Алън Скофийлд
Вярност (29)

Глава първа

Съвещателната зала на „Дейли нюз“ се намираше на един етаж с кабинета на Ана. Стаята беше семпла, с дълга букова маса. От двете страни на масата имаше по осем стола, но откъм краищата й нямаше нито един — жест на равенство от страна на Ана. В тази стая обикновено се провеждаха редакционните съвети и се срещаха главният редактор, завеждащият новинарския блок, няколко водещи кореспонденти, завеждащият женската редакция, трима-четирима изтъкнати журналисти. Тези, за които столовете не стигаха, стояха прави или се облягаха по стените, облицовани със светъл дъб, по които висяха поставени в рамка политически карикатури.

Прозорците на съвещателната зала гледаха към покривите на Пимлико в посока Темза и към хълмовете на Съри, които в тази ветровита, облачна утрин се открояваха като тъмни очертания на фона на небето.

В залата бяха Ана и Монти — сега вече Сър Монтагю Акс. Той бе пристигнал няколко минути преди това, предшестван от шофьора си, който донесе малка плетена кошница с капак.

— Нещо да се подкрепиш — каза Монти. — Предполагам, че не си закусвала.

Тя поклати глава.

Той я погледна неодобрително.

— Но кафето с цигара няма да пропуснеш, нали?

— Не го преживявай толкова, Монти.

— Е, поне няма да са на празен стомах.

Той отвори кошницата и извади бутилка бяло вино, още една бутилка с портокалов сок и започна да ги смесва.

— Алкохол и витамин С, най-добрата комбинация за тази част от деня. — Вдигна своята чаша. — За смазването на нашите… Щях да кажа врагове, но май е малко пресилено. Донесъл съм пастет по селски.

— Нищо не искам.

— Тревожиш ли се? Още една-две чаши и всичко ще се промени. Дълбоко вярвам, че алкохолът вдъхва кураж.

Монти приготви по още едно питие и после седна срещу нея от другата страна на дългата маса.

— Има ли нещо ново, което искаш да ми кажеш? — попита той. — Трябва да зная всички факти.

— Вече знаеш всичко.

— Тогава нека да работим по нещата, приемайки, че си права.

Той отвори охлузеното си куфарче и разпръсна върху масата купчина документи. Ана запали още една цигара и продължи да го гледа.

Познаваше го от толкова дълго време, че го бе приела за даденост. Сега се опитваше да го види с нови очи. Едрият пълен мъж, който бе искал някога да се ожени за нея, се бе превърнал във възрастен пълен мъж, с голямо плешиво кубе и два кичура сива коса над ушите. Чудеше се как ли щяха да се развият нещата, ако се беше омъжила за него. Дали той щеше да стане един от най-добрите адвокати в Лондон, какъвто беше сега, или щеше да е начело на „Уебстър Комюникейшънс“, а не просто нещатен управител? Не можеше да си представи на това място друг, освен себе си, но въпреки това дали щеше да успее да го спре? Той бе много по-умен от нея.

С течение на годините Монти се издигаше все повече и повече. Сега беше член на Еврейския съвет на депутатите, бе изкарал един мандат като президент на Общността на юристите и бе станал „сър“. Тя можеше да бъде лейди Акс. Но във всеки случай трябваше да е съпруга. В това беше цялата работа. Не можеше да си представи, че ще бъде нечия „съпруга“. Прекалено дълго беше живяла сама. Понякога съжаляваше за Бен, но ако се бяха оженили, щеше да й липсва тръпката от нередовните им и неочаквани срещи.

— Искам да изиграя ролята на адвокат на противната страна — каза Монти.

— Давай тогава.

— Работим по предположението, че ще ти окажат натиск да се оттеглиш.

— Да.

— И ако го направиш?

— Какво да направя? Да се оттегля? — Леко бе повишила тон.

— Мислила си по този въпрос?

— Абсолютно никак.

— Да не си мислиш, че си незаменима.

— Монти, аз…

— Спести си гневните изблици. Казах ти, че искам да изиграя ролята на адвокат на противната страна. Просто си помисли за миг по този въпрос. Не си вече млада. Защо да не подадеш короната на някой друг? Защо не използваш остатъка от времето си да…

— Това, което ти искаш да кажеш, е защо да не изляза от бизнеса?

— Всички семейни фирми, независимо дали са големи, или малки, дали става въпрос за бакалница или за „Дейли нюз“, в един момент се сблъскват с този проблем. Обикновено главата на семейството се задържа начело прекалено дълго. Понякога само смъртта може да освободи нова енергия.

Ана се почувства така, сякаш някой бе отворил врата към бъдещето й и я бе накарал да погледне към един студен, неприветлив пейзаж. Днес не й се искаше да се занимава с такива въпроси, поне днес не.

— Ти така ли мислиш?

— Не, не мисля така. Но нека да допуснем, че по причини, които не са ни известни, ти можеш да пожелаеш да предадеш юздите на друг.

— Монти!

— Разсъждавай заедно с мен. Да допуснем, че всеки от нас може да бъде прегазен от автобус, това ще ни помогне да свием фокуса. Дяловете са разпределени между теб, Уилсън, Нико, Питър и Джон. Така че полето е силно стеснено. Да оставим Уилсън. Какво ще кажеш за Нико? Той е най-големият.

— Добре, нека за момент да поиграем твоята игра. Можеш ли да си представиш, че Нико ще реши и най-малкия проблем? Можеш ли дори да си го представиш, че идва на работа навреме? Аз не мога. Помниш ли, когато ти поисках заем, за да платя дълговете му от комар?

— Посъветвах те да не го правиш.

— Аз казах, че няма да му дам пари, но ще му намеря работа. Казах, че ще му плащам добре и той може да използва парите, за да си изплати дълговете. Той се поколеба малко, но накрая се съгласи.

— Помня.

— Но не знаеш колко неприятности имах. Трябваше да му намеря работа, която да оправдае заплатата, която получаваше. Това никак не беше лесно. Освен всичко трябваше да прилича на истинско работно място, така че да не се накърни гордостта му. Казах му, че възнамеряваме да започнем неделно издание, и го помолих да направи проект на заглавието.

Работата му отне четири месеца. Ходи в Ню Йорк, Париж и Лондон, за да проучи новостите във вестникарския дизайн. Разходите бяха два пъти по-големи от заплатата му, а накрая не направи нищо. Във всеки случай нищо полезно. Тогава получи дивидентите от своите акции и реши да си вземе отпуск, за да замине за Лас Вегас, където отново изгуби всичко.

— Но в края на краищата ти пак му даде пари.

— Нямаше как. Ако му ги бях дала в самото начало, щеше да ми излезе по-евтино. Но след като ме питаш, не, не смятам, че Нико би могъл да стане изпълнителен директор. При това личният му живот е пълна каша и не вярвам, че там нещата ще се променят. Нико просто не е бизнесмен.

— Винаги съм го харесвал — каза Монти. — В него има нещо…

— Да, има.

— Да беше си намерил нещо, с което да се занимава.

Да беше… помисли си тя. Да беше намерила повече време за него. Да беше положила повече усилия. Да…

— Какво ще кажеш за Питър?

— Питър — каза тя и замълча. — Не зная.

Изведнъж го видя като малко дете. Дребничкото личице в огромното болнично легло, хирургът, надвесен над него, агонията, докато чакаше да чуе мнението на лекарите. Беше много отдавна, но въпреки това в паметта си тя продължаваше да усеща слабата миризма на етер, която се усещаше в болницата.

— Не зная, Монти. Понякога си мисля, че той е умен и талантлив, а понякога имам чувството, че външният му вид му отвори вратите към успеха.

— Той определено му е помогнал.

— Просто… не, не мога да кажа точно какво е. Липсва нещо. Особено за този вид работа. Никога не се е оправял много добре с журналистиката. Все аз му уреждах ангажиментите. Той не знае това и аз го казвам на теб само защото съм започнала да играя твоята игра.

— Или ще кажеш истината, или в противен случай ще носиш последствията — каза Монти и тя усети, че изтръпва цялата.

— Мисля, че той с охота се отказа от вестникарството. Телевизията идеално му подхожда. Всичко е в адреналина. Казвал ми е, че когато прави интервю пред камерата, болката в крака му просто изчезва.

— Пише хубави книги. Липсва им дълбочина, но в тях има много свежест и интересни идеи.

— Всъщност той бе създаден от телевизионното шоу. Предполагам, че човек не може да се откаже лесно от такъв живот, освен ако не му се наложи. Пък и е прекалено добър. Не, не мисля, че Питър е човекът. Няма да иска да се заеме с това, пък и не съм много сигурна дали ще успее. Струва ми се, че ще се отегчи, това ще си проличи и персоналът ще възроптае. Понякога се държи много покровителствено, а това със сигурност носи неприятности в нашия бизнес.

— Често съм си мислил за това, че болката много променя човека.

— Питър ми е толкова близък, че ми е трудно да преценя.

— Както и да е, днес няма защо да се тревожим за него. Предполагам, че е дошъл само за да попречи на останалите.

— Питър е много лоялен. Винаги е бил.

— Така е. А Джон?

— По отношение на Джон също не съм много сигурна. Всъщност не го познавам. Чувам, че се е справял много добре в „Брейд Интернешънъл“.

— Доколкото разбирам, той изпълнява всичко, което му каже баща му.

— Уилсън беше същият, докато Джок беше жив. Той все заничаше през рамото му. Това бе една от неговите черти, която ми беше най-неприятна.

— Джок бе типичен пример за мъж, пробил пътя си съвсем сам. С такива мъже трудно се живее.

— Както и с жените, които сами си пробиват път.

— Не съм казал такова нещо.

— Предполагам, Джон би могъл да ръководи нещата, ако зад него е Мери. Аз много я уважавам и съжалявам, че между нас нещата не се получиха. Можехме да станем приятелки. — Ана замълча, после продължи: — Когато изгубих Джон, имах чувството, че са ми откъснали ръка или крак. Все си мислех, че ще успея да оправя нещата. Но когато той порасна, беше много късно. Вече бе изграден образът ми на злодей.

— А фактът, че Неърн ти стана толкова близка, би бил достатъчен да вгорчи отношенията във всяко семейство.

— Бях тук, а те бяха на шест хиляди мили. Тя ми е внучка, какво трябваше да направя, да я отблъсна ли?

— Ти направи единственото възможно нещо, скъпа.

— Ние с нея толкова си приличаме. Никой не би могъл да предвиди това.

— Добре, ако трябва да избираш, кого би избрала?

— Джон. Защото има опит в ръководенето на вестник. Но съм сигурна, че ако той вземе вестника в ръцете си, ще бъде само като представител на баща си. А това никога, никога няма да стане. Докато съм жива.

Тя стана, отиде до прозореца и се загледа навън с невиждащ поглед.

— Монти, ти наистина ли мислиш, че ми е минало времето? Нататък ли се опитваш да докараш нещата по твоя изкусен адвокатски начин?

— Не съм казал нищо такова.

— Не, но може би си го мислиш.

— Не, но…

— Очаквах да стигнем дотук. И не искам да слушам никакво „но“. Това „но“ означава, че ти смяташ, че напоследък съм оплела нещата.

— Във всяко начинание има периоди на възход и на падение.

— Хайде, без извъртания. Няма защо да ме баламосваш. Запази баламосването за по-късно.

— Ако някой ще размахва назидателно пръст — и аз съм сигурен, че това ще стане — нека да го размахват те, не аз.

— И ти, и аз знаем, че взех някои погрешни решения.

— Няма човек, който може да взема все правилни решения. — Той се изправи и се наведе над масата, за да подчертае думите си. — Но трябва да знам до каква степен си готова да се бориш за това, което си създала. Не искам после да открия, че имаш съмнения, несигурност, тайни.

— Какви например?

— Знаеш, че не обичам изненадите. Особено в такива моменти. Няма съмнение, че ако те всички заедно решат да те елиминират, имат достатъчно голямо мнозинство, за да го направят. Разделяй и владей. Това трябва да е нашият план за действие, докато не се подобрят икономическите ни показатели. Говорихме за това, че можем да продадем американските акции. Така че имаме какво да предложим. Но това, което всъщност искам да кажа, е, че не искам да открия изведнъж, че имаш някаква страна, която ти самата не познаваш.

— Каква страна?

— Страна, на която вече й е писнало и е готова да се оттегли. Семейните скандали са най-тежки.

— Запомни го от мен, Монти, не ми е писнало и ще се боря с всички средства.

— Това ми трябваше да зная.

Той извади от куфарчето си жълт бележник, начерта четири колони, написа имената на акционерите и техния дял. След това й каза:

— Хайде да направим едно предварително гласуване.

— Джон?

— Трябва да се предположи, че той ще гласува против мен.

— Нико?

— Предполагам, че ще гласува заедно с Джон.

— Питър?

— Той ще е за мен.

— Защо в такъв случай и тримата държат да присъстват лично?

— Точно това ще трябва да разберем — каза тя.