Алън Скофийлд
Вярност (30)

Глава втора

Неърн подреди апартамента, взе душ, преоблече се, направи си кафе и пренави касетата на телефонния секретар. Изглежда, цялото семейство се опитваше да влезе във връзка с нея, дори дядо й от Йоханесбург. Липсваше само гласът на Нийлс.

Тъкмо бе започнала да се примирява с мисълта, че си е отишъл завинаги, когато звънецът рязко иззвъня. Тя затаи дъх, но когато се обади по домофона, разбра, че се обажда чичо й Питър.

Никога не бе мислила за него като за „чичо“, така както никога не бе мислила за Ана като за „баба“. Тази част от семейството й много младееше, за разлика от южноафриканската страна. Дори собствените й родители изглеждаха по-възрастни от Ана. А да употреби думата „чичо“ за Нико бе просто немислимо.

Питър влезе в стаята и както винаги, когато го видеше, й мина през ум, че е много красив. Когато беше тийнейджърка, много обичаше да излиза с него и все се надяваше хората да си помислят, че това е приятелят й.

— Здрасти — каза той, хвана лицето й с две ръце и я целуна. — Къде беше? На някое вълнуващо място ли?

— Във Виена. От вестника.

— Някоя голяма новина ли?

— Може и така да се окаже. Кафе? — Той се отпусна в един от големите й фотьойли. Стаята, където бе рисувал Нийл, продължаваше да изглежда така, сякаш в нея се е случило нещо странно, но Неърн реши да не се извинява или пък да обяснява.

— А Нийл? — Той не довърши изречението.

— Работи в другото си ателие.

Той отпи от кафето си, а Неърн зачака. Накрая Питър каза:

— Събранието е днес.

— Да, зная.

— Никога не съм ходил на общо годишно събрание на „Уебстър Комюникейшънс“. Нито веднъж през всички тези години. Никак не обичам да ходя по събрания. А ти?

— И аз не ги обичам.

— Звъниш на някого по телефона и секретарката неизбежно ти казва, че той е на събрание. Това им дава време да си помислят дали искат да разговарят с теб.

„Шикалкави нещо — помисли си тя. — Има нещо.“ Искаше й се да каже: „Питър, имам страшно много работа“, но предпочете да изчака.

След секунда той попита:

— И как е да се занимаваш с новинарство в наши дни?

— Какво имаш предвид?

— Ами… все още ли ти доставя удоволствие? Още ли кръстосваш по света?

— От време на време. — Тя вече се ядоса. Знаеше, че резултатите от миналото полугодие бяха лоши, а казваха, че за следващото са направо ужасяващи.

— Предполагам, че сте на съвсем ограничен режим, нали?

— В какъв смисъл?

— Не сте ли въвели режим на икономии?

— Искаш да кажеш като например да не се използват телефоните за частни разговори, така ли?

От начина, по който го каза, Питър разбра, че тя е много по-наясно от него.

— Не, разбира се.

Но той точно това бе имал предвид. Четиринайсети канал въведе режим на икономии, след като бе пропаднало предаването „Специално на закуска“, и се шегуваха, че не могат да се използват повече от три парчета тоалетна хартия. Дори хора с ранга на Питър бяха получили писма, в които им напомняха за телефонните разговори, канцеларските материали и кламерите. Някой бе забол една карикатура на таблото за съобщения, на която бе изобразено кенгуру с чертите на Бакстър, просещо с купичка в лапите си. Но някой я свали. Трудно се намираше работа. Хората се плашеха. Не беше много разумно да се закачва такова нещо.

— Не, имах предвид общото затягане на нещата.

— Какво точно? — Неърн бе твърдо решена да го накара ясно да формулира това, което имаше предвид.

— Знаеш по-добре от мен колко пари поглъща един вестник. Нали още продължавате да имате кореспонденти по целия свят?

— Разбира се, че продължаваме.

— В наше време доста вестници работят само с дописници. Убийствен разход е да се издържа в чужбина специален човек и цялото му семейство.

— Не съм много сигурна, че те разбирам добре, Питър. — Тя се опита да бъде учтива, доколкото беше възможно.

— Мислех си, че ти ще си първата, която ще стигне до този извод. Губим пари.

Прозвуча странно надуто. Това ли беше Питър, когото познаваше от дванайсет години? Питър, с когото беше толкова приятно и който я водеше на кино, на театър, на пътешествия с яхта? Сега звучеше като баща й. Или дядо й. Те все говореха за бизнес, за пари, за печалби. Като повечето журналисти и тя не разбираше от бизнес и се отегчаваше от света на търговията, докато той не се превърнеше в новина за първа страница.

— Ана нищо не е споменавала за режим на икономии. Просто продължаваме да работим. Всичко ще отмине. Продължаваме да сме най-добре информираният и остроумно списван всекидневник в Англия. Няма защо да се тревожим.

— Но аз се тревожа. Останалите акционери — също.

— Затова ли искаше да се срещнеш с мен? За да ми кажеш, че се тревожиш?

— Да, в определен смисъл. Но има още нещо. Исках да разбера какво мислиш ти. Нужен ми е твоят съвет.

Неърн изчака още малко и попита:

— Още кафе?

Питър поклати глава.

— Не зная до каква степен си информирана, но нещата са много сериозни. Наистина звучи зловещо. Вестникът бързо потъва в една безкрайна спирала. Ти смяташ, че нещата ще се оправят, но аз не съм чак толкова оптимистично настроен. Струва ми се, че е нужна свежа кръв, нова инициатива.

— Уволнения? Такъв ли вид свежа кръв?

— Само отчасти. Подобни работи стават във всеки друг бизнес. Защо не и във вестниците?

— Защото вестниците не са като всеки друг бизнес. Кого ще уволниш? Знаеш, че редакционният съвет не може да се съкращава повече.

Той не я гледаше и, изглежда, не я чуваше.

— Има нужда от промяна на върха.

— На самия връх? Мислех, че си на страната на Ана.

— Разбира се, че съм на нейна страна.

Питър се поколеба за миг, преди да отговори, и тя го погледна въпросително.

— Какви промени тогава?

— Искам да кажа, може би редакторът.

— Джексън? Сигурно се шегуваш, Питър. Това е най-добрият редактор в цял Лондон. И ти го знаеш, всички го знаят.

— Не съм казал да се освободим от него — каза той бързо. — Имах предвид да назначим нещо като супер редактор. Някой над редактора. Водеща фигура, така да се каже.

— Но ние имаме такава фигура. Ана. Тя стои над редактора, тя води нещата.

— Не, имах предвид някой, който да бъде специално натоварен с „Дейли нюз“. Ана трябва да ръководи цялата групировка. Не може да се концентрира само върху един вестник.

— Май говориш за директор на вестника.

— Точно така. Редактор, който и да управлява нещата едновременно с това.

— Имахме един такъв. Ана го освободи. Директорът знае само откъде е дошла кръстословицата или пък карикатурите. Нищо повече.

— Така е, когато не си е на мястото.

— Себе си ли имаш предвид?

— Просто давам пример. Дали персоналът ще приеме?

— Дали ще те приеме?

— Не непременно мен.

— Във всеки случай ти просто не би могъл. Не, докато продължаваш да се занимаваш с „Говорещите глави“.

— Сигурно по някое време „Говорещите глави“ ще ми омръзнат. Няма вечни неща. Да речем, просто така да си представим, че се вземе решение, че ще е добре за някого… добре, за мен, да поеме ръководен пост. Ти как мислиш… като сме роднина, дали персоналът ще го приеме?

Неърн се облегна назад. Значи той наистина си го мислеше!

— Питър, не мога да отговарям за другите. Мога да ти кажа за себе си.

— Добре, добре.

— Не смятам, че идеята е добра.

— О?

— Всъщност ти нищо не знаеш за вестникарския занаят.

— Не е вярно. Работил съм…

— Това е било някога, когато всичко е било с лети редове и кореспондентите са използвали телекси. Сега всичко се е променило.

— Но не и характерът на обществото.

— Може би не, но не виждаш ли, че принадлежиш на миналото? Ако това, което казваш, е истина, ние се нуждаем от някой, който е част от бъдещето.

Питър се опита да се усмихне с чаровната си телевизионна усмивка, но тя се плъзна по лицето му и изчезна.

— Разбирам.

— Извинявай, но ти ме попита.

— Моля ти се. — Той се изправи. — Беше просто една хипотеза, нали разбираш.

Изпрати го на улицата. Докато се качваше в колата, Неърн му каза:

— Питър, смятам, че има едно нещо, което трябва да знаеш, преди да отидеш на събранието. Ако някой се опита да разбърка съществуващата структура, възможно е хората масово да напуснат.

— И ти ли?

— Аз ще съм първата.

— Ако отношението на целия персонал е такова, може да се стигне до спиране на вестника завинаги. Чао.

Гледаше го как се отдалечава, после се върна в апартамента. Беше объркана и ядосана. Той я въвличаше в нещо, което точно в този момент никак не й трябваше. В момента за нея бяха важни Нийл, Пол, Бекерман. В личния й живот беше пълен хаос. Тези въпроси трябваше да ги разрешават по-възрастните членове на семейството. Не беше нейна работа.

 

 

Когато Питър стигна до дома си в Хампстед, пред къщата бе спряла наета кола и Лора вече слизаше по стълбите.

— Толкова рано?

— Трябва да съм на летището два часа преди полета — каза тя. — Затегнали са мерките за сигурност.

„Изглежда чудесно“ — помисли си той. Беше облечена в тъмнозелен костюм с бяла блуза и тънка златна верижка около врата. Зеленото много й отиваше. Тъмнозеленото подчертаваше буйната й червена коса. Пак усети колко много му се иска тя да не заминава. Особено сега, когато се чувстваше напрегнат и неуверен.

Целунаха се и той здраво я притисна до себе си.

— Не забравяй какво се разбрахме — каза тя.

— Искаш ли да ти поискам официално ръката? На колене?

— Да речем, че вече си ми я поискал и аз съм казала да. Това решава нещата.

— И какво ще стане, ако някой от нас размисли и се откаже?

— Да почакаме и да видим. — Тя пак го целуна бързо. — Нали винаги си искал да ти стана законна съпруга?

Без нея къщата изглеждаше тиха и пуста. Дори Сузи се бе върнала в кошницата си, сякаш знаеше, че Лора е заминала, и огледа подозрително Питър с тъмните си очи с бял контур.

Влезе с бавни стъпки в кабинета. Сутрешните вестници бяха натрупани на бюрото му и той започна да ги преглежда. Едно заглавие в „Кроникъл“ привлече вниманието му.

„Австралийският магнат Кевин («Викайте ми Кев») Бакстър, изглежда, се опитва да вдигне рейтинга на телевизионния си канал. Той полага усилия да се разрасне във вестникарския бизнес, твърдят осведомени, и му е нужен гъвкав телевизионен канал като начало.

До този момент Четиринайсети канал, който, за да задържи първоначалния си лиценз, обеща да прочисти боклучавите си програми и да ги освежи с порции култура, работи на загуба.

Бакстър, известен с връзките си с австралийския бизнес, казва, че знае какво е нужно на широката публика, и се подготвя да й го предложи.

Но за да го направи, първо ще трябва да размаха секирата.

Казват, че първи ще полетят «Говорещите глави», поради което Питър Брейд — Бебешкото лице, ще трябва да си търси нови пасища.“

Сякаш четеше собствения си некролог. Бебешкото лице… нови пасища… фразите сякаш се надигаха от текста, за да го атакуват.

Извади бележника си с адресите и потърси името Родик, Норман. Родик беше програмен координатор на Четиринайсети канал. Питър знаеше, че той няма да е в офиса си все още, и му позвъни на домашния телефон. Женски клас каза: „Почакайте един момент!“ Чуваха се децата, които явно шумяха по време на закуска.

Гласът на Родик беше мек и влажен като устните му.

— Видя ли „Кроникъл“?

— Току-що, старче.

— Е и?

— Е и какво?

— Очаквам да го опровергаеш!

Последва пауза, после той каза:

— Де да можех!

— Да не искаш да кажеш, че…? Боже! Значи казваш, че „Говорещите глави“ падат от ефир?

— Горе-долу така изглеждат нещата. Виж какво, Питър, и аз съм вкиснат от тази работа така, както и ти. Но такива са разпорежданията. Нищо не може да се направи.

— Сигурно.

— Борих се с всички сили. Всички се борихме. „Говорещите глави“ е най-доброто ни предаване. Светлинни години пред останалите. И ти го знаеш. И аз го зная. Но…

— Ти кога разбра?

— Късно снощи. Беше твърде късно, за да мога да ти се обадя. Смятах да го направя, като стигна в офиса.

— И просто така, оставяте ме да го науча от проклетия „Кроникъл“! Предполагам, че ти им се обади за тази новина.

— Виж, не е честно. Не мога да направя такова нещо.

— Сигурно не можеш.

Питър затвори телефона. Целият трепереше. Отиде в дневната и си наля едно бренди. Изля го направо в гърлото си. Имаше нужда от Лора. Тя знаеше какво да направи, за да го успокои.

— Но нея я няма — каза той на глас. — Никаква я няма. — Седна и започна да разтрива крака си. — Мисли! — каза си той. — Измисли нещо!

Седя почти половин час, мислите му бяха объркани, после взе отново телефона и се обади по директния телефон на Кевин Бакстър в Четиринайсети канал.

— Ти ли си, Мери? — попита той личната асистентка на Бакстър.

— Здрасти, Питър.

— Там ли е негова светлост?

— Още не.

Дали не последва леко колебание?

— Би ли го помолила да ми се обади, когато дойде?

— Днес е много натоварен, Питър.

— Кажи му, че имам да му казвам нещо, което ще го зарадва.

— Добре, ще му кажа.

Той си наля още едно бренди, седна и зачака.