Марио Пузо
Четвъртият К (1)

Глава I

Оливър Олифънт беше на сто години, а умът му беше бистър като кристал. За негово нещастие.

Това беше ум толкова бистър и при това толкова проницателен, че макар Олифънт да бе нарушил доста морални закони, нищо не му тежеше на съвестта. Ум толкова лукав, че Оливър Олифънт никога не беше попадал в почти неизбежните капани на ежедневието: никога не се беше женил, никога не се беше кандидатирал за политически пост и никога не бе имал приятел, на когото да се доверява напълно.

В едно огромно, строго охранявано и уединено имение само на десет мили от Белия дом Оливър Олифънт, най-богатият човек в Америка и вероятно най-могъщото частно лице, очакваше пристигането на своя кръщелник, министъра на правосъдието на Съединените щати Кристиан Клий.

Чарът на Оливър не падаше по-долу от блестящия му интелект; властта му се опираше и на двете. Дори и при тази напреднала възраст велики мъже все още търсеха съветите му, защото разчитаха на аналитичните му способности до степен, която му беше спечелила прякора „Оракула“.

Като съветник на президенти Оракула беше предсказвал икономически кризи, фалити на Уолстрийт, падането на курса на долара, бягството на чуждия капитал, фантастиката на цените на петрола. Беше предсказвал политическите ходове на Съветския съюз, неочакваните прегръдки на съперници от двете партии, Демократическата и Републиканската. Но преди всичко беше натрупал десет милиарда долара. Естествено е съветите на толкова богат човек да бъдат ценени дори и когато са лоши. Но Оракула почти винаги беше прав.

Днес, на Велики петък, Оракула се безпокоеше за едно нещо: тържеството, което да отбележи неговите сто години на тази земя. Тържество, което да се състои в неделя, на Великден, в Розовата градина на Белия дом, с домакин самия президент на Съединените щати, Франсис Зейвиър Кенеди.

Голямото удоволствие, което Оракула изпитваше от това пищно зрелище, беше допустима суета. Светът щеше отново да си спомни за него за един кратък миг. Това щеше да бъде неговото последно появяване на сцената, мислеше си той тъжно.

 

 

В Рим на Велики петък седмина терористи правеха последните си приготовления за убийството на папата на Римокатолическата църква. Четиримата мъже и трите жени вярваха, че са освободители на човечеството. Те се наричаха Месиите на насилието.

Водачът на тази група беше един млад италианец, врял и кипял в техниката на тероризма. Специално за тази операция той бе приел кодовото име Ромео; то задоволяваше младежкото му чувство за ирония, а неговата сантименталност отговаряше на интелектуалната му любов към човечеството.

В късния следобед на Велики петък Ромео почиваше в едно скривалище, осигурено от Интернационалната стотня. Той лежеше в смачканите чаршафи, петносани от цигарена пепел и денонощна пот, и четеше евтино издание на „Братя Карамазови“. Мускулите на краката му бяха схванати от напрежение, може би от страх, това нямаше значение. Щеше да мине, както минаваше винаги. Но тази задача беше толкова различна, толкова сложна, носеше такава опасност за тялото и душата. В тази акция той наистина щеше да бъде Месия на насилието — име така йезуитско, че винаги го напушваше смях.

Ромео беше роден като Армандо Джанджи, син на богати родители от висшето общество, които му бяха дали лениво, охолно и религиозно възпитание — съчетание до такава степен в разрез с аскетичната му природа, че на шестнадесетгодишна възраст той се отрече от светските блага и от католическата църква. Така че сега, на двадесет и три години, какъв по-голям бунт би могло да има за него от убийството на папата? И все пак Ромео изпитваше някакъв суеверен ужас. Като дете беше получил светото причастие от един кардинал с червена шапка. Той никога не забрави тази зловеща червена шапка, боядисана тъкмо в цвета на адския огън.

Така причестен към Бога по всички правила, Ромео се готвеше да извърши престъпление толкова ужасно, че стотици милиони хора щяха да проклинат името му, защото истинското му име щеше да стане известно. Щеше да бъде задържан. Това беше част от плана. Но след време той, Ромео, щеше да бъде почитан като герой, спомогнал за промяната на съществуващия жесток обществен ред. Това, което е позор в един век, в следващия се счита за свещено. И обратно, помисли си той с усмивка. Първият папа, приел името Инокентий^[1], преди векове издал папска була, узаконяваща изтезанията, и бил приветстван за разпространяването на правата вяра и за спасението на душите на еретиците.

На младежкото чувство за хумор на Ромео допадаше и това, че Църквата ще канонизира папата, когото възнамеряваше да убие. Той щеше да създаде нов светец. А как ги мразеше всичките тези папи. Този папа, Инокентий IV, папа Пий, папа Бенедикт — о, те бяха прекалени светци, макар и трупащи богатства, тези потисници на правата вяра, на човешката свобода, тези надути магьосници, които задушаваха нещастниците на земята чрез магията на невежеството, с наглото си насилие над доверчивостта.

Той, Ромео, един от Първата стотня на Месиите на насилието, ще помогне за заличаването на тази груба магия. Вулгарно наричани терористи, членовете на Първата стотня бяха пръснати из Япония, Германия, Италия, Испания и дори сред лалетата на Холандия. Трябва да се отбележи, че в Америка нямаше техни хора. Тази демокрация, тази люлка на свободата имаше само интелектуални революционери, които припадаха от миризмата на кръв; които взривяваха бомбите си в празни сгради, след като са предупредили хората да напуснат; които считаха публичното блудство на стъпалата на държавни учреждения за акт на идеалистичен бунт. Колко жалки бяха. Не беше за учудване, че Америка не е дала дори един човек на Революционната стотня.

Ромео сложи край на бленуването си. Много важно, по дяволите. Той не знаеше дали са сто. Може би бяха петдесет или шейсет, броят беше просто символичен. Но такива символи сплотяваха масите и привличаха средствата за масова информация. Единственият факт, който наистина знаеше, бе, че той, Ромео, е един от Първата стотня, както и неговият приятел и съзаклятник Ябрил.

Камбаните на една от многобройните катедрали в Рим забиха. Беше почти шест вечерта на този Велики петък. След още един час щеше да дойде Ябрил, за да прегледа целия механизъм на сложната операция. Убийството на папата щеше да бъде началният код на една блестящо замислена партия шах, поредица от дръзки действия, които радваха романтичната душа на Ромео.

Ябрил бе единственият човек, пред когото Ромео някога бе изпитвал страхопочитание, физически и духовно. Ябрил познаваше продажността на правителствата, лицемерието на законната власт, опасния оптимизъм на идеалистите, удивителните пристъпи на лоялност дори и у най-непоколебимите терористи. Но преди всичко Ябрил бе гений в революционната война. Той презираше милостта на дребно и инфантилното състрадание, от които страдат повечето хора. Ябрил имаше една-единствена цел — да освободи бъдещето.

И Ябрил бе по-безпощаден, отколкото Ромео изобщо би могъл да стане. Ромео бе погубвал невинни хора, бе предавал родителите и приятелите си, бе убил един съдия, който някога го беше защитил. Ромео разбираше, че политическите убийства са може би един вид лудост — той бе готов да плати тази цена. Ала когато Ябрил му каза: „Ако не можеш да хвърлиш бомба в детска градина, не си истински революционер“, Ромео отвърна: „Никога не бих могъл да направя това“.

Но той можеше да убие един папа.

И все пак в последните тъмни римски нощи ужасни малки чудовища, нещо като ембриони на сънища, покриваха тялото на Ромео с ледени капки пот.

Ромео въздъхна и се изтърколи от мръсното си легло, за да вземе душ и да се избръсне, преди Ябрил да е дошъл. Той знаеше, че Ябрил щеше да приеме чистотата му за добър знак — духът за предстоящата задача е висок. Ябрил, като повечето чувствени натури, вярваше в усилията, полагани за известна чистота. Ромео, истински аскет, можеше да живее и в лайна.

 

 

По улиците на Рим, на път към Ромео, Ябрил вземаше обичайните предпазни мерки. Но на практика всичко всъщност зависеше от вътрешната сигурност, лоялността на бойците, честността на Първата стотня. Обаче нито те, нито дори Ромео не знаеха пълния обхват на задачата.

Ябрил беше арабин, който лесно минаваше за сицилианец — нещо не особено трудно за много араби. Той имаше типичното слабо и смугло лице, но долната му част — брадичката и челюстта — беше изненадващо масивна, по-груба, сякаш имаше още един пласт кости. Когато беше свободен, той си пускаше мека брада, за да прикрие грубата челюст. Но когато участваше в операции, се бръснеше гладко. Показваше истинското си лице на врага като Ангела на смъртта.

Очите му бяха бледокафяви, в косата му имаше няколко сиви кичура, а масивността на челюстта му се повтаряше в гръдния кош и раменете. Краката му бяха дълги за късото тяло и прикриваха физическата сила, която притежаваше. Но нищо не можеше да скрие будната интелигентност на погледа му.

Ябрил ненавиждаше идеята за Първата стотня по принцип. Смяташе я за флирт с обществеността, презираше това формално отричане на материалния свят. Школските революционери като Ромео бяха прекалено романтични в идеализма си, отнасяха се с лекомислено пренебрежение към компромисите. Ябрил разбираше, че маята на революцията се нуждае от малко поквара.

Ябрил отдавна се бе отказал от всяка нравствена суета. Той имаше чистата съвест на човек, който вярва и знае, че е предан на напредъка на човечеството с цялата си душа. И никога не се упрекваше за своите егоистични действия. Бе изпълнявал лични поръчения на петролни шейхове за ликвидирането на политическите им съперници. Бе получавал отделни поръчки за убийства от онези нови африкански държавни глави, които, получили образованието си в Оксфорд, се бяха научили да упълномощават. А пък и случайни поръчки за терористични актове идваха от най-различни уважавани политически лидери — онези челни хора на света, които контролират всичко, освен живота и смъртта.

Тези дела изобщо не бяха известни на Първата стотня и, разбира се, никога не бяха доверявани на Ромео. Ябрил бе получавал средства от холандски, английски и американски петролни компании, пари от руското и японското разузнаване и дори, в началото на кариерата си, възнаграждение от ЦРУ за една много специална тайна екзекуция. Но всичко това вече бе минало.

Сега той живееше добре, не беше аскет — в крайна сметка бе живял в бедност, макар че не беше роден беден. Обичаше хубавото вино и пикантната храна, предпочиташе луксозните хотели, изпитваше удоволствие от хазарта и често се поддаваше на екстаза от допира с женска плът. Винаги заплащаше този екстаз с пари, подаръци и личен чар. Романтичната любов го ужасяваше.

Въпреки тези „революционни слабости“ в своите среди Ябрил беше известен със силата на волята си.

Той не изпитваше абсолютно никакъв страх от смъртта, което не беше чак толкова изключително, но по-необичайното бе, че нямаше страх от болката. Вероятно именно това го правеше толкова безжалостен.

С годините Ябрил беше доказал себе си. Не се поддаваше на никакъв физически или психологически натиск. Беше преживял затвор в Гърция, Франция и Русия, както и двумесечни разпити в ръцете на израелските сили за сигурност, чийто професионализъм го възхищаваше. Победи ги може би защото тялото му владееше изкуството да губи своята чувствителност в екстремни ситуации. Накрая всички разбраха — Ябрил посрещаше болката като гранит.

Когато вземаше пленници, често очароваше жертвите си. Това, че признаваше известна лудост в себе си, бе част от обаянието му и част от страха, който вдъхваше. Или може би се дължеше на отсъствието на злоба в жестокостта му. И все пак като цяло той се наслаждаваше на живота, беше терорист с леко сърце. Дори и сега изпитваше истинска наслада от уханните улици на Рим и от здрача на Велики петък, изпълнен със звъна на безбройни църковни камбани, макар че подготвяше най-опасната операция в живота си.

Всичко беше в ред. Групата на Ромео бе на своето място. Групата на самия Ябрил щеше да пристигне в Рим на следващия ден. Двете групи имаха различни скривалища, единствената им връзка бяха двамата ръководители. Ябрил знаеше, че това е велик момент. Наближаващият Великден и дните след него щяха да бъдат блестящ шедьовър.

Той, Ябрил, щеше да насочва нации по пътища, от които те се отвращаваха. Щеше да свали всички свои призрачни господари, да ги превърне в свои пешки и да ги пожертва до един, дори и нещастния Ромео. Само смъртта или изпускането на нервите можеше да осуети плановете му. Или, в интерес на истината, една от стотината възможни грешки в преценката. Но операцията беше толкова сложна, толкова изкусно замислена, че му доставяше удоволствие. Ябрил спираше по улицата и се наслаждаваше на красивите шпилове на катедралите, на щастливите лица на римляните, на мелодраматичните си размишления за бъдещето.

Но като всички хора, които смятат, че могат да променят хода на историята със собствената си воля, собствената си интелигентност, собствената си сила, Ябрил подценяваше ролята на случайностите и съвпаденията в историята, както и възможността да съществуват хора, по-ужасни и от самия него. Хора, възпитани в стройната структура на обществото, нахлузили маската на благодушни законодатели, които можеха да се окажат далеч по-безмилостни и жестоки.

Докато гледаше благочестивите и радостни поклонници по улиците на Рим, вярващи в един всемогъщ Бог, той се изпълваше с чувството за собствената си непобедимост. Гордо щеше да премине отвъд опрощението на техния Бог, защото след крайните предели на злото непременно започва доброто.

Сега Ябрил се намираше в един от бедните райони на Рим, където хората можеха по-лесно да бъдат заплашвани и подкупвани. Той стигна до скривалището на Ромео с падането на мрака. Пред стария четириетажен блок имаше голям двор, ограден в полукръг от каменна стена. Всички апартаменти бяха в ръцете на нелегалното революционно движение. Една от трите жени в групата на Ромео му отвори. Тя беше слаба, облечена в дънки и синя риза, разкопчана почти до кръста й. Не носеше сутиен, но не се виждаше закръглен бюст. Някога беше участвала в една от операциите на Ябрил. Не му харесваше, но той се възхищаваше от свирепостта й. Веднъж се бяха карали и тя не отстъпи.

Казваше се Ани. Смолисточерната й коса беше подстригана като на принца от приказките, което не представяше в най-добрия му вид силното и грубо лице, но привличаше вниманието към блестящите й очи, втренчващи се във всекиго, дори и в Ромео и Ябрил, с някаква ярост. Тя не беше получила още пълни инструкции за задачата, но идването на Ябрил й подсказа изключителното й значение. Усмихна се за миг, без да продума, и затвори вратата, след като той влезе.

Ябрил с отвращение забеляза колко мръсно беше вътре. Във всекидневната бяха пръснати мръсни чинии и чаши и остатъци от храна, по пода имаше разхвърляни вестници. Групата на Ромео се състоеше от четирима мъже и три жени, всичките италианци. Жените отказваха да чистят — революционните им убеждения не им позволявали да домакинстват по време на операция, освен ако мъжете не поемат своя дял. А мъжете, студенти и четиримата, все още млади, също вярваха в правата на жените, но имаха условните рефлекси на любимия син на италианската майка, а и знаеха, че специална поддържаща група ще отстрани всички уличаващи ги следи от жилището, след като го напуснат. Мълчаливият компромис бе да не се обръща внимание на мръсотията. Компромис, който дразнеше само Ябрил. Той каза на Ани:

— Какви свине сте!

Тя го изгледа с невъзмутимо презрение и отвърна:

— Да не съм икономка.

Ябрил веднага разпозна високото й качество. Тя не се страхуваше от него или от когото и да било. Бе истински предана. С готовност би изгоряла на кладата.

Ромео слезе от апартамента на горния етаж — толкова красив, така жизнен, че Ани сведе очи и прегърна Ябрил с искрена привързаност, а после го поведе към двора, където седнаха на малка каменна пейка. Нощният въздух беше изпълнен с благоуханието на пролетните цветя и с приглушен шум от виковете и разговорите на безбройните поклонници по улиците на Рим във Великите пости. И над всичко това ечеше и отекваше звънът на стотици камбани, възвестяващи идването на Великден.

Ромео запали цигара и каза:

— Нашето време най-сетне дойде, Ябрил. Каквото и да се случи, имената ни ще останат във вечността.

Ябрил се засмя на надутия романтизъм и почувства леко презрение към този стремеж към лична слава.

— Позорно е — каза той. — Трябва да съперничим на дългата история на терора.

Мислеше си за прегръдката им. Прегръдка на професионална обич от негова страна, но пронизана от спомена за ужас, като че ли бяха отцеубийци над трупа на бащата, когото са убили заедно.

По стените, ограждащи двора, имаше мътни електрически крушки, но лицата им оставаха в сянка. Ромео каза:

— След време ще научат всичко. Но дали ще повярват на мотивите ни? Или ще кажат, че сме били луди? Да вървят по дяволите, поетите на бъдещето ще ни разберат.

Ябрил отвърна:

— Сега не бива да мислим за това.

Ставаше му неловко, когато Ромео започваше да театралничи — това го караше да се съмнява в ефективността му, макар че той многократно я беше доказвал. Въпреки изящната си красота и мъглявостта на понятията си Ромео бе наистина опасен човек. Но между тях имаше една съществена разлика: Ромео беше прекалено безстрашен, а Ябрил — може би прекалено коварен.

Само преди една година се бяха разхождали заедно по улиците на Бейрут. На пътя им лежеше кафяв книжен плик, на пръв поглед празен, омазнен от храната, която беше съдържал. Ябрил го заобиколи. Ромео ритна плика и го запрати в канавката. Различни инстинкти. Ябрил беше убеден, че всичко на този свят носи опасност. У Ромео имаше някаква наивна доверчивост.

Имаше и други различия. Ябрил беше грозен с малките си мраморно студени кафяви очи, Ромео бе почти красив. Ябрил се гордееше с грозотата си, Ромео се срамуваше от красотата си. Ябрил винаги бе разбирал, че когато един невинен човек докрай се отдава на политическата революция, неизбежно стига до убийство. Ромео дойде до същото убеждение късно и неохотно. Неговото покръстване беше интелектуално.

Ромео бе печелил сексуални победи чрез физическата си красота, а парите на семейството му го закриляха от икономически унижения. Той бе достатъчно интелигентен, за да знае, че късметът му е незаслужен от морална гледна точка и затова самата безпроблемност на живота му го отвращаваше. Потъна в книгите и учението си и те затвърдиха увереността му. И стана неизбежното — радикалните му професори го убедиха, че трябва да помогне и да направи света по-добър.

Той не искаше да бъде като баща си — италианец, който прекарваше повече време по бръснарниците, отколкото куртизанките при фризьорите си. Не искаше да прекара живота си в тичане след хубави жени. И преди всичко, никога не би пръскал пари, вонящи от потта на бедните. На бедните трябваше да се даде свобода и щастие и чак тогава и той би могъл да изпита щастието. Така че за второто си причастие той се обърна към книгите на Карл Маркс.

Покръстването на Ябрил идваше по-скоро отвътре. Като дете в Палестина той бе живял в Райската градина. Щастливо момче, изключително интелигентно, той обичаше и се подчиняваше на родителите си, особено на баща си, който всеки ден по един час му четеше от Корана.

Семейството живееше в голяма вила с много слуги, в обширно имение, вълшебно зелено сред тази пустинна земя. Но един ден, когато Ябрил беше на пет години, го изхвърлиха от този рай. Обичните му родители изчезнаха, вилата и паркът се разтвориха в облак пурпурен дим. И изведнъж той се озова в мръсно селце в подножието на някаква планина — сирак, живеещ от подаянията на роднини. Единственото му съкровище беше Коранът на баща му — отпечатан на тънък пергамент, със златни илюстрации и яркосини букви. Винаги помнеше как баща му го четеше на глас — точно по текста, според мюсюлманския обичай. Тези Божи заповеди, дадени на Пророка Мохамед, не могат да се обсъждат или оспорват. Вече като възрастен, Ябрил каза на един приятел евреин: „Коранът не ти е Петокнижието^[2]“ — и двамата се засмяха.

Казаха му истината за изгонването от Райската градина почти веднага, но той не я разбра докрай още няколко години. Баща му бил таен привърженик на освобождението на Палестина от Израел, ръководител на нелегалното движение. Бил предаден и застрелян при обиск, а майка му се самоубила, когато израелците вдигнали във въздуха вилата и имението.

Съвсем естествено бе Ябрил да стане терорист. Роднините и учителите му в местното училище го учеха да мрази всички евреи, но не успяха докрай. Той наистина мразеше своя бог, защото го беше изгонил от детския му рай. Когато стана на осемнадесет години, продаде Корана на баща си за огромна сума и се записа в университета в Бейрут. Там пръсна по-голямата част от богатството си по жени и накрая, след две години, стана член на палестинското нелегално движение. И с течение на годините се превърна в убийствено оръжие на тази кауза. Но свободата на неговия народ не беше крайната му цел. По някакъв начин действията му всъщност се дължаха на търсенето на вътрешен мир.

 

 

А сега, в двора на скривалището, Ромео и Ябрил отново обсъдиха всяка подробност от задачата, което им отне малко повече от два часа. Ромео палеше цигара от цигара. Нещо го изнервяше.

— Сигурен ли си, че те ще се съгласят да ме разменят? — попита той.

— Как могат да не се съгласят, щом имам такъв заложник? Повярвай ми, в ръцете им ти ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото аз в Шерхабен — отвърна Ябрил тихо.

Прегърнаха се за последен път в мрака. След Великден никога вече нямаше да се видят.

 

 

Същият този Велики петък президентът Франсис Зейвиър Кенеди се срещна с екипа си от висши съветници и с вицепрезидента, за да им съобщи новини, които, както той знаеше, щяха да им бъдат неприятни.

Срещна се с тях в Жълтата овална зала на Белия дом, любимата му зала — по-голяма и уютна от прочутия Овален кабинет. Жълтата зала беше по-скоро всекидневна и те можеха да се чувстват удобно, докато им сервират английски чай.

Всички вече го чакаха и станаха прави, когато охраната от Тайната служба го въведе в залата. Кенеди направи знак на сътрудниците си да седнат и помоли охраната да чака навън. В тази сценка го дразнеха две неща. Първото бе, че според протокола той лично трябваше да нареди на служителите от Тайната служба да излязат навън, а второто — че вицепрезидентът трябваше да стане в знак на уважение към президентството. Досадното в случая бе, че вицепрезидентът беше жена и че политическата учтивост вземаше връх над светската. На всичкото отгоре вицепрезидентката Хелън Дюпре беше десет години по-възрастна от него, все още много красива жена, с изключителна политическа и социална интелигентност. Именно затова, разбира се, той я бе посочил като кандидат за вицепрезидент, въпреки съпротивата на тежката кавалерия в Демократическата партия.

— По дяволите, Хелън — каза Франсис Кенеди. — Престани да ставаш, когато вляза някъде. Сега ще трябва да налея чай на всички, за да покажа смирението си.

— Исках да изразя благодарността си — отвърна Хелън Дюпре. — Реших, че сте повикали вицепрезидентката на съвещанието на екипа си, защото някой трябва да измие чашите.

И двамата се засмяха. Сътрудниците не се засмяха.

 

 

Ромео изпуши още една цигара в тъмнината на двора. Над каменните стени той виждаше куполите на големите римски катедрали. После влезе. Беше време да даде инструкции на групата си.

Жената, Ани, беше оръжейник на групата. Тя отключи един огромен сандък и раздаде оръжието и мунициите. Един от мъжете простря мръсен чаршаф на пода на всекидневната и Ани сложи върху него смазка и парцали. Щяха да почистят и смажат оръжието си, докато слушат инструкциите. С часове слушаха, задаваха въпроси и заучаваха движенията си. Ани раздаде дрехите за операцията — смяха им се. Накрая седнаха на вечеря, която Ромео и мъжете бяха приготвили. Вдигнаха тост за успеха на акцията с младо пролетно вино, а после някои от тях поиграха един час карти, преди да се приберат в стаите си. Нямаше нужда от постове — заключиха, а и оръжията бяха до леглата им. И все пак всички заспаха трудно.

Чак след полунощ Ани почука на вратата на Ромео. Той четеше. Пусна я в стаята и тя веднага захвърли „Братя Карамазови“ на пода.

— Пак ли четеш тоя боклук? — каза тя почти презрително.

Ромео сви рамене, усмихна се и отговори:

— Забавлява ме. Героите му ми приличат на италианци, които страхотно се мъчат да бъдат сериозни.

Бързо се съблякоха и легнаха в петносаните чаршафи, и двамата по гръб. Телата им бяха напрегнати не от сексуална възбуда, а от тайнствен ужас. Ромео се взираше право нагоре, в тавана, а Ани бе затворила очи. Тя лежеше от лявата му страна и с дясната си ръка бавно и нежно го галеше. Раменете им едва се докосваха, а телата им не се допираха. Когато почувства, че Ромео се е възбудил, тя продължи движенията с дясната ръка, а с лявата започна да мастурбира. В постоянния бавен ритъм Ромео колебливо протегна ръка към малките й гърди, но тя направи детска гримаса, силно стиснала очи. После движенията на ръката й станаха по-силни, неистови и неритмични и Ромео стигна до оргазъм. Когато спермата потече по ръката на Ани, тя също получи оргазъм, очите й се отвориха, а дребното й тяло като че ли се хвърли във въздуха, надигна се и се обърна към Ромео, сякаш за да го целуне, но тя наведе глава и зарови лице на гърдите му за миг, докато тялото й спря да тръпне. След това съвсем небрежно седна и изтри ръката си в изцапания чаршаф. Взе цигарите и запалката на Ромео от мраморната нощна масичка и запуши.

Ромео отиде в банята и намокри една кърпа. Върна се, изтри ръцете й, а после изтри и себе си. Даде й кърпата и тя я прокара между краката си.

Бяха го правили и при една друга акция и Ромео разбираше, че това е единственият израз на привързаност, който тя би позволила. Беше толкова яростна в независимостта си, на каквото и да се дължеше тя, че не можеше да понесе мъж, когото не обича, да проникне в нея. Считаше френската любов, която Ромео бе предложил, също за форма на отдаване. Това, което направиха, бе единственият начин тя да задоволи потребностите си, без да изневери на идеалите си за независимост.

Ромео наблюдаваше лицето й. То не беше толкова строго сега, очите не гледаха така свирепо. Тя е толкова млада, мислеше си той, как е станала така смъртоносна толкова бързо?

— Искаш ли да спиш при мен тази нощ, просто за компания? — попита той.

Ани загаси цигарата си.

— О, не — каза тя. — Защо да искам такова нещо? И двамата получихме това, от което се нуждаехме.

И започна да се облича.

— Би могла поне да ми кажеш нещо нежно, преди да си тръгнеш — каза Ромео шеговито.

Тя спря на прага и се обърна. За момент той помисли, че ще се върне в леглото. Усмихваше се и за пръв път той я видя като младо момиче, което би могъл да обича. Но тогава тя като че ли се повдигна на пръсти и пропя: „Ромео, Ромео, защо си ти Ромео?“. Направи му муцунка и излезе.

 

 

В университета „Бригъм Йънг“ в Прово, щата Юта, двама студенти, Дейвид Джетни и Крайдър Коул, подготвяха екипировката си за традиционния атентат, който се провеждаше веднъж на всеки семестър. Тази игра пак беше дошла на мода с избирането на Франсис Зейвиър Кенеди за президент на Съединените щати. Според правилата на играта студентският отбор имаше двадесет и четири часа, за да извърши убийството — т.е. да стрелят с пистолетите си играчки по картоненото чучело на президента на Съединените щати от разстояние, не по-голямо от пет стъпки. Да предотврати това бе задачата на друг отбор на студентската организация — за защита на реда и закона, — който наброяваше над сто души. „Паричната награда“ се използваше, за да се плати банкетът за победата след приключването на атентата.

Преподавателското тяло и администрацията на колежа, под влиянието на мормонската църква, не одобряваха тези игри, но те бяха станали популярни навсякъде в Съединените щати — пример за досадните излишества на свободното общество. Лошият вкус, апетитът към вулгарното в живота бяха част от самата жизненост на младите. И тази игра беше отдушник за негодуванието от властта, форма на протеста на тези, които още не са постигнали нищо срещу вече преуспелите. Това беше символичен протест, определено за предпочитане пред политическите демонстрации, произволното насилие и седящите стачки. Играта на атентати беше предпазен клапан за бунта на хормоните.

Двамата атентатори, Дейвид Джетни и Крайдър Коул, се разхождаха из студентското градче, хванати под ръка. Джетни беше мозъкът, а Коул — изпълнителят, така че Коул говореше, а Джетни кимаше, когато се запътиха към членовете на студентската организация, охраняващи чучелото на президента. Картонената фигура на Франсис Кенеди бе доста сполучливо изображение, но беше ексцентрично боядисана и имаше син костюм, зелена връзка, червени чорапи и нямаше обувки. Там, където трябваше да бъдат обувките, беше нарисувана римската цифра IV.

Отборът на реда и закона заплаши Джетни и Коул с пистолети-играчки и двамата преследвачи промениха посоката. Коул жизнерадостно изкрещя някаква грубост, но лицето на Джетни беше мрачно. Той гледаше сериозно на задачата си. Джетни обмисляше гениалния си план и вече изпитваше жестоко удовлетворение от сигурния му успех. Тази разходка пред погледа на врага трябваше да покаже, че са в скиорско облекло, да постигне визуална идентичност и така да подготви замислената изненада. А и да пробута идеята, че напускат студентското градче за уикенда.

Според едно от изискванията на играта трябваше да се обяви програмата на чучелото президент. Чучелото щеше да бъде на банкета за победата, който трябваше да се състои вечерта, преди полунощ. Джетни и Коул възнамеряваха да направят удара си преди крайния срок — полунощ.

Всичко вървеше според замисъла. Джетни и Коул се срещнаха в шест часа вечерта във въпросния ресторант. Собственикът не знаеше нищо за плановете им. Те бяха просто двама студенти, работили за него през последните две седмици. Бяха много добри келнери, особено Коул, и собственикът беше доволен от тях.

В девет вечерта, когато отборът на реда и закона, наброяващ сто души, влезе със своето чучело-президент, на всички входове на ресторанта бяха поставени постове. Изображението беше поставено в центъра на подредените в кръг маси. Собственикът потриваше ръце, доволен от притока на клиенти, и чак когато отиде в кухнята и видя двамата си млади келнери да крият пистолетите играчки в супниците, загря каква е работата.

— О, за бога — каза той. — Това означава, че вие двамата напускате тази вечер.

Коул му се ухили, но Дейвид Джетни се намръщи заплашително и двамата се отправиха към салона, вдигнали супниците високо пред лицата си.

Охраната вече вдигаше наздравици за победата, когато Джетни и Коул поставиха супниците на централната маса, вдигнаха капаците и внезапно извадиха пистолетите. Те насочиха играчките си срещу ярко боядисаното чучело и натиснаха спусъците на механизмите. Коул даде един изстрел и избухна в смях. Джетни много внимателно стреля три пъти и хвърли пистолета на пода. Той не помръдна, докато охраната не се нахвърли върху него с поздравления и ругатни, а после всички седнаха да вечерят. Джетни ритна чучелото така, че то се свлече на пода и вече не се виждаше.

Това беше един от по-простите атентати. В други колежи из страната играта бе по-сериозна. Изграждаха се сложни структури за сигурност, от чучелата плисваше червена боя.

Във Вашингтон, окръг Колумбия, министърът на правосъдието на Съединените щати Кристиан Клий водеше досиета на всички тези палави убийци. Именно снимките и досиетата на Джетни и Коул привлякоха интереса му. Той си отбеляза да назначи екип, който да разследва биографиите на Дейвид Джетни и Крайдър Коул.

 

 

В петъка преди Великден двама сериозни младежи заминаха от Масачузетския технологически институт за Ню Йорк, където оставиха едно куфарче на багаж на пристанището. Те внимателно заобикаляха пияните бездомни скитници, зорките погледи на сводниците и уличниците, които се тълпяха из залите на пристанищната сграда. Двамата бяха деца-чудо, на двадесет години вече асистенти по физика и участници в специална научна програма на института. Куфарчето съдържаше мъничка атомна бомба, която бяха направили с крадени от лабораторията материали, включително необходимия плутоний. Отне им две години да откраднат тези материали от програмата малко по малко, като фалшифицираха отчетите за експериментите си, за да не се забележи кражбата.

Още на дванадесет години Адам Грес и Хенри Тибът бяха признати за гении. Родителите им ги научиха да осъзнават отговорността си към човечеството. Те нямаха пороци, с изключение на познанието. Изключителният им интелект ги караше да презират дребните страсти, разяждащи човека, като алкохол, комар, жени, лакомия и наркотици.

Това, на което се поддаваха, бе силният наркотик на логическото мислене. Имаха социална съвест и виждаха злото в света. Знаеха, че производството на атомно оръжие е престъпно, че съдбата на човечеството виси на косъм, и решиха да направят каквото могат, за да предотвратят фаталното бедствие. И така, след месеци хлапашки приказки решиха да стреснат правителството. Щяха да покажат колко лесно един побъркан може жестоко да накаже човечеството. Направиха мъничката атомна бомба с мощност само половин килотон, за да я заложат и след това да предупредят властите за съществуването й. Считаха себе си и своя замисъл за неповторими, богоравни. Не знаеха, че в психологическите разработки на един престижен мозъчен тръст, финансиран от правителството, именно тази ситуация се предвиждаше като един от възможните рискове на атомната ера от историята на човечеството.

Още докато бяха в Ню Йорк, Адам Грес и Хенри Тибът изпратиха до „Ню Йорк Таймс“ предупредителното си писмо, в което обясняваха мотивите си и молеха то да бъде публикувано, преди да се изпрати на властите. Съставянето на писмото бе дълъг процес не само защото трябваше да се намерят точните думи, за да се покаже отсъствието на злонамереност, но и понеже лепяха изрязани от стари вестници печатни букви и думи.

Бомбата нямаше да избухне до следващия четвъртък. По това време писмото щеше да бъде в ръцете на властите, а бомбата — със сигурност вече намерена. Това щеше да бъде предупреждение към управниците на света.

 

 

А в Рим на този Велики петък Тереза Кетрин Кенеди, дъщерята на президента на Съединените щати, се готвеше да сложи край на самоналоженото си заточение в Европа и да се върне да живее с баща си в Белия дом.

Охраната й от Тайната служба вече беше направила всички приготовления за пътуването. Според нейните инструкции бяха запазили места за полета от Рим за Ню Йорк в неделя, Великден.

Тереза Кенеди беше на двадесет и три години и учеше философия в Европа, първо в Сорбоната в Париж, а после в университета в Рим, където току-що бе прекратила, за облекчение и на двамата, сериозната си връзка с един радикален италиански студент.

Тя обичаше баща си, но мразеше това, че е президент, защото бе твърде лоялна, за да изразява публично собствените си възгледи. По-рано вярваше в социализма, сега проповядваше братството между хората. Беше феминистка по американски маниер; считаше икономическата независимост за основа на свободата и затова не изпитваше угризения от парите, с които разполагаше и които гарантираха свободата й.

С особената си и все пак съвсем човешка нравственост тя отхвърляше идеята за всяка привилегия и рядко посещаваше баща си в Белия дом. А може би подсъзнателно го обвиняваше за смъртта на майка си, тъй като той се бе борил за политическа власт, докато съпругата му умираше. По-късно й се искаше да изчезне в Европа, но по закон трябваше да бъде охранявана от Тайната служба като член на семейството на президента. Опита се да се откаже от тази охрана, но баща й я помоли да не го прави. Франсис Кенеди й каза, че не би могъл да понесе нещо да й се случи.

Охрана от двадесет души, разделени на три смени на ден, се грижеше за сигурността на Тереза Кенеди. Когато отиваше на ресторант, когато ходеше на кино с приятеля си, те бяха там. Наемаха апартаменти в същата сграда, щабът им бе в един фургон на улицата. Тя никога не беше сама. И всеки божи ден трябваше да представя програмата си за деня на началника на охраната.

Телохранителите й бяха двуглави чудовища — полуслуги, полугосподари. С модерната си електронна техника чуваха как се люби с приятеля си, когато той преспиваше при нея. Бяха ужасяващи — движеха се като вълци, промъкваха се безшумно, винаги нащрек, като че ли за да уловят довяна от вятъра следа, а всъщност просто слушаха звуците в радиослушалките си.

Тереза бе отказала „мрежова охрана“, т.е. от най-строгия вид. Караше собствената си кола, не им позволяваше да се настаняват в съседния апартамент, отказваше да върви между тях. Настояла бе охраната й да бъде „периферна“, около нея да се издигне стена, сякаш е голяма градина. По този начин можеше да има личен живот. Понякога това водеше до неудобни моменти. Веднъж отиде на пазар и имаше нужда от монета, за да се обади по телефона. Стори й се, че вижда един от охраната да се преструва, че купува нещо наблизо. Приближи се към човека и каза:

— Бихте ли ми дали двадесет и пет цента?

Той я изгледа смаян и озадачен и тя разбра, че е сбъркала — не беше от охраната й. Засмя се и се извини. На човека му стана забавно и той с удоволствие й даде монетата.

— За една Кенеди винаги — каза шеговито.

Като много други млади хора, Тереза Кенеди вярваше, без някакви особени доказателства, че хората са „добри“, както вярваше, че тя самата е добра. Участваше в демонстрации в името на свободата, защитаваше доброто и се противопоставяше на злото. Опитваше се никога да не бъде дребнава и злобна в ежедневието си. Като дете бе дала всичко, което беше събрала в касичката си, за американските индианци.

Като дъщеря на президента на Съединените щати изпадаше в неудобно положение, когато подкрепяше активисти на кампанията за свободен аборт или свързваше името си с радикални и леви организации. Търпеше хулите на средствата за масова информация и оскърбленията на политическите си противници.

В невинността си бе строго почтена в любовните си връзки — вярваше в абсолютната честност, отвращаваше се от измамата.

Животът й в чужбина би трябвало да я е научил на някои полезни неща. Докато скиташе из Париж и разглеждаше по-колоритните му кътчета, някакви скитници, живеещи под един от мостовете, за малко да я изнасилят. В Рим двама просяци се опитаха да й откраднат дамската чантичка в момента, в който им даваше пари, но и в двата случая се намеси бдителната охрана. Това обаче не се отразяваше върху вярата й в доброто у човека. Всеки човек носеше в душата си божествената искра на добротата, никой не беше непоправим. Като феминистка, тя, разбира се, бе научила за тиранията на мъжете над жените, но всъщност не разбираше свирепата жестокост на мъжкия свят. Не допускаше, че е възможно едно човешко същество да предаде друго по най-подъл и бездушен начин.

Шефът на охраната й, твърде стар, за да му поверят някой от по-високопоставените служители на правителството, бе потресен от невинността й и се опитваше да й отвори очите. Той й разказваше ужасяващи истории, все свързани с мъже, с които се бе сблъсквал по време на дългогодишната си служба, и бе по-откровен от всеки друг път, тъй като това беше последната му задача, преди да излезе в пенсия.

— Още си много млада, за да разбереш този свят — казваше той. — Пък и в твоето положение човек трябва да внимава. Мислиш, че понеже правиш добро на някого, той ще ти отвърне със същото.

Тъкмо предишния ден тя бе качила един автостопаджия, който реши, че това е покана за сексуална авантюра. Шефът на охраната реагира мигновено и двете му коли притиснаха колата на Тереза към банкета на пътя, точно когато автостопаджията протягаше ръка към скута й.

— Ще ти разкажа нещо — каза шефът. — Навремето работех с най-умния и приятен човек в държавните служби. Изпълнявахме секретни задачи. Но веднъж го надхитриха и го пипнаха. Попадна в ръцете на един истински негодник, който можеше да го унищожи. Но кой знае защо той пуснал шефа ми и му казал: „Помни, че ми дължиш една услуга“. Е, отне ни шест месеца да проследим този тип и да го притиснем. А шефът ми го ликвидира, без изобщо да се замисли, дори не му даде шанс да се предаде или да стане двоен агент. И знаеш ли защо? Той самият ми каза. Този тип веднъж е притежавал огромна власт и е прекалено опасен, за да бъде оставен жив.

Шефът ми не му беше благодарен, каза, че онзи го е пуснал заради някакъв свой каприз, а човек не може всеки път да разчита на капризи.

Началникът на охраната обаче не спомена пред Тереза, че шефът му се е казвал Кристиан Клий.

 

 

Избирането на Франсис Зейвиър Кенеди за президент беше едно от чудесата на американската политика. Избраха го заради магията на името му, а и заради необикновените му физически и интелектуални качества, и то независимо от факта, че бе изкарал едва един мандат в Сената, преди да бъде избран за президент.

Казваха, че е племенник на Джон Ф. Кенеди — президента, убит през 1963 година, но той бе извън организирания клан Кенеди, все още активен в американската политика. Всъщност им се падаше братовчед — единственият далечен роднина, наследил обаянието на прочутите си чичовци Джон и Робърт Кенеди.

Като студент Франсис Кенеди бе смятан за гений и на двадесет и осем години вече беше професор в Харвард. По-късно той си основа своя собствена фирма за правни услуги и проповядваше разширяване на либералните реформи в държавния и в частния сектор. Фирмата му не носеше кой знае какви печалби, но за него това нямаше значение, тъй като бе наследил значително богатство. Тя обаче го направи известен в цялата страна. Той се бореше за правата на малцинствата и защитаваше безпомощните и социално слабите.

По време на предизборната кампания Кенеди предприе обиколка из страната, като навсякъде твърдеше, че ще предложи на американския народ нов обществен договор. Какво е това, което съхранява цивилизацията, питаше той. Това е договорът между държавата и гражданите. Правителството е длъжно да гарантира обществената безопасност и да воюва с икономическите затруднения. То трябва да предоставя на всеки един гражданин правото и средствата за постигане на лично щастие в този живот. Едва тогава от гражданина може да се изисква спазването на обичайните закони, лежащи в основата на цивилизацията. Освен това Кенеди предлагаше този свещен обществен договор да съдържа и постановката всички важни въпроси в американското общество да се решават чрез референдум, а не от Конгреса, от Върховния съд или от президента.

Той обещаваше, че ще изкорени престъпността. Обещаваше, че ще премахне бедността, която е коренът на всички престъпления и престъпление сама по себе си. Обещаваше и програма за здравно осигуряване на населението, финансирана от държавата, плюс такава система на социални осигуровки, която да гарантира спокойни старини на всички пенсионери.

За да докаже вярата си в тези идеали и за да скъси дистанцията до обикновените хора, той обяви по телевизията, че ще предостави личните си средства в размер на четиридесет милиона долара на държавната съкровищница на САЩ. Това стана чрез широко рекламирана церемония, която бе отразена в новините на всички телевизионни програми в страната. Щедрият жест на Франсис Кенеди оказа огромно въздействие върху гласоподавателите.

Той посети всички големи градове на САЩ, а застъпниците му обикаляха с автомобили по-малките селища. Жена му и дъщеря му го придружаваха навсякъде, а красотата им допълваше неговата в спечелването на общественото съзнание — й трите му диспута с кандидата на републиканците за президент се превърнаха в триумф. Той изцяло срази опонента си със своето остроумие, интелигентност и младежки дух. Никой друг президент не бе започвал първия си мандат с толкова висока популярност сред населението. Той успя да се наложи над всичко и всички, с изключение на съдбата. Точно преди встъпването му в длъжност жена му умря от рак.

Въпреки дълбоката си скръб Франсис Зейвиър Кенеди пристъпи към осъществяване на програмата си. Още по време на предизборната кампания той беше направил един смел политически ход, като оповести предварително състава на своя екип, така че избирателите да могат да одобрят и сътрудниците му. За завеждащ връзките с Конгреса относно вътрешната политика той се спря на чернокожия активист Одблъд Грей. Вицепрезидентът щеше да бъде жена, която освен това участваше и в екипа му. Това бяха по-оригиналните му хрумвания, другите му сътрудници бяха като всички останали на тази длъжност. И точно с този екип той постигна първата си победа — изменението на законите за социалното осигуряване, така че след пенсионирането си всеки да разполага с достатъчно средства, с които да се издържа.

Финансирането на тази програма се обезпечаваше от данъците върху печалбите на големите корпорации, които мигновено се превърнаха в негови смъртни врагове.

Но след тази първа победа Кенеди сякаш намали стремителното темпо. Конгресът отхвърли законопроекта му за провеждане на референдуми по основните въпроси, както и програмата му за усъвършенстване на здравното осигуряване. А и самият Кенеди изразходваше много енергия в битките си с Конгреса, който въпреки силната съпротива от страна на Белия дом непрекъснато отхвърляше предлаганите от Кенеди и екипа му планове и програми.

Съзнанието, че през последната година от своя мандат той губеше битката, го изпълваше с горчив гняв. Той знаеше, че делото му е справедливо, че посоката е правилна и в действията му има морал и интелигентност, което ги прави най-подходящи за оцеляването на Америка. Сега обаче вече му се струваше, че в политическия процес място за морал и интелигентност няма.

 

 

Президентът Кенеди изчака да поднесат чая, и се обърна към най-близките си сътрудници:

— Може да не се кандидатирам за втори мандат — каза той равнодушно, погледна към вицепрезидентката и добави: — Хелън, бих желал да подготвиш кандидатурата си за президент.

Всички онемяха, само Хелън Дюпре му се усмихна. Усмивката й бе едно от нейните най-силни политически оръжия и това пролича и тук. Тя каза:

— Франсис, смятам, че едно такова решение да не се кандидатираш трябва да се разгледа обстойно от целия екип в мое отсъствие. Но преди да си тръгна, искам да ти кажа, че добре разбирам колко обезкуражен се чувстваш в този момент. Аз не бих се справяла по-добре от теб, ако приемем, че ме изберат за президент. Мисля, че ти трябва повече търпение. Вторият ти мандат може да се окаже по-ефективен.

Президентът Кенеди каза нетърпеливо:

— Хелън, и аз, и ти добре знаем, че всеки президент на САЩ е по-популярен през първия си мандат, отколкото през втория.

— В повечето случаи е така — отвърна Хелън Дюпре. — Но за втория ти мандат можем да се опитаме да променим състава на долната камара. Нека ти обясня нещата, както ги виждам аз. Смятам, че като вицепрезидент само с един мандат съм по-уязвима, отколкото ако имам два мандата зад гърба си. Освен това подкрепата ти в качеството на човек, бил два мандата президент, ще е много по-ценна, отколкото като президент, прогонен от собствения си Конгрес.

Тя взе бележника си и стана, но Франсис Кенеди каза:

— Не е нужно да излизаш.

Дюпре отново се усмихна на всички със същата мила усмивка.

— Сигурна съм, че сътрудниците ти ще говорят по-свободно в мое отсъствие — каза тя и напусна Жълтата овална зала.

Четиримата мъже около Кенеди мълчаха. Те бяха най-близките му помощници. Кенеди лично ги бе назначил и те отговаряха единствено пред него. Президентът приличаше на някакъв странен циклоп с един мозък и четири ръце. Освен това тези хора бяха най-близките му приятели и след смъртта на жена му се бяха превърнали в единственото му семейство. Дюпре затвори вратата след себе си и мъжете се размърдаха, разбутаха бележници и папки и посегнаха към чая и сандвичите. Началникът на канцеларията на президента Юджийн Дази каза небрежно:

— Хелън може да се окаже най-умният човек в тази администрация.

Кенеди се усмихна на Дази, за когото се знаеше, че си пада по красивите жени:

— А ти какво ще кажеш, Юджийн? Смяташ ли, че трябва да бъда по-търпелив и да се кандидатирам отново?

Когато преди десет години Франсис Кенеди навлизаше в политиката, Юджийн Дази ръководеше огромна компания за производство на компютри. Той бе способен човек и можеше с лекота да се справя с конкуренцията, но понеже произлизаше от бедно семейство, продължаваше да вярва във възтържествуването на справедливостта по-скоро от някакво практично чувство, отколкото от романтичен идеализъм. С течение на времето у него укрепваше убеждението, че концентрацията на пари в Америка означава твърде много власт на едно място, което в крайна сметка ще унищожи истинската демокрация. Така че когато Франсис Кенеди се зае с политическа дейност под флага на социалдемокрацията, Дази организира финансовата подкрепа, довела Кенеди до президентския пост.

Той бе едър и дружелюбен човек, притежаваше изкуството да не прави свои врагове хората, чиито важни молби и заявления биваха отхвърляни от президента. Дази сведе оплешивяваща глава към записките си, а горната част на тантурестото му тяло изпъна гърба на добре ушитото му сако. Говореше с небрежен глас:

— А защо да не се кандидатираш? — каза той. — Ще си имаш една чудесна работа. Конгресът ще ти казва какво да правиш и ще отказва да прави това, което ти искаш. Всичко ще си бъде същото, с изключение на външната политика. Там можеш да се забавляваш. Дори може и нещо добро да свършиш. Какво имам предвид ли? Числеността на армията ни е с петдесет на сто под необходимата, тъй като образоваме децата си толкова добре, че те стават твърде умни, за да бъдат патриоти. Разполагаме с много технологии, но никой не желае да купува стоките ни. Платежният ни баланс е безнадежден. Това значи, че оттук нататък можеш да вървиш само нагоре. Така че гледай да те преизберат, успокой се и се забавлявай още четири години. Работата не е лоша, по дяволите, а и парите са добри — Дази се усмихна и махна с ръка, за да покаже, че в думите му има и известна доза шега.

Четиримата мъже от екипа наблюдаваха внимателно Кенеди, въпреки привидно небрежните си пози. Нито един от тях не смяташе, че Дази се държи несериозно — шеговитостта на изказването му бе проява на отношение, което самият Кенеди насърчаваше през последните три години.

Артър Уикс, съветникът по националната сигурност, плещест човек с градско лице, издаващо баща евреин и майка италианка, можеше да бъде безпощадно остроумен, но едновременно с това се отнасяше и с известно страхопочитание към президентската институция и към Кенеди.

Уикс бе срещнал Кенеди преди десет години, когато той за първи път кандидатстваше за Сената. Беше либерал от източното крайбрежие, професор по етика и политология в Колумбийския университет. Освен това беше и много богат и презираше парите. Познанството им прерасна в приятелство на базата на интелектуалните им заложби. Кенеди смяташе, че Артър Уикс е най-интелигентният човек, когото познава. Уикс смяташе Кенеди за най-моралния сред политиците. Това не беше и не можеше да бъде основа за топли приятелски отношения, но все пак породи между тях известно доверие.

Като съветник по националната сигурност Уикс смяташе, че отговорностите му го задължават да поддържа по-сериозен тон от останалите. Той говореше с мек и убедителен глас, в който още имаше следи от нюйоркски акцент.

— За Юджийн това може и да е шега — каза той и кимна към Дази, — но ти все още има какво да направиш за външната политика на страната ни. Ние разполагаме с далеч по-голямо влияние, отколкото смятат в Европа или Азия. Мисля, че си длъжен да се кандидатираш за втори мандат. В крайна сметка във външната политика президентът на САЩ е като крал.

Кенеди се обърна към мъжа от лявата си страна. Одблъд Ото Грей бе най-младият в екипа на Кенеди — бе завършил колеж едва преди десет години. Преди това бе работил в лявото крило на едно движение на чернокожи, след което мина през Харвард и колежа Роудс. Беше висок и внушителен мъж, първокласен научен работник и оратор. Под огнените му слова на агитатор Кенеди бе открил човек с вроден такт и чувство за дипломатичност, човек, който убеждава, без да си служи със заплахи. По-късно в Ню Йорк, при една ситуация, която заплашваше да се превърне в свада, Кенеди успя да спечели възхищението и доверието на Грей. Тогава Кенеди бе използувал своите необичайни умения на юрист, своето обаяние и интелигентност, както и отсъствието на расови предразсъдъци у себе си, за да се справи със ситуацията, чрез което спечели овациите и на двете страни.

След това Одблъд Грей започна да поддържа политическата кариера на Кенеди и да го поощрява да се кандидатира за президент. Кенеди го назначи в екипа си да отговаря за връзките с Конгреса, т.е. да представя на Конгреса законопроектите на президента. Младежкият идеализъм на Грей непрекъснато воюваше с вродения му талант на политик. От това идеализмът съвсем естествено губеше, защото той добре разбираше механизма на работа на правителството — знаеше къде да прилага натиск, кога да използува силата на протекциите, кога да изчака и кога да се откаже с елегантен жест.

— Ото — обърна се към него Кенеди. — Ти какво мислиш?

— Откажи се — отвърна Грей. — Докато все още само губиш.

Кенеди се усмихна, а останалите се засмяха. Грей продължи:

— Ще ти кажа направо. Съгласен съм с Дази. Конгресът те посира, а пресата те рита по задника. Лобистите и големите корпорации задушават в зародиш всичките ти програми, а бачкаторите и интелектуалците смятат, че си ги предал. Седнал си зад волана на този огромен кадилак, наречен САЩ, а той няма дори и автоматични скорости. И на всичкото отгоре искаш да дадеш възможност на всеки маниак в страната да те подритва още четири години. Казвам, че е крайно време всички ние да се измитаме оттук.

Кенеди сякаш се развесели, красивите ирландски черти на лицето му се разтегнаха в усмивка, а в блестящите му сини очи се появиха искрици.

— Много забавно — рече той. — Но нека говорим сериозно.

Разбираше, че те се опитват да го накарат да се кандидатира отново, като въздействат върху гордостта му. Нито един от тях не желаеше да напусне този център на властта, този Вашингтон, този Бял дом. Беше по-добре да си лъв без нокти, но все пак лъв, а не нищо.

— Искате да се кандидатирам отново — каза Кенеди. — Какво обаче ще правя?

Ото Грей каза:

— Точно така, по дяволите. Искам да се кандидатираш отново. Дойдох в тази администрация, защото ти ме помоли да помогна на страната си. Повярвах ти и все още ти вярвам. Ние наистина направихме нещо за страната, но можем още. Има още куп работи за вършене. Богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни и само ти можеш да промениш това положение. Не напускай битката точно сега.

Кенеди отвърна:

— Но как, по дяволите, ще спечеля? Конгресът на практика се контролира от Сократовия клуб.

Грей гледаше шефа си с настойчивата увереност, присъща само на младостта.

— Не бива да се мисли така. Та не виждаш ли колко много безнадеждни битки спечелихме? Ще печелим още, пък дори и да не е така, поне си струва да се опита.

В стаята за момент настъпи тишина. Сякаш едва сега всички забелязаха мълчанието на един от присъстващите, човека, чието влияние върху Франсис Кенеди бе най-силно. Кристиан Клий. Всички погледи се насочиха към него. Макар че бяха първи приятели, Клий изпитваше някакво благоговение пред Кенеди. Това винаги изненадваше Кенеди, тъй като Клий ценеше смелостта, а едновременно с това знаеше, че Кенеди се бои от покушение. Кристиан беше човекът, който убеди Кенеди да се кандидатира за президент и му каза, че ще гарантира личната му безопасност, ако бъде назначен за министър на правосъдието и шеф на ФБР и на Тайната служба. Така че в момента той ръководеше цялата вътрешна система за сигурност в САЩ, но политическата цена, платена от Кенеди за това, бе много висока. Той бе оставил на Конгреса назначенията на двама съдии във Върховния съд и мястото на посланик във Великобритания.

Сега Кенеди гледаше към Кристиан Клий и най-накрая той заговори:

— Знаеш ли какво най-много притеснява хората в тази страна? Те изобщо не се интересуват от развитието на външните ни отношения. Пет пари не дават за икономиката и хич не им пука за екологическото състояние на планетата. Притеснява ги това, че нощно време не могат да се разхождат спокойно по улиците, без да бъдат нападани и малтретирани. Че не могат да спят спокойно, без да се боят от крадци и убийци. Живеем в състояние на безвластие. Правителството не изпълнява своята част от обществения договор за осигуряване на защита на всеки един гражданин. Жените се страхуват от изнасилване, а мъжете от това да не бъдат убити. Ние пропадаме стремително в пропастта на животинското поведение. Богатите поглъщат хората икономически, а престъпниците вилнеят сред бедните и средно богатите слоеве на населението. Единствено ти, Франсис, си човекът, който е в състояние да ни поведе нагоре. Вярвам в това и вярвам, че можеш да спасиш страната. Затова и работя с теб. А сега ти искаш да ни изоставиш. — Клий замълча за момент. — Трябва да опиташ пак, Франсис. За още четири години.

Президентът Кенеди бе трогнат. Той виждаше, че тези четирима мъже все още вярваха в него, а и една част от съзнанието му знаеше, че именно той ги бе манипулирал да му кажат тези неща, че той ги караше да потвърждават вярата си в него и да поемат отговорност, еднаква с неговата. Усмихна им се с искрено възхищение.

— Ще помисля — каза той.

Те приеха думите му за знак, че срещата е приключила, и си тръгнаха, с изключение на Кристиан Клий.

Кристиан запита небрежно:

— Тереза ще се връща ли вкъщи за празниците?

Кенеди сви рамене.

— Тя е в Рим с новия си приятел. Ще се върне чак на Великден. Както винаги пренебрегва религиозните празници.

Кристиан каза:

— Радвам се, че най-сетне си идва. Не ми е възможно да я охранявам в Европа. Пък и тя си мисли, че там може да говори каквото й падне, без то да се разбере тук. — Той млъкна за малко. — Ако решиш да се кандидатираш отново, трябва да скриеш някъде дъщеря си или да се откажеш от нея.

— Не мога. Ако се кандидатирам отново, ще ми трябват и гласовете на радикалните феминисти.

Кристиан се засмя.

— Окей — каза той. — Дай сега да видим тържеството по случай рождения ден на Оракула. Той наистина го очаква с нетърпение.

— Не се притеснявай — каза Кенеди. — Ще го направя, както му е редът. Бога ми, станал е на сто години и все още му се ще да ходи по тържества.

— Да, но той е бил и продължава да бъде велик — отвърна Кристиан.

Кенеди му хвърли рязък поглед.

— От нас двамата ти си този, който го обича повече. А той си има своите грешки и недостатъци.

— Така е — каза Кристиан. — Но никога не съм виждал някой друг да ръководи живота си по-добре. С напътствията и съветите си той промени и моя живот. — Кристиан направи пауза. — Днес ще вечерям с него и ще му кажа, че въпросът за тържеството е уреден.

Кенеди се усмихна сухо.

— Спокойно можеш да му го кажеш — рече той.

 

 

Към края на работния ден Кенеди подписа някои документи в Овалния кабинет, седна зад бюрото си и се загледа през прозореца. От мястото си виждаше върха на оградата около Белия дом — черен метал с бели шипове, по които течеше електрически ток. Както винаги, и сега мисълта, че е твърде близо до улиците и тълпите, го правеше неспокоен, макар да знаеше, че възможните нападения срещу него са илюзия. Той беше извънредно добре защитен. Районът около Белия дом бе разделен на седем охранявани зони. В радиус от две мили наоколо във всяка сграда имаше охрана — на покрива и в някои апартаменти. На всички улици, водещи към Белия дом, имаше командни пунктове, снабдени с автоматично стрелково оръжие. Сред стотиците туристи, които сутрин посещаваха първия етаж на Белия дом, се разхождаха безброй цивилни агенти от охраната — държаха се като обикновени посетители, но бяха непрекъснато нащрек. Всеки сантиметър от откритите за посещение зали на Белия дом се наблюдаваше от скрити камери и от специални подслушвателни устройства, които бяха в състояние да уловят всеки шепот. По ъглите на коридорите имаше информационни бюра с въоръжени служители, които при нужда можеха да станат барикади. По време на всички тези туристически посещения Кенеди винаги се намираше на новопостроения четвърти етаж, където беше жилището му. Там всички подове, стени и тавани бяха специално подсилени.

Кенеди рядко използваше Овалния кабинет. Тук обикновено само подписваше официални документи със съответните церемонии, така че сега се отпусна, за да се наслади напълно на няколкото минути, през които беше съвсем сам. Извади от кутията за пури на бюрото си дълга и тънка кубинска пура и я завъртя между пръстите си, опипа меката й опаковка. После отряза края й, внимателно я запали, пое първата глътка ароматен дим и се загледа през бронирания прозорец.

Спомни си как като дете крачеше по огромната зелена морава, току-що преминал през бялата сграда на пропуска, а после тичаше към чичо Джек и чичо Робърт. Колко много ги обичаше. По детински чаровният чичо Джек излъчваше власт и сила — все едно, че дете управляваше света. И чичо Робърт, строг и сериозен и едновременно с това мил и нежен. Не, замисли се Франсис Кенеди, викахме му чичо Боби, а не Робърт, май така беше. Но не беше сигурен, не помнеше вече.

Обаче добре си спомняше един ден преди повече от четиридесет години, когато на същата тази морава тичаше към двамата си чичовци, а те го хванаха за ръцете и го залюляха над земята, така че той изобщо не я докосна, докато не стигнаха до сградата на Белия дом.

А сега той бе заел тяхното място. Властта, която някога като дете го изпълваше със страхопочитание, сега беше негова. Колко жалко, че спомените носеха толкова много болка и красота, толкова разочарования. Същото нещо, за което те бяха дали живота си, сега караше него да се отказва от борбата.

В същия този ден, Велики петък, Франсис Зейвиър Кенеди още не знаеше, че всичко ще се промени от двамина невзрачни революционери в Рим.