Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fidelity, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Парушева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2012)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2012)
- Форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Алън Скофийлд. Вярност
Американска. Първо издание
ИК „ЖАР“, София, 1991
Редактор: Пламен Стефанов
Коректор: Красимира Платова
История
- —Добавяне
Глава шестнадесета
Ако Ана се бе замислила предварително какво ли е да се управлява малка вестникарска групировка, сигурно щеше да си каже, че това е като работата й във вестник „Мъркюри“, само че в по-голям мащаб. И щеше да сгреши. Цялата дейност бе чисто управленска.
Тя бе начело на една стара компания, която, както Акс я бе предупредил, имаше нужда от финансови инжекции. По-голямата част от времето прекарваше в опити да спре изтичането на още пари. Износените й машини непрестанно се повреждаха и тя през цялото време се опитваше да намери допълнителни възможности. Трудно се снабдяваха с материали и й се налагаше често да пътува до Финландия и Норвегия, за да преговаря и да сключва договори за хартия; управители и редактори се разболяваха, умираха, напускаха и трябваше да се назначават нови; трябваше да се подновяват договорите с осведомителните агенции; колите, които разнасяха вестниците, бяха остарели и завеждащите пласмента звъняха по няколко пъти в седмицата и искаха нови.
Но основната й задача бе да се оправя с профсъюза на печатарите, който бе станал още по-мощен през годините и накрая се бе превърнал във феодално владение, в което за шепа избраници има работни места до живот.
Коткане, твърда ръка, ефективни стачки, предупредителни стачки, събрания в работно време… Ана откри, че плаща най-високи заплати на хора, които всъщност нищо не работят, дори не си дават труд да идват на работа, освен, за да си получат заплатите. И най-малката критика от страна на ръководството водеше до заплахата със стачка.
Управителите й не бяха по-различни. Слаби, суетни по отношение на статуса си, мързеливи, устремени само към почивните дни, плашещи се от войнствените продавачи, те не й бяха от голяма полза.
Започна да си дава сметка какво означава да се управлява такава групировка в края на петдесетте и началото на шейсетте години. То означаваше пари, пари, пари… плюс тревоги.
И време.
Работеше от ранна сутрин до късна вечер. Времето никога не й стигаше. Ръководеше „Уебстър Комюникейшънс“ от офиса си в сградата на Ройтер. Отначало рядко предприемаше някаква стъпка, без да се посъветва с Акс, но постепенно започна да усеща бизнеса и се научи сама да взема решения, да ги отстоява и, разбира се, да носи последствията, ако се окажеха погрешни.
Постепенно започна да преценява екипа, който бе наследила. Откри, че на някои от служителите им липсват качества, а други са били задържани в служебното си израстване поради съществуващата система. Премести някои на нови работни места, на други предложи да се пенсионират по-рано, а трети неочаквано повиши и ги постави на ръководни постове. Компанията се надигаше и пъшкаше от безпокойство и недоволство, но в края на краищата Ана се заобиколи с млад екип от кадърни мениджъри, които не й казваха просто това, което мислеха, че очаква да чуе от тях, а бяха готови да се борят за пари, промени и структурни реорганизации.
От ден на ден се справяше все по-успешно и постепенно започна да осъзнава две неща. Първо, че Акс беше прав по отношение на икономическия климат. В края на петдесетте години делова Англия направи рязък скок; цените на имотите рязко се повишиха, особено в централните части на градовете. Ана започна да продава собствеността си там. На стратегическо място бе построена нова печатница, в която се отпечатваха всички седмичници и някои от всекидневниците се разпространяваха с помощта на ята микробуси. Скоро Ана започна да забелязва положителни промени в баланса.
Тя си даде сметка и че този вид вестникарство не я привлича особено. От една страна, беше твърде дребно, а от друга, мащабът беше прекалено голям. Вестниците бяха прекалено ограничени, а се разпространяваха в твърде обширни райони.
Нямаше нищо вълнуващо в това човек да се занимава с провинциална журналистика. Каза на Акс:
— Ако ще издавам вестник, искам той да е значим, вълнуващ и да е в центъра на нещата. Искам най-доброто, Монти. Не искам да ръководя нещата от Флийт стрийт, искам да ръководя нещата на Флийт стрийт. Искам свой собствен вестник.
— Мислила си какви ще са разходите, ако решиш да издаваш един вестник? Във всеки случай останалите собственици ще задушат идеята още преди да успееш да направиш сигнален брой.
— Не искам да започвам нов вестник, искам да си купя.
— Това предполага, че някой ще иска да ти продаде, а засега аз не съм чувал да има такова нещо.
— Нямам предвид сега. Съгласна съм да продължавам да се занимавам с компанията в този й вид, да направя от нея най-доброто, на което съм способна, но един ден, ако се отдаде възможност…
Въпреки че работеше много, децата ужасно й липсваха. През цялата седмица чакаше с нетърпение да дойде събота, за да се види с Питър или в Ъсбърн, или в Лондон. Той вече бе тринайсет-четиринайсет годишен и растеше много бързо. Беше тъмнокос и красив. Хората казваха, че има очите на майка си. Но Ана се вглеждаше още по-внимателно. Дали това не бяха устните на Куно? Неговото чело? Неговата брадичка? Образът на Куно се бе запечатал дълбоко в съзнанието й, но тя не можеше — или не искаше? — да види някаква прилика.
Един-два пъти седмично пишеше на Нико в Швейцария и споделяше плановете си за следващата ваканция — винаги си вземаше отпуската по времето, когато момчетата си бяха у дома — или пък му разказваше какво са правили с Питър. Но най-много й тежеше отсъствието на Джон. Беше получила вече развод и й се струваше, че никога няма да има възможност да го види отново.
Акс замина за Африка да се види с родителите си. Тя го накара да обещае, че ще види Джон и ще го фотографира. На снимките се виждаше сериозно момче, облечено в училищен блейзър и къси панталони. Ана с болка си даде сметка, че никога не би познала собствения си син, ако го срещнеше на улицата.
Акс й каза, че бил изпратен в едно от най-добрите частни училища в страната. Тя започна да разпитва за подробностите — как е говорил и как се е усмихвал, как е разсъждавал и дали е харесал подаръците, питал ли е за нея? Но преди всичко бил ли е щастлив?
Акс се постара да отговори на всичките й въпроси. Да, излъга той, Джони разпитвал специално за нея, искал всичко да знае. Лъжата му бе възнаградена, когато видя щастливия й поглед. Добави, че доколкото могъл да прецени, синът й е едно обикновено щастливо момченце. Ана се зарадва заради Джон, но самата тя се почувства тъжна — неговото щастие нямаше нищо общо с нея, дори не можеше да го види колко е щастлив.
Разпита и за Уилсън. Акс й каза, че той не се е оженил, но през годините е имал много любовници.
— Нали всички пораснали момчета искат точно това? — каза Ана.
Изведнъж Акс се почувства неудобно и тя видя как на лицето му се изписва объркване, каквото не бе забелязвала дотогава.
Снимките на Джон я накараха да осъзнае колко бързо расте той, колко бързо растат децата и да стигне до извода, че годините минават много бързо и за нея самата.
Управлението на вестникарска компания бе вълнуващо, всепоглъщащо и до известна степен я удовлетворяваше, но понякога, когато не можеше да заспи през нощта, тя се усещаше безкрайно самотна. Досега не бе имала сполучлива семейна връзка с мъж и си мислеше, че трябва да си създаде такава. Казваше си, че й е необходим един успешен брак, че изпитва необходимостта да сподели живота си с някого, който е готов да сподели своя с нея.
Понякога в безсънните нощи решаваше да постави на изпитание връзката си с Акс. Но после, когато се съмнеше и чувството за самота се разсееше, тя забравяше решението си. Ако го обичаше, просто нямаше да има нужда от изпитания.
Последваха новини от Швейцария, които я накараха да действа. Получи се писмо от училището, в което я уведомяваха, че Нико е бил обвинен в кражба, че са го изключили и трябва да отиде да го прибере.
Ана се качи на първия самолет и пристигна в Цюрих късно следобед. На летището взе такси и се отправи по виещия се планински път към замъка, чиито кули и бойници сякаш бяха родени от развинтената фантазия на Лудвиг, лудия баварски крал.
Докато прекосяваше двора, погледът й бе привлечен от редиците скъпи коли, паркирани край оградата. Имаше коли от различни марки — „Алфа Ромео“, „Ланчия“, испански пегаси, мерцедеси с гларусови крила и дузина поршета. Явно не бяха на персонала, а на по-големите момчета.
Училището се бе променило от времето, когато бе приемало синовете на дипломатите и служителите от Обществото на народите. Виждаха се млади араби с дълги роби, черни африканци, а Ана знаеше, че има индийци и американци, няколко англичани, известен брой германци и французи, но откъдето и да идваха те, родителите им трябваше да бъдат много, много богати.
Имаше твърде малко правила в обичайния смисъл на думата. На по-големите момчета бе позволено да пушат, да пият умерено, да имат спортни коли и коне, да карат ски през почивните дни — или да ги прекарват в леглото с приятелките си, стига да ги пазят да не забременеят, но имаше дори лекари, които срещу заплащане бяха готови да се погрижат за това. Удивително беше, че и образованието беше от най-добрите и много момчета, завършили училището, бяха постигнали големи успехи в бизнеса, медицината или правото. А тези, които не бяха постигнали такива успехи, просто не бяха имали нужда да вършат нищо след завършването, освен да си броят парите или да си теглят диамантите.
Кражбата тук бе много по-сериозно провинение, отколкото в едно обикновено училище, където дребните кражби бяха нещо обичайно. Тук тя се третираше като посегателство върху естествената уредба на света, следователно — анархистичен акт, който плашеше ръководството на училището. Нико бе „откраднал“ радио.
— Но аз ти купих радио — каза Ана. — Защо е трябвало да вземаш още едно?
Бяха в стаята на Нико. Всяко момче си имаше самостоятелна стая, а неговата са намираше на върха на замъка, под ламаринения покрив и от прозореца се виждаше обраслата с тъмни дървета долина. Между тях като сребърна лента се провираше река и лека мъгла обвиваше планинските върхове. Неочаквано пейзажът напомни на Ана склона над Алтенкирхен, когато бяха пристигнали с Майснерови на австрийската граница в оня ужасен ден.
Стаята му бе пълна със скъпи играчки — стерео „Тандберг“ с високоговорители „Лийк“, ролков магнетофон „Грундиг“, най-новия модел ски обувки, скъпи ски, копринен халат от „Сулка“. Тя му бе купила всички тези неща или поне му бе дала парите, за да си ги купи.
Веднъж Акс я бе погледнал учудено, когато купи на Нико златна писалка „Паркер“ за рождения му ден. Тя забеляза учудването му и отвърна разгневено:
— Той не е искал да бъде роден. Не е искал родителите му да изчезнат, не е искал аз да го отгледам. И освен това не ти влиза в работата, ти не си му баща.
Акс се бе стреснал от нейната агресивност и тя веднага съжали.
— Извинявай, Монти. Просто… никога не съм успявала да отделя на Нико достатъчно време. Все е имало по нещо… Е, ти поне знаеш всичко.
Сега, в неговата стая, тя се опита да погледне Нико безпристрастно. Бе облечен в червени кадифени джинси и бял американски пуловер, няколко номера по-голям. Беше на седемнайсет години и преминаваше през една доста неприятна фаза в живота си — и физически, и емоционално. Лицето му бе покрито с пъпки, а поведението му бе нацупено и предизвикателно.
— Но ти си имаш радио — повтори Ана. — Хубаво радио. Не е трябвало да вземаш чуждо.
— Повредено е.
— Не можа ли да го поправиш?
— Исках да слушам футболния коментар.
— Не можа ли да поискаш от някого на заем?
— Тук не дават неща на заем.
— Не можа ли да отидеш да послушаш в нечия стая?
— Исках да си го слушам в моята стая.
— И просто реши да вземеш нечие радио?
— Да. Просто го взех за малко.
— Директорът каза, че момчето, от което си го взел, било арабин.
— Да. Принц от пустинята. Мразя го.
— Защо го мразиш?
— Всички го мразят.
Трябваше й известно време, за да се ориентира в цялата история. Арабинът бил син на един от саудитските принцове и най-богатото момче в училището. Между тях с Нико съществувала вражда, чиито корени се губели в сложните плетеници от младежка омраза и взаимни унижения. Четейки между редовете, Ана разбра, че вземането на радиото е добре пресметната провокация.
Разбра, че отначало ръководството на училището е приело, че Нико е взел радиото просто за малко и цялата история е съвсем дребна. Но в училището имало шест-седем араби, които оказали натиск върху директора. Или той ще направи нещо по отношение на Нико, или те ще говорят с родителите си. Изскочиха много неща — расизъм, възможност момчетата да напуснат училището, лоша реклама. Просто беше по-лесно да се отърват от Нико.
Ана му помогна да си опакова нещата и го заведе в хотел в Цюрих. След една мълчалива, навъсена вечеря отиде в стаята му, за да му пожелае лека нощ.
— Не се тревожи, миличък. Всичко ще оправим. — Опита се да го хване за ръката, но той я отдръпна. — Ще намерим друго училище.
Нико четеше и въобще не вдигна очи от книгата. Постави пръст на мястото, докъдето бе стигнал в момента. Тя стана и отиде до вратата.
— Изглежда, съм те разглезила — каза Ана.
— Защо не? — каза той. — Нали глезиш Питър?
Няколко седмици след като Ана бе намерила „прогресивно“ образователно училище в Дорсет, известно с това, че се занимава с „тежки“ случаи, тя каза на Акс:
— Затънях от много работа.
Той я погледна много внимателно, сърцето му потрепна и каза:
— Какво ще кажеш да те заведа на театър или на опера, а после да идем да вечеряме?
— Точно това имах предвид, Монти — каза Ана. — Но, моля те, никакъв Брехт. Ще заспя.
— Обещавам. Какво ще кажеш за „Орфей в ада“?
Постановката бе много лека и приятна. Трябваше да се забавлява, но през цялото време чувстваше физическото присъствие на Монти на стола до себе си. Откакто й бе разкрил любовта си преди доста време, той внимателно избягваше да не я докосне, дори случайно. Сега, сякаш да прецени реакцията й, той сложи ръката си на рамото й, за да привлече вниманието й, и когато се наведе да й каже нещо в мрака, косата му докосна нейната. Бе донесъл кутия скъпи шоколадови бонбони, а за антрактите бе поръчал шампанско. Оказваше й прекалено голямо внимание.
Имаше вид точно на това, което беше — преуспяващ адвокат. Беше безупречно облечен в тъмносив вълнен костюм и бяла копринена риза. Косата му беше сресана назад, така че главата му представляваше гладък купол.
Защо беше напрегната и неспокойна? Дали заради размерите и фигурата му? Дали заради чувството си, че той се държи бащински с нея и това, което се въртеше из главата й, приличаше на кръвосмешение? Той й напомняше на Орсън Уелс и също като Уелс беше приятен мъж, въпреки че у него имаше нещо…
Операта свърши и те тръгнаха към колата. Вместо да се върнат обратно в Уест Енд, Акс зави на север.
— Помислих си, че можем да вечеряме в Хамстед.
Той спря пред къщата си на Чърч роуд. Ана идваше тук за първи път нощем и видя, че на светлината на свещите дневната преставаше да изглежда потискаща. На помощна масичка имаше мус от пушена сьомга, патица в сос аспик и руладини. Той отвори бутилка „Круг“.
— Изглежда зашеметяващо, Монти. Ти ли си приготвил всичко?
— Сьомгата е по нова рецепта. Дано да е станала добре.
Той се извини и се върна след малко. Беше си свалил сакото и вратовръзката и беше облякъл тъмнозелен копринен халат, с бяло копринено шалче около шията. Отиде до радиограмофона и пусна плоча. Тя се усмихна на себе си. Халатът и шалчето бяха сякаш излезли направо от някой филм. Мелвин Дъглас би бил облечен в нещо такова. Но докато повечето мъже биха опитали да съблазнят някого с Нат Кинг Кол или Ела Фицджералд, само Монти би могъл да пусне за такъв случай Седма симфония на Брукнер.
Ана пак се напрегна. Хапваше по малко и забеляза, че и Акс не яде много. Когато свършиха, той й наля още една чаша вино и седна до нея на големия кожен диван.
— Това беше един експеримент — каза той и посочи с ръка храната.
Но Ана разбра, че той няма предвид само трапезата. Това бе символ на вечерта. Експериментът беше с нея. Той протегна ръка по облегалката на дивана и усети, че пръстите му докосват врата й.
Заговори й с леко повишен тон за пушената сьомга и разликата в опушването по лондонски и по шотландски. Изведнъж я напуши смях и за малко щеше да си разлее питието.
Монти се изчерви и каза:
— Може би намираш, че пушената сьомга е много забавна.
Ана остави чашата си; хвана лицето му с две ръце и го целуна силно по устните.
— Във възторг съм от твоя мус от сьомга, но ние тук на котка и мишка ли ще си играем, или ще се разположим удобно в твоето легло?
Пак видя как по лицето му преминава гняв и объркване.
— Ако ти искаш.
— Да, Монти, това искам.
Следващият половин час се запечата дълбоко в паметта й. Сексуалният опит на Ана не беше я подготвил за човек като Монти. В момента, когато влязоха в спалнята, напрежението му веднага пролича. Тя видя, че ръцете му треперят, докато сгъваше покривката на леглото толкова внимателно, колкото би го направила най-добрата камериерка. Стаята бе подготвена специално. Имаше още една кутия бонбони и бутилка коняк, цигари. Той напълни две мънички чашки с коняк и каза:
— За нас.
— За нас, Монти.
Ана отпи от своята и усети как питието се разлива в гърлото й като огън. Той наля своето питие направо в гърлото си, после се извини и излезе. Докато го нямаше, тя се съблече и се мушна под завивките. Той се върна след малко. Беше си свалил дрехите, но продължаваше да е облечен с копринения халат. Изключи осветлението и стаята потъна в пълен мрак, защото плюшените завеси не пропускаха никаква светлина.
Ана чу как чашата се чукна в бутилката и попита:
— Къде си, Монти?
— Тук съм.
Тя протегна и двете си ръце и докосна тялото му. Беше седнал на ръба на леглото. Кожата му беше хладна и лепкава. Чу го да преглъща коняка, докато се мушкаше до нея в леглото.
Лежеше неподвижен, само дишаше тежко. Тя почака. Той не помръдна. Явно тя трябваше да вземе нещата в свои ръце. Протегна ръце и го прегърна. Сякаш прегръщаше шивашки манекен. Беше скован, напрегнат. Тя съжали, че беше започнала всичко, но път назад нямаше.
Трябваше да го накара някак да се отпусне. Надигна се на лакът и го целуна. Той продължи да стиска здраво устните си като ученичка и тя се зачуди дали преди това е лягал с жена.
Започна да гали тялото му, като постепенно спускаше ръката си надолу. Усети как мускулите му се свиха в спазъм. Пръстите й стигнаха до слабините му. Пенисът бе малък и отпуснат.
Тя започна да си дава сметка, че нещо сериозно не е в ред. Напразно се опитваше да го възбуди. Пак го целуна:
— Кажи ми какво мога да направя за теб? — прошепна тя.
Той не отговори. Обърна се към нея и тя чу задавено изхлипване:
— Извинявай, Ана. Много извинявай.
Тя притисна главата му до гърдите си така, както би притиснала дете.
— Всичко е наред, Монти. Не се тревожи. Няма значение.
Но знаеше, че има значение. И докато го държеше притиснат до себе си, разсъждаваше как ли това би се отразило на връзката им в бъдеще. Знаеше, че тя самата ще трябва да е по-внимателна. Беше му се изсмяла за това, че започна да говори за мус от сьомга. Дали той щеше да го запомни? Щеше ли да й прости?
След малко Акс се обърна на другата страна и Ана пак чу бутилката и чашата. После светна запалка и той запуши.
— Дай и на мен една — каза тя. Рядко пушеше.
— Обичам те — каза той.
— Зная.
— Искам да знаеш, че причината не е у теб.
— Въобще не мисля за това.
— Помислих си, че защото те обичам… Помислих, че всичко ще е различно… Бил съм по психиатри…
— Монти, не е нужно да ми казваш. Няма значение.
— Един от тях ми каза: ходи по публични домове. Ходих. Не помогна. Един от тях попита дали не търся мъже или деца? Бях ужасен… Никой не знае защо… Специалистите казват, че някои хора просто са си така и трябва да се научат да живеят с това… Но не ми е лесно…
— Имаш всичко друго, Монти. Ти си превъзходен адвокат, прекрасен бизнесмен, чудесен приятел…
— Приятел! За мен това звучи като мръсна дума!
Отведе я до къщата й край Виктория в ранните часове на утрото. В банята Ана се огледа в голямото огледало.
— Фаталната жена! — каза тя на собственото си отражение и с тъжна усмивка отиде да си легне. Но не можа да заспи. Лежеше и си мислеше за него, чудеше се как да запази приятелството, което той смяташе, че презира толкова много.
Но когато се срещнаха отново след два дни, Акс с нищо не подсказа какво се бе случило. Подемайки същото поведение, Ана се опита да изличи случилото се от паметта си. Няколко пъти забеляза, че той я гледа с копнеж, от който й се сви сърцето.
Тревожеше се за него. Но не за дълго, защото когато се върна в Осбърн за събота и неделя, я чакаше писмо от Бен. Адресът бе една частна клиника в Съри. В писмото просто пишеше:
„Ще лягам под ножа на хирурга. Страх ме е. Ще дойдеш ли да ми държиш ръката?