Алън Скофийлд
Вярност (18)

Глава седемнадесета

— Нарича се Козметичен салон — каза Бен и посочи болницата. — Пилотите така я наричали през войната. Била е болница на въздушните сили и тук изпращали тези, които са имали тежки изгаряния.

Вървяха с Ана из гористия парк на болницата. Падаше здрач и в полумрака той изглеждаше по-слаб, направо изпит. Беше оставил косата си дълга, според модата, така че да крие белега на лявото му ухо. Но другите белези по лицето му сега й изглеждаха още по-ясно изразени, отколкото по времето на връзката им.

Писмото му бе дошло като внезапен шок и бе разбудило изведнъж спомена за последната им среща: дъжда, катастрофата, дори миризмата на болницата в Уинчестър, докато бе чакала да чуе лекарската присъда над Питър.

Един вътрешен глас й подсказваше да не отива на среща с Бен, но писмото бе като вик в мрака. Кратките му думи намекваха за самота и тъга, на които не можеше да не отвърне.

Продължаваше да изпитва противоречиви чувства. В едно отношение той беше за нея съвсем чужд, в друго й беше по-близък от най-близкия човек.

Продължаваше да й говори за болницата и операцията на лицето си. Щяха да я направят на следващата сутрин и той бе много напрегнат.

— Но поне съм сигурен, че тук е най-доброто място за тази цел и явно трябва да благодаря на войната за това.

Ана изрази учудването си, че е чакал толкова дълго, и научи от него, че докато тя е изграждала „Уебстър Комюникейшънс“, той е ходил от една война на друга: Корея, Конго, Алжир. Имаше тен на човек, който е бил на открито при всякакви атмосферни условия, който е спал, където завари, пил е много и е ял малко.

Бен вече говореше за пластичния хирург:

— Ще ми възстанови веждата. Ще вземе за това кожа от вътрешната страна на ръката ми. Ще направи същото и тук. — Той докосна белега на челюстта си. — По отношение на ухото ми не може да се направи много. Но като свърши всичко, поне няма да приличам на фантома от операта.

Ана можеше да каже няколко неща: че на нея никога не й е приличал на нищо такова, че след първите няколко часа е престанала да забелязва белезите — но вече му беше казвала всичко това. Нямаше никакъв смисъл, още повече че той вече беше взел решение.

Вятърът беше доста остър и те влязоха в сградата. Стаята му бе съвсем мъничка. Той й предложи единствения стол, после подпря възглавниците до стената и се облегна на тях. Извади бутилка уиски и си наля два пъти повече, отколкото наля на нея.

Можеше да разговаря само за война. Не беше имал време да се ожени. Бе написал две книги. Тя не беше ги виждала. Сега пишеше трета.

Започна да я разпитва за нея самата и тя му разказа накратко. Думите й някак не стигаха до него. Той все се връщаше към своя живот, все я разпитваше дали не познава еди-кой си от „Мейл“ или еди-кой си от „Експрес“. Някои от тези хора бяха известни кореспонденти, чиито имена се срещаха по страниците на националните вестници.

Изглежда, това бяха мъже и жени, които се местеха от един опустошен от войната хотел в друг, които следваха своята война с хеликоптери и таксита. Той разказваше за алжирски кафенета, вдигани във въздуха от пластични бомби, и разкъсани на парчета фотографи и репортери.

Докато Бен говореше, Ана си помисли за мъжа, който бе казал, че ще се откаже от този вид журналистика, за да заживее с нея и с децата й. Даде си сметка колко невъзможна е била тази мечта. На него винаги щеше да му се налага да отрази още една война, още една последна битка, една финална атака.

Но между тях продължаваше да има нещо силно и хубаво. Тя го усещаше и знаеше, че и той го усеща. Бен беше единственият мъж, когото бе обичала истински, и се чудеше дали и тя бе имала подобна роля в неговия живот.

Когато си тръгваше, той я целуна по устните и силно я притисна до себе си.

— Пак ела да ме видиш — каза й той.

Тя усети някакво странно свиване в гърлото си.

— Разбира се, че ще дойда. — След това му пожела късмет.

По обратния път към Лондон Ана носеше в съзнанието си образа му — както се бе облегнал на болничното легло, с питие в едната ръка и пура в другата, лицето му полуизвърнато от светлината по начин, който го очертаваше в съзнанието й по-ясно от всичко друго.

Отиде да го види пак по-късно на следващия ден. Сестрата й каза:

— Може малко да се шокирате, но, моля ви, внимавайте да не се издадете.

Бен продължаваше да е леко унесен от упойката, а цялото му лице беше в бинтове. В устата му имаше тръбичка, а за очите му бяха изрязали дупки. Протегна ръка, тя я взе в своята и седна до леглото. Не беше шокирана от вида му. Беше очаквала бинтовете. Приличаше й на герой от някой филм, може би на Невидимия.

Не остана дълго при него, защото той не можеше да говори, но като си тръгваше, се обади на дежурната сестра, от която разбра, че ще трябва да минат седмици, преди да свалят бинтовете, и няма причина, поради която той трябва да остане в болницата.

Когато дойде да го види отново, тя му каза:

— Не искам да ходиш в санаториум. Прислугата в Ъсбърн бездейства, когато ме няма. Ще се чувстваш много по-удобно, ако си там.

— А благоприличието? — каза той, ломотейки под бинтовете.

— Да върви по дяволите благоприличието. Освен това по-голямата част от времето мен няма да ме има.

След няколко дни тя го премести в една стая над нейната. Ако персоналът — сега той се състоеше само от готвач и иконом — бе изненадан, поне не го показа.

Ана прекарваше седмицата в Лондон и обикновено се обаждаше вечер, за да разбере как е Бен. Идваше в имението късно в петък.

Очакваше Питър, но той се бе превърнал в майстор плувец и представяше училището си на финалите в Северна Англия. Обикновено персоналът почиваше събота и неделя.

Свалиха част от бинтовете от лицето на Бен. Окото му, устата и цялата му дясна страна продължаваха да са покрити.

Ана беше купила пушена сьомга и пай с дивеч от Харъдс. Вечеряха пред камината в кабинета. Говориха за семейство Майснер. Той я попита дали не са намерили някаква следа и когато тя каза, че не са, той отвърна:

— Бих искал един ден да напиша книга за хората, които изчезнаха. В секциите за издирване на Червения кръст има списъци със стотици хиляди имена. Сигурно хората ще издирват роднини и приятели още трийсет-четирийсет години. Ако напиша за Михаел и Рут, историята ще се персонифицира.

Тази нощ Ана заспа трудно. Задрямваше, но съзнанието й се гърчеше в сънища, където се сливаха минало и настояще: Майснерови, Алтенкирхен, кракът на Куно със зинала рана, трупът в реката — и като някаква фотография — бинтованото лице на Бен се носеше във всяка сцена.

Тя се стресна, събуди се и започна да се вслушва в звуците на къщата, как стенният часовник в дневната удари два часа. Вън се чуваха звуците на нощта — в далечината — бухал, а по-наблизо — кратко, поривисто изпискване, вероятно заек, попаднал в лапите на лисица.

Тогава чу над главата си стъпки. Бен ходеше напред-назад из стаята си. Ана се обърна на другата страна и се опита да заспи, но не можа. Понякога стъпките спираха за няколко минути, после пак започваха.

Тя си наметна един пеньоар и излезе в коридора. В процепа под вратата на Бен се виждаше светлина.

— Бен! — извика Ана.

Вратата се отвори.

— Извинявай — каза той. — Събудих ли те?

— Не мога да заспя. Ще направя чай. Искаш ли една чаша?

— Сега слизам.

Седнаха в просторната кухня. Той й предложи цигара, но тя поклати глава.

— Понякога ме хващат дяволите — каза той.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Сестрата каза, че за тях това е рутинна операция.

— Нямах това предвид — каза Бен, докосвайки лицето си. — Не, не… имам предвид моя… начина, по който живея. Войните… предполагам, човек не може да продължи… искам да кажа, че не може винаги от едно място на друго… Убиха шестима от моите приятели… Човек разбира, че това е просто въпрос на време… Дали аз ще съм следващия? Или по-следващия? Как ли ще стане? Дали ще стъпя върху мина, или ще ме вдигнат във въздуха с бомба, пусната от небето?

Бен пак тръгна напред-назад из кухнята. Ана стана, за да си налее още една чаша чай, а той я хвана за ръката и я притегли към себе си. Нежно и много внимателно, за да не докосне присадената кожа, той я целуна по устните. Това бе достатъчно. Зарядът продължаваше да съществува. Той започна да разкопчава пеньоара й и сложи едната си ръка на голата й гръд. Ана сякаш стоеше отстрани и наблюдаваше нещата. Знаеше, че така ще стане — защо го беше поканила в Осбърн? Усети ръба на масата.

— Не тук — каза му тя.

Отидоха в нейната спалня и се любиха в тъмнината. Но това не беше тъмнината в стаята на Акс, с шоколадовите бонбони и коняка. Тук тя бе на своя територия; чувстваше се на сигурно място, спокойна. Когато той проникна в нея, тя разбра, че е чакала този момент от много, много време. Плътта й улавяше вибрациите на неговата плът, очакванията й отговаряха на неговите и когато всичко свърши, лежаха мълчаливи и унесени, с отпуснати, меки мускули.

През цялото време в главата й имаше една мисъл — да запази контрол върху ситуацията. Първия път точно това й липсваше — контрол.

Беше странно време. В известен смисъл всичко изглеждаше така, сякаш бяха женени. Той отиде с нея в Лондон и заживя в нейната къща. Ана си тръгваше от Флийт стрийт колкото е възможно по-рано, за да бъде вечерите с него. Обикновено лондонската й къща бе просто място, където спеше. Често заради коктейли и вечери, на които трябваше да присъства, тя припълзяваше между чаршафите в ранните часове на утрото напълно изтощена.

Сега, когато Бен беше тук, започна да отказва всички вечерни ангажименти и изцяло заряза светския живот. Отначало той явно беше доволен да прекарва дните си, събирайки сили да чете вестници, да гледа новините по телевизията, да ходи в галерия „Тейт“ и на кино. Понякога се хранеха навън, а понякога той купуваше готови ястия и се хранеха вкъщи.

Ана се чувстваше все по-уверена в това, което правеше. Точно това й беше липсвало цял живот — някой, при когото да се завръща.

— Старите любовници — каза й Бен една вечер, когато след вечеря лежаха голи на леглото и гледаха някакъв стар третокачествен филм.

— Говориш така, сякаш сме вече изкуфели старци.

— Е, не се подмладяваме.

В гласа му имаше нотки, каквито не беше чувала от много време — студени, враждебни нотки, от които я полазиха тръпки.

Друг път й каза:

— Не мога да си спомня по-добър период в живота си. Честно. Обичам те. Винаги съм те обичал… точно затова не се оженихме. Мислил съм за теб в баровете в Бразавил, в кафенетата на Алжир, в хотелски стаи от Сеул до Будапеща… Копнял съм по теб и много съм искал да си с мен. — Тя го прегърна и се притисна силно към него. — Всичко това ми омръзна… Омръзна ми да пътувам, да спя по пода и по самолетите… Омръзна ми да мръзна и да съм мокър, но най-вече ми омръзна паниката, която човек изпитва, когато разбере, че е пропуснал някоя новина. Предполагам, че в живота на човека има периоди, когато е приятно да изпитваш притока на адреналин, но… и от това се отвиква.

Ана знаеше, че във всяка негова дума има определен подтекст. Не беше трудно да го усети и доразвие. Дали щеше да успее? Дали щеше да успее да задържи Бен? Реши да му даде още малко време.

Но той започна да се променя. Започна да се отегчава, да става нервен и напрегнат. Понякога, когато се върнеше вечер, него го нямаше. Разбра, че често ходи в пресклуба, където се среща с други кореспонденти и по цял следобед пият.

За съботата и неделята отидоха в Ъсбърн и Питър се върна от училище. Бен положи много усилия, но малко преигра в желанието си да се хареса. А и Питър бе във възраст, когато държеше хората на една ръка разстояние. Тази среща даде възможност на Ана да види нещата по нов начин. Тя никога не му бе казала истината за катастрофата и сега разбра, че никога няма да му я каже.

Питър беше доста заякнал и само когато се умореше започваше да куца. Беше се разделил с ортопедичната обувка и с патерицата. Но не и с Найшко. И без това й беше трудно да забрави всичко, което се беше случило, а сега присъствието на Бен непрекъснато й го напомняше. Мисълта за женитби изчезна в бездънната яма на миналите събития.

Дойде денят, когато Бен трябваше да се върне в болницата, за да му свалят бинтовете. Бяха се уговорили, че Ана ще го вземе оттам следобеда, но когато пристигна, той беше заминал. На рецепцията й беше оставил писмо.

„Скъпа моя,

Мисля, че и двамата знаехме как трябва да свърши всичко това. Присадките са успешни. Кожата още изглежда бледа, но това е съвсем естествено.

Войната е като наркотик и изглежда сега Индокитай е мястото, където човек може да го намери. Разбира се, ти много ще ми липсваш. Ще лежа в празни спални, ще си мисля за теб и ще се проклинам, че съм те напуснал. И някой ден, ако снаряд не ми откъсне краката, може би пак ще вляза в живота ти.

С много обич — Бен“

Ана дълго пътува с колата, без да знае накъде, и изведнъж се намери в дивите части на Хемпшир. Спря на най-високото място от пътя и огледа хълмистата околност.

Изпитваше смесени чувства. За втори път Бен изчезваше от живота й. Този път поне й беше написал писмо. Беше й тъжно, че от тази връзка не може да излезе нищо трайно, но се радваше, че не беше се наложило да взема решение, защото знаеше какво щеше да е то, а не искаше да нарани Бен.

Прибра се у дома. Дълго време той много й липсваше, особено сутрин, когато се будеше и виждаше празното място до себе си в леглото. Но този път се съвзе по-бързо от преди. Не беше така уязвима. Беше стъпила на краката си. Знаеше, че той ще се върне един ден. Това й стигаше.

 

 

С течение на годините нещата не се промениха много. Бен се беше връщал в живота й и пак си беше отивал — много пъти. Той просто й се обаждаше от летището и след час беше при нея — за ден, за седмица, за месец. Индокитай се превърна във Виетнам, а когато войната свърши там, последваха Камбоджа, и Ангола, и Етиопия, и Фолкландските острови, и Никарагуа… толкова много войни.

Понякога Ана отлиташе до някой гръцки или африкански остров, за да прекарат заедно ваканцията. Този начин на живот идеално пасваше и на двамата. Постепенно се превърна в смисъл на съществуването им.

И както една война идваше след друга, децата на Ана пораснаха, ожениха се и си родиха свои деца…

— Станах баба — каза тя на Бен един ден. — Представяш ли си?

— Опитвам се да си представя. Но бабите нямат бюстове като твоя. Или поне не е прието да имат. Изкушението е прекалено голямо.

Дотогава тя вече беше продала къщата до гара Виктория и беше купила мансардния апартамент с изглед към парка. Вече беше станала собственичка на „Дейли нюз“ и империята й се простираше до Америка.

— Винаги съм си падал по възрастни жени — каза Бен. — Зрели. Като ароматно сирене „Чедър“.

Сега, стоейки в офиса си на „Дейли нюз“ и гледайки колите, които се сгъстяваха все повече и повече по моста Воксхол, тя си мислеше за него и се чудеше къде ли може да е сега. Той вече не работеше във вестник, а ходеше само там, където се водеха най-важните войни, и пишеше книги за тях. Знаеше, че е бил в Източна Европа, когато падна Берлинската стена, но не беше го виждала оттогава.

Чу как чистачките тръгват из сградата. Както и самият вестник, сградата се подновяваше всеки ден. Точно това я държеше през цялото време, необходимостта да фокусира цялото си внимание върху този свой взискателен господар, така че да няма време да се замисля върху това, което би могло да се случи.

А сега семейството й искаше да й го отнеме! Вярно, че не беше вече млада; вярно, че по-бързо се уморяваше; вярно, че ако се беше появил някой честен човек и беше предложил добра цена за „Дейли нюз“, може би тя щеше да се изкуши да го продаде — беше получила достатъчно за вложените си пари. Но да й го отнемат? Да я принудят да го продаде? Никога! Не без бой до последен дъх.

Войните, беше й казал Бен, се печелят на етапи, битка след битка. Първата битка щеше да е днес в съвещателната зала. Но тя нямаше да е последна. Куно винаги беше налице и чакаше зад кулисите. Тоест, ако това беше Куно, а не този другият, Грегор. Само ако имаше начин да разбере. Ами ако беше и тя… Дори не смееше да си представи какво въздействие можеше да има това върху семейството й.

Точно това трябваше да разбере Неърн!

Неърн, дъщерята на Джон, беше като дар божи за Ана. Тя отчасти бе компенсирала липсата на Джон. В нея Ана бе открила не толкова внучка, колкото своето второ аз — момичето, което щеше да стане като нея, ако нещата бяха тръгнали другояче.

Ана се обади в апартамента й в Лондон, но получи отговор само от телефонния секретар.

Слънцето беше изгряло, започваше денят. Тя се обади в къщата на Монти в Хампстед. Обикновено той ставаше рано, но за всеки случай…

— Здрасти, Монти — каза Ана, когато чу гласа му. — Знаеш ли кой ден е днес?

— Зная много добре. Идвам при теб след час.