистина весело.

Кристиан го погледна и се усмихна.

— Не, сериозно, това е услуга, която сам ще решите да направите или не. Сега слушайте внимателно. Към вас се държат добре — това е мое дело в съгласие със законите на страната. Знам, че е безполезно да се отправят заплахи. Знам, че сте достатъчно горд, но ви моля за нещо дребно, нещо, което в никакъв случай няма да ви компрометира. А в замяна ви обещавам да направя всичко, каквото мога, за да не ви се случи нещо неприятно. Знам, че още храните надежди. Смятате, че приятелите ви от прочутата Първа стотня ще измислят нещо хитро, за да ни принудят да ви освободим.

Мрачната веселост изчезна от мургавото лице на Ябрил. Той каза:

— Ние се опитвахме няколко пъти да осъществим акции срещу вашия президент Кенеди, бяха много сложни и добре замислени операции. Всичките бяха изненадващо и мистериозно провалени, преди даже да успеем да се доберем до Америка. Лично аз проведох разследването на провалите и ликвидирането на хората ни. И следата винаги водеше до вас. И така, знам, че ние с вас сме от една категория. Знам, че не сте като разните страхливи политици. Така че кажете ми каква услуга искате. Приемете, че съм достатъчно умен да й отдам нужното внимание.

Кристиан се облегна назад. Мярна му се мисълта, че щом Ябрил е открил следата до него, той е прекалено опасен, за да бъде освободен някога, при каквито и да е обстоятелства. Ябрил бе направил глупост, изпускайки се за това. После Кристиан се съсредоточи върху непосредствената си задача.

— Президентът Кенеди — започна той — е много сложен човек, опитва се да разбере събитията и хората. И така, той иска да се срещне очи в очи с вас и да ви зададе въпроси в личен разговор. Като човек с човек. Иска да разбере какво ви е накарало да убиете дъщеря му, иска вероятно да се освободи от собственото си чувство за вина. Е, моля ви само да поговорите с него, да отговорите на въпросите му. Ще направите ли това?

Ябрил се опита да вдигне ръце в знак на отказ, борейки се със стегнатата жилетка. Не изпитваше никакъв физически страх, но все пак мисълта да се срещне с бащата на убитото от него момиче неочаквано го развълнува. В края на краищата убийството бе политически акт, а един президент на Съединените щати би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг. Все пак би било интересно да срещне погледа на най-могъщия човек в света и да му каже: „Аз убих дъщеря ти. Нараних те по-тежко, отколкото ти изобщо можеш да ме нараниш с всичките си бойни кораби и десетките хиляди мълниеносни самолети“.

— Да — отговори Ябрил, — ще ви направя тази дребна услуга. Но накрая може и да не ми благодарите.

Клий се надигна от канапето, докосна леко Ябрил по рамото, но той отблъсна презрително ръката му.

— Няма значение — каза Клий. — Аз ще бъда благодарен.

 

 

Два дни по-късно, един час след полунощ, президентът Кенеди влезе в Жълтата овална зала на Белия дом и завари Ябрил вече разположен на един стол до камината. Кристиан стоеше прав зад него.

Върху кръгла масичка, инкрустирана със звездното знаме на САЩ, бе поставен сребърен поднос с малки сандвичи, сребърна кана с кафе и чаши и чинийки със златни орнаменти. Джеферсън наля кафето в три чаши, а после се оттегли до вратата и облегна широкия си гръб върху нея. Кенеди забеляза, че Ябрил, който наведе глава в поклон, седеше като прикован към стола.

— Да не сте го упоили с лекарства? — попита остро Кенеди.

— Не, господин президент — отговори Кристиан. — Това е от жилетката и ограничителите на краката.

— Не може ли да го поосвободите малко? — настоя Кенеди.

— Не, господине — каза Кристиан.

Кенеди се обърна към Ябрил:

— Съжалявам, но не моя е последната дума по тия въпроси. Няма да ви задържам дълго. Просто бих искал да ви задам няколко въпроса.

Ябрил кимна. Поради ограничителните колани си взе с известно усилие един от сандвичите, които бяха превъзходни. Изпита известна гордост да покаже на неприятеля си, че не е съвсем безпомощен. Изучаваше лицето на Кенеди и бе изненадан, че това бе човек, когото при други обстоятелства би уважавал несъзнателно и комуто би имал доверие до известна степен. Изстрадало лице, но и силно самообладание, въпреки страданието. Върху него бе изписан истински интерес към неудобствата му, а не ирония или фалшиво съчувствие. И въпреки всичко излъчваше мрачна сила.

Ябрил каза тихо — по-учтиво и може би по-скромно, отколкото му се искаше:

— Господин Кенеди, преди да започнем, първо трябва да ми отговорите на един въпрос. Наистина ли вярвате, че аз съм отговорен за избухването на атомната бомба във вашата страна?

— Не — отговори Кенеди.

А Кристиан си отдъхна, че не каза нищо повече.

— Благодаря ви — каза Ябрил. — Как е възможно някои да си мислят, че съм толкова глупав? И бих се възмутил, ако се опитате да използувате подобно обвинение като оръжие срещу мен. Сега можете да ме питате каквото желаете.

Кенеди даде знак на Джеферсън да напусне стаята и го изчака да излезе. После заговори тихо на Ябрил. Кристиан наведе глава, за да не чува разговора им. Той наистина не искаше да слуша.

— Ние знаем — започна Кенеди, — че вие сте организирали цялата поредица от събития. Убийството на папата, номера със залавянето на съучастника ви, за да можете да искате освобождаването му. Отвличането на самолета. И убийството на дъщеря ми, планирано от самото начало. Вече знаем със сигурност, че е така, но бих искал вие да ми кажете дали е вярно. Между другото разбирам логиката ви.

Ябрил погледна открито Кенеди:

— Да, всичко това е вярно. Но съм изненадан, че го разгадахте толкова бързо. Смятах, че е добре скроено.

— Боя се, че няма за какво да се гордея — каза Кенеди. — Това означава, че по същество аз имам същия манталитет като вас. Или че няма голяма разлика в човешкото мислене, когато става въпрос за непочтеност.

— От друга страна, бе може би прекалено хитро — продължи Ябрил. — Вие нарушихте правилата на играта. Но, разбира се, това не е шахмат, правилата не са толкова стриктни. Вие трябваше да бъдете пионка и да правите само ходове на пионка.

Кенеди седна и отпи малко от кафето си с изтънчен, светски маниер. Кристиан виждаше, че е напрегнат много, а и Ябрил, разбира се, забелязваше, че президентът е спокоен само привидно. Терористът се чудеше какви са истинските намерения на човека срещу него. Видно бе, че не е злонамерен и че не мисли да използува властта си, за да го уплаши или да му навреди.

— Ясно ми бе от самото начало — каза Кенеди. — Още от отвличането на самолета ми стана ясно, че ще убиете дъщеря ми. Когато съучастникът ви бе заловен, знаех, че това е част от плана ви. Нищо не ме изненада. Съветниците ми дълго време не се съгласяваха, докато се развиваше вашият сценарий. Тревожи ме това, че моят мозък може би е устроен като вашия. И все пак стигаме до следното: аз не мога да си представя, че ще извърша подобно деяние. Искам да избегна предприемането на следващата стъпка и затова пожелах да говоря с вас. Да науча и предвидя всичко, да се предпазя от себе си.

Ябрил бе поразен от изискания стил на Кенеди, от гладката му реч, от явното му желание да открие някаква истина.

— Какво спечелихте от всичко това? — продължи Кенеди. — Папата ще бъде заменен, а смъртта на дъщеря ми няма да промени разположението на силите в света. Къде ви е печалбата?

Ябрил се замисли. Пак се стигна до вечния въпрос на капитализма. Усети, че Кристиан внимателно сложи ръцете си върху раменете му за момент. Поколеба се малко, преди да изрече:

— Америка е колосът, на който израелската държава дължи съществуването си. Това е, което по същество потиска моите сънародници. А вашата капиталистическа система потиска бедните хора в целия свят, дори и във вашата собствена страна. Необходимо е да се премахне заплахата от вашата сила. Папата е изразител на тая мощ, защото католическата църква е тероризирала бедните в света в продължение на столетия — и с пъкъла, и дори с рая, какво безчестие! И това продължава от две хиляди години. Да причиниш смъртта на папата е повече от задоволството да решиш някой политически въпрос.

Кристиан бе отстъпил назад от стола на Ябрил, но все още бе нащрек, готов да се намеси. Отвори вратата на Жълтата овална зала, за да прошепне нещо на Джеферсън. Ябрил мълчаливо проследи всичко това, а после продължи:

— Но всичките ми действия срещу вас пропаднаха. Организирах две много изпипани операции, за да бъдете убит, но и двете не успяха. Някой ден можете да попитате вашия господин Клий за подробностите, ще останете удивен. „Министър на правосъдието“ — трябва да призная, че безобидното название на тази титла ме подведе в началото. Той провали подготвяните от мен операции с жестокост, достойна за моето уважение. Но пък той имаше толкова много хора, толкова много технически средства. Бях безпомощен. А вашата собствена неуязвимост предизвика смъртта на дъщеря ви и знам, че това ви причинява болка. Говоря откровено, понеже така поискахте.

Кристиан се върна и застана зад стола, като се опита да избегне погледа на Кенеди. Ябрил почувства странна тръпка на безпокойство, но продължи:

— Помислете си само — подчерта той, като успя да повдигне малко ръцете си, — ако аз отвлека самолет, смятат ме за чудовище. Ако евреите бомбардират беззащитен арабски град и убият стотици, те нанасят удар в името на свободата, нещо повече — те си отмъщават за това, че са били унищожавани, за което арабите нямат никаква вина. А какви са нашите възможности? Ние нямаме военна мощ, нямаме най-нови технически средства. Кой е по-героичният? Е, и в двата случая умират невинни. А какво ще кажете за справедливостта? Израел бе създаден от чужди сили, а моят народ бе натикан в пустинята. Ние сме новите бездомници, новите евреи — каква ирония само! И светът очаква да не се борим, така ли? Какво друго можем да използваме, освен терор? Какво прилагаха евреите, когато се бореха за създаването на своята държава в битката с англичаните? Всичко, което знаем за терора, усвоихме от евреите от онова време. А някогашните терористи днес са герои, тези убийци на невинни хора. Един дори стана министър-председател на Израел и бе приеман от държавни глави, като че ли те въобще не усещаха миризмата на кръв по ръцете му. Аз по-лош ли съм?

Ябрил замълча за малко и се опита да се надигне, но Кристиан го бутна обратно на стола. Кенеди му направи знак да продължи.

— Питате ме какво съм постигнал — продължи Ябрил. — От една страна, не успях и доказателство за това е фактът, че съм затворник. Но какъв удар нанесох на вашия престиж в света. В края на краищата Америка не е чак толкова могъща. Можеше да свърши и по-добре за мен, но не всичко е напълно загубено. Разкрих пред света колко жестока е всъщност вашата смятана за хуманна демокрация. Унищожихте един голям град, безмилостно подчинихте на вашата воля един чужд народ. Накарах ви да изпратите няколко от свръхзвуковите си самолети, за да сплашите целия свят, част от който се отвърна от вас. Вие и вашата Америка вече не сте обичани толкова много. А в собствената си страна противопоставихте политическите течения. Представата за вас се промени и вие се превърнахте в един ужасен мистър Хайд, вместо в благородния доктор Джекил.

Ябрил замълча за момент, овладявайки яростната сила на чувствата, изписани върху лицето му. После продължи с повече внимание и тъга:

— Стигнах до това, което искате да чуете и което е болезнено за мен да ви кажа. Смъртта на дъщеря ви бе необходима. Тя бе символ на Америка, защото бе дъщеря на най-могъщия човек на земята. Знаете ли как действа това на хората, които се боят от властта? Дава им надежда, независимо, че някои може би ви обичат, а други ви смятат за благодетел или приятел. В края на краищата хората мразят своите благодетели. Виждат сега, че не сте по-силен от тях самите и че не трябва да се боят от вас. Разбира се, щеше да бъде по-убедително, ако бяхте ме освободили. Как щяха да изглеждат нещата? Папата — мъртъв, дъщеря ви — убита, а вие сте принуден да ме пуснете на свобода. Колко безсилни щяхте да изглеждате пред света вие и вашата Америка.

Ябрил се облегна назад, за да намали тежестта на ограничителите, и се усмихна на Кенеди:

— Направих една-единствена грешка. Съвсем ви подцених. Нямаше нищо в миналото ви, което да ми загатне за евентуалната ви реакция. Вие, големият либерал, етичният съвременен човек. Смятах, че ще освободите моя другар. Мислех, че няма да можете да разгадаете всичко достатъчно бързо, и изобщо не предполагах, че бихте извършили такова голямо престъпление.

— Жертвите от бомбардировката на град Дак бяха много малко — възрази Кенеди. — Часове преди нея хвърлихме позиви.

— Аз ви разбирам — продължи Ябрил. — Реакцията ви бе като на истински терорист. Аз бих направил същото. Но никога не бих постъпил като вас, за да се защитя. Да взривя атомна бомба в един от собствените си градове.

— Грешите — каза Кенеди. И Кристиан отново въздъхна облекчено, че не добави нищо повече. Олекна му и от това, че Кенеди не прие сериозно обвинението. Всъщност Кенеди премина веднага към нещо друго.

— Кажете ми — продължи той, — как можете да оправдаете в душата си всичко, извършено от вас, а и маменето на доверието на хората? Прочетох биографията ви. Как може човек да реши: „Аз ще подобря света, като убивам невинни мъже, жени и деца, ще измъкна човечеството от отчаянието му, като предам най-добрия си приятел“ — всичко това, без каквото и да е одобрение от Бога или от ближните му. Да оставим състраданието, как изобщо сте посмели да поемете подобна отговорност?

Ябрил помълча вежливо, като че ли очаквайки още въпроси, а после отговори:

— Извършеното от мен не е толкова странно, колкото твърдят журналистите и морализаторите. Какво ще кажете за вашите пилоти на бомбардировачите, които сипят унищожение, като че ли хората долу са някакви мравки? Добродушни момчета, притежаващи всички мъжествени добродетели. Но са ги научили да изпълняват дълга си. Мисля, че не съм различен. Макар че нямам средствата да сея смърт от хиляди метра височина. Или морски оръдия, бълващи разрушение на двайсет мили от тях. Трябва да цапам ръцете си с кръв. Трябва да притежавам морална сила, бистрота на ума, за да проливам кръв в името на каузата, в която вярвам. Е, всичко това е прекалено явно, казвали са ми го често, а и изглежда долно дори, ако го направиш. Но вие питате, откъде имам смелостта да поемам подобна отговорност, без да имам одобрението на някой по-висшестоящ? Това е по-сложно. Оставете ме да вярвам, че страданията, на които съм бил свидетел в моя свят, са ми дали това право. Да кажем, че книгите, които съм прочел, музиката, която съм слушал, и примерът на далеч по-велики от мен хора са ми дали силата да действам в името на собствените си принципи. На мене ми е по-трудно, отколкото на вас, защото вие имате подкрепата на стотици милиони и така налагате терор като дълг към тях, като техен инструмент.

Ябрил спря и отпи от кафето си. После продължи с чувство за собствено достойнство:

— Посветих живота си на революцията срещу установения ред, срещу властта, която ненавиждам. Ще умра с вярата, че съм постъпил правилно. А както знаете, няма такъв морален закон, който да съществува вечно.

Накрая Ябрил се измори и се облегна назад на стола, ръцете му изглеждаха като пречупени от стягащите ги ограничители. Кенеди го бе слушал без никакъв знак за неодобрение. Не изтъкна никакъв довод против. Настъпи дълбоко мълчание и накрая Кенеди рече:

— Не мога да говоря за морал — по същество аз направих същото, което и вие. И както казахте, по-лесно е да го направи човек, когато не трябва лично да изцапа ръцете си с кръв. Но ще повторя пак, че както смятате и вие, аз действам от името на обществото, а не поради личната си омраза.

— Не е точно така — прекъсна го Ябрил. — Конгресът не одобри действията ви, нито пък членовете на кабинета ви. По същество вие постъпихте като мене на собствена отговорност. Вие сте мой колега-терорист.

— Но хората в страната, избирателите ме подкрепиха — възрази Кенеди.

— Тълпата — каза Ябрил. — Тя винаги подкрепя. Тя винаги отказва да види опасността от подобни действия. Вие направихте политическа и етична грешка. Действахте, воден от желанието за лично отмъщение. — Ябрил се усмихна. — А си мислех, че ще стоите далеч от подобно действие. Толкова за морала.

Кенеди помълча за кратко, като че ли обмисляйки внимателно отговора си. После погледна Ябрил в очите.

— Надявам се, че грешите, времето ще покаже. Искам да ви благодаря, че бяхте толкова откровен, особено като знам, че сте отказали да отговаряте на досегашните разпити. Знаете, разбира се, че най-добрата адвокатска фирма в Съединените щати е ангажирана за вас от султана на Шерхабен и скоро ще им бъде позволено да говорят с вас за вашата защита.

Усмихна се и стана да излиза. Почти бе стигнал до вратата, когато тя се отвори. После, докато преминаваше през нея, той чу гласа на Ябрил, който с мъка се бе изправил на крака, въпреки ограничителите и се опитваше да запази равновесие. Закрепи се и извика:

— Господин президент!

Кенеди се обърна с лице към него. Ябрил повдигна бавно ръцете си, неестествено извити над жилетката от найлон и метални нишки.

— Господин президент — повтори той, — не ме лъжете. Знам, че никога няма да се срещна и да говоря с адвокатите си.

Кристиан бе застанал между двамата, а Джеферсън се бе изправил до Кенеди.

Кенеди се усмихна хладно на Ябрил.

— Имате личната ми гаранция, че ще се срещнете и разговаряте с вашите адвокати — заяви той и излезе от стаята.

В този момент Кристиан Клий почувства гадене, граничещо с отвращение. Винаги бе вярвал, че познава Франсис Кенеди, но сега установи, че не е така. Защото за един кратък миг бе видял на лицето на Кенеди изписана истинска омраза, омраза изобщо несвойствена за неговия характер.