Алън Скофийлд
Вярност (13)

Глава дванадесета

Следващите тридесет и шест часа бяха най-тежките в живота на Ана, по-тежки от смъртта на родителите й, по-тежки от срещите й с Куно, по-тежки от времето, което беше прекарала във фермата на баба си. Освен всеобхватната мъка, която изпитваше за Питър, тя бе обзета и от чувството на вина. Сякаш една част от нея се беше отделила, бе застанала неизменно на периферията на съзнанието й и вечно я обвиняваше. Беше изпълнена със самопрезрение.

Акс я бе върнал от болницата в Ъсбърн. Нико и Джон спяха, но тя седя до леглата им с часове, просто ги гледаше.

Телефонът непрестанно звънеше. Всички лондонски вестници искаха материали за Джок. Акс приемаше телефонните обаждания, но след като те не престанаха, Ана извика отчаяно:

— Как ще успеят да ни наберат от болницата, ако има някакви новини?

За първи път от години насам тя се моли. Не обичайното забързано, суеверно мърморене, преди да си легне, а мъчителни лични молитви.

Освен това и Уилсън. Той я бомбардираше с телекси и телеграми. Решиха, че е безсмислено да идва за погребението, при положение че самото пътуване трае две седмици. Вместо това бяха планирали помен в черквата в Ъсбърн на някоя по-късна дата, когато войната свърши и животът пак се нормализира.

Ана непрекъснато сновеше между къщата и болницата и при всяко пътуване към болницата чуваше раздразнените си думи към Питър и плачеше.

Мразеше се и заради лъжите, които ограждаха случилото се. Искаше да се изповяда. Искаше опрощение, но не посмя да каже дори на Акс.

Първоначалният бум на телефонните разговори постепенно намаля и сега, когато телефонът иззвъняваше, тя цялата изтръпваше. Веднъж се обади Бен.

— Скъпа, успях да уредя по-късен полет. Искам да се видим. Просто не можем да оставим нещата така. Кога можеш да си в „Траутбек“?

— Бен, не мисля…

Но той я прекъсна. Говори дълго с настойчив глас, изпълнен с любов. Каза й колко съжалява за вчера, колко много му е нужна тя, как ще уредят всичко, как той ще престане да работи като военен кореспондент и ще се установят в Америка — той, Ана и момчетата, как ще си родят свои деца…

Заля я поток от думи.

Това бяха думи, за които би жадувала във всеки друг момент, но сега бяха просто думи, думи, думи…

Накрая той спря и я зачака да каже нещо, да го подкрепи. Но тя просто не можеше.

— Трябва да свършваме — каза Ана. — Довиждане, Бен.

Скоро след като завършиха разговора, дойде обаждането, което чакаше. Вечерта Акс я заведе в болницата. Тя последва консултиращия лекар до детското отделение. Леглото на Питър бе оградено с параван, а той лежеше блед, облегнат на възглавниците. Стените на отделението изглеждаха развеселени от детски рисунки с цветни моливи, а подът бе отрупан с играчки. Тя постави любимото му мече до краката му в леглото.

— Състоянието му се стабилизира — каза лекарят. — Мисля, че ще успеем да спасим крака му. — Ана усети, че я залива вълна на облекчение. — Но това означава много усилия от негова страна. Ще се наложи да носи ортопедична обувка, за да подкрепя допълнително крака му, докато расте. По-късно, ако има късмет и ако внимава много, ще се оправи.

— Ще може ли да ходи?

— О, да. Но ще трябва много да внимава. Няма да може да участва в по-буйните игри. Само плуване.

— Ще куца ли?

— Отначало. Но по-късно… вероятно не. Ще се разбере в процеса на растежа. Не искам да ви давам напразни надежди, но като си спомня състоянието, в което постъпи при нас, мисля, че шансовете му да води нормален живот са се увеличили значително.

Трябваше да се задоволи с това.

Акс я отведе в най-добрия хотел в града.

— Тази новина трябва да се полее с шампанско. Има и още нещо, което трябва да се отпразнува.

Той церемониално поръча виното и тържествено го разля в чашите. Ана усети на езика си, че е леденостудено, и изведнъж почувства, че изгаря от жажда. Пресуши чашата си и той й наля втора.

— Какво още? — каза тя.

— Не ти казах по-рано, защото сигурно нямаше да ме изслушаш.

— Сега те слушам, Монти.

— Джок ти остави цялата си собственост във Великобритания.

— Какво? — цялата бе разтърсена. — Ъсбърн? Но…

— Използвам думата „собственост“ в юридически смисъл. — Той се облегна и срещна пръстите си пред корема си, за да се наслади на момента. — Не само къщата. Вестниците, печатниците, всичко.

Ана остави виното на масата много внимателно, за да не се разлее в треперещите й пръсти.

— Не вярвам.

— Не бих се пошегувал с нещо такова. Помниш ли, когато той дойде в Лондон, а аз го доведох обратно?

— Тогава се запознахме.

— Тогава му изготвих новото завещание. Ти не си единствената наследница, но си основната. Остави къщата само на теб, а компанията „Провинциални вестници Брейд“ остава на теб, децата и Уилсън. Всяко момче има по дванайсет процента, ти имаш трийсет и девет, а Уилсън двайсет и пет. Джок искаше така да бъде, защото с двайсет и шест процента Уилсън ще има блокиращо малцинство… — Акс забеляза изражението на лицето й. — Извинявай. Ще ти обясня всичко по-късно. Но, казано с прости думи, това означава, че ако имаш подкрепата на един от синовете си, ти имаш петдесет и един процента — нещата са в твои ръце.

— Както знаеш, Джок се разочарова много от Уилсън, но искаше да му остави нещо, защото той бе единственото му дете, а Джок винаги е държал много на кръвните връзки. Във всеки случай той искаше властта да е у теб, но само ако имаш подкрепата поне на един син. Ако я нямаш, в такъв случай той счете, че ти не заслужаваш да притежаваш бизнеса. Но ако Уилсън успее да спечели на своя страна и тримата, тогава той ще държи нещата в свои ръце. Междувременно, докато момчетата навършат двайсет и една, ще ги представлявам аз. Поздравявам те, скъпа.

Но единственото нещо, за което тя можеше да си мисли в момента, бе, че е готова да даде всичко, само и само Питър да бъде отново здрав.

 

 

Трябваше й известно време, за да свикне с нещата. Когато вървеше из Ъсбърн, все си повтаряше, че всичко това й принадлежи, но досега нищо не беше й принадлежало и й бе трудно да повярва, че тухлите и хоросанът, тревата и дърветата са нейни. Новите й отговорности бяха направо щастие за нея. Ако й бе останало само задължението да посещава Питър в болницата, сигурно щеше да потъне в бездънната яма на депресията. Но една компания е в непрекъснато движение, вземат се решения, дават се нареждания.

Отначало Ана бе на ръба на паниката.

— Нямам представа как се ръководи една компания! — бе казала на Акс. — Не зная дали въобще ми се ще да се опитам.

Той бе поел компанията, откакто Джок се бе разболял, и сега я успокояваше.

— И преди съм ти казвал — ако имаш нужда от мен, аз съм на твое разположение.

— Бих искала ти да поемеш нещата, Монти.

— А ти какво ще правиш тогава? Едва ли ще можеш да продължиш да си репортерка във вестник, който е твоя собственост. Във всеки случай имаш нужда от нещо такова. В противен случай просто ще се разложиш.

Говореха за компанията в продължение на часове. Той пристигаше от Лондон с куфарчета, пълни с документи, някои от които тя разбираше, но други, официалните, изглеждаха написани на шумерски или на старославянски, до такава степен й се струваха неясни.

Но Акс умееше да сведе сложната картина до проста с един замах. Всъщност той й даваше уроци по теория на фискалната техника и търговията. Тя се учеше бързо, но си даваше сметка, че за да бъде на нивото на творението на Джок, й е нужно Акс да бъде дясната й ръка. Искаше той да дойде да работи в компанията, но Акс не бързаше.

— Да видим как ще тръгнат нещата — казваше той. — Още сме само в началото. Но ще трябва да се вземат решения. Ще трябва да си в Лондон. Не можеш да ръководиш компанията от Ъсбърн.

— Джок я ръководеше.

— Той мразеше Лондон. Но просто не е практично. Нужни ти са офис и жилище в Лондон.

— В момента това е невъзможно, трябва да съм край Питър.

 

 

През май 1945-а войната в Европа свърши и Ана прекара Деня на победата край леглото на Питър в болницата. Няколко дни по-късно двамата с Акс отидоха на кино и гледаха най-новите кинопрегледи за капитулацията на Германия и сцените пред Бъкингамския дворец.

Акс продължи да настоява за Лондон и тя усети, че е прав. Когато пристигаше в Лондон, той обикновено я чакаше на гарата Ватерло, качваха се в колата и обикаляха разрушения град, за да търсят офис под наем. На нея нищо не й харесваше.

— Дали няма да намерим нещо на Флийт стрийт? — попита Ана един ден.

Минаха откъм Странд и за първи път тя усети, че вниманието й се приковава върху надписите наоколо. По-късно често се сещаше за този момент, защото тогава бяха посети семената на „Уебстър Комюникейшънс“. Денят беше сив, а Флийт стрийт мръсна и задимена от минаващите коли. По-голямата част от сградите си бяха по местата, но надалече една голяма част бе изравнена със земята от бомбите.

Паркираха колата и тръгнаха пеша.

— Тук искам да бъда — каза тя.

По време на тези пътувания Акс обикновено я водеше на обяд в някой скъп ресторант, където, по всичко личеше, не бяха чували за купони за храна. Веднъж я взе със себе си на обиколка из сградите, които бе купил по време на най-големите бомбардировки, когато собствениците им ги продаваха съвсем евтино и бързаха да напуснат Лондон.

— Никога ли не ти мина през ум, че можем да изгубим войната? — каза Ана.

— Естествено, но в такъв случай нямаше да има никакъв смисъл да се живее. Особено за евреин.

До гара Виктория имаше една къща, която Акс държеше да й покаже. Намираше се на елегантно малко площадче.

— Смятам да я стегна — каза той. — Ако искаш, можеш да използваш горните два етажа или цялата къща като база в Лондон.

Ана се засмя.

— И откъде да взема пари за такова хубаво място? — каза тя, без да помисли.

Той я погледна с повдигнати вежди.

— Мила моя, ако поискаш, можеш да купиш всички къщи на площада.

Къщата бе просмукана от влага, пълна с плъхове, запусната от години, но в нея имаше нещо, което силно я привличаше. Като погледна от прозореца, видя, че площадчето съвсем не е толкова малко. Имаше дървета и трева, стар тенис корт.

Тук момчетата можеха да тичат на воля. Думата „тичат“ я накара да изтръпне цялата.

— Ще си помисля — каза Ана.

Акс я заведе в своята къща. Тя се намираше на една от най-красивите улици, които бе виждала някога — Чърч Роу в Хампстед, старинна постройка, чиято зидария направо грееше. Къщата бе с дълга градина, голяма за лондонските мащаби, цялата обрасла и запусната. Самата сграда бе мрачна и потискаща, с изключение на кухнята, която бе модерно обзаведена.

Някои стаи продължаваха да се осветяват с газ, а стените бяха претъпкани с картини. Ана установи, че Акс е импулсивен колекционер не само на картини, но и на порцелан. Имаше картини с маслени бои, гравюри, скици с туш, с въглен, акварели. Тя разпозна един Реноар, един Матис, ранен Пикасо, Дуфи, Климт, Гуен Джон, Шил. Те висяха без никакъв ред, навсякъде, където имаше някакво местенце.

Мебелировката беше тежка, кожени дивани тип „Честърфийлд“ и столове, които придаваха на дневната вид на лондонски клуб: Акс живееше сам, ако не се броеше приходящата прислужница — веднъж й бе казал, че не може да понася постоянна прислуга — и къщата изглеждаше студена и неприветлива. На нея страшно й се искаше да я напълни с цветя и да вдигне тъмните кадифени пердета.

Акс й подаде нещо за пийване и каза:

— Имам два билета за представление утре вечер. Защо не си дадеш една малка почивка? След това ще вечеряме и ти ще можеш да останеш тук. Имам толкова свободни стаи, че просто не зная какво да ги правя.

— Благодаря ти, Монти, но трябва да се връщам — тя го каза автоматично, а след това смекчи отказа с думите: — Питър е вкъщи.

— Да, зная, ти ми каза. Виж, след това ще те закарам обратно, ако искаш, а ти можеш да ме настаниш в някоя свободна стая.

— Искам да съм там, за да му кажа лека нощ.

— Виж какво, Ана, ти имаш свой собствен живот. Не можеш да продължаваш да се измъчваш така. Разбираемо е да чувстваш вина, но не се погубвай по този начин. Ако го направиш, ще причиниш на Питър още по-голямо зло. Той трябва да се научи да живее свой живот. Не може да остане завинаги зависим от теб.

Ана усещаше, че от катастрофата насам бе насочила цялата си обич и грижа към Питър. Може би Монти беше прав, но тя не можеше да постъпи другояче. Прекарваше с момчето всяка свободна минута. То имаше непрестанни болки, но почти не се оплакваше. Това я трогваше до дъното на душата й.

Сега Питър бе започнал да използва патерици. Ана мразеше самата дума. Струваше й се, че принадлежи на един Дикенсов свят със сакати деца. Цели часове си играеха на думи и оттам патериците станаха неговите „крака“, както е във въпроса „Къде са ми краката?“, а когато болката се усилваше, той ги наричаше „Моето знаеш какво“, което по-късно еволюира в „Найшко“. Питър рисуваше Найшко като ескимос на патерици.

Ана каза на Акс:

— Трябва да хвана влака.

— Ще те закарам.

— Няма нужда…

— Позволи ми. Ще ми бъде приятно.

Тя протегна ръка и го потупа по бузата.

— Много си мил с мен, Монти.

Той я хвана за китката и каза:

— Мисля, че съм влюбен в теб.

— Моля те, Монти, недей!

— Всичко започна още тогава, първата вечер.

— Моля те…

— Исках да знаеш.

— Трогната съм.

Изведнъж той престана да е оня малко надут адвокат и се превърна в объркан младеж, който не може да намери думи. Накрая каза:

— Няма да говоря повече, но искам да знаеш, че съм много търпелив. Правото те учи на това.

Тръгнаха от Лондон в късния слънчев следобед. Нямаше голямо движение заради недостига на бензин. А и кризата с хранителните продукти се беше задълбочила още повече.

Ана започна да говори за това, за да бъде разговорът съвсем неутрален. Акс отвърна:

— Британското общество смяташе, че като се спечели войната, всички блага ще потекат към победителя. Сега всички са разочаровани и ядосани. Мисля, че на следващите избори ще изхвърлят Чърчил и ще го заменят със социалистическо правителство. Тогава ние ще имаме неприятности.

— Кои ние?

— Индустриалците и търговците. Ще се вдигнат данъците и профсъюзите ще оказват силен натиск. Съюзът на печатарите е един от най-войнствените в страната.

— Нищо не зная за профсъюзите.

— Мисля, че процесът на опознаване няма да е от най-приятните.

Тя го слушаше с половин ухо, докато той й обясняваше положението в икономиката, и беше благодарна, че вече не са на емоционална плоскост.

Когато стигнаха Ъсбърн, на алеята имаше паркирана една непозната кола.

— Очакваш ли посетители? — попита Акс.

— Не — отвърна тя намръщено.

Той я последва в къщата. От един стол в дневната се надигна фигурата на мъж и тръгна към тях. Сърцето на Ана направо спря.

— Здравей, скъпа — каза той и я прегърна. — Изненадана ли си?