Алън Скофийлд
Вярност (8)

Глава седма

Малко места в Лондон са се променили така както Челси. Когато Ана отиде да живее там с Уилсън Брейд точно преди войната, под Челси се разбираше кварталът между Слоун скуеър и Таун Хол.

Това бе едно село и Кингс роуд бе централната му улица. Имаше месари и зарзаватчии, евтини ресторанти, магазинчета за риба, бакалии по ъглите и мъжки шивачи. Имаше една билярдна зала и дузина магазинчета за цигари и тютюн, на които имаше надписи, че се дават стаи и апартаменти под наем. Зиме улиците се изпълваха с миризмата на изгорели въглища и сгур.

Нямаше закусвални с хамбургери, нито пицарии, нито бутици, нито магазини за плочи, нито рок музика.

Имаше много писатели и художници, скулптори, музиканти и хора, движещи се с тях, с които не правеха нищо друго, освен да пият по кръчмите. Повечето нямаха пари. Животът бе разгулен, бохемски и сексуално освободен.

Уилсън Брейд имаше апартамент в центъра на Челси.

За да се омъжи, Ана бе излъгала и по време на церемонията си даде дума да направи всичко възможно това да е успешен брак. Толкова бе задължена на Уилсън.

Това решение бе поставено на изпитание почти веднага, защото тя бързо откри, че човекът, за когото се бе омъжила, не беше онзи, когото познаваше преди. Уилсън, когото бе срещнала в Австрия, бе професионален вестникар, който си вършеше работата с агресивност и ентусиазъм. Уилсън, с когото бе в Ъсбърн, бе младият господин Уилсън, който се държеше съвсем възпитано пред своя татко. Но съпругът й в лондонско обкръжение бе съвсем друг човек.

По сложен начин у него се съчетаваха наивност и упадъчност. Лондон го очароваше и впечатляваше. Той сякаш го поглъщаше целия и казваше: „Виж ме, това съм аз!“.

Тя доби представа за тъмната страна на характера му още на другия ден след сватбата. Бяха прекарани първата нощ в Ъсбърн, а след това веднага заминаха за Лондон с Нико, защото Уилсън бе започнал наскоро да работи за „Икзаминър“ и не можеше да си вземе отпуска.

Спряха на Уолпоул стрийт и първото нещо, което тя забеляза, бе, че пердетата на долния етаж са спуснати. Когато влязоха, разбра защо. Дневната сякаш бе излязла от приказките за Хиляда и една нощ. Стените бяха боядисани в тъмночервено, а пердетата бяха черни. Имаше два дивана, отрупани с възглавнички, каквито бяха пръснати и по пода. Единствената светлина идваше от мъждиви лампиони.

В спалнята имаше огромно двойно легло. То не беше оправено и черните чаршафи бяха смачкани и миришеха на застояло.

Това бяха двете основни стаи. Имаше още една спалня, в която нямаше мебели, баня с ръждясали тръби и прогнили тапети, кухня, която гледаше към един запуснат двор, цялата затрупана с мръсни чинии.

Когато се върнаха, в дневната той забеляза изражението на лицето й.

— Не ти ли харесва?

— Просто… не съм виждала друга такава стая.

— Нали е прекрасна? Денис избра цветовете.

— Кой е Денис?

— Денис Кийн. Ще те запозная. Искаш ли нещо за пийване?

Тя поклати глава и той си наля половин чаша джин, която изля наведнъж в гърлото си.

— Ще те запозная с всички. С Денис, и с Памела, и с Ралф. Ще те запозная с цялата банда.

Той негодуваше до последния момент преди сватбата. Сега се държеше по-човешки и тя се чудеше дали се е примирил със съдбата си.

Нико щеше да спи в свободната спалня и тя започна да търси нещо, което би могла да използва вместо легло, докато купят свестни мебели. Избра един от матраците на дивана, но Уилсън не искаше да се разваля видът на дневната.

— Той трябва да спи някъде — каза тя.

— Не върху тези неща. Ще ги изцапа.

— Уилсън, та той е бебе.

— Да, но не е мое бебе.

— Разбира се, че е твое бебе. Поне докато намерим Михаел и Рут.

— Я не говори глупости. Много добре знаеш, че няма да ги намерим. Погледни истината право в очите. Сега си приклещена с тяхното дете. Ти. Не аз.

Уилсън си наля още един джин и след това остави бутилката.

— Излизам — каза той.

Уморена и ядосана, Ана започна да хвърля възглавниците от диваните.

— Какво правиш.

— Ти не чуваш какво ти казвам. Нико трябва да спи някъде.

— Не върху тези! — Той хвана една възглавница и направи опит да я издърпа от ръцете й. Тя се бе вкопчила свирепо в нея. Но той бе по-силен и тя се свлече на земята.

Уилсън я погледна.

— Никога повече не прави това. Когато кажа нещо, не се шегувам. — Той направи пауза и после добави: — Ти се сдоби с това, което искаше. Сега трябва да живееш с него.

Той се обърна и излезе от стаята. Тя чу как се хлопва пътната врата, а после и запалването на колата. Тя беше с отворен ауспух и вдигаше страхотен шум. Запита се дали той отива да види Денис и останалите от бандата. Не беше най-доброто начало на семеен живот, но едва ли беше повече от това, което тя заслужаваше.

 

 

Европа вървеше към война. Аншлусът между Германия и Австрия бе последван от завземането на Судетенланд от германците. Британският министър-председател Невил Чембърлейн летеше напред-назад, за да разговаря с Хитлер в Мюнхен, правейки опити да запази мира. Усещаше се потисната истерия, хората в Лондон търсеха забрава в кръчмите.

Началната бременност на Ана се характеризираше с остри пристъпи на гадене и повръщане и й отнемаше всички сили. Тя едва се грижеше за Нико. Повечето време беше сама. След няколко седмици в Лондон „Икзаминър“ изпрати Уилсън в Европа, за да отразява надигащата се криза.

Това бе огромно облекчение за Ана. Даде й възможност да свикне с ролята на съпруга и майка, роля, в която тя с известно усилие се вживя за няколко месеца. Изглеждаше направо невероятно, че преди по-малко от година бе тръгнала от Англия за Виена. От този момент нататък всичко бе от една вихрушка и животът й бе излязъл извън контрол.

Отсъствието на Уилсън й даде възможност да си поеме въздух, да върне своя свят обратно на оста му, въпреки че тази ос бе съвсем различна. Беше все още много рано да мисли за бъдещето. Едва успяваше да се оправи с настоящето. Постепенно започна да опознава Челси и района, в който живееха. Първият член на „бандата“, с когото я запозна Уилсън, бе Памела Кинкейд, която живееше на приземния етаж в съседната къща. Бе едра, червендалеста, с къса коса и носеше сако от туид. Пушеше цигари „Абдул“ с късо черно цигаре, носеше монокъл и псуваше наляво и надясно. Наричаше Уилсън Уили.

Преди да замине за Европа, Уилсън я заведе на няколко от нейните събирания. Всички гости бяха или жени, или женствени на вид мъже. По-късно тя откри, че някои от жените бяха мъже, а някои от мъжете — жени.

Когато Уилсън замина, Памела идваше и си отиваше от апартамента на Ана, ту искаше на заем плик, ту анкерпласт или пък някоя цигара.

Обичаше да идва, когато Ана къпеше Нико. Държеше се безцеремонно и сърдечно, сядаше на тоалетната чиния, слагаше хавлиена кърпа в скута си и казваше:

— Може ли да го подсуша?

Ръцете й бяха големи и непохватни. Нагласяваше си монокъла на окото, вторачваше се в бебето, което лежеше по гръб, и казваше:

— Вълците наричали Маугли „жабче“. Те наистина приличат на жабчета. С изключение на това. — Тя сочеше малкия пенис. — Сега няма заплашителен вид, но, за бога, почакайте само.

Няколко седмици след заминаването на Уилсън Памела покани Ана на парти. Тя пристигна първа. Памела мина зад стола й, за да й налее едно питие. Винаги предлагаше пунш с ябълково вино и джин. Пътьом поглади косата й.

— Много ми харесва косата ти — каза тя.

— Кога ще дойдат другите? — попита Ана.

— Партито ще е съвсем малко. Само ти и аз, скъпа. — После се наведе и се опита да я целуне.

Направи го доста непохватно и Ана успя да й убегне с лекота.

— Не? — каза Памела.

— Твърдо не!

Памела се засмя.

— Жалко. Щеше да е толкова удобно. Но напълно те разбирам. Ще се държа прилично. Честна дума.

Денис Кийн бе по-възрастен от останалите и бе актьор, ако си намереше работа.

Отначало той гледаше Ана с подозрение, сякаш нейното присъединяване към групата щеше да развали взаимоотношенията в нея. Но добродушието й го обезоръжи и скоро отношенията им станаха съвсем искрени и приятелски.

— Той е абсолютно обратен — каза Памела на Ана, сякаш нейните собствени предпочитания бяха съвсем естествени.

Доколкото знаеше, Ана никога не бе срещала мъж хомосексуалист. Само беше чувала и ако някога й бе минавала мисъл за тях, то те й изглеждаха така далече от живота й, колкото са етиопците. Но Денис не беше никак далече. Той й предлагаше нещо, от което тя отчаяно имаше нужда в този момент — приятелство.

Ана почти не излизаше от къщи и често вечер той донасяше бутилка евтино вино и дълго разговаряха. С него тя можеше да се отпусне. Не се чувстваше заплашена. Нямаше сексуално напрежение. С него й беше уютно. Той обичаше да клюкарства и знаеше всичко, което ставаше в Челси, особено в спалните.

Неговото хоби бе да плете на една кука и много вечери седяха заедно, тя плетеше по нещо на две куки, а той изработваше на една кука калъфки за възглавнички.

Денис се присмиваше на Уилсън и това я забавляваше. Винаги го наричаше Буана. Тя установи, че повечето от „бандата“ се отнасяха към съпруга й със същата ирония. Те приемаха неговите пари, неговите питиета и гостоприемство, а после му се присмиваха.

Всички, с изключение на Ралф. Ралф я караше да се чувства неловко. Той беше на двайсет и няколко години, беше напуснал семейството си в Уест Каунти, за тяхно голямо облекчение. Даваха му голяма месечна издръжка, само и само да стои в Лондон.

Беше много красив и често в клюкарските вестници публикуваха негови снимки как се храни в някой от скъпите ресторанти.

Беше бледен, строен, с тъмна коса. Под очите му имаше сенки. Всеки път, когато го видеше, Ана си мислеше, че във вида му има нещо болнаво, дори зловещо, и тя започна да го възприема като един Дориан Грей. По-късно не се изненада, когато научи, че бил морфинист.

Денис бе отчаяно влюбен в него и те дори бяха живели заедно известно време, но после Ралф започнал връзка с някой друг и Денис се опитал да се самоубие. Той показа на Ана белезите на китките си.

— Не успя ли и ти да си намериш някой друг? — попита Ана.

— Не можеш просто така да забравиш някого, скъпа — каза й той. — Дори когато главата ти настоява да го направиш.

Питър се роди в началото на 1939-а в болницата „Сейнт Джайлс“ в Кенсингтън. Тя разполагаше с отделна стая. Уилсън не беше в Лондон, но Денис я придружи и когато започнаха родилните болки, той седеше до нея и й четеше статии от „Пънч“.

До средата на годината Ана бе започнала да дели времето си между Лондон и Хемпшир. Когато Джок беше в Южна Африка, тя оставаше в Челси, а когато той пристигнеше в Саутхемптън, подготвяше къщата за него. Тя пак беше бременна и Джок беше на седмото небе.

Уилсън винаги го бе наричал „старецът“ и това започваше да става истина. Той изглеждаше все по-стар.

— Този климат не ми понася. — Джок потупа с ръка хриптящите си гърди. — Имам намерение да продам всичко, което притежавам тук, но сега няма да получа и едно пени, защото всички говорят за война.

— Мислиш ли, че войната наближава?

— Един Господ знае. Искам да дойдеш с мен в Африка, тогава всички ще сте в безопасност.

Но не беше само това. Той бе станал напълно зависим от нея и тя си даде сметка колко е самотен.

Нямаше никакво желание да ходи в Африка, но мисълта да бъде с три малки деца в един апартамент в Челси направо я плашеше. Дори и сега, ако не беше Денис, който идваше да й помага за децата, тя нямаше да успява да излиза сама.

През цялото време Ана се опитваше да разбере какво е станало с Майснерови. Уилсън също правеше опити да събере информация в Европа. Беше прегледал списъци на хора, попаднали в концентрационни лагери, и бе убедил Секцията за издирване към Червения кръст да удвои усилията си, но не стана ясно какво се е случило с Михаел, Рут, Стефан или Куно. Сякаш земята край Алтенкирхен се бе отворила в този ден и ги бе погълнала. Доколкото Ана можеше да се ориентира по вестниците, това бе нещо, което се случваше доста често, стотици хиляди хора бяха изчезнали с разпадането на Европа.

Хората говореха, че войната няма да започне преди Нова година, и Джок бе уредил пътуването им за началото на октомври. Но нещата изведнъж се ускориха и обявяването на войната ги изпревари. Чембърлейн произнесе своята реч на трети септември в неделя и Великобритания се оказа във война с Германия в единайсет часа същата сутрин. Един ден по-късно немска подводница потопи лайнера „Атения“, а две седмици след това друга потопи самолетоносача „Кърейджъс“.

Изведнъж пътуването до Африка се оказа равностойно на самоубийство и корабите бяха спрени.

Джон Брейд се роди през 1940-а, през периода, който те наричаха фалшивата война, когато нищо особено не се случваше между силите на съюзниците и на оста. Но по-късно същата година започнаха нападенията над Лондон.

Уилсън почти не се прибираше у дома. „Икзаминър“ го изпращаше из цялата страна, за да пише за вътрешния фронт, и се говореше, че ще го направят военен кореспондент.

Ана не беше го виждала от няколко седмици, но го очакваше и затова се бе върнала в Лондон. Една вечер Денис я заведе на парти. Те вървяха по Кингс роуд, между затъмнените сгради, в посока към Оукли стрийт. Той бе по-напрегнат от обикновено. Спряха в кръчмата „Шест звънчета“ да пийнат по едно и тя му даде пари да купи бутилка джин. Сега това бе станало част от живота й — да дава пари на приятелите на Уилсън. Повечето време те бяха без пари.

Партито бе организирано от някоя си Джорджина, която Ана не познаваше. Нощта бе съвсем тъмна и по реката се стелеше смог. Движеха се почти опипом по Оукли стрийт, намериха къщата и влязоха. На прозорците имаше спуснати плътни завеси, които ги затъмняваха, но вътре къщата бе ярко осветена.

— Здравейте, милички — каза Джорджина, излизайки от една стая на приземния етаж. — Палтата горе.

Къщата сякаш туптеше. Въздухът бе наситен с цигарен дим и някъде свиреше навит грамофон. Те си пробиха път сред двойките, които бяха насядали по стълбите.

— Накъде? — попита Ана, докато се оглеждаха за стаята, в която да си оставят палтата.

— Досега не съм идвал тук — каза Денис.

Той се обърна надясно и тръгна по площадката, отвори: една врата, запали лампата и нададе сподавен вик. Тя беше точно зад него. Погледна през рамото му и видя Уилсън, легнал на едно легло до отсрещната стена. Той бе гол и в леглото до него имаше още едно тяло, сплетено с неговото. Другата фигура се обърна и ги погледна и тя видя, че това е Ралф.

— Разкарайте се! — каза той.

— Копеле! Копеле! Копеле! — изкрещя Денис и избухна в плач.

Уилсън се усмихна, сякаш искаше да я предизвика да каже нещо.

— Ела — каза Ана. — Да се махаме.

Слязоха по стълбите и се върнаха на улицата. Тя усети, че е изтръпнала. Денис хлипаше. Тръгнаха към реката. Накрая стигнаха до апартамента й. Тя му даде питие и го настани до огъня. Не смееше да го остави сам, да не би да се опита пак да се самоубие.

Минаха един-два часа, преди той да успее да се овладее. Дори не й изглеждаше странно, че се опитва да успокои един мъж, чийто любовник бе в леглото със съпруга й.

Това, че видя Уилсън в онази стая, я накара да излезе от пашкула, в който живееше. Минаха три дни, преди той да се прибере вкъщи. През това време тя реши, че трябва да промени начина си на живот, така че да стане независима. Сега разбра, че никога няма да замине за Африка с Уилсън. Даде си сметка, че с брака им, доколкото бе съществувал, беше вече свършено.

Когато той се върна вкъщи, тя се държеше така, сякаш нищо особено не беше се случило. Ако се беше възползвала от него, и той се беше възползвал от нея. В това отношение бяха квит.

— Ще се преместя в Ъсбърн — каза тя. — Няма да се връщам повече в апартамента.

Той й се усмихна. Същата покровителствена, всезнаеща усмивка, която бе използвал в миналото.

— Ще идеш там, когато аз кажа.

Това се случи късно следобед. Тя чу как колата му забръмча надолу по улицата и разбра, че ако остане, ще жертва позицията си в играта, която започваха да играят. Въпреки всичко почти нямаше пари.

Същата вечер, още щом се мръкна, завиха сирените. Тя събра децата и ги заведе в най-близкото скривалище. Оттам чуваше как бомбите падаха над лондонското сити, над пристанището, а две-три паднаха дори доста по-близо.

Сигналът за край на тревогата се чу някъде около полунощ и тя откара децата с количките обратно на Уолпоул стрийт. На около триста метра, близо до Слоун Скуеър, бе паднала бомба, а Кингс роуд бе блокиран с пожарни коли. Друга бомба бе експлодирала дори по-близо, в градината на Кралската болница. Досега не бяха приближавали толкова. Това засили решимостта й да напусне Лондон, независимо от това какво казваше Уилсън.

Успя да сложи децата да спят и тъкмо си наливаше едно питие, когато пристигна Памела Кинкейд.

— По-добре ела — каза тя. — Стана нещо с Уили.

Отидоха до сутерена на Пам. Не беше мъртъв, нито ранен. Намери го прав, стъпил до касата на вратата, а ръцете му стигаха до горния праг. Приличаше едва ли не на Христос на кръста. Очите му бяха фиксирани в една точка, а кожата му имаше сивкав цвят.

— Така е повече от час — каза Пам. — Откакто паднаха бомбите. Дявол да ме вземе, нищо не мога да направя за него.

Ана го извика по име, но все едно че говореше на статуя. Докосна го. Ръцете му бяха като стоманени пръти.

— Веднъж видях един тип в такова състояние — каза Пам. — За малко да катастрофира с мотоциклет. Беше скован от страх. Трябваше да го вдигнем от седалката.

Двете заедно с мъка откопчаха ръцете му от касата на вратата. Уилсън започна да скимти. Успяха да го отведат у дома, по стълбите, до апартамента.

— Сега вече ще се оправи — каза Ана и остави Памела да си иде.

Уилсън бавно се раздвижи. Протегна ръка към бутилката джин и я доближи до устата си. След малко каза:

— Майтап. Беше на майтап.

Спогледаха се и той видя в очите й смесица от жал и презрение. Нямаше какво повече да си кажат, но беше ясно, че сега вече той не можеше да я спре да прави това, което си поиска.