Алън Скофийлд
Вярност (27)

Глава девета

— Но защо? — каза Неърн. — Защо е трябвало да ги убива?

Седяха с Пол в кафе „Будапеща“ на маса до прозореца и пиеха бутилка бяло вино. Наближаваше обяд и те току-що се бяха върнали от полицейския участък.

— За да не остави улики — каза Пол. — Същото е станало и във Франция. Труповете са били намерени в гората.

— Но Ана ми каза, че Михаел Майснер е платил на Бекерман добре. Освен това той е трябвало да получи и колата.

— Може би е сметнал, че това е недостатъчно. Сигурно е искал да вземе всичко.

— И казваш, че ги е застрелял в гората и после ги е погребал?

— Така предполагам.

— Но за да се изкопаят дупки, е нужен инструмент. — Неърн не можеше да приеме ужасяващия сценарий, описан от Пол.

— Много шофьори носят лопата в багажника на колата си, особено ако трябва да прекосят Арлберг в началото на пролетта.

— Пол, това е твърде ужасно, за да си мисли човек за него.

— Стотици хора са се опитвали да преминат в Швейцария само от този малък град. Повечето са били евреи. Взели са със себе си само това, което са можели да носят. Пари, акционерни сертификати, застрахователни полици, чекове… и скъпоценности. В плика нямаше нито годежен, нито венчален пръстен. Никакви брошки и колиета. В гроба не е имало скъпоценности. А Майснерови са били богати хора. Това не ти ли се струва много странно?

Той пресегна през масата, взе и двете й ръце, постави дланите й на масата и преброи пръстените й. Бяха четири.

— Сега пръстените са на мода.

— Дори да е така, Рут щеше да има поне два пръстена на пръстите си, може би и повече. Ако беше на нейно място, щеше ли да си оставиш бижутата вкъщи?

— С радост. Трябва да видиш моите бижута.

Той се направи, че не чу тези думи.

— Да имаш някакво друго обяснение?

— Не. Всичко се върти отново и отново и пак се свежда до същата сцена. Но е трудно да се повярва, че дори човек като Бекерман ще направи такова нещо.

Пръстите му се задържаха върху нейните, после той ги отдръпна и наля по още една чаша вино. Каза:

— Четейки между редовете на полицейския протокол, бих предположил, че Бекерман е застрелял първо Михаел, внезапно, без предупреждение. Секунда-две по-късно е застрелял Рут, преди тя да успее да реагира. И двамата са застреляни отстрани. Момчето, Стефан, вероятно е хукнало да бяга. Сигурно не е успяло да направи и една-две крачки, когато Бекерман го е застрелял в тила.

— Не искам повече да говоря за това. Във всеки случай ти само предполагаш, че това са Майснерови и че Бекерман ги е застрелял. Може да са били съвсем други хора.

— Вярваш ли, че е било така?

— За бога, Пол, не зная какво да вярвам, но зная за какво не искам да говоря!

— Сега разбираш с какви факти съм се занимавал. Гладен съм, а ти?

Неърн поклати глава. Пол отиде до бара и се върна с още една бутилка вино и купа с пържени картофи. Тя го погледна удивено.

— Втора закуска — каза той. — Вторите закуски са на мода в Австрия.

Тя започна да гризе едно картофче.

— Не искам да говорим повече за убийството. Във всеки случай не сега. Но има едно нещо, което не ми дава мира. Старият Новотни и фотоапаратът.

— Какво за него?

— Той казва, че не го е използвал. Това звучи ли ти логично?

— Е, има един много известен случай в Щатите за човек, който си купувал всеки нов модел фотоапарат, но никога не направил нито една снимка. Просто обичал да гледа фотоапаратите и да се радва на прецизността, с която са направени. За някои хора това действа така успокоително, както и броеница.

— Чичо ми Питър казва, че да галиш дакел е по-добре, отколкото да премяташ броеница. — Тя започна да разказва за семейството си, за да се отдалечи от неприятната тема за това, което Пол си мислеше, че се е случило в гората преди половин век. Говореше за Ана, за Уилсън Брейд и за тримата им синове; за времето, когато учеше в Англия и те с Ана се бяха сближили повече като сестри, отколкото като баба и внучка.

Той изведнъж се намеси.

— С изключение на Ана ти май не харесваш кой знае колко членовете на семейството си.

Тя се намръщи.

— Това не е истина. — После добави след миг. — Може би е така заради начина, по който се опитват да постъпят с Ана.

— И какъв е той?

— Ще се опитат да й отнемат вестника. Или поне тя така смята. — Неърн му разказа за предстоящата битка в заседателната зала.

Пол прокара пръсти през косата си.

— Боже Господи! — За нея беше ясно, че той не мисли какво може да се случи с Ана, а само че това би забавило пристигането й.

Тя го гледаше как изяде последното пържено картофче. Привлекателен мъж е, помисли си. Не очебийно привлекателен, но с някаква вътрешна сила и непредсказуемост, които правеха всеки миг с него истински вълнуващ.

— Как си прекарваш свободното време?

— Играя тенис. През зимата карам ски.

— Това ли е всичко?

— Имам абонамент за музикалния фестивал. За концертите на филхармонията в неделя сутрин.

— Сам ли ходиш?

— Не, не ходя сам.

Пол се опитваше да я затрудни.

— И с кого?

Той се засмя.

— Имам три любовници, водя ги поред.

Върнаха се обратно в хотела. Като пресичаха първата улица, той я хвана за ръка, сякаш да я предпази от колите. Тя си даде сметка, че през цялото време, откакто е с Нийл, той нито веднъж не бе правил нещо такова. Пол задържа ръката й в своята и тя изпита наслада от докосването му.

Пресичаха фоайето на хотела, когато мъжът на рецепцията повика:

— Хер Еслин. На телефона, моля.

— Извини ме — каза Пол.

Тя продължи нагоре към стаята си, застана до прозореца, загледана във водите на язовира. Почука се на вратата и Пол влезе в стаята.

— Обадиха се от офиса ми във Виена. Уредено е интервюто с Бекерман. Трябва да тръгваме веднага.

Докато пътуваха на изток, времето се влоши. Първо имаше сняг на Арлберг и знаци, които предупреждаваха, че колите трябва да са с вериги. Но Пол още не бе свалил зимните гуми. Когато стигнаха до края на снежната покривка от другата страна, Пол натисна газта и ланчията откликна като състезателен кон.

Инсбрук… Залцбург… Линц…

Напуснаха магистралата при Мелк и прекосиха сивия Дунав по здрач, когато над водата се спускаше лека мъгла и ситен просмукващ дъждец браздеше повърхността й. Знаците започнаха да показват, че се приближават към Щайн. Минаха край кайсиеви градини, чиито цветове изглеждаха унили в потискащото време. Затворът изглеждаше отблъскващ и недостъпен в полумрака. Дъждът удряше стените му, а по-голямата част от него бе скрита в мъгла.

Като журналистка Неърн бе посетила веднъж затвора в Лондон. Той е бил построен в средата на миналия век. Зловещата австрийска крепост й напомняше тази сграда. Същите дебели стени и боядисани тухли, същото бумтене на стоманени врати и дрънчене на ключове, същата слаба миризма на хлор и готвено — и същата суха топлина от централното отопление. Затворниците и охраната носеха само панталони и ризи и на нея й се стори, че ще се задуши в дебелото палто.

Посрещна ги заместник-директорът, мъж, прехвърлил четирийсетте, с каменно лице. Той каза сухо, че ще трябва да я претърсят.

— Само мен? — каза Неърн, изведнъж усетила за какво става дума.

— Мислех, че и двамата ще се срещнем с него — каза Пол.

— Само дамата. Така реши хер Грегор. — Тонът му бе рязък, не търпеше никакви възражения. Беше съвсем явно, че не му харесваше нейното посещение.

Отведоха я в отделна стая. Една надзирателка претърси чантата й и джобовете на палтото й, след което плъзна ръце по тялото й. Заместник-директорът изчака отвън и когато обискът свърши и й върнаха бележника, един молив и миниатюрен касетофон, той каза:

— Моля, следвайте ме.

Спуснаха се по къс коридор и влязоха в една стая, в която подобно на залите за разпити в английските полицейски участъци имаше само маса и два стола, прозорец с решетка, стоманена врата и силна крушка на тавана.

Неърн бързо подреди касетофона и бележника си на масата, метна палтото си върху стола. Като вдигна поглед, видя един мъж, застанал от вътрешната страна на вратата. Не бе чула нито звук. Усети, че я обзема тревога. Не се виждаше никой друг, въпреки че тя знаеше, че вън в коридора трябва да има някой.

Мъжът бе абсолютно неподвижен, наблюдаваше я. Думите, използвани от Ото в кафе „Будапеща“ — „слаб, сух като вейка“, отново изплуваха в съзнанието й. Това описание му пасваше много точно.

Той се движеше бавно, някак тътрейки крака. Беше облечен съвсем обикновено — с бяла риза, сиви панталони и сандали.

— Здравейте — каза той.

— Добър вечер.

Той затвори вратата след себе си. Тя усети, че я побиват тръпки. Очите му бяха лилаво-сини и докато я гледаше, тя имаше чувството, че зениците му се разширяват. Той направи рязко движение и Неърн едва се сдържа да не отстъпи назад. Но той просто бе протегнал ръка за поздрав. Пое ръката му. Беше суха и хладна. Беше една глава по-висок от нея, с дълбоко врязани бръчки по лицето. Имаше буйна бяла коса, сресана назад.

— Моля — каза той и посочи единия от столовете.

Неърн седна, а той се настани срещу нея. Той има присъствие, помисли си тя, присъствие, което изпълва стаята. Доминиращо присъствие. Лицето му бе безизразно и чакаше тя да заговори първа.

— Аз… Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен, господин Бекерман. — Думите се изплъзнаха от устата й, без да ги премисли. Пол бе до такава степен убеден, че това е Бекерман, че тази увереност подсъзнателно бе преминала у нея. — Извинете…

Той се усмихна. Устните му се отдръпнаха и се показаха жълтите му зъби. Но в усмивката му нямаше и капчица веселост.

— Бил съм полицай. Бил съм на много разпити. Психологията ми е ясна.

— Уверявам ви, че не беше нарочно. Не съм се опитвала да ви поставям капани. Просто цялата тази работа…

— Моля ви… — Той протегна ръка, сякаш искаше да покаже, че извиненията й само утежняват нещата.

Тя избягваше да го гледа в очите. Опитваше се да съсредоточи погледа си върху устата му или върху челюстта му, но очите му сякаш ставаха по-големи, притегляха нейните нагоре и сякаш я хипнотизираха.

Неърн трябваше да се овладее.

— Преди всичко, господин Грегор, мога ли да попитам защо се съгласихте да ми дадете това интервю?

Той замълча, сякаш се опитваше да подбере точните думи на английски, после каза:

— Тук, в Австрия, ние имаме президент, когото светът не одобрява, и това доста е усложнило нещата за нас. Поради тази причина австрийската телевизия и преса изгубиха позициите си в света. Моята история трябва да се знае. За мене е по-добре да изложа фактите в някой вестник в Англия или Америка.

— Но какво ще стане, ако и английската преса се отнесе с неприязън? Темата е свързана с много емоции.

— Точно поради тази причина трябва да се придържаме към фактите.

Тя успя да се отпусне малко.

— Разкажете ми за себе си. Кога и къде сте роден. Семейство. Деца. Младини. Подробности от този вид.

Той говореше бавно и натъртено. Явно отдавна не беше говорил на английски. Каза й, че е роден във Вилах, Щирия, където е ходил на училище. С избухването на войната влязъл в армията и бил сержант в планинските части. Оженил се по време на войната и се бил в Италия и Франция. След войната работил в строителна организация по възстановяването на Виена.

— Когато руснаците атакува, те разрушиха всичко по пътя си. Отначало с оръдията, после с танкове. Навсякъде имаше разрушени сгради. Имаше много работа.

Каза й, че бил чиновник в британската администрация, когато съюзниците държали първия район на града. По-късно постъпил в полицията, стигнал до чин лейтенант и се пенсионирал преди четири на шейсет години. Сега живеел на север от Виена, в малко имение, където отглеждал пъстърва за продан.

— Защо мислите, че са ви арестували, господин Грегор?

— Често стават грешки. Минало е много време.

— Изпитвате ли горчивина?

— Не мога да кажа, че съм щастлив. Не ми остава много да живея. Тук не е място, където да се прекара дори и един ден.

— Били ли сте някога в Алтенкирхен?

— Никога.

— Сигурен ли сте?

Изведнъж очите му станаха гневни.

— Казах вече, не!

— Алтенкирхен е мястото, откъдето баба ми е избягала от Австрия. Не сте ли я познавали?

— Как бих могъл да я познавам? Коя е тя?

— Казва се Ана Уебстър и е работила за едно семейство на име Майснер. И тях ли не сте познавали?

— Не.

— Може би ще се срещнете с нея. Тя е собственичка на вестника, за който работя, „Дейли нюз“.

— Как бих могъл да се срещна с нея?

Изведнъж Неърн реши да се откаже от всяка предпазливост.

— Защото тя вероятно ще дойде тук, в затвора, за да ви види. Тя е познавала Куно Бекерман във Виена. Били са приятели.

Ако бе очаквала някаква реакция, трябваше да се разочарова.

— С нетърпение ще чакам да се срещна с нея. Тогава историята за несправедливостта, която са ми причинили, ще обиколи света.

— Защо го казвате?

— Защото, ако тя е познавала Бекерман, ще може да каже, че аз не съм този човек.

— А какво ще стане, ако каже, че сте?

За първи път тя видя лека реакция. Той стисна устни и изви главата си настрана така, че очите му престанаха да дълбаят в нейните.

— Млада госпожице, съгласих се да се срещна с вас, защото това би могло да облекчи положението ми. Мисля, че казах достатъчно. Смятам, че вие сте дошли тук с предварителната нагласа, че съм някой, за когото искате да ме вземете.

— Причината, поради която сте тук, няма нищо общо с мен. Тук сте, защото френското правителство смята, че вие сте Бекерман. Моят собствен интерес се заключава в следното: моята баба е изнесла едно бебе от Австрия през 1938-а. То е било на семейство Майснер. Бекерман е трябвало да съпроводи семейство Майснер през границата, защото те не са имали документи. Повече никой не ги е видял.

Той извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали една. Ръцете му бяха съвсем спокойни.

— Моля, продължавайте — каза той. — Като полицай тези истории представляват интерес за мен.

— Ние смятаме, че знаем какво се е случило.

— Ние? Кои са тези „ние“?

— Пол Еслин и аз. Сигурно помните Феликс Еслин. Не, не, разбира се, че няма да си спомняте. Извинете. Пак се обърках.

Неърн се учуди на самата себе си, че отговаряше на сарказма със сарказъм. Тя продължи.

— Той е бил журналист с леви убеждения и е дядо на Пол. Освен това е бил брат на Рут Майснер. Бил е арестуван от австрийската полиция по сигнал. Има сведения, че Бекерман се е обадил по телефона в полицията. Виждате ли как са свързани нещата?

— Свързани? Как така?

— С това, което се е случило в Алтенкирхен. Знаете ли, че там са били намерени три трупа? Изкопали са ги, когато са строили язовира и са местили селото. Или може би не знаете, че там има язовир?

— Казах ви, че не познавам Алтенкирхен.

— Мъж, жена и дете. Били са застреляни. Мъжът и жената отстрани на главата, а момченцето — казвало се Стефан — в тила. Мислим, че той тъкмо е побягнал, когато е бил убит. Смятаме, че Куно Бекерман ги е убил и ги е ограбил, а после ги е заровил.

Хер Грегор се усмихна.

— Да мислиш, че нещо е така, защото ти се иска да бъде така, е един от проблемите в полицията. Но мисленето няма доказателствена стойност.

— Знаем го. Не смятаме, че на този етап в Австрия може да се направи нещо. Но във френския случай работите стоят другояче. Има документация. Остава само идентифицирането. И тук се включва баба ми.

Изведнъж той се надигна.

— Стар съм. Бързо се уморявам. Надявам се да напишете нещо в моя защита. Довиждане. — Той се обърна и излезе от стаята, тътрейки крака.