Алън Скофийлд
Вярност (22)

Глава четвърта

— Сузи! Сузи! Седни!

Сузи, дакелът на Питър Брейд, се спря за малко при неговата команда и после продължи да изследва препълнената кофа за смет.

Бяха на обичайната си разходка из парка в Хампстед. Правеха по един голям кръг почти всяка сутрин на зазоряване, много преди да дойдат бягащите за здраве. Понякога Сузи се опитваше да изучи по някой бездомен скитник, който се будеше от пиянския си сън, усещайки на лицето си нечий студен, влажен нос.

В ранния час на пролетната утрин паркът беше почти пуст.

Питър куцукаше след Сузи, говореше все по-строго, докато си даде сметка, както винаги, че и този път няма да победи, пъхна ръка в джоба си и извади бисквита.

— Ела тук или ще те направя на елече!

Сузи веднага побягна обратно към него, лапна бисквитата и известно време се държа като добре дресирано куче.

Тези всекидневни разходки бяха колкото заради кучето, толкова и за да надвие болката в крака си. Преди години бе приел, че болката е отделно същество. Понякога бе силна, понякога слаба, но винаги присъстваше. Той твърдо бе решил да се бори с нея и като я извеждаше на разходка, пренасяше борбата на нейна територия.

Денят се бе ширнал зловещо пред него. Денят на събранието. Днес трябваше да реши дали да тръгне срещу майка си, или не.

Това бе нещо, което преди седмица-две нямаше дори да му мине през ум. Сега трябваше да решава. Освен това имаше и още нещо — Лора щеше да лети за Ню Йорк за премиерата на нова пиеса — точно когато му беше най-нужна.

Под Кенууд сви наляво, прекоси Вейл ъв Хелт и тръгна по Крайстчърч Плейс. Тясната улица с дървета от двете страни беше тиха. Къщата му бе висока и елегантна.

Даде на Сузи закуска, после отиде в кабинета си на първия етаж. Кракът го болеше. Каза му на висок глас:

— Ще ти дам да разбереш, копеле такова.

Беше облечен в изтрити дънки, избеляла риза и пуловер с остро деколте. Косата му продължаваше да е тъмна. Във всяко телевизионно студио повечето от гримьорките бяха готови да легнат с него, макар че можеше да им бъде баща.

Той извърна поглед от прозореца и огледа стаята. Дълги години тя бе важна част от живота му. Книгите, които бе написал, бяха по полиците, пишещата машина и компютърът, на които ги бе писал, както и няколко десетки телевизионни сценария, бяха на бюрото, а видеокасетите със записите на неговото авторитетно предаване „Говорещите глави“, в което интервюираше важни личности, бяха в отделен шкаф. Почти цялата му кариера бе тук и той искаше всичко да остане така, както си е било.

Но изведнъж осъзна, че нещата ще се променят и промяната ще е необратима. Изпита внезапна паника.

— Тежка нощ ли изкара? — Лора се беше изправила на вратата. За него нощите често бяха тежки.

— Не, рано се събудих — излъга той. — Кафе?

Подаде й една голяма чаша. Тя беше в светлозелена прозрачна нощница, която подчертаваше тъмночервената й коса. Имаше щедър бюст и въпреки че наближаваше четирийсетте, беше запазила фигурата си. Разбира се, това е по-лесно, когато човек няма деца, помисли си Питър. Скоро щеше да е твърде късно за това.

— В колко часа ти е самолетът? — попита той, знаейки точния час до минутата.

— По обяд.

— Много ми се иска да не заминаваш.

Лора се обърна и се загледа в улицата. Светлината падна върху буйната й коса и тя грейна.

— Отложих пътуването, доколкото беше възможно — каза тя. — Репетициите започват утре.

— Ако бяхме женени, нямаше да заминеш.

— Недей, Питър.

— Е, може би нямаше да заминеш.

— Тази сутрин не искам да играя на тази игра.

— Защо го наричаш игра?

— Защото е игра. Ти си Питър Брейд, предаването е „Говорещи глави“, а темата е бракът. Хубаво нещо или лошо нещо? Аз ти излагам женската гледна точка, а ти започваш да ме питаш какво ще стане с обществото, ако все повече двойки просто живеят заедно и нямат деца.

— И?

— Какво и?

— Какво би отговорила ти? Какво ще стане с обществото? Не, остави обществото. Какво ще стане с нас?

— Защо трябва да стане нещо? Живеем заедно от девет години и в общи линии сме щастливи. Защо сега да променяме нещата?

— Защото животът е промяна. Това е единственото сигурно нещо: нищо не остава непроменено.

— Ти искаш промяна, следователно трябва да се променя аз, така ли? Слушай, това сме го повтаряли десетки пъти. Следващото нещо, за което спорим, са децата. Просто не искам да повтарям едни и същи неща за n-ти път. И ти не искаше деца, нали така казваше. Всеки от нас има своя кариера, така говореше. И беше прав. Кариерата е важна за всеки от нас. Зная какво голямо значение има за теб твоята кариера. Зная, че без моята, без парите, които получавам и които ми дават независимост, вероятно не бих живяла с теб.

— За бога, знаеш, че никога не бих ти натяквал за пари.

— Никога не си разбирал необходимостта да имам свой доход. Не си разбирал, че жените мразят да вземат пари от своите мъже.

— Не говори глупости! Естествено, че съм разбирал. Просто в този момент…

— Слушай, ние се обичаме, щастливи сме, кариерата на всеки от нас се развива успешно — да не клатим лодката.

— Това сигурно е някоя ключова реплика. — Изведнъж тонът му стана мек, опасен.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид новата пиеса. Нали знаеш, дълбоко, трансцендентално. Да не клатим лодката! Боже! Пълен боклук! Абсолютна тъпотия. — Лора се обърна и тръгна към вратата. — Точно така. Сега изчезваш, както обикновено става, когато играта загрубее. Отивай в Америка, играй си в твоята пиеса. Поне да беше на Бродуей!

Тя се спря.

— Боли ли те? — каза с равен глас.

— Не, не ме боли! И хиляда пъти съм ти казвал да си спестиш състраданието за сцената.

— Добре, какво има тогава? Ако не е от крака ти, тогава защо се нахвърли върху мен? Защото заминавам ли? И друг път съм заминавала и съм се връщала. А ти самият? Колко пъти си заминавал? Миналата година беше в Америка два месеца! Да си ме чул да се оплаквам? Така сме се разбрали. Така запазихме връзката си досега.

Изведнъж болката го прободе и Питър седна. Гневът му изчезна, когато цялата му енергия се съсредоточи в борбата с болката. Тя разбра какво става, защото много пъти го беше виждала. Страшно много й се искаше да иде при него, но знаеше, че това ще е грешка, и остана до вратата. И нея я болеше, но по друг начин, а едновременно с това й беше жал за него.

Той каза:

— Извинявай.

— Искаш ли да ти разтрия крака?

— Дявол го взел, чувствам се толкова безпомощен!

— Няма нищо. Приятно ми е да го разтривам.

Той вдигна крака си на една табуретка, а тя седна на стола и започна да разтрива мястото, където гвоздеите държаха костта.

Няколко минути мълчаха, после той взе ръката й и я целуна.

— Не искам да те измъчвам. Но в действителност не бях аз, беше Найшко.

— Искаш ли си хапчетата?

— Не. Замайват ме, а днес не мога да си позволя такова нещо.

— Когато се върна, нека го направим.

— Кое?

— Да се оженим.

Той я погали по лицето.

— Сериозно.

— Глупости. Говориш така от съжаление.

— Престани вече, Питър.

— Кое да престана?

— Не превръщай любовта ми в своя версия на съжалението. Сериозно ти говоря за женитба. Ако не ни хареса, винаги можем да се разведем и пак да си заживеем заедно постарому.

— Вестниците ще раздухат страхотно цялата работа.

— Няма да те оставя да се измъкнеш този път. Ти започна. Ти каза, че трябва да се оженим. Добре, и аз казвам, че трябва да се оженим. Сега ти си на ход.

— Може би, когато се върнеш, вече няма да искаш.

— Може и да не искам. Може ти да не искаш. Но точно сега… — Питър пусна ръката й и се обърна встрани. — Какво има, Питър? Зная, че има нещо. От една седмица го усещам. Да не би да има някоя друга?

— Боже Господи, не!

— Не можеш ли да ми кажеш?

Той замълча за миг, после каза:

— Преди десетина дена обядвах с Бакстър.

— Кевин Бакстър?

— Точно той. Кев.

— И какво искаше той?

— „Дейли нюз“.

— Какво? — Лора беше шокирана. Явно не можеше да повярва.

— Хубаво, нали? Вестникът на майка ми. Източникът на моите приходи. Само дето никакви ги няма напоследък.

— Как така?

— Така, никакви приходи. Нула. Няма дивиденти, защото няма пари да се изплащат дивиденти. И когато излезе балансът за полугодието, ще стане ясно, че ще има сериозни загуби. Затова е днешното събрание.

— Защо не си ми казал?

— Ти си имаш свой собствен живот, нали помниш?

— Много е гадно да говориш такива неща.

— Извинявай. Опитай се да ме извиниш заради смесицата от Найшко и тревогата.

— Кажи ми за Бакстър.

— Ами приятелят Кев ми позвъни преди две седмици и ме попита дали ще искам да обядвам с него в „Риц“. Винаги ми е бил много несимпатичен, от най-лошия вид австралийци. С внимателно култивиран американски акцент, когато всички знаем, че баща му е един от най-богатите хора в Сидни, че идва от стар богаташки род, че е учил в скъпи училища и в Кеймбридж. Прилича на онези отнесени социалисти милионери, които се правят, че са синове на някой от крайните квартали, а всъщност живеят в скъпия Сейнт Джонс Ууд и за успокоение на съвестта си не си мият ролс-ройсите. За тях французите имат определението: „Гласуващи наляво, живеещи надясно“. О, да, щях да забравя — човек от народа. Кев така вижда себе си.

— Но си отишъл.

— Разбира се. Когато директорът на телевизионния канал, с когото имаш договор, те покани на обяд, не можеш да се извиниш с предварително поет ангажимент.

— Как изглежда, като на снимките ли?

— Ако не друго, поне по-млад. Едър, загорял, около четирийсет и петте. Приближени очи. И обикновено не те гледа. Обикновено гледа малко над рамото ти, сякаш очаква всеки момент да влезе някой по-интересен.

— Има много лоша слава по отношение на жените.

— От опит ли знаеш?

Лора хвърли една тънка усмивка.

— Продължавай.

— Така че отидохме в „Риц“ и след като си поговорихме за прочутия таван и гледката към парка, той ме попита как стоят нещата с „Дейли нюз“. Казах му добре, а той ми отговори, че бил чул други работи. Бил чул, че нещата вървят ужасно. И е прав, разбира се. И по средата на разговора, само и само да ми покаже кой е, той вика на салонния управител и се оплака, че чинията му не била достатъчно затоплена. Тегли му едно конско. И когато салонният управител най-съвестно му се заизвинява, Бакстър каза: „За Бога, не е нужно да падаш на колене. Ето това ви е проблемът на вас, британците“.

— Прекрасно.

— И аз така си помислих. Каза го достатъчно високо, за да се чуе в целия ресторант. После съвсем спокойно продължи да ми обяснява, че иска вестника.

— Но защо на теб, защо не го каже на Ана?

— Тези хора така правят бизнес. Имам договор с Канал 14. Аз съм на негово разположение и мога да свърша работата вместо него, с други думи, да говоря с мама по този въпрос.

— Нещо, което ти няма да направиш.

— Нещо, което аз няма да направя. — Той се опита да прозвучи съвсем убедително, но имаше един миг, когато веждите му едва доловимо се извиха нагоре.

— Продължавай.

— За да поддържам разговора, го попитах колко би струвал вестникът според него. Той явно бе очаквал този въпрос, защото извади тефтерче с кожена подвързия и прочете една цифра. Това беше просто театър. Въобще не му беше нужно да проверява цифрата. Във всеки случай тя включваше само сградите и печатарския комплекс. Изобщо не ставаше въпрос за клиентелата и за търговската марка. Тъпа история.

— И какво му каза ти?

— Казах му, че е най-добре да говори с майка ми или с Монти, но съм почти сигурен какво ще му отговорят.

— Ана толкова обича вестника. Та той е целият й живот.

— Така е. — В гласа му имаше напрежение.

— И той как прие нещата?

— Окото му не мигна. Тези хора не показват емоции, освен когато става въпрос за незначителни неща. Просто ми благодари за това, че съм му отделил от времето си, и любезно помоли шофьора си да ме откара у дома. Казах му, че предпочитам да се поразходя.

Той замълча, после продължи:

— Филмите създават съвсем погрешно впечатление. У хора като Бакстър няма нищо истерично. В такива моменти те са съвсем спокойни. Само понякога, когато ги поканя в моето предаване, успявам да вдигна градуса. Те мразят журналистите. Истински ги мразят.

— Ходил ли е при Ана?

— Доколкото ми е известно, не е.

— Значи цялата работа е отзвучала? — Тя се вгледа по-внимателно в него. — Или не е?

— Май че не е. Хора като Кевин Бакстър не започват нещо просто така и после да забравят за него. Той иска да получи „Дейли нюз“ и предлага да го откупи. Като дете е: искам го и трябва да го получа. Ще му се да се нареди сред останалите австралийски и канадски магнати и единият от начините е да има вестник с национално значение.

— Уязвима ли е Ана?

— Не е. Това е семеен бизнес. Всички акции са притежание на членове от семейството. Ако бе компания, която е на стоковата борса, тогава Бакстър просто трябваше да закупи достатъчно акции на пазара и вестникът да попадне под негов контрол. Но сега единственият начин да получи контрол е да изкупи нашите акции.

— Ана никога не би му ги продала.

— Това няма значение. Според устава ако ние, синовете, се споразумеем, бихме могли да продаваме.

— Но вие никога за нищо не сте се споразумявали.

— Истина е.

— Във всеки случай ти си извън играта. Бакстър не те е викал отново.

— Да — излъга той. — Извън играта съм.

Лора го загледа продължително, по челото й се врязаха бръчки, после каза:

— Мили, Ана не може да продължава да ръководи нещата вечно. Мислил ли си някога, че ти би могъл да ги поемеш в свои ръце? Искам да кажа, че ти имаш подготовката, работил си във „Файненшъл таймс“ и „Дейли телеграф“.

— Това беше преди години. Много благодаря. За нищо на света не бих се върнал към месомелачката на всекидневната журналистика. Имам си моите книги и…

— И твоето предаване — подсказа тя.

— И „Говорещите глави“. И теб.

— Говориш така, сякаш имаш колекция и аз съм част от нея. — Лора огледа стаята. — Може би ще е по-добре да ме препарират, за да ме поставиш в някой ъгъл. — Тя се усмихна, за да смекчи забележката си, после добави: — Виж какво, скъпи, няма значение какво имаш и какво нямаш. Любовта не зависи от това.

— Сигурна ли си?

— Цял живот си се опитвал да доказваш неща. На мен не е нужно нищо да доказваш. Аз и така те обичам.

— Благодаря ти. — В гласа му пак имаше горчивина. — Искаш да кажеш, че нещата, които съм събрал, включително и ти, са само символи. „Вижте ме! Може да съм сакат, но имам красива жена и престижна работа в телевизията. Значи не ви отстъпвам по нищо“.

— Нещо такова. Отивам да се облека.

Питър си наля още една чаша кафе. Е, беше й казал. Сега, ако нещата не тръгнат така, както трябва, тя ще има обща представа и ще го разбере. Или кой знае? С Лора човек никога не можеше да е сигурен.

Във всеки случай нямаше намерение да играе ролята на търговски посредник на Кев. За нищо на света.

Но имаше още нещо, което Лора бе споменала и което не излизаше от съзнанието му. Ами ако той поемеше „Дейли нюз“? Вестникарската журналистика му изглеждаше тягостна в сравнение с телевизията, но сега, когато в телевизията навлизаха хора като Бакстър, той не беше вече толкова сигурен. Би означавало… е, какво би означавало? Това би означавало да се откаже от нещо престижно. И дали ще е чак толкова лошо?

От друга страна, ще престане да е под сянката на Бакстър. Ще може да му каже да си напъха телевизионния канал на онова място. Това щеше да е истинско удоволствие.

Но трябваше да проучи положението и имаше само един човек, при който можеше да го направи — Неърн. Тя знаеше повече за майка му дори и от Монти. Той взе телефона и набра номера.

— Съжалявам, не съм у дома, за да ви отговоря… — каза гласът на Неърн от телефонния секретар. — Но ако искате, можете да си оставите името и…

Той изчака да се чуе сигналът.

— Неърн, Питър се обажда. Появи се нещо спешно. Можеш ли да ми позвъниш веднага щом се събудиш?