Марио Пузо
Четвъртият К (12)

Глава XII

Телевизията никога не бе преживявала такава благодатна седмица. В неделя убийството на папата бе повторено десетки пъти по телевизионните мрежи, кабелните канали и специалните репортажи на Пи Би Ес. Във вторник убийството на Тереза Кенеди беше показвано още повече, то изпълваше ефира до безкрайност.

Лицето на Ябрил с ястребовия профил, надвиснал хищно над заложниците, влезе във всеки американски дом. В късните вечерни новини той се превърна в митично чудовище, натрапчив кошмар в сънищата на цяла Америка. В Белия дом се получаваше неспирен поток от милиони съболезнователни телеграми. Във всички големи градове американските граждани излизаха по улиците с черни ленти на ръкавите. Затова в сряда вечерта, когато телевизионните новини стигнаха кулминацията си с изтеклата информация за ултиматума на президента Франсис Кенеди към султана на Шерхабен, навсякъде из Съединените щати се събраха огромни, бурно ликуващи тълпи. Без съмнение те поддържаха президентското решение. И телевизионните кореспонденти, които интервюираха граждани по улиците, дори се стреснаха от яростните коментари. Най-често срещаният призив беше: „Атомна бомба за тези копелета“. Накрая дойде заповед от шефовете на информационните програми на телевизионните мрежи да се спрат репортажите от улицата и да се прекратят интервютата. Заповедите произтичаха от Лорънс Салънтайн, който бе създал съвет заедно с другите собственици на средства за масово осведомяване.

В Белия дом президентът Франсис Кенеди нямаше време да скърби за дъщеря си. Разговаряше по „червения телефон“ с други държавни глави, за да ги увери, че няма да има заграбване на територии в Близкия изток, да моли за съдействие и да внуши, че позицията му е непоклатима: президентът на Съединените щати не блъфира, град Дак ще бъде разрушен, а в случай на неизпълнение на ултиматума, султанатът Шерхабен също ще бъде унищожен.

Артър Уикс и Бърт Одик заедно с посланика Уалеб вече летяха към Шерхабен с бърз реактивен пътнически самолет, който все още не се произвеждаше за гражданската авиация. Одблъд Грей отчаяно се мъчеше да сплоти Конгреса около президента, но към края на деня разбра, че се е провалил. Юджийн Дази спокойно се справяше с всички паметни записки от членовете на кабинета и висшите кръгове в отбраната, като изобщо не сваляше слушалките на уокмена, за да избегне излишните разговори със сътрудниците. Кристиан Клий се появяваше и изчезваше по загадъчни мисии.

Цялата сряда сенаторът Томас Ламбертино и конгресменът Алфред Джинц провеждаха без прекъсване срещи с колеги от Камарата на представителите и Сената по въпроса за отстраняването на Кенеди. Сократовият клуб свика всички свои хора. Вярно, трябваше да се признае, че тълкуването на Конституцията е малко мъгляво по въпроса за възможността Конгресът да се самообяви за решаващ орган, но положението изискваше драстични мерки: ултиматумът на Кенеди към Шерхабен съвсем явно се основаваше на лични емоции, а не на държавнически съображения.

Късно в сряда коалицията вече съществуваше. И двете камари, с едва гарантирано мнозинство от две трети, щяха да се съберат в четвъртък вечерта, броени часове преди обявения от Кенеди краен срок за разрушаването на град Дак.

 

 

Ламбертино и Джинц уведомяваха Одблъд Грей за всичко с надеждата, че той ще успее да убеди Франсис Кенеди да отмени ултиматума към Шерхабен. Одблъд Грей възрази, че президентът няма да се съгласи. После информира Кенеди. Президентът му каза:

— Ото, мисля, че ти, Крис и Дази трябва да вечеряте с мене късно тази вечер. Да кажем, около единайсет. И да знаете, че няма да свършим бързо.

Президентът и неговите сътрудници вечеряха в Жълтата зала, любимата на Кенеди, въпреки че това създаде допълнителна работа на кухнята и сервитьорите. Както обикновено, Кенеди вечеря съвсем леко — малка пържола на скара, салата от тънко нарязани домати и после кафе със сметанови и плодови сладкиши. На Кристиан и останалите предложиха същото меню или риба. Всички преглътнаха само по няколко хапки.

Кенеди изглеждаше съвършено спокоен, останалите се чувстваха неловко. Носеха траурни ленти на ръкавите както президента. Всички в Белия дом, включително прислугата, носеха същите черни ленти — според Кристиан това беше отживелица. Знаеше, че е направено по заповед на Юджийн Дази.

— Кристиан — подхвана Кенеди, — смятам, че е време да споделим нашия проблем. Но нищо на хартия.

— Въпросът е сериозен — потвърди Кристиан.

Той описа заплахата с атомната бомба и уведоми присъстващите, че по съвет на адвоката двамата младежи са отказали да говорят.

Одблъд Грей изрази недоверие:

— Ядрено устройство в центъра на Ню Йорк? Не вярвам. Не е възможно цялата тази помия да се излее наведнъж.

— Сигурно ли е, че наистина са заложили ядрено устройство? — попита Дази.

— По мое мнение шансът е само десет процента — отговори Кристиан. Според него шансът надхвърляше деветдесет процента, но не му се искаше да им каже.

— Е, и какво ще направите? — заинтересува се Дази.

— Вече сме изпратили екипи да търсят ядрено устройство — обясни Кристиан. — Но тук от значение е времето.

После се обърна към Кенеди:

— Продължавам да моля за вашия подпис, за да ги подложим на медицински тест.

Той обясни разпоредбите на Раздел девети от Закона за контрол върху атомните оръжия.

— Не — отсече Франсис Кенеди.

Всички се изненадаха от отказа на президента.

— Не можем да рискуваме — възрази Дази. — Подпишете заповедта.

Кенеди се усмихна:

— Намесата на официални държавни лица в мозъка на гражданите е опасна работа.

Направи кратка пауза и продължи:

— Не можем да пожертваме правата на отделния гражданин само на основата на подозрения. Особено на такива потенциално ценни граждани като тези двама младежи. Крис, ще поискаш подписа ми пак, когато получиш нови потвърждения.

После Кенеди се обърна към Одблъд Грей:

— Ото, разкажи на Кристиан и Дази за Конгреса.

— Играта им е следната — започна Грей. — Вече знаят, че вицепрезидентката няма да подпише декларацията за импийчмънт в съответствие с Двадесет и петата поправка. Но са събрани достатъчно подписи на членове на кабинета, затова все още могат да действат. Те ще провъзгласят Конгреса за орган, упълномощен да се произнесе по дееспособността на президента. Ще свикат заседание в четвъртък вечерта и ще гласуват импийчмънт, само за да отстранят президента от преговорите за освобождаване на заложниците. Техният аргумент е, че президентът е под въздействието на силен стрес поради смъртта на дъщеря си. След отстраняването, министърът на отбраната ще отмени заповедта да се бомбардира Дак. Разчитат на Бърт Одик да убеди султана да освободи заложниците през тридесетдневния период. Почти е сигурно, че султанът ще се съгласи.

Кенеди нареди на Дази:

— Разпространете директива. Никой член на правителството не може да влиза в контакт с Шерхабен. Подобно действие ще се счита за измяна.

Дази меко му припомни:

— Щом повечето членове на кабинета са против вас, не е възможно да се изпълняват вашите заповеди. В момента сте безсилен.

Тогава Кенеди попита Кристиан Клий:

— Крис, трябват им две трети от гласовете, за да ме отстранят, нали?

— Да — потвърди Кристиан, — но без подписа на вицепрезидентката това по принцип е незаконно.

Кенеди го изгледа:

— Не можеш ли да направиш нещо?

В този миг Кристиан Клий се сепна. Според Франсис той можеше да направи нещо, но какво? Кристиан колебливо предложи:

— Можем да се обадим на Върховния съд и да кажем, че Конгресът действа противоконституционно. Формулировката в Двадесет и петата поправка е мъглява. Или можем да твърдим, че Конгресът действа против духа на поправката, като се самопровъзгласява за страна-инициатор след отказа на вицепрезидентката да подпише. Мога да се свържа със съда, за да излязат със съдебно решение веднага след гласуването в Конгреса.

Забеляза разочарование в очите на Кенеди и трескаво започна да разсъждава. Нещо му убягваше.

Одблъд Грей се разтревожи:

— Конгресът ще напада вашия разсъдък. Непрекъснато споменават седмицата, когато изчезнахте. Точно преди да встъпите в длъжност.

— Това не е тяхна работа — тросна се Кенеди.

Кристиан усети, че другите го чакат да заговори. Знаеха, че е бил с президента през онази загадъчна седмина. Той каза:

— Случилото се през онази седмица няма да ни навреди.

Намеси се Франсис Кенеди:

— Юдж, приготви документите за уволнение на целия кабинет, с изключение на Теодор Тапи. Направи ги колкото е възможно по-бързо и веднага ще ги подпиша. Нека секретарят по печата ги разпространи в средствата за масова информация, преди заседанието на Конгреса.

Юджийн Дази си записа, после попита:

— Ами ръководителя на Обединения генерален щаб? И него ли ще уволните?

— Не — отговори Франсис Кенеди. — По същество той е с нас, останалите му се наложиха. Конгресът не би могъл да направи подобно нещо, ако не бяха онези копелета от Сократовия клуб.

— Поех разпита на двамата младежи — обади се Кристиан. — Предпочитат да мълчат. Ако адвокатът им успее, утре ще ги пуснат под гаранция.

Дази се ядоса:

— В Закона за контрола върху атомните оръжия има разпоредба, която ви дава права да ги задържите. Тя отменя неприкосновеността на личността и гражданските свободи. Не може да не знаеш това, Кристиан.

— Първо, какъв смисъл има да ги задържаме, ако Франсис отказва да подпише заповед за медицинска намеса? — противопостави се Кристиан. — Адвокатът им настоява за освобождаване под гаранция и ако откажем, пак се налага президентът да подпише отменянето на неприкосновеността на личността в този случай. Франсис, готов ли си да подпишеш такава заповед?

Кенеди се усмихна:

— Не, Конгресът ще я използува против мене.

Сега вече Кристиан се почувства уверен. И все пак за миг му призля и му загорча в устата. После му мина, вече знаеше какво иска Кенеди, какво трябва да направи.

Кенеди отпи от кафето си. Бяха приключили с яденето, макар и да бяха хапнали само по един-два залъка. Кенеди каза:

— Сега да обсъдим реалната криза. Ще продължавам ли да бъда президент след четиридесет и осем часа?

Одблъд Грей заговори пръв:

— Отменете заповедта за бомбардиране на Дак, поверете преговорите на специален екип и Конгресът няма да предприеме никакви стъпки за вашето отстраняване.

— Кой измисли тази сделка? — заинтересува се Кенеди.

— Сенаторът Ламбертино и конгресменът Джинц — обясни Ото Грей. — Ламбертино наистина е свестен човек, а Джинц проявява отговорност в такива политически дела. Няма да ни подведат.

— Добре, това е още една възможност — отбеляза Кенеди, — освен намесата на Върховния съд. Нещо друго?

— Телевизионно обръщение към нацията преди заседанието на Конгреса — предложи Дази. — Народът ще ви подкрепи и това може да възпре Конгреса.

— Добре — каза Кенеди. — Юдж, уговори с хората от телевизията излъчване по всички канали. Трябват ни само петнайсет минути, нищо повече.

— Франсис, предприемаме огромна стъпка — меко напомни Дази. — Президентът и Конгресът застават в пряка конфронтация и призовават масите към действия. Работата може здраво да се заплете.

— Онзи тип Ябрил ще ни тормози седмици наред и ще ни направи за смях пред всички — обади се Грей.

Кристиан заяви:

— Носи се слух, че някой от присъстващите тук или Артър Уикс се кани да подпише декларацията за отстраняването на президента. Който е, трябва да си признае веднага.

Кенеди нетърпеливо го прекъсна:

— Този слух е чиста глупост. Ако наистина беше някой от вас, той щеше първо да подаде оставка. Познавам всички ви достатъчно добре — никой от вас не би ме предал.

 

 

След вечеря минаха от Жълтата зала в малкия киносалон в другия край на Белия дом. Кенеди бе поискал от Дази всички да видят телевизионния репортаж за убийството на дъщеря му.

В мрака долетя нервният глас на Дази: „Репортажът почва“. Няколко секунди по целия екран пробягваха черни линии от горе до долу.

После екранът се освети от ярки цветове. Телевизионните камери се насочиха към огромния самолет, кацнал сред пясъците на пустинята. После обективите спряха върху фигурата на Ябрил, който показваше Тереза Кенеди на прага. Президентът видя още веднъж как дъщеря му леко се усмихна и помаха към камерата. Жестът беше особен, издаваше самоувереност и в същото време подчиненост. Ябрил беше до нея, след това мина отзад. Видя се движението на дясната му ръка, пистолетът остана невидим, чу се рязък изстрел, последван от призрачно розова мъгла на талази и падащото тяло на Тереза Кенеди. Президентът долови писъка на тълпата и разпозна в него скръб, а не триумф. На прага се появи фигурата на Ябрил. Той вдигна пистолета с мазно лъснала черна метална цев. Държеше го, както гладиаторът държи меча, но овации липсваха. Репортажът свърши. Юджийн Дази го беше редактирал безжалостно.

Лампите светнаха, но Кенеди не помръдна. Усети познатата вече слабост. Не можеше да раздвижи краката и тялото си. Разсъдъкът му обаче оставаше ясен, нямаше мозъчен удар или умствено разстройство. Не се чувстваше безпомощен, като жертва в трагедия. Не се налагаше да влиза в противоборство със съдбата или с Бога. Трябваше само да се пребори с враговете на този свят и той щеше да ги победи.

Нямаше да се остави да му надвият смъртни. Когато почина жена му, той не можеше да се опълчи срещу Божията ръка или грешките на природата. Беше насилил цялото си същество да приеме сполетялото го нещастие. Но смъртта на дъщеря му бе причинена от човек, породена от злоба и затова Кенеди сега можеше да накаже и възмезди стореното. Този път нямаше да преклони глава. Горко на този свят, горко на враговете му, горко на злото в света.

Най-накрая успя да се повдигне от стола и се усмихна насърчително на хората около себе си. Беше постигнал целта. Беше накарал своите най-близки и най-могъщи приятели да страдат заедно с него. Сега вече нямаше с лека ръка да се противопоставят на действията, които трябваше да предприеме.

Кенеди излезе, сътрудниците му мълчаливо останаха в залата. Сякаш изпепеляващото зло разнасяше черния си дъх из помещението. Ужасът от пясъците на Шерхабен с нова сила заля салона.

Във въздуха витаеше неизказаното впечатление, че сега трябва да се тревожат може би повече за Франсис Кенеди, отколкото за Ябрил.

Одблъд Грей най-сетне се осмели да наруши тишината:

— Мислите ли, че президентът е леко мръднал?

Юджийн Дази поклати глава:

— Няма значение. Може би всички сме малко мръднали. Но сега трябва да го подкрепим. Трябва да спечелим.

 

 

Доктор Зед Анакони беше нисък и слаб, но с широк гръден кош. Изглеждаше необикновено пъргав, привидната надменност на изражението му беше не друго, а увереността на човек, който смята, че за важните неща на тази земя знае повече от останалите. Всъщност това не беше далеч от истината.

Доктор Анакони беше съветник по медицинските въпроси на президента на Съединените щати. Освен това беше директор на Националния институт за изследвания на мозъка и административен ръководител на Медицинския консултативен съвет към Комисията по ядрена сигурност. Веднъж на официална вечеря в Белия дом Клий го чу да казва, че мозъкът е такъв съвършен орган, който може да произвежда всички необходими за тялото химически вещества. Тогава Клий просто си помисли: „Е, и какво?“.

Докторът сякаш прочете мислите му, потупа го по рамото и каза:

— Този факт е по-важен за цивилизацията от всичко друго, което можете да направите тук, в Белия дом. А на нас ни трябват само един милиард долара да го докажем. Колко е това, по дяволите, един самолетоносач, не повече.

После се усмихна на Клий да му покаже, че не иска да го обиди с тези думи.

Сега също се усмихна, когато Клий влезе в неговия кабинет.

— Е — подхвърли доктор Анакони, — най-после дори юристите идват при мене. Нали разбирате, че нашите философии са диаметрално противоположни?

Клий знаеше, че доктор Анакони се кани да разкаже виц за юристите, и леко се ядоса. Защо хората винаги правят тъпи забележки за тази професия?

— Наистина е така — доктор Анакони пак се усмихна. — Юристите все се мъчат да замъглят истината, а ние, учените, се стараем да я разкрием.

— Не, не — възрази Клий също с усмивка, за да демонстрира чувство за хумор, — дошъл съм за информация. Намираме се в положение, което изисква специално медицинско изследване в съответствие със Закона за контрол върху атомните оръжия.

— Знаете, че за това се изисква подписът на президента — каза доктор Анакони. — Аз лично бих приложил процедурата и в много други случаи, но активистите за граждански свободи ще ме побъркат.

— Така е — отговори Кристиан и започна да обяснява случая с атомната бомба и залавянето на Грес и Тибът. — Никой не вярва, че наистина има бомба, но ако има, факторът време придобива първостепенно значение, а президентът отказва да подпише заповедта.

— Защо? — заинтересува се доктор Анакони.

— Поради евентуалната мозъчна повреда, която процедурата може да причини — поясни Клий.

Анакони видимо се изненада и се замисли.

— Вероятността от значителни мозъчни повреди е много малка — възкликна той, — може би десет процента. По-голяма опасност представляват редките случаи на спиране на сърдечната дейност и още по-редкият страничен ефект — пълната и невъзвратима загуба на паметта. Тотална амнезия. Но даже това не би трябвало да го възпре в този случай. Изпратил съм материали по въпроса на президента, дано да ги прочете.

— Той чете всичко — каза Кристиан, — но ме е страх, че няма да промени мнението си.

— Много жалко, че нямаме повече време — отбеляза доктор Анакони. — Сега приключваме изпитанията на непогрешим детектор на лъжата на основата на компютърно измерване на химическите промени в мозъка. Новият тест прилича на предишния, но не носи десетпроцентния риск. Ще бъде напълно безопасен. Но засега не можем да го използуваме — ще останат твърде много съмнения, преди събирането на допълнителни данни в съответствие с изискванията на закона.

Кристиан се въодушеви:

— Безопасен, непогрешим детектор на лъжата, чиито измервания ще се признават от съда?

— Е, за съда не знам — призна доктор Анакони. — От научна гледна точка след подробния анализ и компютърната комплектовка на тестовете, новият детектор на лъжата ще бъде също толкова сигурен, колкото тестът на ДНК или вземането на отпечатъци от пръстите. Но това е едно, а юридическото му оформяне е съвсем друго. Групите за граждански свободи ще се борят до смърт. Те са убедени, че човек не може да бъде принуждаван да свидетелства против себе си. А как ще погледнат хората от Конгреса на идеята, че наказателното право може да ги накара да се подложат на такъв тест?

— Не бих искал да ми се случва — подметна Клий.

Анакони се изсмя:

— Конгресът би подписал собствената си политическа смъртна присъда. Но къде е истинската логика? Нашето законодателство цели да се предотврати изтръгването на самопризнания с нечестни средства. Ние обаче се занимаваме с наука.

След миг добави:

— Ами големите бизнесмени и даже провинилите се съпрузи и съпруги?

— Малко е зловещо — призна Клий.

— И какво остава от всички стари приказки като „Истината ще ви направи свободни“ или „Истината е най-великата добродетел“, или „Истината е същността на живота“? — попита доктор Анакони и се изсмя. — Хващам се на бас, че когато нашите изследвания се потвърдят, бюджетът на института ще бъде орязан.

— Това е в кръга на моята компетентност — успокои го Кристиан. — Ние ще издокараме закона. Ще посочим, че вашият тест може да се използува само при важни наказателни дела. Ще ограничим прилагането му единствено от правителството. Може да го поставим под строг контрол като наркотиците или производството на оръжия. Затова, ако го докажете научно, аз ще го оформя юридически. Но как, по дяволите, действа?

— Новият тест ли? Много просто. Няма физическа намеса. Няма хирурзи със скалпели в ръка. Никакви видими белези. Само малка инжекция химическо вещество в мозъка през кръвоносните съдове. Химически авто саботаж с психо-фармацевтични препарати.

— Звучи ми като черна магия — каза Кристиан. — Трябва да сте в затвора заедно с онези двама физици.

— Няма връзка — засмя се доктор Анакони. — Онези типове работят, за да унищожат света. Аз работя, за да стигна до вътрешните истини — как мисли човек в действителност, какво точно чувства.

Но даже доктор Анакони съзнаваше, че мозъчният тест като детектор на лъжата може да донесе правни неприятности.

— Вероятно това ще е най-важното медицинско откритие в съвременната история — каза той. — Представете си, че можем да четем мисли. Всички ваши адвокати ще останат без работа.

— Наистина ли смятате, че е възможно да се покаже как функционира мозъкът? — попита Кристиан.

— Не — сви рамене доктор Анакони. — Ако мозъкът беше толкова просто нещо, ние щяхме да сме още по-прости, за да не го разберем.

Докторът пак се ухили на Кристиан:

— Параграф 22. Нашият мозък никога няма да догони мозъка. Затова, каквото и да се случи, човекът винаги ще си остане висше животно.

Този факт, изглежда, го развеселяваше извънредно много. За миг доктор Анакони се отклони:

— Знаете израза на Кьостлер „призрак в машината“. Всъщност човек има два мозъка — един първобитен и над него друг, цивилизован. Забелязали ли сте, че у човешките същества има някаква необяснима злоба, безсмислена злоба?

Кристиан го върна към темата:

— Обадете се на президента. Опитайте се да го убедите.

— Непременно — увери го доктор Анакони. — Страховете му наистина са излишни. Процедурата изобщо няма да навреди на момчетата.

 

 

Слухът, че някой от сътрудниците в Белия дом ще подпише петицията за отстраняване на Кенеди от президентския пост, породи тревожни сигнали в мислите на Кристиан Клий.

Юджийн Дази седеше на бюрото, заобиколен от три секретарки, които водеха бележки за по-нататъшните действия на неговия екип. Не беше свалил слушалките на уокмена, само бе изключил звука. Изражението му, обикновено весело, сега беше мрачно. Той вдигна очи към неканения посетител и се сопна:

— Крис, не можа ли да избереш по-подходящ момент да се мотаеш тук?

— Не се занасяй, Юджийн — отговори Кристиан. — Как се получава така, че никой не любопитства кой според слуховете е предателят в екипа? Значи всички знаят, с изключение на мене. А именно аз съм човекът, който би трябвало да знае.

Дази отпрати секретарките. Двамата останаха сами в кабинета. Дази се усмихна на Кристиан:

— През ум не ми мина, че не знаеш. Нали следиш всичко с твоето ФБР и Тайната служба, с тайното разузнаване и подслушвателните устройства? С хилядите агенти, за които Конгресът не знае, че им плащаш? Как може да си толкова неосведомен?

Кристиан хладно го прекъсна:

— Знам, че два пъти седмично шибаш някаква танцьорка в един от апартаментите към ресторанта на Джералин.

— Точно така — въздъхна Дази. — Лобистът, който ми заема апартамента, дойде при мене. Поиска да подпиша документа за отстраняване на президента. Не беше груб, нямаше преки заплахи, но подтекстът беше ясен. Или да подпиша, или да видя малките си прегрешения във вестниците и по телевизията.

Дази се изсмя:

— Не можех да повярвам. Как е възможно да са толкова безочливи?

— И какво му отговори? — не се стърпя Кристиан.

— Зачеркнах името му от списъка на моите „приятели“. Спрях достъпа му и заявих, че ще дам името му на старото си приятелче Кристиан Клий като потенциална заплаха за сигурността на президента. После разказах всичко на Франсис. Той ми каза да забравя този въпрос.

— Кой го е изпратил? — попита Кристиан.

— Би посмял единствено член на Сократовия клуб. И кой друг, ако не старият ни познайник Мартин „Между нас казано“ Мътфорд?

— Той не е толкова глупав — възрази Кристиан.

— Прав си — мрачно призна Дази. — Никой не е толкова глупав, докато не изпадне в отчаяние. Когато вицепрезидентката отказа да подпише меморандума за импийчмънт, те се отчаяха. Освен това никога не се знае кога човек ще поддаде.

— Но тебе те познават — настоя Кристиан. — Знаят, че въпреки тази дреболия ти си много твърд. Виждал съм как действаш. Управляваше една от най-големите американски компании, само преди пет години успя да удариш Ай Би Ем. Откъде си въобразиха, че ще поддадеш?

Дази сви рамене:

— Всеки си мисли, че е по-твърд от останалите… Ти си мислиш същото, въпреки че не го показваш. И аз си мисля така. И Уикс, и Грей. Но не и Франсис. Той просто наистина е такъв. Трябва да внимаваме с него. Трябва да внимаваме да не стане прекалено твърд.

 

 

Кристиан Клий посети Джералин Олбанис, собственичка на най-прочутия ресторант във Вашингтон, окръг Колумбия, наречен естествено „Джера“. Имаше три огромни салона, разделени с много богат бар. Републиканците предпочитаха единия салон, демократите се насочваха към другия, а хората от изпълнителната власт и Белия дом се хранеха в третия салон. Всички бяха съгласни по един въпрос: храната беше вкусна, обслужването — превъзходно, домакинята — една от най-очарователните жени на света.

Преди двадесет години Джералин, тогава тридесетгодишна, започна работа при един лобист на банковите среди. Той я запозна с Мартин Мътфорд, който още не беше получил прякора „Между нас казано“, но звездата му вече изгряваше. Мартин Мътфорд остана очарован от нейното остроумие, настъпателност и усет към авантюрата. Пет години поддържаха интимна връзка, която не се отрази на обществената им изява. Джералин Олбанис продължи кариерата си като лобист — работа много по-сложна и тънка, отколкото се смяташе изобщо, работа, която изисква големи изследователски умения и административен гений. Колкото и да е странно, едно от най-ценните предимства на Джералин беше, че е била шампионка по тенис в колежа.

Като помощничка на главния банков лобист тя прекарваше голяма част от работното време в трупане на финансови данни, с които да убеди експертите във финансовите комисии на Конгреса да приемат закони в полза на банките. После играеше ролята на домакиня на делови вечери с конгресмени и сенатори. Беше изненадана колко са напористи тези иначе кротки законодатели. В тесен кръг се превръщаха в разбунтувани златотърсачи, пиеха без мярка, пееха неприлични песни и я хващаха за задника в духа на едновремешната американска непрестореност. Тяхното сластолюбие я учудваше и забавляваше. Някак естествено тръгна по Бахамските острови и Лас Вегас с по-младите и по-общителни конгресмени, винаги уж на конференции и дори веднъж отиде в Лондон на симпозиум на икономически експерти от цял свят. Целта не беше да се упражнява натиск за гласуване на някой законопроект или да се извърши измама, но ако гласовете се разделяха наполовина и едно красиво момиче като Джералин Олбанис представеше обичайния куп материали, подписани от видни икономисти, шансът да се спечели решаващият глас ставаше много голям. Или както се изразяваше Мартин Мътфорд: „Излиза, че е много трудно лице в лице да гласуваш против жена, която предната вечер ти е правила минет“.

Именно Мътфорд я научи да цени изящните неща в живота. Водеше я по музеите в Ню Йорк, вземаше я със себе си в Хамптън да се запознае с богаташи и художници, със старите и новите паралии, с прочути журналисти и водещи телевизионни предавания, автори на сериозни романи и значителни сценарии за големи филми. Появата на още едно хубавичко лице сред тях не беше кой знае каква сензация, но името на добра тенисистка й даваше предимство.

В Джералин повечето мъже се влюбваха заради тениса, а не заради нейната красота. А точно този спорт напористите мъже, каквито обикновено са политиците и хората на изкуството, обичат да упражняват с красиви жени. В смесените двойки Джералин лесно установяваше синхрон с партньора и мълниеносно движеше красивите си крайници в битката за победа.

Дойде обаче време Джералин да се замисли за своето бъдеще. На четиридесет години не беше омъжена, а конгресмените, с които трябваше да води лобистка дейност, бяха в непривлекателната възраст над шейсетте или седемдесетте.

Мартин Мътфорд прояви желание да я издигне във висшите банкови кръгове, но след веселбата във Вашингтон банковото дело изглеждаше доста скучно. Американските законодатели бяха толкова чаровни с дръзката си неискреност в обществения живот и пленителната си наивност в любовните истории. Решението измисли пак Мартин Мътфорд. Той също не искаше Джералин да потъне в купища компютърни разпечатки. Нейният красиво обзаведен вашингтонски апартамент бе за него убежище от тежките отговорности. Не друг, а Мътфорд се сети, че тя може да притежава и управлява ресторант, който да се превърне в политически център.

Средствата бяха осигурени от попечителския фонд „Америкън Стерлинг“, лобистка група, която представляваше банковите интереси под формата на заем от пет милиона долара. Джералин построи ресторанта по собствен проект. Щеше да го превърне в закрит клуб, допълнителен дом за вашингтонските политици. Мнозина конгресмени бяха отделени от семействата си по време на сесиите и в ресторант „Джера“ можеха да прекарват самотните си вечери. Освен трите салона и фоайето с бара имаше стая с телевизор и читалня, където се получаваха всички големи американски и английски списания. В съседство беше игралната зала за шах, дама и карти. Но най-привлекателна беше жилищната площ над ресторанта. Тя заемаше три етажа с двайсет апартамента, давани под наем на лобисти, които на свой ред ги преотстъпваха на конгресмени и високопоставени служители за тайни връзки. „Джера“ беше известен като самата дискретност по тези въпроси. Ключовете държеше Джералин.

Тя се учудваше как тези безкрайно заети с работа мъже намираха време за толкова флиртове. Бяха неуморими. И най-активни се оказваха по-възрастните, със семейства и нерядко с внуци. Джералин обичаше да наблюдава по телевизията същите конгресмени и сенатори, улегнали и достолепни, поучително да говорят за морал, да заклеймяват наркотиците и разпуснатите нрави и да подчертават значението на старомодните ценности. Тя не ги смяташе за истински лицемери. В края на краищата хора, които отдават толкова много от живота, времето и енергията си за родината, заслужават допълнителни грижи.

Не й харесваше арогантността, надутата самоувереност на по-младите конгресмени, но тя обичаше по-старите, като например строгия, гневлив сенатор, който никога не се усмихваше на публично място, но поне два пъти седмично се веселеше с голи млади „манекенки“, или стария конгресмен Джинц, изкривен като разнебитен цепелин и толкова грозен, че цялата страна вярваше в неговата честност. Всички те изглеждаха абсолютно ужасни в интимен кръг, разсъблечени. Все пак очароваха Джералин.

Жените, членове на Конгреса, рядко идваха в ресторанта и никога не ползуваха апартаментите. Феминизмът не беше чак толкова напреднал. За сметка на това Джералин организираше неголеми обеди в ресторанта за приятелки от света на изкуството, хубави актриси, певици и балерини.

Не беше нейна работа дали красивите млади жени завързват приятелства с високопоставените слуги на американския народ. Но Джералин искрено се изненада, когато Дази, грамадният, отпуснат шеф на президентската канцелария, се свърза с многообещаваща млада балерина и уреди с Джералин да му пусне ключа за един от апартаментите над ресторанта. Още повече се учуди, когато запознанството прерасна във „връзка“. Не можеше да се каже, че Дази разполага с много свободно време — в апартамента успяваше да прекара най-много няколко часа след обяд. Джералин изобщо не се заблуждаваше за изгодата, която извличаше лобистът, наел същия апартамент. Той не можеше да повлияе върху решенията на Дази, но поне от време на време посещаваше Белия дом, за да направи впечатление с достъпа си на своите клиенти.

Джералин разказваше всичко това на Мартин Мътфорд, когато двамата си бъбреха. Подразбираше се, че разменената между тях информация няма да се използува по никакъв начин, най-малкото за изнудване. Такова нещо би било катастрофално и би разрушило основната цел на ресторанта, а именно да укрепва дружеската атмосфера и да печели благосклонност за лобистите, застъпници на един или друг законопроект. Освен това ресторантът беше основният източник на доходи за Джералин и тя нямаше да допусне той да бъде застрашен.

Затова Джералин много се учуди, когато Кристиан Клий се отби при нея в полупразния ресторант между обеда и вечерята. Прие го в кабинета си. Клий й допадаше, въпреки че той се хранеше в „Джера“ рядко и никога не се беше опитвал да използува апартаментите горе. Но Джералин не се опасяваше за нищо: знаеше, че Клий няма за какво да я упрекне. Ако назряваше някакъв скандал, все едно какво надушваха вестникарите или какво можеше да каже някое от младите момичета, тя беше на чисто.

Джералин промърмори няколко съчувствени думи в смисъл, че той сигурно преживява ужасен период след убийството и отвличането на самолета, но се постара те да не прозвучат като любопитстване за повече информация отвътре. Клий й благодари и каза:

— Джералин, отдавна се познаваме и искам да те предупредя да се пазиш. Зная, че това, което ще ти кажа, ще те шокира не по-малко, отколкото шокира мене.

„О, по дяволите — помисли Джералин. — Някой ми мъти водата.“

Кристиан Клий продължи:

— Един лобист на финансовите интереси, добър приятел на Юджийн Дази, се е опитал да го прекара. Искал е Дази да подпише документ, който силно би навредил на президента Кенеди. Предупредил го е, че ще разгласи как е ползувал един от твоите апартаменти и ще унищожи кариерата и брака му.

Клий се изсмя:

— Господи, кой би помислил, че Юджийн е способен на такова нещо. Е, дяволите да го вземат, хора сме в края на краищата.

Джералин не се заблуди от доброто настроение на Кристиан. Знаеше, че трябва да е много внимателна, за да не опропасти целия си живот. Клий беше министър на правосъдието на Съединените щати и си беше спечелил име на много опасен човек. Можеше да й навлече повече бели, отколкото тя бе в състояние да оправи, въпреки че скритият й коз беше Мартин Мътфорд.

— Нямам нищо общо с тази история — заяви Джералин. — Разбира се, дадох на Дази ключа от един апартамент горе. Но, по дяволите, това беше просто любезност. Няма никакви записи. Никой нищо не може да припише на мене или на Дази.

— Естествено, зная — увери я Кристиан, — но ти не разбираш ли, че онзи лобист никога няма да се навира по собствена инициатива? Някой по-високопоставен от него му е наредил.

Джералин се притесни:

— Кристиан, заклевам се, никога не съм се разбъбряла пред никого. Никога не бих изложила ресторанта на опасност. Не съм толкова тъпа.

— Знам, знам — успокои я Кристиан. — Обаче вие с Мартин отдавна сте много добри приятели. Може на него да си го казала, просто като клюка.

Сега вече Джералин наистина се ужаси. Изведнъж се беше оказала между двама могъщи мъже, крито щяха да се сбият. Най-много от всичко на света й се искаше да се измъкне от арената на битката. Беше й ясно също така, че най-лошото в този момент ще е да излъже.

— Мартин никога няма да направи такава глупост — каза тя, — толкова тъпо изнудване.

С тези думи Джералин хем призна, че е споделила с Мартин, хем можеше да отрича, че си е признала безусловно.

Кристиан продължаваше да изглежда спокоен. Разбра, че тя не е отгатнала истинската цел на посещението, и допълни:

— Дази е теглил една майна на онзи лобист. После ми разказа какво се е случило и аз му обещах да се погрижа. Разбира се, знам, че не могат да изложат Дази. Иначе щях така да те насмета, че щеше да ти се привиди танк в ресторанта. Щеше да изпееш имената на всички от Конгреса, които ползуват апартаментите. Щеше да се вдигне луд скандал. Твоят приятел просто се е надявал, че Дази ще си изпусне нервите. Но Юджийн не се е поддал.

Джералин все още не вярваше:

— Мартин никога не би се заел с толкова опасно нещо. Та той е банкер.

Тя се усмихна на Кристиан, който въздъхна и реши, че е време да прибегне до по-твърд тон.

— Слушай, Джералин — започна той, — трябва ли да ти напомням, че старият „Между нас казано“ Мартин не е чак толкова приятен и невъзмутим банкер консерватор. И той си има черни петна в биографията. Не е натрупал милиардите с чиста игра. Случвало му се е да оплете конците… Сега се е забъркал в нещо много опасно за тебе и за него.

Джералин презрително махна с ръка:

— Самият ти каза, че нямам нищо общо с неговите глупости.

— Вярно — съгласи се Кристиан, — така е, но сега трябва да наблюдавам Мартин. И искам ти да ми помогнеш.

— Как не — прозвуча непоколебимият глас на Джералин. — Мартин винаги се е отнасял добре с мене. Той е истински приятел.

— Не искам да го шпионираш — поясни Кристиан. — Не искам никаква информация за неговите сделки или личния му живот. Искам само да ме предупредиш навреме, ако разбереш, че готви нещо срещу президента.

— О, майната ти — избухна Джералин. — Изчезвай веднага, трябва да се подготвя за вечерната тълпа.

— Готово — дружелюбно каза Кристиан. — Тръгвам си, но запомни: аз съм министър на правосъдието на Съединените щати. Живеем в тежки времена и не е излишно да ме задържиш като приятел. Затова преценявай сама, като му дойде времето. Ако ми дадеш мъничък знак, никой няма да научи. Бъди разумна.

Той си тръгна. Беше постигнал целта си. Не беше изключено Джералин да разкаже за срещата на Мартин Мътфорд, но в това нямаше нищо лошо, защото Мътфорд щеше да стане по-предпазлив. Но тя можеше и да не каже на Мартин и да му подаде сигнал, когато трябва. И в двата случая Кристиан не губеше нищо.

 

 

Шофьорът изключи сирената и те се плъзнаха през портата на имението на Оракула. Кристиан забеляза три лимузини в кръговата алея. Любопитното беше, че шофьорите седяха по колите, а не пушеха отвън. До всяка кола се навърташе по един добре облечен висок мъж. Кристиан веднага ги разпозна. Телохранители. Значи Оракула имаше важни гости. И най-вероятно затова старият го бе извикал толкова спешно.

На вратата Кристиан бе посрещнат от иконома, който го отведе до дневната, приготвена за делова среща. Оракула чакаше в инвалидния стол. Около масата седяха четирима членове на Сократовия клуб. Кристиан се учуди, като ги видя. Според последния доклад всички те без изключение се намираха в Калифорния.

Оракула придвижи инвалидния стол до масата.

— Трябва да ми простиш за малката измама, Кристиан — каза той. — Сметнах, че е важно да се срещнеш с моите приятели в този критичен момент. Те държат да разговарят с тебе.

Бяха сервирани кафе и сандвичи. Поднасяха се и напитки; Оракула викаше сервитьорите с натискане на бутон, скрит под масата. Четиримата от Сократовия клуб вече бяха поръчали. Мартин Мътфорд пушеше огромна пура, беше с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Изглеждаше малко мрачен, но Кристиан знаеше, че мрачното изражение се дължи на свиване на мускулите за прикриване на страха.

— Мартин, Юджийн Дази ми каза, че днес един от твоите лобисти му е дал лош съвет. Надявам се, че ти нямаш нищо общо с това.

— Дази може да пресее доброто от лошото. Иначе не би бил началник на канцеларията на президента — гласеше отговорът на Мътфорд.

— Разбира се, че може — съгласи се Кристиан, — и няма нужда от моите съвети как да се справя. Но аз мога да му помогна.

Кристиан видя, че Оракула и Джордж Грийнуел не знаят за какво става дума, но Лорънс Салънтайн и Луис Инч леко се усмихват.

Инч нетърпеливо се обади:

— Това не е важно, не се отнася до срещата ни тази вечер.

— А каква, по дяволите, е целта? — попита Кристиан.

Отговори му Салънтайн с равен, успокоителен тон, беше свикнал да се справя с остри спорове:

— Моментът е много труден. По мое мнение даже опасен. Всички отговорни хора трябва да търсят мнение заедно. Присъстващите тук подкрепят идеята да се отстрани президентът Кенеди за срок от тридесет дни. Конгресът ще гласува утре вечер на извънредно заседание. Отказът на вицепрезидентката Дюпре затруднява нещата и все пак не е невъзможно. Би било много полезно, ако ти като член на президентския екип подпишеш. Ето това искаме от тебе.

Кристиан толкова се смая, че не успя да отговори. Намеси се Оракула:

— Съгласен съм. По-добре Кенеди да не се занимава точно с този въпрос. Постъпките му днес бяха абсолютно неразумни и произтичат от желанието за мъст. Това би могло да доведе до ужасни събития. Кристиан, умолявам те да изслушаш тези хора.

— За нищо на света — отсече Кристиан и се обърна към Оракула. — Как е възможно да участваш в това? Как може всички вие да се обърнете против мене?

— Не съм против тебе — поклати глава Оракула.

Салънтайн се обади:

— Той не може ей така да унищожи петдесет милиарда долара, само защото преживява лична трагедия. Това не е демокрация.

Кристиан вече бе възвърнал самообладанието си и заговори с разумен тон:

— Не е вярно. Франсис Кенеди е преценил нещата. Той не иска похитителите да ни разиграват седмици наред и да пълнят телевизионното време на вашите мрежи, господин Салънтайн, като правят Съединените щати за посмешище. За бога, те ликвидираха папата на Римокатолическата църква и убиха дъщерята на президента. И сега искате да преговаряте с тях? Искате да пуснете на свобода убиеца на папата? Наричате се патриоти? Твърдите, че мислите за тази страна? Вие сте банда лицемери.

Джордж Грийнуел се обади за пръв път:

— Ами останалите заложници? Искате да ги пожертвате?

— Да — озъби се Кристиан, без да мисли, помълча и добави: — Мисля, че подходът на президента ни дава най-големи шансове да ги измъкнем живи.

— Бърт Одик сега е в Шерхабен, както знаете — обясни Грийнуел. — Той ни увери, че може да убеди похитителите и султана да освободят останалите заложници.

Кристиан отговори презрително:

— Чух неговите уверения пред президента на Съединените щати, че на Тереза Кенеди няма да се случи нищо лошо. А сега тя е мъртва.

— Господин Клий, можем да спорим по маловажни въпроси до безкрайност. Нямаме време. Надявахме се, че ще се присъедините към нас и ще улесните работата. Но това, което трябва да се направи, ще бъде направено, все едно дали вие сте съгласен. Уверявам ви. Защо обаче да се делим в борбата? Защо да не служите на президента, като работите с нас?

Кристиан го изгледа хладно:

— Не ме будалкайте. Искам да ви кажа следното: зная, че всички вие имате голяма тежест в тая страна, тежест, която е противоконституционна. Моята служба ще проведе разследване срещу вас, без изключение, веднага след като приключи кризата.

Грийнуел въздъхна. Бурният, безсмислен гняв на младите изглеждаше отегчителен за човек с неговия опит и възраст. Той се обърна към Кристиан:

— Господин Клий, благодарим ви, че дойдохте, и се надявам, че няма да има никаква лична вражда. Ние действаме, за да помогнем на нашата страна.

— Вие действате, за да спасите на Одик неговите петдесет милиарда долара — възрази Кристиан.

Внезапно го озари просветление. Тези хора всъщност не хранеха надежди, че ще го спечелят на своя страна. Всичко това беше просто заплаха, за да остане евентуално неутрален. После той долови техния страх. Те се страхуваха от него, защото имаше власт и най-вече защото бе изпълнен с решителност. А единственият, който би могъл да ги предупреди за него, бе Оракула.

Всички мълчаха. Тишината се наруши от Оракула:

— Можеш да си вървиш, зная, че имаш работа. Обади ми се да кажеш какво става. Дръж ме в течение.

Обиден от предателството на Оракула, Кристиан каза:

— Можеше да ме предупредиш.

Оракула поклати глава:

— Нямаше да дойдеш. А пък аз не можех да убедя моите приятели, че няма да подпишеш. Трябваше сами да го чуят.

След кратка пауза той каза на Кристиан: „Ще те изпратя“, и се насочи с инвалидния стол навън. Кристиан го последва.

Преди да напусне стаята, той се обърна към хората от Сократовия клуб:

— Господа, умолявам ви, не позволявайте на Конгреса да направи това.

От него се излъчваше такава мрачна заплашителност, че всички притихнаха.

Оракула и Клий застанаха сами на рампата, която водеше към входното антре. Оракула спря инвалидния стол, вдигна лице с изпъстрена от кафяви старчески точици кожа и каза на Кристиан:

— Ти си мой кръщелник и наследник. Всичко това изобщо не променя чувствата ми към тебе. Но те предупреждавам — аз обичам моята родина и смятам, че твоят Франсис Кенеди е голяма опасност.

За пръв път Кристиан Клий изпита огорчение от стария, когото винаги бе обичал.

— Ти и твоят Сократов клуб не сте нищо пред Франсис. Точно вие сте опасността.

Оракула се вглеждаше в него:

— Май не си много разтревожен. Кристиан, моля те, не прибързвай. Не върши непоправими неща. Зная, че разполагаш с голяма власт и, още повече, много си хитър. Талантлив си, зная, но не се опитвай да надвиеш историята.

— Не знам за какво говориш — каза Кристиан. Той вече бързаше — имаше да се отбива на още едно място, преди да се върне в Белия дом.

Оракула въздъхна:

— Запомни, каквото и да се случи, моите чувства към тебе няма да се променят. Ти си единственият жив човек, когото обичам. И ако зависи от мене, няма да допусна да ти се случи нищо лошо. Обаждай ми се, информирай ме.

Дори в гнева Кристиан усети старата обич към Оракула. Стисна го за рамото и изрече:

— Е, в края на краищата различията сега са само политически, случвало се е и преди. Не се тревожи, ще ти се обадя.

— Да не забравиш за празненството по случай рождения ми ден — усмихна се накриво Оракула, — като свърши всичко това. Ако и двамата оцелеем.

Кристиан с изненада забеляза по сбръчканите старчески бузи да се стичат сълзи. Наведе се да целуне това лице — повехнало и студено като стъкло.

 

 

Кристиан Клий закъсня за Белия дом. По пътя се беше отбил тайно да разпита Грес и Тибът.

Отиде направо в кабинета на Одблъд Грей, но секретарката му каза, че Грей заседава с конгресмена Джинц и сенатора Ламбертино. Секретарката изглеждаше уплашена, беше чула слуховете, че Конгресът се опитва да отстрани президента Кенеди.

Кристиан й нареди:

— Обади му се, кажи, че е важно, и дай да седна на бюрото ти да говоря с него по телефона. Ти иди до тоалетната.

Грей вдигна слушалката и убеден, че говори със секретарката, се сопна: „Да му мислиш, ако не е важно“.

— Ото, Крис е на телефона — побърза да му каже Клий. — Слушай, току-що от Сократовия клуб поискаха да подпиша декларацията за отстраняване на президента. Поискали са същото и от Дази, опитали са да го изнудват с онази история около танцьорката. Знам, че Уикс е на път към Шерхабен, значи и той няма да подпише. Ти ще подпишеш ли?

Гласът на Одблъд Грей прозвуча много меко:

— Хм, смешно, двама джентълмени в кабинета ми току-що ме помолиха да подпиша. Вече им отказах. Освен това им заявих, че никой друг от сътрудниците му няма да подпише. Не ми се наложи да питам тебе.

В тона му се долавяше сарказъм.

Кристиан нетърпеливо обясни:

— Знаех, че няма да подпишеш, Ото. Но бях длъжен да питам. Слушай, хвърли им няколко бомби. Кажи им, че като министър на правосъдието започвам разследване по опита за изнудване на Дази, а също, че имам много материали за някои конгресмени и сенатори, които няма да изглеждат особено добре във вестниците, и че ще ги разпространя. Особено за деловите им връзки с членовете на Сократовия клуб. Няма време за твоите оксфордски глупости.

— Благодаря за съвета, приятелче — отговори безизразно Грей. — Препоръчвам ти обаче ти да си гледаш твоите работи, а аз ще си гледам моите. И не карай другите да размахват твоя меч, размахвай си го сам.

Между Одблъд Грей и Кристиан Клий отдавна съществуваше прикрит антагонизъм. В личните отношения взаимно си допадаха и се уважаваха. И двамата имаха внушителна физика. Грей проявяваше социална дързост и всичко бе постигнал сам. Кристиан Клий беше роден в богатство, но бе отказал да води типичен богаташки живот. И двамата се радваха на уважението на света. И двамата бяха предани на Франсис Кенеди. И двамата бяха опитни адвокати.

И все пак те се отнасяха предпазливо един към друг. Грей безусловно вярваше в напредъка на обществото чрез правото, затова беше толкова ценен като свръзка на президента с Конгреса. Освен това изпитваше недоверие към съсредоточаването на власт у един човек, както при Клий. В страна като Съединените щати беше прекалено един и същ човек да е директор на ФБР, шеф на Тайната служба и отгоре на всичко министър на правосъдието. Наистина Франсис Кенеди бе обяснил причината за това съвместяване на длъжности: идеята бе да предпази по-ефикасно президента от покушения. И все пак на Грей това не му харесваше.

Клий винаги малко се дразнеше от педантичното внимание на Грей към всяка правна подробност. Грей можеше да си позволи да се представя като акуратен държавник, та нали се занимаваше с политици и политически проблеми, докато Кристиан Клий трябваше да се рови в убийствената помия на ежедневието. Избирането на Франсис Кенеди бе разбудило всички дървояди в строежа на Америка. Само Клий знаеше за хилядите заплахи с убийство, които получаваше президентът. Само Клий можеше да изтреби дървоядите. А за да свърши тази работа, невинаги успяваше да се съобразява с всички тънкости на правото. Или поне така мислеше Клий.

Сегашният случай ясно открояваше разликата. Клий искаше да употреби сила, а Грей — кадифена ръкавица.

— Добре — съгласи се Кристиан, — ще направя, каквото трябва.

— Чудесно — газа Грей. — Сега двамата можем да отидем при президента. Той иска да ни види в заседателната зала веднага след като свърша тук.

Грей умишлено си бе позволил да бъде недискретен по телефона с Клий. Сега се обърна с лице към конгресмена Джинц и сенатора Ламбертино и им се усмихна с престорено съжаление:

— Съжалявам, че трябваше да чуете всичко това. На Кристиан не му харесва цялата тази история с отстраняването, но той приема като личен въпрос всичко, което се отнася до благополучието на тази страна.

Сенаторът Ламбертино отговори:

— Бях против да се говори с Клий. Но си мислех, че ще имаме шанс с тебе, Ото. Когато президентът те назначи да отговаряш за връзките с Конгреса, аз реших, че такава постъпка не е много умна заради всички онези колеги от Юга, които още не са се променили изцяло. Трябва обаче да призная, че ти ги спечели през изминалите три години. Ако президентът слушаше твоите съвети, много от неговите провалени в Конгреса програми щяха да имат друга съдба.

Грей запази непроницаемото си изражение и отбеляза:

— Радвам се, че дойдохте при мене, но смятам, че Конгресът прави голяма грешка, като се захваща с процедурата по импийчмънт. Вицепрезидентката не подписа. Разбира се, на ваша страна е почти целият кабинет, но никой от президентския екип. Затова Конгресът ще трябва да се самопровъзгласи за упълномощен орган. Подобна стъпка е ужасна. Тя ще означава, че Конгресът може да потъпква изрично изразената воля на народа в тази държава.

Грей стана и се заразхожда из кабинета. Обикновено не си позволяваше подобно нещо, когато водеше преговори, защото съзнаваше какво впечатление прави. Физическото му присъствие беше извънредно внушително и изправянето можеше да се изтълкува като обидна проява на превъзходство. Беше висок почти шест фута и четири инча, с телосложение на олимпийски атлет. Носеше дрехи с безупречна кройка и в говора му се долавяше съвсем лек английски акцент. Приличаше точно на типичен могъщ шеф от телевизионните реклами, само кожата му беше по-скоро с цвят на кафе, отколкото бяла. Този път обаче реши да прибегне до този вид заплаха.

— Винаги съм се възхищавал от вас двамата в Конгреса — започна Грей. — Винаги сме се разбирали. Знаете, че посъветвах Кенеди да не прибързва с неговите социални програми, докато не се създадат по-подходящи условия. И тримата съзнаваме едно нещо — няма по-недвусмислена опасност от трагедия, отколкото глупавото упражняване на властта. Това е една от най-често срещаните грешки в политиката. Но именно нея ще извърши Конгресът, ако гласува отстраняването на президента! Ако успеете, вие ще създадете много опасен прецедент в управлението, който може да доведе до фатални последици, когато някой президент получи достатъчно голяма власт в бъдеще. Тогава той би могъл да си постави за задача първо да смаже Конгреса. Сега ще спечелите само в краткосрочен план. Ще предотвратите разрушаването на Дак и ще спасите петдесетте милиарда инвестиции на Бърт Одик. Но народът ще ви презре, защото не трябва да се заблуждавате — хората подкрепят действията на Кенеди, макар и не поради истинските причини — всички знаем, че избирателите лесно се поддават на повърхностни емоции, емоции, които ние като управници трябва да контролираме и насочваме в правилна посока. Още сега Кенеди може да нареди Шерхабен да бъде нападнат с атомни бомби и народът на тази страна ще одобри решението. Глупаво, нали? Но именно такова е настроението на масите. И вие знаете това. Ето защо най-умно е Конгресът да отстъпи, да изчака и да види дали постъпките на Кенеди ще доведат до освобождаване на заложниците и хвърляне на похитителите в затвора. Тогава всички ще са доволни. Ако това не стане, ако похитителите избият заложниците, можете да отстраните президента и да се представите като герои.

Грей пусна най-убедителния си тон, но знаеше, че е безнадеждно. От дългогодишен опит бе разбрал, че щом като човек си науми да направи нещо, той ще го направи дори и да е иначе най-мъдрият. В такива случаи убеждаването не помага.

Конгресменът Джинц напълно оправда очакванията му:

— Ти се противопоставяш на волята на Конгреса, Ото.

— Наистина, Ото — обади се и сенаторът Ламбертино, — ти се бориш за изгубена кауза. Зная, че ако всичко бе вървяло както трябва, президентът щеше да те направи член на кабинета. И трябва да ти кажа, че Конгресът щеше да одобри. Това все още може да стане, но не и докато Кенеди е президент.

Грей кимна да благодари:

— Ценя тези думи, сенаторе. И все пак не мога да изпълня молбата ви. Смятам, че действията на президента са оправдани. Мисля, че той ще успее. Мисля, че заложниците ще бъдат освободени, а престъпниците ще си получат заслуженото.

Джинц реагира грубо и рязко:

— Това няма нищо общо. Не можем да го оставим да разруши Дак.

— Не става дума само за пари — меко обясни сенаторът Ламбертино. — Подобен необуздан акт ще навреди на отношенията ни с всички страни по света. Не може да не разбираш това, Ото.

— Чуйте — отговори Грей, — ако Конгресът не отмени утрешното извънредно заседание, ако не оттегли предложението за импийчмънт, президентът ще се обърне пряко към народа по телевизията. Моля да предадете това на вашите колеги… и на Сократовия клуб.

Последните думи бяха изречени с нежелание.

Разделиха се с обичайните уверения в добронамереност и сърдечност, които са се превърнали в признак на възпитание в политиката още отпреди убийството на Юлий Цезар. После Грей отиде да вземе Клий за срещата с президента.

Конгресменът Джинц обаче остана потресен от последното, което чу от Грей. Джинц бе натрупал огромно състояние по време на дългогодишния си мандат в Конгреса. Жена му беше акционер или съдружник в кабелните телевизионни компании в родния му щат, адвокатската кантора на сина му беше сред най-големите в Юга. Нямаше материални затруднения. И все пак обичаше работата си в Конгреса — тя му носеше удоволствия, които не могат да се купят с пари. Най-чудесното нещо за успелия политик е, че старостта му може да е не по-малко щастлива от младостта. Дори когато се превърне в немощен старец и престарелите мозъчни клетки го потопят в старческа отнесеност, всички продължават да го уважават, да го слушат и да му ближат задника. На негово разположение са комисиите и подкомисиите в Конгреса, той може да продължава да бърка в казана. Тялото е остаряло и немощно, но младите в разцвета на своята мъжественост все още треперят пред него. Джинц знаеше, че ще дойде денят, когато ще изчезне апетитът му за ядене, пиене и жени, но властта щеше да му носи наслада, докато е жива и последната му мозъчна клетка. А и как може човек наистина да се страхува от наближилата смърт, когато околните продължават да го слушат?

Така че Джинц се разтревожи. Беше ли възможно в резултат на някаква катастрофа да изгуби мястото си в Конгреса? Нямаше друг път. Самият му живот зависеше от отстраняването на Франсис Кенеди от длъжност. Джинц се обърна към сенатора Ламбертино:

— Не можем да допуснем президентът да се появи по телевизията утре.