Алън Скофийлд
Вярност (37)

Глава девета

Ана и Неърн отлетяха за Виена следващата сутрин. Неърн се бе опитала да се свърже с Пол, преди да заминат, но той не беше нито в офиса си, нито в апартамента си. Бе оставила съобщение на секретарката му, но той явно не беше го получил, защото го нямаше на летището да ги посрещне.

Наеха кола и се отправиха към центъра на града. Неърн караше, а Ана разглеждаше града. Не беше идвала във Виена повече от петдесет години. Беше й попречила войната, после руската окупация. Едва разпознаваше някои места от града. Навсякъде се издигаха жилищни комплекси, построени през шейсетте години. Част от центъра е бил обстрелван от руски танкове и около Стефанкирхе се издигаха нови сгради.

Като минаваха по Ринга, тя се опита да открие хотела, в който бе чакала Бен, но той бе изчезнал. „Какъв ли щеше да е животът ми — мислеше си тя, — ако Хитлер не беше избрал точно този ден да прекоси австрийската граница?“ Можеше да е домакиня някъде в Америка, чийто съпруг все не си е вкъщи.

Неърн паркира колата и се качиха в офиса на Пол. Бяха тръгнали от Лондон в меко пролетно време, а тук въздухът бе студен, над Дунав се стелеше мъгла.

Намери секретарката на Пол в състояние на едва потисната ярост. Когато я попитаха за него, тя избухна:

— Бекерман! Бекерман! Бекерман! Той не мисли за нищо друго! — После изригна цял поток на немски, който никоя от тях не можа да разбере.

— Знаете ли случайно къде е отишъл господин Еслин? — попита Неърн, когато тя си пое дъх.

— В затвора Щайн. А аз трябва да отложа три срещи. Освен това пристига и някакъв американец, а аз не зная адреса му, за да го спра.

Тя каза това по такъв начин, сякаш Неърн бе виновна за всичко.

Тръгнаха с колата на северозапад, извън града. Ана продължаваше да се опитва да открие познати места по пътя. По този път бяха минали, когато заедно с Майснерови избягаха от града. Прехвърлиха хълмовете на север, после поеха по един път край реката.

Неърн караше колата много бързо и Ана усещаше как от време на време натиска с крак въображаема спирачка на пода пред седалката до шофьора.

— От цяла Европа Австрия има най-голям брой катастрофи по пътищата.

— Не се тревожи. Няма опасност да полетим в реката.

Прекосиха моста при Кремс и изведнъж пред тях се извисиха вратите на затвора. Зловещо се откроиха на фона на оловното небе.

Неърн зави към паркинга и когато изключи двигателя, видя една висока фигура да излиза от вратата на затвора, с плющящ шлифер и коса, която се вее на студения вятър.

— Ето го Пол!

Тя натисна клаксона и извика името му. Той се обърна и дойде при тях, докато излизаха от колата.

— Отишъл си е! — каза той с гневен поглед. — Преди два часа. От поделението на затвора във Виена не искаха да ми дадат повече подробности, поради което дойдох дотук.

— Звъних ти — каза Неърн. — Оставих ти съобщение.

— А аз оставих съобщения за теб. На телефонния ти секретар и на летището. — Тонът му беше остър.

— Не съм получила нищо — каза тя, спомняйки си какво се беше случило със записа в Лондон. — Няма защо да говорим повече за това. Какво ще правиш сега?

— Какво мога да направя? — Той се обърна към Ана. — Ако бяхте дошли, когато ви помолих, може би това нямаше да се случи.

Тя понечи да каже нещо, но размисли. После каза:

— Ние сме от една и съща страна на барикадата, хер Еслин. Дайте да сключим примирие, докато разгледате това. — Тя разпръсна снимките върху покрива на колата.

Той се вгледа в тях, вдигаше ги една по една, разглеждаше ги отблизо, връщаше ги обратно, без да променя реда им. Ана погледна край него към прозорците на затвора, почти усещаше тягостното чувство, което струеше от тях. Тук са държали Бекерман или Грегор, или който и да е бил той. Тя потрепери. В определен смисъл се радваше, че са го пуснали, но знаеше, че това е облекчение само за нея. Лицето на Пол бе напрегнато и възбудено. Знаеше, че той няма да си отдъхне, докато не вкара плячката си завинаги в затвора.

Започна бавно да клати глава. Вдигна първата снимка, най-ясната. Мъжът със скиорския пуловер се виждаше ясно.

— Къде сте ги намерили?

Неърн му разказа накратко.

— Дядо ти ги е направил?

— Не се гордеем особено с това — каза Неърн.

— Но поради неговата — как да го нарека — жажда за сензационна статия може да заловим нашия човек. — Той се обърна към Ана. — Този с пистолета Бекерман ли е?

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Е, тогава… може би…

— Какво? — попита Неърн.

— Това е престъпление, извършено на австрийска територия. То не е политическо. Няма нищо общо с войната или с екстрадирането. Това е криминално деяние, убийство на трима души с цел финансово облагодетелстване. Разполагаме със снимките, полицията има костите на Майснерови. Може би в последна сметка ще успеем да го притиснем.

— Но само ако този човек е Бекерман — каза Неърн.

— Точно така. Проблемът с идентифицирането продължава да съществува.

— Къде мислиш, че е отишъл?

— Вкъщи. Той е свободен човек. — Обърна се към Ана: — Искам да го видите, да го разгледате добре, ако смятате, че това е Бекерман, може да пуснем в ход други пружини.

Пол тръгна с ланчията си, а Неърн и Ана го следваха с колата, която бяха наели. Върнаха се по същия път, по който бяха дошли, през хълмовете на север от Виена. Пол им беше казал, че мъжът, смятан от него за Бекерман, живее близо до Вайдлингсбад във Винервалд, където отглежда пъстърва.

Следобедът бе мрачен и дърветата, въпреки че се разлистваха, се очертаваха тъмни на фона на небето. Колкото повече навлизаха в гората, толкова по-потискащ ставаше денят. Накрая ланчията спря и Пол се приближи към тях.

— Не познавам пътищата в тази част — каза той. — Ще помоля някой да ни покаже пътя.

Той спря пред една странноприемница. Казаха им да се върнат обратно по същия път и след около два километра тръгнаха по един тесен път надясно. Накрая стигнаха до желязна врата, на която имаше табела с надпис: „Forellen verkauf“, а под него с по-дребни букви: „Продаваме пъстърва“. Влязоха в имението и изминаха известно разстояние по грубия чакълест път, след което Пол спря колата и се върна при тях.

— Къщата е зад онези дървета — каза той на Ана. — Моля ви, останете тук. Неърн може да почака между дърветата. Ако той е там, ще кажа, че искам да купя пъстърва. Той ще трябва да дойде до тук. — Пол посочи малките рибарници недалече от пътя. — Ще минем с него край колата. Дори не е нужно да слизате. Просто погледнете от колата.

Ана ги наблюдаваше, докато се отдалечиха по пътя и се скриха зад дърветата.

Откакто бе тръгнала от Лондон, непрекъснато съжаляваше, че е взела решение да дойде тук. Но като си спомнеше какво бе казала на Монти и какво щеше да си помисли Неърн, ако не го направи, просто нямаше избор.

Но тя продължаваше да има възможност да избира какво да каже, след като зърне мъжа, който живееше на това отдалечено място. Просто се чуваше как произнася: „Това не е мъжът, когото познавах. Не е Куно Бекерман.“

И всичко щеше да свърши. Тя щеше да е направила всичко, щеше да е изиграла моралната карта. И никой, освен Неърн и Пол нямаше да е засегнат от лъжата й. Французите се бяха ангажирали само по политически причини, австрийците въобще не искаха да се ангажират. Всички щяха да се чувстват по-добре, ако цялата работа потънеше в забрава.

Усети, че като нож я пробожда чувството на вина, когато си спомни снимките. Те бяха до нея в плика — ясно запечатано черно на бяло убийството на нейните приятели, хората, които се бяха погрижили за нея, когато бе изпаднала в беда след смъртта на родителите си. Но как щеше да им помогне сега арестът на Бекерман?

Заслужаваше ли си да поеме риска да разруши живота на Питър? Тя дори не можеше да предположи какво ли щеше да му се наложи да изживее, ако се докаже, че баща му е масов убиец. Не, животът бе за живите и щеше да е най-добре всичко да бъде погребано. Като Майснерови.

Тя потрепери. Тази аналогия не беше много сполучлива, защото Майснерови не бяха погребани. Костите бяха в някой шкаф и чакаха да се появи възможност да разкажат своята история.

Разбира се, че щеше да получи удовлетворение, ако накара Куно да заплати за това, което бе направил с Майснерови и с нея. Но цената, на която щеше да го постигне, правеше всичко немислимо.

Макар и да си повтаряше, че Куно сега е старец, тя продължаваше да се бои от него. Така става, когато един мъж се отнесе с теб като с животно. Страхът оставаше, щеше да остане завинаги. А когато видя снимките, този страх се засили. Те сякаш го приближиха още повече.

Помисли си за Уилсън, скрит зад някое дърво, който снима ли снима как убиват хора. Беше трудно да се повярва, но тя не беше изненадана; той представляваше смесица от страхливец и изнудвач и Ана си спомни как той бе готов на всичко, за да напише интересен материал. Вкочанясала от студ, излезе от колата. От двете страни на пътя имаше рибарници, в които пъстървата се издигаше на повърхността, за да се храни, а някои пъстърви направо скачаха във въздуха и с плясък се връщаха във водата. Не бе виждала скачаща пъстърва от времето, когато двамата с Бен лежаха в стаята в странноприемница „Траутбек“ и гледаха реката. Сякаш това се бе случило в един друг живот. Дали не се страхуваше толкова от това, че ще трябва да се откаже от вестника, защото Бен не беше до нея? Дали вестникът не беше за нея заместител на съпруг?

За да се разтъпче, тя измина петдесетина метра между рибарниците. Водата беше тъмна, отразяваше намръщеното небе и тръстиките, които се поклащаха на студения вятър. Взе шепа пръст и я хвърли във водата. Рибите, вземайки я за храна, изплуваха на повърхността и басейнът завря.

— Грюс гот — каза един глас.

Тя се извърна рязко.

Иззад дърветата бе излязъл възрастен мъж и стоеше на няколко метра от нея. Нямаше представа от колко време я гледаше. Беше слаб, облечен в тъмнозелен лоден, тежки ботуши до коленете и шапка, нахлупена ниско над очите.

— Ако искате да ги нахраните, ето храна. — Той й подаде пластмасова кофа.

— Стреснахте ме.

— Извинете. Вземете една шепа.

Искаше да се върне в колата, но той й препречваше пътя и нямаше как да го заобиколи.

— Да купите ли сте дошли?

— Аз… да… помислих си, че ще е добре да си купя. Моите приятели отидоха към къщата, за да видят дали има някой.

— Аха. Да. Моля, опитайте…

Той пак й подаде кофата. Тя взе шепа сушени рибни гранули и ги хвърли върху водата. Рибата отново започна да скача и да се боричка, разбивайки водата на пяна.

— Ако не ги храня добре, ще се превърнат в канибали — каза мъжът и за първи път Ана си даде сметка, че той през цялото време й говореше само на английски. — Виждали ли сте такава пъстърва — канибал?

Тя поклати отрицателно глава.

— Челюстите порастват дълги като ножици. Разбира се, и рибата пораства по-дълга. От това, че изяжда себеподобните си. Човек не би предположил, че такова нещо може да се случи с пъстървата. Толкова е красива. — Той взе едно кепче. — Какъв размер я искате? Колко риби?

— Ами… може би три. Трима сме.

Тя погледна зад него, но пътят беше пуст.

— По половин килограм. Това е най-добрият размер за готвене.

— Да. Да. Добре.

Той хвана една пъстърва в мрежата, наведе се напред, за да я вдигне, и шапката му падна на тревата. Изправи се и бялата му грива се разпръсна.

Косата й бе толкова позната, толкова често бе вдъхвала помадата, когато лицето му се беше приближавало до нейното. Помнеше устните му, езика му, силното му скиорско тяло върху себе си, как пъшкаше и се напрягаше. Изпита същия ужас, който бе изпитвала навремето.

— Ще ида до колата — каза тя.

— Защо?

— Да взема пари. Вие хванете още две.

— А, да. Пари.

Но той не й направи път да мине. Извади още две пъстърви и ги уби, като пъхна пръсти в хрилете им и изви главите им, докато им се пречупи гръбнакът. Остави ги на земята и изтри кръвта от пръстите си. Каза:

— Знаете ли, че тези вирчета са много дълбоки. По-дълбоки от обичайното. Имат прагове. Така че рибата може да се скрие.

Той извади джобно ножче и попита:

— Искате ли да ви ги почистя?

— Не, не се притеснявайте.

— Няма нищо. — Разпра им коремите, извади вътрешностите и ги хвърли във водата. Водата пак завря от хранещи се риби.

Ана погледна встрани. Усещаше пулса си да бие в ушите й, дишаше трудно. Играеше ли си той с нея? Беше възможно въобще да не я е разпознал. Това бе една надежда, породена от отчаяние.

— Хората наричат това „лудостта на храненето“ — каза той. — Не сте ли виждали снимки на акули, които се хранят с риба? Не? И при пъстървата е така. Знаете ли, че човек може да падне в рибарника, да се заклещи под някой праг и когато се разложи, рибите ще го изядат.

Той вдигна една риба.

— Красиви са, нали? Шуберт е писал музика за тях, струва ми се. Но навиците им не са чак толкова красиви. Ядат мухи, комари, бръмбари, червеи. Всичко. Дори трупове. Особено канибалската пъстърва, ferox. Да не мислиш, че не те познах? Хора, които са били любовници, винаги ще се познаят.

— Не използвай тази дума. В това нямаше никаква любов.

Той се усмихна.

— Защо си дошла, Ана?

— Моля те, остави ме да мина.

— О, да, за да вземеш пари. Знаеш ли, че често съм си мислил за теб. Една англичанка, която се правеше на света вода ненапита. Чудех се какво ли е станало с теб. Правех опити да получа информация. Когато си полицай, е лесно. По-късно научих какво си направила. Заслужаваш поздравления. Един толкова известен вестник. И после момичето от същия този вестник. Съвпадение? Полицаите не вярват в съвпаденията. Помислих си, дали ще дойде Ана? Дали ще понесе всичко, което ще трябва да се каже в съда? Как се влюбила в един млад скиор… как последвала любовна история с много страст… как той прекъснал връзката и тя никога не му простила… Но вече е твърде късно. Няма никакви доказателства. Не могат да ме пипнат. И ти не можеш да ме пипнеш. — Той вдигна рибите и прекара през хрилете им една връвчица. — Ето ти рибата. Вземи я. Подарък. Заплащане за получени услуги.

От последната фраза и презрението в погледа му й притъмня. Усети как гневът преминава през тялото й като горещ вятър.

— Може да си мислиш, че е много късно, но аз зная, че не е! Имаме доказателства. Снимки как застрелваш Михаел, Рут и Стефан. Снимките са у приятелите ми.

Даде си сметка, че гневът й я е издал. Но път назад нямаше. Пътят продължаваше да е пуст. „Говори — каза си тя. — Говори.“

— И като си тръгнем оттук, отиваме направо във вашето Министерство на правосъдието. Може да си избегнал екстрадирането, но си извършил убийства на австрийска земя. — Тя направи опит да го заобиколи. — Остави ме да мина.

— Лъжеш.

— Дори знаем как си го направил. Първо си застрелял Михаел, после Рут, после Стефан е побягнал и ти си го застрелял в тила. Ние имаме снимките, а полицията има костите и черепите.

— Но пак ще ви трябва идентифициране. Можеш ли да докажеш, че хер Грегор е бил в Алтенкирхен през 1938-а?

Той й се изсмя в лицето.

— Има ли хер Грегор белег на дясното си бедро от ски щека?

Той хвана ръцете й над лактите.

— А, да, белегът. Да не мислиш, че съм го забравил? След войната за нас действаше цяла организация. Много хора минаха през пластични операции.

— Мен не можеш да ме изтриеш с пластична операция, Куно. Не можеш да заличиш паметта си.

Той беше стар, но беше силен. Пръстите му се впиваха в плътта й.

— Но сега мога да те премахна. Подхлъзване. Падане. Рибарникът е дълбок. Има прагове. Англичанка се дави по време на почивка. Боже мой, колко ужасно!

Ана се опита да се изкопчи и те останаха впити един в друг между рибарниците и се поклащаха, сякаш танцуваха някакъв примитивен танц. Той настъпваше и я избутваше, тя се съпротивяваше. Но постепенно усети как краката й се плъзгат по тревата и той я изтласква все по-близо до водата.

Силите й свършваха. Чувстваше, че се замайва. Той се опитваше да я накара да изгуби равновесие. Обувките й паднаха от краката. Единият й крак, по чорап, стъпи върху студената, хлъзгава страна на мъртвата пъстърва. Ана се подхлъзна, едва не падна и го хвана през кръста. Той я хвана за косата и започна да я тегли. Тя се опитваше отчаяно да го захапе за ръката през дебелия ръкав на лодена.

Почувства, че се олюлява над водата. Заби нокти в шията и лицето му, беше се вкопчила в него. Силите я напускаха. Имаше чувството, че пред очите й се спуска тъмно перде.

Някакъв глас извика:

— Ана! — И след това: — Хванах го!

Изведнъж усети как пръстите на Куно се отпускат. Тя падна наполовина във водата. Над главата й се боричкаха две тела. Паднаха. Чу се силен плисък. И двете фигури пляскаха на повърхността. Разделиха се. На тревата до нея се подадоха ръце. Щяха пак да я завлекат във водата. Тя се опита да изпълзи по-далече.

Появи се глава. Беше покрита с водорасли.

Той изпълзя на брега. На колене се придвижваше агонизиращо бавно по тревата. Чуваше как бавно идва след нея.

Не можеше да върви повече. Силите изтичаха от нея като вода от сито. Не можеше повече да се бори.

— Ана!

Това бе различен глас. Тя се изправи с мъка и се обърна. Той бе точно зад нея.

— Бен! — промълви Ана.

Чу звук като този на морските лъвове и видя как Бекерман се появява на повърхността на езерцето. Протягаше пръсти към водата, сякаш искаше да се залови за нея, но напоеният му с вода лоден го теглеше надолу. Той направи едно последно усилие, после потъна. Виждаха се само дланите му като бели кореми на умиращи пъстърви, които потъват в тъмните дълбини.

Ана се обърна към Бен Рамзи. Беше твърде изтощена, за да говори, но му подаде ръка и той я пое. Пол и Неърн тичаха по пътя към тях.