Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2012)
Разпознаване и корекция
Dani(2012)
Допълнителна корекция
sonnni(2012)
Форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. —Добавяне

Глава десета

— Наближаваме летището Хийтроу в Лондон — съобщи гласът на стюардесата. — Моля, изгасете цигарите и стегнете предпазните колани.

Неърн затвори ципа на куфарчето си, затегна колана си и се облегна. Обикновено, след като бе пътувала някъде по работа, тя бързаше да се прибере у дома. Тази сутрин обаче не беше така. Твърде много неща се бяха случили и предстоеше да се случат, за да може да изпитва приятната тръпка на очакването.

От едната страна бяха тя и Нийл.

От другата страна бяха Бекерман, Грегор, Пол и Ана. И тя самата.

От третата страна бяха Ана, Питър, Нико, баща й и „Дейли нюз“.

И отново тя.

Струваше й се, че са минали години — а всъщност бяха само няколко дни — откакто с Ана бяха разговаряли за това, което трябва да се направи в Австрия. Сега се връщаше. И какво трябваше да препоръча? Щеше ли да каже на Ана, че тя трябва да замине за Австрия?

Този въпрос й бе задал и Пол. Вечеряха късно в Тулн, след като тя се бе срещната с Грегор в затвора Щайн. Ресторантът бе остъклен и Дунав се носеше черен само на няколко метра от тях.

Отначало Пол я бе разпитвал подробно за разговора й. Тя му каза всичко, което можеше да си спомни, прочете му всичките си бележки и два пъти пуска записа на касетофона си. Но той продължаваше да иска още, да се опитва да изтръгне от нея факти, които тя нямаше.

— Мога да кажа само това, което чувствам — каза Неърн.

— Само не женска интуиция! Спести ми тази част!

— Не мога да го обясня. В очите му имаше нещо… нещо зло. Той точно отговаря на представата ми за Бекерман.

— Какво имаш предвид под „представата за Бекерман“?

— Начинът, по който изглеждаше, начина, по който отговаряше на въпросите. Искам да кажа, че всеки, който би се опитат с всички сили да изглежда невинен… всеки ще каже, че иска светът да научи неговата история.

— Същото би казал и един невинен човек.

— И ако си убиец, който се опитва да се скрие, нали най-доброто място ще е полицията? Кой ще те търси там?

— Догадки. Предположения. Трябва да е имало нещо, което да го издаде. Не може да е толкова безпогрешен!

— Защо не? Той е различна личност от това, което е бил през 1940-а, когато е отишъл на война. Това е работа от преди петдесет години. Хората се променят за седмици.

— Не изцяло. Както и да е, ти какво ще кажеш на баба си? Даваш си сметка, че остават само няколко дни, нали? Говорих с френските представители преди една седмица. Те са оптимистично настроени. Казват, че документацията им съдържа достатъчно косвени доказателства, за да се даде ход на процедурата по екстрадирането. На мен не ми се вярва. Настроенията в Австрия са много особени. От избирането на Валдхайм, когато всичките ни грехове пак се появиха на бял свят, много австрийци с високо обществено положение започнаха да се държат доста неприятно. Казаха, че щом светът ни смята за варвари, да върви по дяволите.

— Но ако французите имат железни доказателства, тогава законът си е закон.

Пол се усмихна злокобно.

— И аз така мислех, когато започнах адвокатската си практика. Сега зная, че законът, това е едноличната интерпретация на един човек. А екстрадирането е едно от най-сложните неща за интерпретиране в закона. Нужно ни е категорично идентифициране. Докато намерим този журналист, Бен Рамзи, може да минат месеци. Не, баба ти трябва да го направи. Какво ще й кажеш?

Сега, в самолета към Лондон, този въпрос продължаваше да се върти в главата й и тя продължаваше да няма отговор. Как би могла да стовари това ново бреме върху плещите на Ана, когато професионалният й свят щеше всеки момент да се обърне с главата надолу?

След вечеря Пол бе минал по пътя, който прекосяваше северните хълмове, за да влезе във Виена. Неърн искаше да иде на хотел, но той й бе казал:

— В моя апартамент има свободна стая.

Тя беше смъртно уморена и мисълта, че трябва да звъни по хотелите в полунощ, за да й кажат, че нямат свободни стаи, не й изглеждаше много привлекателна. Беше му благодарна за предложението и го прие веднага.

Неговият апартамент се намираше в един блок, строен след войната, близо до парка Тюркеншанц. Улиците бяха тъмни, вятърът разклащаше дърветата, уличните лампи се люлееха на кабелите си. Някъде в далечината се чуваше закъснял трамвай.

Апартаментът му бе топъл и приветлив. Основното в обзавеждането беше тъмно дърво на фона на светли стени, със завеси и покривки в ярки тропически цветове. Неърн бе сигурна, че дизайнът е бил на жена му.

След като й показа банята и свободната стая, той й пожела лека нощ и тя го чу да затваря вратата на спалнята.

Въпреки че беше уморена, Неърн прехвърли бележките си в компютъра и добави още няколко изречения за атмосферата, докато все още я помнеше.

Легна си в леглото и за първи път от много месеци насам се почувства самотна. Каза си, че не бива да става глупава, и скоро заспа.

Имаше чувството, че току-що е затворила очи, когато чу шум в стаята и се събуди. Запали лампата и видя Пол, изправен до леглото й. Беше по халат и държеше чаша кафе.

— Наближава време да ставаш — каза той.

— Чувствам се като пребита. Стори ми се, че току-що съм заспала.

— Това ще ти помогне. — Подаде й чашата и тя отпи с благодарност.

Пол отиде до прозореца и дръпна пердетата. Сивата зора надникна в стаята.

— Не можах да спя — каза той.

Неърн отпи от кафето и започна да чувства как то започва да действа върху нервната й система.

— Бекерман?

— И аз ти зададох същия въпрос в Алтенкирхен. Виждаш ли как не ни дава мира?

Последва пауза, после Пол каза:

— Ти си първият човек, мъж или жена, който е спал в апартамента, откакто жена ми почина. Винаги й носех кафе в леглото, както сега. Човек забравя дребните неща. — Той погледна часовника си. — Ще те закарам на летището. Тръгваме след около час.

 

 

По това време на деня нямаше голямо движение по улиците. Вместо да минат по околовръстния път, прекосиха през центъра на града.

Неърн каза:

— Където и да погледна, все виждам сенките на Ана, Михаел, Рут и Бен Рамзи.

— И Бекерман — каза той.

— Естествено. И Бекерман. Въпреки това е странно, че виждам всичко черно-бяло, не цветно.

— Така е, защото виждаш Виена от времето на кинопрегледите. — Той замълча за миг, после каза: — Мислиш ли, че ти е казала всичко?

— Кой?

— Баба ти.

Боже, помисли си Неърн, той никога не се отказва от тази тема.

— Казва ли човек всичко?

— Мислиш ли, че тя ще се пребори за вестника?

— Ти си я виждал. Не си ли сигурен, че ще се пребори? Ще се бори със зъби и нокти.

Стигнаха Ренвег, пътя, който изглежда безкраен и минава край гробищата.

Искаше й се Пол да продължи да говори, но той се обърна напред, вглъбен в мислите си. Имаше мигове в Алтенкирхен, когато бе успяла да пробие защитната му броня и да достигне до него. А и тази сутрин, когато се събуди и го намери до леглото си. Имаше чувството, че той е постоял там известно време, може би няколко минути я е наблюдавал, докато спи. Но минутите бяха минали. И вместо Пол той бе станал пак господин Еслин — един мъж в плен на миналото. Цялото й прекарване в Австрия я бе накарало да се чувства объркана. Знаеше, че е привлекателна като жена, и се чувстваше малко унизена от това, че не му е направила никакво впечатление.

Тя докосна ръката му и каза:

— Ще го пипнеш.

И си помисли: „А ако не го пипнеш, как ли ще го преживееш?“

Летището бе пълно с хора. Повечето пътници бяха бизнесмени със сиви костюми и черни куфарчета, които летяха за Франкфурт или Бон, Милано или Лондон.

Неърн и Пол изчакаха заедно в неловко мълчание, прекъсвано от откъслечни фрази, които си разменяха.

Изведнъж й се прииска да каже страшно много неща, да остави някаква следа у него, нещо като знак „Неърн е била тук“, така че да не бъде просто едно празно лице в паметта му. Но не можа да намери думи. Пол бе издигнал отново защитна стена или поне на нея така й струваше. Изненада се, когато той каза:

— Много ми се иска всичко да се беше развило по друг начин.

Съобщиха нейния полет. Той бързо се наведе и я целуна по бузата. Отдръпна я от себе си на една ръка разстояние и каза:

— Когато бях в Щатите, обичах да чета Фрост: „Горите тъй чудни са, тъй тъмни, но дума съм дал: пътища стръмни да мина още, преди да се съмне.“ Е, и аз имам „дума съм дал“…

Той сякаш се готвеше да каже още нещо. Неърн изчака малко, но мигът бе отлетял и той се усмихна едва доловимо и леко повдигна рамене.

— Приятен път!

 

 

Летището Хийтроу бе натоварено, но Неърн имаше само ръчен багаж. Взе метрото за Лондон и скоро бе на Суис Котидж, недалече от апартамента си.

Беше уморена и потисната от това, че е напуснала Виена, и само отчасти разбираше причините. Чувстваше се замаяна от полета, притеснена. От летището бе звънила в апартамента, но бе чула само гласа си от телефонния секретар. Беше й омръзнала тази машина, беше й писнало да чува собствения си глас!

Когато отвори вратата и я лъхна топъл въздух, разбра, че нещо не е в ред. Централното отопление бе включено, а Нийл бе оставил и една печка с вентилатор включена в антрето. Тя я изключи и отвори няколко прозореца. После се огледа. В спалнята й леглото беше разхвърляно, а на пода имаше празна бутилка от червено вино. От двете страни на леглото имаше по една винена чаша.

С надигащ се гняв тя се отправи към неговото „ателие“. Картините му ги нямаше, нямаше го и статива с четките. Нямаше го стереото с усилвателя и тонколоните. Липсваха и някои от книгите й.

Нямаше бележка. Нямаше писмо в стил „Скъпа ми Джоан“. Но той не бе оставил апартамента в този вид случайно, помисли си Неърн. Това бе неговата бележка, неговото прощално писмо, неговата благодарност, която тя щеше да запомни.

Ако не бяха книгите й, сигурно щеше да седне и да се разплаче. Това бе най-грозното нещо, което той можеше да направи, това, което ярко поставяше точката.

„Добре — помисли си тя. — Върви по дяволите.“

Тъкмо се готвеше да се залови с разчистването, когато телефонът иззвъня. Неърн изключи секретаря и вдигна слушалката. Беше чичо й Питър.

— Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни! — каза той.

— Нямаше ме.

— Разбрах. Виж, трябва да те видя по спешност.

— Тъкмо пристигам от Виена и влизам вкъщи. Какво ще кажеш да го направим утре?

— Не, трябва да се срещнем тази сутрин. Сега.

— Виж, искам да се изкъпя, да се преоблека и да поговоря с Ана. После имате събрание.

— Затова трябва да се видим. Преди да говориш с Ана. Идвам след един час.

Тя затвори телефона, отпусна се в един стол и ритна обувките си встрани.

— Добре дошла у дома, скъпа Неърн — каза си гласно. — Добре дошла у дома.