Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fidelity, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Парушева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2012)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2012)
- Форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Алън Скофийлд. Вярност
Американска. Първо издание
ИК „ЖАР“, София, 1991
Редактор: Пламен Стефанов
Коректор: Красимира Платова
История
- —Добавяне
Глава осма
Неърн бе изчакала на бюрото си петнайсетина минути да й се обади Пол, но когато той не звънна, отиде в кабинета на Сюзън.
— Как върви? — попита тя и кимна към вратата на заседателната зала от другата страна на коридора.
Личната секретарка на баба й бе стройна жена на около четирийсет години, стегната в сив костюм, с къса коса. Тя не само изглеждаше, но наистина беше много стегната.
— Не питай — каза тя. — Опитах се да подслушам. Доколкото успях да чуя, направо е ужасно. Очаквам всеки момент изпод вратата да протече кръв.
— Но защо? — Неърн бе искрено удивена.
— Извадили са ножовете, затова.
Тя си помисли за Питър.
— Сигурно се шегуваш.
Сюзън я погледна рязко.
— Искам да ти кажа нещо. Ако Ана изгуби вестника, аз напускам. Нямам намерение да работя за дядо ти.
— За дядо ми? Той тук ли е?
— Не знаеш ли?
— Откъде да зная? Ти знаеше ли?
— Никой от нас не знаеше. Просто пристигна заедно с адвоката си.
Телефонът на бюрото на Сюзън иззвъня и тя каза:
— Да, тук е. — Сложи ръката си върху слушалката. — От Виена се обаждат.
— Да прехвърлят разговора в кабинета на Ана.
Гласът на Пол беше развълнуван.
— Опитах се да ти се обадя по-рано.
— Да, извинявай, нямаше ме. Бях излязла.
— Готвят се да освободят Бекерман!
— О, не! Кога?
— Гледат да не вдигат много шум. Не искат телевизията и журналистите да чакат пред вратата на затвора. Аз разбрах само защото имам връзки в Министерството на правосъдието.
— Не можеш ли да направиш нещо?
— Нищо не мога да направя. Или поне по отношение на екстрадирането. Ако можехме да докажем, че този човек е Бекерман и е извършил престъпление на австрийска земя, тогава щеше да е друго.
— Мислех, че властите с радост ще се отърват от него.
— Обществената атмосфера се е променила. Сега се смята, че ако се започне процес срещу военнопрестъпник, ще покажем на света, че дори да имаме лоша слава, поне се опитваме да я компенсираме. — Той замълча за миг, после продължи с променен тон: — Ти добре ли си?
— Добре съм. — Последва пауза. — Пол?
— Слушам те.
Неърн се смръщи. Гласът му пак се бе променил. Този път звучеше много разстроен.
— Направих едно мое разследване. — Тя му разказа за посещението си в хранилището и за „слабия възрастен мъж“, който го е посещавал преди нея.
— Бекерман, разбира се!
— Но защо?
— Поради същата причина, поради която си ходила ти. Да види дали не се съхраняват някакви снимки, които да го уличат. Не разбираш ли, че през цялото това време той е бил на крачка пред нас. Пред нас и в Алтенкирхен, и сега в Лондон. Знаел е, че трябва да се действа бързо, усещал е, че примката се затяга. Слушай сега, трябва да доведеш баба си тук през следващите четирийсет и осем часа, в противен случай ще е твърде късно!
— Много ми се ще да можех. Искам да кажа, ще ми се да можех да гарантирам това. Но тук всичко е тръгнало с краката нагоре. Пристигна баща ми, пристигна и дядо ми. Те притежават акции от компанията и мисля, че се опитват да отнемат вестника от Ана. Не мога просто така да вляза и да й кажа да остави всичко и да замине за Виена!
Мълчание.
— Пол? Чуваш ли ме? Трябва да вървя.
— Да, чувам те. Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш: „Трябва да вървя“?
— Какво има?
— Нищо.
— Разбирам как се чувстваш, но…
През вратата видя човека от фотолабораторията, който стоеше до бюрото на Сюзън. В ръката си държеше купчина мокри снимки.
— Довиждане! — каза Пол рязко и затвори телефона. Тя се почувства объркана и гузна.
— Отивам да обядвам — каза техникът. — Искахте ги спешно, така че реших да ви ги покажа още докато са мокри. — Той ги подреди върху една маса до прозореца. Бяха пет големи снимки. Бяха зърнести и тъмни. — Това е най-доброто, което можах да постигна, фотоапаратът е трепнал и ги е размазал, освен това са недостатъчно експонирани.
Като погледна снимките, тя усети как косата й настръхва. Бяха направени в гора. Тъмните борови дървета чезнеха в мъглата.
Първата снимка показваше четирима души. Групичка от трима и четвъртият на няколко метра от тях. Тримата тя бе взела за скали, като разглеждаше негатива.
В групата успя да различи мъж, жена в дебело палто и по-малка фигура.
Фигурата вляво бе на друг мъж. Тя ясно виждаше профила му. Беше облечен с дебел бял пуловер. Мъжът от групичката бе прострял ръце, сякаш говореше или умоляваше.
Втората снимка го показваше как пада напред.
Мъжът с белия пуловер сочеше към него. Тогава Неърн видя пистолет в ръката му.
Жената бе скрила лицето си с една ръка, сякаш да се предпази, а с другата си ръка притискаше към себе си малката фигура.
Третата снимка показваше как тя пада назад.
Четвъртата снимка показваше как малката фигура тича.
Петата показваше мъжа в белия пуловер, наведен над нещо тъмно на земята. На снимката нямаше други фигури и тя разбра какво точно гледа. Беше точно така, както бе предположил Пол. Но тук всичко бе черно на бяло. Усети как по лицето й избива лепкава пот. През целия си живот не бе виждала подобно нещо; никога не бе преживявала такъв ужас.
Тя гледаше последните мигове от живота на Майснерови — Михаел, Рут и Стефан. Ето как бяха изчезнали те преди толкова години, екзекутирани в самотна австрийска гора заради парите и ценностите, които са носели. Мъжът с белия пуловер не можеше да е никой друг, освен Бекерман.
— Добре ли сте? — попита фотолаборантът.
— Да.
— Какво е това, по дяволите? От войната ли е?
— Да.
— Тогава са ставали страшно много ужасии.
— Да.
Искаше й се той да си тръгне.
— Да ги сложа ли да се изсушат?
— Не. Оставете ги на мястото им.
Той й хвърли особен поглед.
Дори забрави да му благодари, когато той си тръгна. Остана сама в кабинета на Ана и през главата й мина още една мисъл; мисъл, разтърсваща толкова, колкото и сцените, които бе видяла. Само секунди след това Неърн мина с твърда стъпка край Сюзън и отвори рязко вратата на заседателната зала.
Сега се беше върнала в кабинета на Ана заедно с баща си. Неговото лице се бе сбръчкало, угрижено и объркано.
Тя гледаше през прозореца и изведнъж се обърна към него:
— Ти ме излъга!
— Какво?
— Ти ме излъга!
Бе повишила глас и той бързо затвори вратата зад себе си.
— Какво има?
— Писмото ти.
— Не беше лъжа. Всяка дума в него е искрена. От много години ми се искаше да ти кажа тези думи.
— Престани!
— Няма да престана. Истина е. Изглежда, не можех да ти го кажа лично, но…
— Написал си всички тези неща за прикритие. Не ми каза, че дядо ще идва в Лондон! Какво се опитвате да направите с Ана?
— Опитваме се да направим това, което ще е най-добро за вестника.
Неърн се засмя прегракнало.
— И откъде знае дядо какво ще е най-добро за един такъв вестник? Голотии на трета страница? Това ли имате предвид?
— Неърн, аз…
— Не, слушай. Ана е прекарала по-голямата част от съзнателния си живот, създавайки този вестник. Това е един от най-добрите вестници. Няма да оставя „Брейд Интернешънъл“ да го затрие.
По лицето му премина раздразнение.
— Я повтори по-ясно!
— И ти ще гласуваш срещу нея?
— Затова съм дошъл.
— Сигурно Питър и Нико също?
— Така изглежда.
— Знаели сте от самото начало!
— Знаехме за Нико, за Питър не знаехме.
— Аз знаех само, че тя има контролния пакет и е нужно да я подкрепи само един от синовете й, за да бъде непобедима. Това истина ли е?
— Винаги е било така. Знаехме, че Питър, а вероятно и Нико ще я подкрепят, ако нещата стигнат до гласуване.
— Искам да гласуваш в нейна полза.
— Късно е. Не е възможно.
— Защо? От дядо ли те е страх?
— Много е неблагодарно да се говори така.
— Страх ли те е?
— Неърн, нека да не се караме.
— Искам да вземеш страната на Ана.
— Не мога да го направя. Има и други причини. — Той се поколеба. — Виж какво, майка ти… иска да се премести да живее тук. Казах й, че и аз ще дойда. Обещах й, че тук ще е нашият дом. В противен случай имам чувството, че тя ще се премести сама. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Това може да бъде край на брака ни.
— Не вярвам!
Тя грабна чантата си и извади писмото, написано до Уилсън Брейд от редактора на „Дейли нюз“ през 1938 година.
— Прочети това.
Той го прочете бавно, лицето му постепенно се смръщи.
— Откъде го взе?
— От архива на вестника! Разбираш ли какво пише в писмото?
— Ясно е казано. Дядо ти за малко не е бил уволнен от „Дейли нюз“, това пише.
— Бил е уволнен. Само че са му дали възможност да си подаде оставката пръв. Точно това означава. Казвал ли ти го е някога?
— Никога.
Тя отстъпи встрани и показа снимките на масата.
— Погледни тези снимки.
Джон приближи уморено, страхливо. Разглежда ги няколко секунди, после попита:
— И какво трябва да означават те?
Тя посочи първата снимка.
— Виждаш ли тази групичка от трима души? Казват се Майснер. Австрийци са.
— Искаш да кажеш, хората…?
— При които Ана е живяла във Виена. А това е един човек на име Бруно Бекерман, който сега е в затвора, защото французите искат да го екстрадират за военни престъпления. Виж втората снимка. Разбираш ли какво става на нея. — Той се взря още по-внимателно. — Бекерман застрелва Михаел Майснер. Ето тук третата — Бекерман току-що е застрелял Рут и тя пада. А това тук е Стефан, техният син. Той е дете. Той бяга. Застрелян е в тила. Зная това, защото австрийската полиция е намерила черепа му.
— Ако това е истина, просто е ужасно. Но не ми е съвсем ясно. Каква е връзката с…
— Кой мислиш, че е направил снимките, татко. Кой мислиш, се е криел в гората? Кой мислиш, е можел да спре екзекуцията, като извика или вдигне някакъв шум или просто да направи нещо, за да даде възможност на момчето да избяга и да се скрие, а вместо това е останал скрит и последователно е правел снимка след снимка. Кой мислиш, е пренесъл тайно тези снимки, като по този начин е отвратил редактора дотолкова, че той му написал такова писмо?
Джон стискаше края на бюрото на Ана и после се отпусна в стола й.
— Истина ли е всичко това? — каза той с глас, в който се чувстваше отговорът.
— Добре ли си?
— Да, добре съм. Сега какво? Какво смяташ да правиш?
— Зависи.
— Нямаш намерение да ги публикуваш, нали? Той вече е стар. Ако се вдигне шум, това ще го убие.
— Всичко зависи от теб.
— Имаш предвид гласуването ли?
— Точно така.
Известно време Джон седя, загледан в празното пространство. После бавно се надигна.
— Не е нужно да заплашваш. Не съм затънал чак толкова.
Ана проследи с поглед Джон, който се върна в заседателната зала. Сякаш бе остарял с пет години.
— Е? — каза Уилсън.
— Искахте да гласуваме. Последно гласуване — каза Джон.
— Да.
— Добре, да гласуваме тогава.
Вдигнаха ръце. Три за Уилсън, две за Ана — но две бяха достатъчни.
Последва мълчание. Всички бяха шокирани. Ана и Монти се спогледаха объркани. Тогава Уилсън Брейд се наведе към Джон и каза:
— Ти луд ли си? Да не мислиш, че можеш да тръгнеш срещу мен? Жалко дребно лайно…!
— Не продължавай, татко!
— Но защо? — каза Нико. — Не разбирам.
— Това е работа на Неърн — каза Питър. — И какво ти наговори тя?
— Това си е моя работа — каза Джон. — И ще си остане моя работа. — В тона му се усети внезапна твърдост, която Ана не бе почувствала дотогава.
Уилсън, чието лице се бе изкривило от злоба и бе цялото зачервено от нахлулата кръв, кресна:
— Ти си свършен! Сам се закопа! Никога вече няма да работиш за мен!
— Зная — каза Джон. — Никога… никога повече.
„Не се тревожете. Ще уредим всичко.“
Ана бе казала това като някаква молитва към Питър и Нико.
След като Уилсън бе излязъл с гръм и трясък от заседателната зала, като не преставаше да крещи заплахи и проклятия, те продължиха да седят и да гледат ръцете си. Накрая Питър вдигна глава и каза:
— Съжалявам. Беше просто…
— Моля те, не казвай, че е било просто бизнес — каза Ана с усмивка. — Ще изкрещя.
Той вдигна уморено ръка:
— Не, щях да кажа, че беше просто егоизъм.
„Не се тревожете. Ще уредим всичко.“
Питър се изправи и започна да разтрива крака си.
— Не усещах никаква болка. По време на цялото събрание не усетих нищо.
Нико каза:
— Помня, когато бяхме деца, болката ти изчезваше, когато беше ядосан или възбуден.
— Или изплашен — добави Питър.
Двамата вече не приличат на хора, готови да извадят ножове един срещу друг, помисли си Ана. Това бе резултат от катарзиса. Той пресушава у теб всичко, остава само пустота. Но с какво да се запълни пустотата?
„Не се тревожете. Ще уредим всичко.“
— Ние с Лора ще се оженим — каза Питър, докато тя ги изпращаше до асансьора.
— Чудесно. Много се радвам.
— Не зная какво ще правим. Сигурно ще продадем къщата в Хампстед.
— Не предприемайте нищо. Оставете ме да премисля нещата. Ще уредим всичко. Нико — ти също. Дори да се наложи да продадем американския клон, ти пак можеш да заминеш там за известно време. Научи каквото можеш. После пак ще помислим. Най-важното е, че ще уредим всичко.
Тя ги целуна на раздяла пред вратата на асансьора и каза:
— Ще ви се обадя след няколко дни. Какво ще кажете за един обяд на цялото семейство в неделя?
Погледнаха я с изненада. Семейните обеди бяха традиционни в първите години, след като се бяха оженили, но по-късно отпаднаха, когато втори съпруги и приятелки усложниха нещата.
— Отдавна не сме организирали семеен обяд, а сега Джон и Мери са в града и си помислих, че това е добра идея.
Неърн, баща й и Монти бяха в нейния кабинет. Тя помоли Сюзън да донесе бутилка уиски. Пийнаха, но в атмосферата нямаше нищо празнично, защото снимките продължаваха да са на масата.
Ана ги гледаше и мислите й се връщаха назад към оня ден, когато носеше Нико завит в одеяло, Рут стъпваше нестабилно на високите си токове, а Куно, в скиорски пуловер и с дълга лъскава коса, водеше групата. Несигурността. Страхът. Явно всичко е било оправдано.
Само като погледна неясните фигури и я обзе чувство на скръб и жал за Майснерови и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Това бе доста нетипично за нея. Обикновено бе в състояние да се разплаче само ако беше много уморена.
— Уилсън подържа Нико, когато отидох да се срещна с лейтенанта от полицията — каза тя. — Сигурно тогава е мушнал филма в одеялцето на бебето. Без да зная, съм пренесла тайно филма през границата.
Поговориха още малко и тогава Монти допи чашата си и се изправи, за да си върви. Тя го изпрати по коридора, хвана го за ръка и му каза:
— Благодаря ти, скъпи.
— Още не сме в безопасност — каза той. — Това е само началото.
— Зная.
„Не се тревожете. Ще уредим всичко.“
Когато се върна в кабинета си, Джон и Неърн продължаваха да са там.
— Сега какво, Джон? — попита тя.
— Не зная.
— Смяташ ли, че баща ти каза всичко съвсем сериозно?
— За това, че няма да работя повече за него? Ако той не го е казал сериозно, то аз го казах.
— Какво ще правиш?
— Имам спестявания. Имам акции. Това стига.
— Ще напуснеш ли Африка?
— Ще говоря с Мери.
„Не се тревожете. Ще уредим всичко.“
— Колко ще останете в Лондон?
— Още една седмица.
— Хайде да обядваме заедно и да поговорим.
— За какво да говорим?
— Преди събранието ние с Монти се опитвахме да си представим какво ще стане, ако аз се оттегля. Той ме попита, ако трябва да предам компанията в ръцете на един от синовете, на кого бих я поверила? Нямах намерение да си подавам оставката, но му казах, че ако трябва да избера някого, бих избрала Джон.
— Защо мен? Ти почти не ме познаваш.
— Защото си професионалист.
След няколко минути той си тръгна. Остана само Неърн. Поговориха за събранието, после Ана каза:
— Съвсем съм скапана. Отивам си вкъщи.
— Зная, че сега не е моментът да отварям приказка за това, но разговарях с Пол по телефона. Всеки момент ще освободят Бекерман.
Ана докосна снимките.
— Говорих със Сюзън още преди да ги видя. Тя ще ни резервира билети за някой от самолетите утре.
Ана вървеше бавно по коридора, взе си сакото и чантата и тръгна надолу по стълбите. Информационният център бе в състояние на организиран хаос. Постъпваха новини от всички кътчета на земното кълбо, звъняха телефони, тракаха клавиатури. Един голям вестник се въртеше във всекидневния си цикъл.
Тя бавно прекоси с колата си цял Лондон, спря в Хайд Парк. Един от проблемите й беше разрешен. Другият висеше над главата й като меч.