Алън Скофийлд
Вярност (24)

Глава шеста

Неърн кацна във Виена по обяд и взе такси до града. Офисът на Пол Еслин беше в центъра и той тъкмо излизаше, когато секретарката му го повика обратно.

— Грюс гот — каза той и официално се ръкува с нея.

Не е облечен като международен адвокат, помисли си тя. Носеше черни кадифени панталони, късо велурено палто, удобно за шофиране, и бял шал около врата. Косата му бе по-дълга, отколкото бе модерно, и изведнъж в съзнанието й изплува Нийл. Но той съвсем не приличаше на Нийл. Лицето му всъщност не беше красиво, но излъчваше сила, носът му бе леко гърбав като на хищник. Очите му бяха тъмнокафяви и тя бе забравила, че в тях има нещо жестоко.

— Трябва да изляза. — Гласът му бе плътен, тонът — студен.

Неърн погледна часовника си.

— Имахме среща в два. Сега наближава два.

— Появи се нещо важно. Можете ли да ме изчакате?

— Вижте какво, прелетяла съм целия път от Лондон до…

— Може би за вас ще е по-добре да отидете в хотела и да се срещнем по-късно.

— Може и да не е по-добре. Мисля…

— Добре тогава. Елате с мен. Ще трябва обаче да бързаме.

— Но къде…?

Той пъхна куфара й зад едно бюро, хвана я за лакътя и преди да разбере какво точно става, тя се намери обратно на улицата и Пол я теглеше по тротоара.

Въпреки че имаше голяма крачка, никак не й беше лесно да върви с неговото темпо. Палтото и шалът му се развяваха след него.

Прекосиха няколко улици и тя изгуби ориентация. Изведнъж се оказаха пред висока сграда и той я повлече във фоайето.

— Сребърната стая — каза Пол и махна към една врата. — Ориенталски килими. — Махна към друга врата. — Марки. Монети. — Махна към трета.

Тръгна да изкачва просторното стълбище и тя го последва.

— Това е държавният аукцион, Доротеумът — каза той през рамо. — Нещо като вашите Содби или Кристи, само че по-скромно.

Той потъна в една голяма зала. Тя чу някакъв глас, който произнасяше цифри на немски. Залата беше пълна с хора, а на вратата се бе струпала цяла тълпа.

— Точно навреме — каза той. Накара я да се облегне до стената. Стори й се, че издълженото му тяло всеки момент щеше да се прекърши от напрежение.

Водещият търга продаваше нещо, но Неърн не можеше да види какво е. Пол рязко вдигна ръка. В отсрещния край на залата наддаваше един дебел мъж и двамата си размениха погледи, които й се сториха пълни с гняв. Наддаваха главоломно — ръката на Пол летеше нагоре така разгорещено, че в един момент й се стори, че наддава срещу самия себе си.

Цялата работа се превърна в дуел — дебелият срещу Пол. Останалите участници в наддаването отпаднаха един по един и се извърнаха, за да ги наблюдават. При всяко ново наддаване изражението на Пол ставаше все по-ожесточено, лицето му все по-опънато, докато накрая дебелият бавно поклати глава.

Изражението на Пол стана триумфално, когато водещият търга удари с чукчето и отсъди предмета на него. Но когато го плати и го донесе, Неърн бе удивена и разочарована — та това беше само една мелничка за кафе.

Пол започна да си пробива път през тълпата към изхода и за миг й се стори, че е забравил за нея. Дръпна го за ръкава.

— Помните ли, че и аз съм тук?

Той се намръщи, после изведнъж се усмихна.

— Извинете. Това бе проява на лошо възпитание. Елате. Да пийнем нещо, за да отпразнуваме.

— Какво да отпразнуваме?

— Това. — Той вдигна кафемелачката.

Отидоха в „Захер“ и седнаха на тясната тераса. Неърн бе измръзнала. Пол сякаш не усещаше вятъра.

— Яли ли сте нещо? — попита той. — Да? В самолета? Гладна ли сте? Всички туристи обичат „Захерторте“.

— Аз не съм туристка. Или може би сте забравили защо съм дошла?

— Не, не съм забравил. — До лакътя му застана сервитьор.

— Кафе и коняк — каза Пол. После се обърна към Неърн: — За вас?

— Само кафе.

— С мляко? Еспресо? Турско?

— Без мляко.

Той започна да разглежда старинната мелничка за кафе и тя усети, че е изгубил интерес към нея. Подразнена, каза:

— Ами ако я бяхте загубили?

— Да, но не я загубих.

— Но ако се беше случило така? Ако дебелият беше спечелил? — Тя си спомни, че Ана го бе описала като човек, който гони целта си до дупка. — Просто трябваше да я получите. Така, както трябва да пипнете Бекерман.

Той се вгледа безмълвно в очите й, после каза:

— Психиатрията е измислена тук, във Виена. Психоаналитиците са направо банални.

— Вижте, зная, че се интересувате най-вече от баба ми, но за момента ще имате работа с мен, ясно?

Изглежда, той не я слушаше. Бе извърнал поглед към улицата. Сякаш търсеше Бекерман в тълпата, която се носеше по улицата този следобед. Тя си спомни как Ана бе описала Виена след аншлуса, евреите, които носели значки, и нацистките офицери, които се перчели по Грабен пред възторжените погледи на виенчани.

— Извинете — каза Пол. — За какво говорехте?

— Казах, че кафето е много хубаво.

— Да, много е хубаво. — Той беше нервен, непрекъснато се въртеше на стола си. Запали цигара, после бързо я изгаси. След това каза с тон, сякаш тя го задържаше:

— Имам работа.

— И аз.

— Да, разбира се. Извинете ме. — Настроенията му се сменяха със зашеметяваща скорост. Неърн забеляза, че той почти не застава в една поза, а непрекъснато премята дългите си крака или пък си играе с пепелника, докосва и поглажда мелничката за кафе. Не седеше, а просто се бе опрял лекичко на стола.

Върнаха се в неговия офис и Пол я заведе в една стая в най-далечния край на коридора. В нея почти нямаше мебели, а само голяма маса, стол и три сиви метални шкафа. Внесе куфарчето й в стаята, после каза:

— Всичко, което имам за Бекерман, е в тези шкафове. Не са заключени и можете да разгледате всичко. — Пол затвори вратата и Неърн остана сама.

Беше облечена с дълго вълнено палто, а стаята бе така студена, че реши да не го съблича. Не бе очаквала такова нещо. Беше си мислила, че той може би ще има един-два кашона с папки, изрезки и документи. Беше свикнала с копирните машини и микрофилмите, компютрите и дискетите. Тук нямаше нищо подобно. Просто не знаеше откъде да започне.

Отвори най-горното чекмедже на най-близкия шкаф. Беше натъпкано с папки. Извади напосоки една и я отвори. На корицата бе написано на немски 1941 (август — декември). Под датата бе изписана една дума: Франция. Неърн отвори папката и видя, че всичко е написано на немски. Нейният немски бе достатъчно добър, за да може да си направи поръчката в ресторанта или пък да си резервира стая в хотела, но въобще не беше достатъчен, за да се справи с това. Повечето материали представляваха писма или официални документи.

В случай като този би трябвало да отиде в търговското представителство към Британското посолство и да помоли да й дадат списък на преводачи. Но един преводач ще се нуждае от няколко месеца, за да пресее целия този материал. Тя бутна папката обратно на мястото й, дръпна още една — същото количество несмилаем, неразбираем официален език.

Вратата се отвори и влезе секретарката на Пол с чаша кафе.

— Говорите ли английски? — попита Неърн.

— Малко.

— Дали има някой… искам да кажа… Работата е там, че писменият ми немски не е много добър.

— Съжалявам — каза секретарката. — Това не спада към служебните ми задължения.

Неърн изпи кафето си, после се отправи с решителна стъпка по коридора.

— Свободен ли е хер Еслин? — попита тя, без да дочака отговора.

Пол седеше на бюрото си. Стаята бе много добре подредена с тъмни мебели, по стените имаше рафтове с книги. Той диктуваше на малък диктофон, като го държеше в ръка.

Изключи диктофона и я погледа гневно, задето го беше прекъснала, но тя не обърна никакво внимание.

— Материалите са толкова много — каза Неърн. — Аз…

— Не можете ли да четете на немски?

— Не.

— Тогава имате сериозен проблем.

Изражението на лицето му показваше, че е знаел, че ще стане така; знаел е, че ще я унижи.

— Не ми оказвате кой знае какво съдействие — каза тя. — Бих предположила, че искате да…

— Слушайте. Аз зная, че това е Бекерман. Но съм адвокат, трябва да го докажа.

— Значи аз нямам нищо общо с цялата работа, така ли?

— Да.

— Много ви благодаря.

— Моля ви, не се ядосвайте. Нали сме се разбрали?

— Какво сме се разбрали?

— Работите във вестник. Ще напишете статия.

— Така ли виждате нещата? Вие получавате Бекерман, а аз — статия, така ли? Така ли смятате, че стават нещата?

Сякаш го бе докоснала по нерв.

— Сега ще ви кажа как стават нещата — каза той. — Първо, затварят баба ви и дядо ви в концентрационен лагер. После убиват единия, а другият умира от някаква болест.

— За бога, не съм искала да кажа това.

— Тогава се опитайте да разберете. Трябва ми някой, който да докаже, че той е Бекерман. Само баба ви би могла да го направи.

— Би могла?

— Дори аз не мога да допусна, че след всичките тези години тя ще застане до него, ще сложи ръка на рамото му и ще каже това е Куно Бекерман. Във всеки случай тя е единственият свидетел, когото имаме. А е твърде заета.

— Но тя отговаря за една огромна организация. Разбира се, че е заета.

— Имам нужда от нея само за един ден, най-много за два… е, може би три. Отиваме в Щайн ин Вахау. Говорим с Бекерман. Тя казва „да“ или „не“. Лесно е, нали? Вместо това тя изпраща вас. Какво можете да направите вие?

— Мога да си свърша работата. Аз съм журналистка. Мога да задавам въпроси.

— Затова ви оставих в тази стая. Исках да се уверите сама колко много въпроси са били зададени, колко много отговори са получени. Да не мислите, че можете да дойдете тук за няколко дни и да направите същото?

Въпреки че беше ядосана, Неърн започна да разбира какво иска да каже той.

— Естествено, че не можете. Но това не са просто игрички, които ние с вас си играем. Предполагах, че немският ви няма да е кой знае колко добър. Британците очакват всички да говорят английски. Това усложнява нещата в една подобна ситуация. Не съм ли прав?

— Добре, прав сте. Ако искате да се почувствам неудобно, вече го постигнахте. Но това помага ли ви?

— Прави нещата по-ясни. В шкафовете има години труд, стотици документи, свидетелски показания, сметки, фактури, армейски списъци, удостоверения за раждане и удостоверения за граждански брак, списъци на жертвите от Маутхаузен, списъци на заболелите, лекарски списъци, списъци на донаборниците, постъпващи в армията, списъци на повишените в чин…

Неърн усети, че Пол започна да повишава тон и да говори все по-разпалено. Той продължи:

— А това е съвсем мъничка частица от материалите. В металните шкафове е всичко, което е нужно на един съд, за да осъди Куно Бекерман за това, че е убивал невинни граждани по време на войната. Не само във Франция. Смятаме, че е правил същото и в Италия. Зная, че е станал причина да изпратят баба ми и дядо ми в Маутхаузен, но нямам доказателства. По онова време не е имало записи от подслушвани телефони. Той просто е трябвало да се обади веднъж по телефона.

— Така че се опитвате да използвате Франция като оръжие?

— Това е най-добре документираният случай. Има цяла планина доказателства, че той е накарал да убият група цивилни граждани край Либурн. Но къде е той? Дали е в затвора Щайн или е умрял отдавна? Няма смисъл човек да има железни доказателства, ако попадне на погрешен обвиняем.

— Предполагам, че той има документи, с които да докаже, че е Грегор?

— След войната такива документи са били предлагани на много нацистки престъпници, които са се опитвали да се скрият. Дори са променяли лицата им чрез пластична хирургия. Така че ние можем безброй пъти да си доказваме, че Бекерман е бил такъв или онакъв. Но нито един съд няма да изпрати този човек да бъде съден във Франция, ако не е абсолютно убеден, че е Бекерман. И вашата баба е единственият човек, който би могъл да ни каже. — Пол се изправи и отвори вратата. — Сега, моля ви… трябва да работя. Опитвам се да ви уредя едно интервю.

— С кого?

— С Бекерман, естествено.

— В затвора?

— В Щайн. Нещо като американския Синг-Синг. Затворът, от който всеки се опитва да избяга. Трябва да се получи хубав материал за вашия вестник.

Излезе от стаята му повече от объркана. Той говореше с такава страст, че бе почти убедена, че този човек е Бекерман, без да е прочела дори един ред или дори да го е видяла. Но си напомни, че другото име на страстта е натрапчивост.

Неърн отиде в хотел „Бристол“, разопакова багажа и си взе една вана. После написа всичко, което можа да си спомни за деня, на портативния компютър.

Беше само седем часът и пред нея се простираше вечерта. Поръча да й донесат храна и бутилка вино. По телевизията показваха мач, така че тя включи радиото на програмата с класическа музика и го използва като фон, докато си написа бележките.

Беше й трудно да се концентрира. Всичко, което се бе случило през деня, минаваше пред очите й като видеофилм, пуснат на бързи обороти. Имаше нужда да поговори с някого.

Взе телефона и набра собствения си номер в Лондон. Докато го набираше, си повтаряше, че има милиони причини, поради които Нийл би могъл да излезе от апартамента, и че не трябва да се разочарова, ако не си е вкъщи. Телефонът иззвъня четири пъти и след едно изщракване собственият й глас й каза, че вкъщи няма никой и ако иска да остави съобщение, да го направи след сигнала.

Остави слушалката и седна на леглото. Имаше чувството, че личността й се раздвоява, че едната част от нея е в Лондон, а другата — във Виена. Легна си, заспа и после изведнъж се събуди със страх посред нощ.

Бързо разбра каква е причината, поради която се е разбудила, и със свит стомах грабна телефонния указател и отвори на Еслин. Имаше Пол Еслин на Густав Чермакгасе. Нямаше представа къде се намира това, но въпреки всичко набра номера.

— Ja? — каза уморен мъжки глас. Някъде далеч се носеше нежна музика?

— Пол Еслин, адвокатът, ли е?

— Неърн?

— Извинявай за късния час. Но имам един въпрос. Във всички тези документи в шкафовете имате ли някакви подробности за Бен Рамзи?

— Кой? О, да, американският журналист. Разбира се, защо?

Почувства, че силите й я напускат.

— Просто се сетих. Лека нощ.

 

 

Закусваше долу, когато Пол пристигна. Внимателно го проследи с поглед. Той застана на вратата и бавно огледа стаята. Рядко бе виждала мъж с такава естествена самоувереност. Той я забеляза и прекоси залата към нея.

— Грюс гот. Мога ли да ти правя компания?

— На закуска обикновено не съм в най-доброто си настроение. Ако това не те притеснява…

— И за мен това не е най-доброто време. Особено ако съм легнал късно след полунощ.

— Работа?

Той си поръча топли кифлички и кафе, след това каза:

— Това бе най-ужасното нещо, което би могла да направиш с мен. Да ми позвъниш посред нощ и да ми подхвърлиш едно име. Ходих в офиса, за да видя неговата папка.

— Но защо? Ти веднага се сети за името.

— Да, но човек се пита дали си е спомнил всичко. Проверих. Всичко е там. Той не е важен. Работил е в нюйоркски вестник. Имаме изрезки от негови материали. Писал е за едно-две от събранията на дядо ми и взел няколко интервюта от него. Какво те накара да се сетиш за него?

— Ана. Той е неин любовник от години.

Пол започна да гледа все по-отегчено.

— Но какво общо има това с Бекерман?

— Може да го е познавал, това е всичко.

— Стотици хора може да са познавали Бекерман. Ако аз трябваше да… почакайте, почакайте! Любовник на баба ви?

— Запознали са се във Виена.

— Къде? У…

— Да. У Майснерови.

Пол се облегна назад, без да откъсва поглед от Неърн. После бутна чинията си встрани и запали цигара.

— Продължавай.

— Ходил е често у Майснерови, когато дядо ти е бил там.

— Сигурно там го е интервюирал.

— Ана ми разказа, че веднъж я завел на някакво събрание, където щял да говори дядо ти. Но тогава нахлули кафявите ризи и с бой разпръснали събранието.

— И той е бил любовник на баба ти?

— Тя никога не го е криела. Цялото семейство знае за Бен. Когато бях малка, тя ми разказваше за първата им среща. Всъщност тя ми разказваше всичко за Виена. Често съм й казвала да го опише, но тя не иска да ме послуша. Сигурна съм, че в един период е мислела, че ще се оженят, но така и не станало.

— Но къде е той? Може да е умрял.

— Не, обажда се. От време на време се появява в Лондон. Продължават да са много близки.

— Боже Господи, трябва да го видя! Трябва да говоря с него! Въобще не съм знаел. Не ми е минавало през ум. Но, разбира се, той точно там е взел интервютата от Феликс, у Майснерови.

— А Бекерман е бил там през цялото време. Ана каза, че бил истинска напаст. През цялото време висял около нея.

— Обади й се още сега. Питай я.

Неърн бе увлечена от неговия ентусиазъм и излезе във фоайето, откъдето се обади в „Дейли нюз“ в Лондон. Разказа на Ана какво са обсъждали.

— Някъде из Европа е, но нямам представа къде точно — каза Ана. — Зная, че събираше материали за книга за падането на комунизма в Източния блок.

— Ако се обади, моля те, вземи му адреса.

— Няма навика да се обажда, освен ако не е на лондонското летище. Но обади ли се, ще го попитам.

Върна се на масата и каза всичко на Пол. Той трудно прие нещата, сякаш съществуваше някакъв заговор да не му дадат всички факти, като че ли Неърн беше виновна.

— Толкова е важно — каза той.

— Разбира се, че е важно, но може би не е единственото важно нещо, което си пропуснал. Задал си стотици въпроси, напълнил си с информация цели чекмеджета, но все пак не си задал всички въпроси. Журналистите не мислят като адвокати.

— Браво.

— Не го казвам, за да набирам точки. Просто за теб това е много лично. Ти се опитваш да си отмъс…

— Не искам да отмъщавам — каза той остро.

— Добре, искаш справедливост. Заради баба си и дядо си. По тази причина си се обградил със стена. Тази стена е семейство Еслин. Казваш, че знаеш за тях всичко. Добре, вярвам ти. Но аз искам да зная какво се е случило в Алтенкирхен, защото именно там Ана е видяла за последен път Бекерман. Там се е срещнала с дядо ми…

— А без тях нямаше да я има Неърн. — Пол направи лека гримаса. — Ти си една романтичка.

Запали още една цигара.

— Много пушиш — каза тя. — Трябва да закусиш добре.

Направи се, че не я чу. Изведнъж бръкна в джоба си, измъкна портфейла си и извади от него остаряла снимка.

— Направена е в къщата на Майснерови преди войната. — Тя се наведе по-близо. На снимката имаше група насядали около маса в някаква градина. — Това е Михаел Майснер — каза Пол. — Жена му Рут и Феликс…

— А това е… това е Ана! — възкликна Неърн. Тя гледаше една привлекателна млада жена, седнала между Майснерови. — Кой е мъжът зад масата? Бекерман ли е?

— Не зная. За съжаление сянката на дървото пада върху лицето му. Може да е твоят Бен Рамзи. — Той вдигна поглед. — Кога заминаваш за Алтенкирхен?

— Мислех да тръгна следобед. Първо искам да видя къщата на Майснерови. Следата тръгва оттам.

— Следата, която ще завърши в една вестникарска статия ли?

— Нали ти каза, че така сме се разбрали? Не съм била толкова път, за да гледам три шкафа.

Пол хвърли поглед на часовника си.

— В единайсет съм на една конференция. Мога да те закарам първо там.

Закара я до Нойщифт ам Валде с една трийсетгодишна ланчия, великолепно поддържана. Къщата я изненада. Беше по-голяма, отколкото очакваше. Ана все говореше за ябълковата градина. Сега тя представляваше четвъртита асфалтова площадка, където бяха паркирани пет-шест коли.

— Разделили са я на няколко апартамента — каза той.

Заобиколиха отзад. Неърн извади снимката от чантата си.

— Виж, дивият кестен все още е тук. Под него е стояла масата. Изпитвам странно усещане, като си помисля, че Ана е стъпвала по тази трева преди толкова години.

На тръгване тя каза:

— Ако ме оставиш в някоя фирма за коли под наем, ще си взема една кола.

Пол поклати глава:

— Идвам с теб. Ще те откарам.