Айрис Йохансен
Златният варварин (11)

Десета глава

Тес стана на разсъмване и оттогава не си позволи нито минута почивка. Гален спря за миг пред входа на шатрата на Хаким и се загледа намусено в жена си, която тичаше насам-натам с Виане, бъбреше с нея и оживено жестикулираше. Когато се събуди, нея вече я нямаше, а през цялата сутрин успя да я зърне само един или два пъти. Тес тичаше след Виане като кипяща от енергия вихрушка, помагаше й в подреждането на шатрите, наглеждаше масите с освежителни напитки и храна. Не му убягна и сериозното изражение, с което опитваше яденетата, които се готвеха в огромни гърнета на открити огньове.

По дяволите, Тес бе започнала да се интересува от готвене! А в Заландан категорично бе отказала да се погрижи за кухнята на палата, обяснявайки, че бъркотията е досадна. Щом сега се навеждаше над тенджерите, нещо с нея не беше наред. Какво ли беше то, по дяволите?

Тя изглеждаше променена. Отнасяше се с него хладно и го избягваше, макар че студенината беше в пълно противоречие със същността й. Никой не беше по-открит от Тес. Когато последната нощ се отвърна от него, той се почувства измамен и ограбен.

В сърцето му се надигна гняв, сякаш отказът й го бе лишил от някаква скъпоценност.

Наслада. Тя го бе лишила от възможността да се наслаждава на тялото й. Беше сключила сделка с него и нямаше право да бяга от задълженията си. Днешната му чувствителност не беше болка, а разочарование, защото беше свикнал с тялото й и никоя жена не беше в състояние да го задоволи така, както тя. Трябваше да й заяви, че не възнамерява да приеме още един отказ. Трябваше да я принуди, за да получи онова, което му се полагаше…

— Нещо не е наред ли?

Гален се беше вдълбочил в мислите си и не забелязва идващия към него Халим.

— Какво да не е наред? Шейховете на деветте племена вече пристигнаха и дори се вслушват в онова, което имам да им кажа.

— Беше толкова намръщен, та реших, че си загрижен — вдигна рамене Халим. — Дойдох да ти кажа, че получих съобщение от едно планинско племе.

Гален замръзна на мястото си.

— Тамар ли?

Халим поклати глава.

— Тамар е потънал, вдън земя. Не, става въпрос за Саша Рубинов. Видели са го на половин ден път оттук.

— Саша? — Вероятно приятелят му носеше лоша вест. Не току-така беше решил да напусне Белайо и да се върне в Седикан. В последно време Гален все по-често усещаше липсата на сухия му хумор. — Изпрати отряд да го посрещне. Съмнявам се, че Тамар наистина е изчезнал от лицето на земята.

— Отрядът вече е на път — усмихна се Халим. — Аз не съм глупак, Гален.

— Не. — Погледът на Гален отново потърси Тес. Той беше глупакът, той, че не изпускаше от очи съпругата си като болен от любов хлапак, вместо да посвети вниманието си на много по-важни и нетърпящи отлагане неща. — Ще прекарам следобеда в компанията на Ломед и Хаким. Уведоми ме, когато Саша пристигне.

— Да го доведа ли при теб?

— Не. — Гален не сваляше очи от Тес. — Изпрати го при маджирата. — Може би тя ще довери на братовчед си, с какво я е засегнал съпругът й. — За бога, той нямаше да издържи дълго на това положение!

Иронията, съдържаща се в тази мисъл го накара да се усмихне подигравателно. Почти двадесет години се беше упражнявал в търпение и бе чакал осъществяването на мечтата си за обединен Седикан, а само след една нощ, прекарана далеч от обятията на крехката му червенокоса съпруга, беше готов да скърца със зъби от гняв и да вземе насила онова, което му бе отказано.

— Кажи му да дойде довечера в шатрата ми. Ще вечеряме заедно и ще обсъдим всичко.

 

 

— Саша!

Тес изскочи от шатрата на Виане и се хвърли в прегръдките на братовчед си. Ала само след миг сбърчи носле и се отдръпна.

— Ауу, как вониш на пот и кон!

— Ти ме обиждаш! — Саша се престори на дълбоко засегнат и също се отдръпна. — Не стига, че бързам да поздравя първо теб, ами трябва да чуя от устата ти ужасни обиди!

— Можех да почакам с поздравленията, докато се изкъпеш. Е, няма нищо, ще се постарая да не дишам. — Тес отново го прегърна и се притисна до него. — Какви вести ни носиш?

— За съжаление неприятни. — Усмивката на Саша угасна. — Майката игуменка попитала с писмо баща ти, дали си се прибрала благополучно у дома и дали капитан Бракстън се е проявил като достоен за оказаното му доверие.

Тес го изгледа с разширени от уплаха очи.

— Новината наистина не е добра.

— Е, не е чак толкова страшно, малката ми. — Саша почука с пръст по носа й. — Баща ти имаше намерение да тръгне за Динар в деня след заминаването ми, да открие капитана и да го разпита. Надявам се, че добрият човечец отдавна вече е в открито море.

— Може и да не е. — Тес прехапа устни. — Татко не знае, че си замесен и ти, нали?

— Още не.

— Не заподозря ли нещо, когато внезапно реши да заминеш?

— Достойните ми баща и брат бяха намислили да организират риболовен излет по река Зандар и аз уверих баща ти, че възнамерявам да се присъединя към тях. — Саша изкриви лице. — Предлогът не беше много сполучлив, като се има предвид отношението ми към кралската екстравагантност, но свърши работа.

— Ала не за дълго. Хановете в Динар не са чак толкова много, а гостилничарят със сигурност те е запомнил. — Тес намръщи чело. — А Гален непременно се е запечатал в паметта му.

— Още една обида към личността ми — промърмори угрижено Саша. — Гален впечатлява само теб, хлапенце.

— Прощавай. — Мисълта й усилено работеше. — Баща ми не е глупак. Той ще тръгне да събира сведения в Динар и непременно ще научи за женитбата ми. Сигурно веднага ще потегли към Заландан, за да… — Тя спря за миг и се опита да пресметне. — Колко време ни остава?

Саша се отказа да я успокоява и реши да й каже истината:

— Седмица. А може и по-малко.

Тес въздъхна облекчено.

— Вече се страхувах, че той е по петите ти. Смятам, че имаме достатъчно време. Утре ще се състои надпреварата с каробели, а съветът ще се събере веднага след нея. Гален може да прокара обединението, преди да е пристигнал баща ми.

— Май след заминаването ми събитията са се надпреварвали? Кой е причината за това? Тамар? — Тес кимна. — Всяко племе, което срещахме по пътя си, беше осведомено за разбойничествата на Тамар. — Той се обърна и тръгна към шатрата. — Май е най-добре да последвам добронамереното ти, макар и малко грубо изразено предложение и да се окъпя. Разбрах, че ще вечерям с Гален. Приемам, че ти също ще присъстваш?

— Не.

Саша се обърна рязко. По лицето му се четеше учудване.

Тес положи усилие да се усмихне.

— Имам много работа. Ще вечерям с Виане и ще се присъединя към вас по-късно.

Саша я изгледа замислено, след което прие равнодушно изражение.

— Както искаш. — Помълча малко и тихо попита: — Как е Виане?

— Добре е — отговори намръщено Тес. — Време беше да се върнеш. Халим беше много усърден в обучението на гълъбите.

— Приемам, че забележката ти съдържа дълбок смисъл, но не смятам да си блъскам главата над разгадаването й. — Саша повдигна платнището. — Халим ще участва ли в състезанието?

— Да. А ти?

— Вероятно. Обикновено е много забавно.

— Забавно ли? Какво всъщност представлява това състезание?

— Нима не знаеш? — вдигна вежди Саша.

— Занимавах се с подготовката на празненството. Гален каза само, че се касае за надбягване с коне.

— Да, но има някои особености. Шестте мили разстояние минават през пустиня и негостоприемни хълмове.

— Има ли препятствия?

— Пет — кимна Саша. — При прескачането им повечето каробели се чупят.

— Какво?

— Каробелът представлява глинен съд, висок около две стъпки. Пълнят го със силно напарфюмирана вода, затварят го и го окачват на гърба на ездача. Съдовете са изключително тънки и само най-добрите ездачи, с най-сигурна стойка върху седлото успяват да ги върнат здрави в лагера. Повечето се прибират вонящи на парфюм.

— Това е истинско предизвикателство. — Тес беше огън и пламък. — Сигурно е страшно интересно.

Саша престана да се усмихва.

— Това не е за теб, малката ми.

— Не съм казала, че искам да участвам. Казах само, че изглежда много интересно.

Саша я изгледа скептично.

— Участниците ще побеснеят, ако се включи и жена.

Тес вирна брадичка.

— Обзалагам се, че мога да ги победя. Може би ще им е полезно да видят, че една жена умее да язди по-добре от тях.

— Ти си маджирата на Ел Залан. Подобно поведение ще накара шейховете да се разбунтуват и може да провали преговорите.

Оживлението отстъпи място на разочарование.

— Прав си. Това беше само една мисъл. Е, значи нищо не може да се направи.

Саша въздъхна облекчено и отново се обърна към шатрата.

— Зрялото обмисляне води до най-добри резултати.

— Откъде знаеш това — тъкмо ти? — попита сухо Тес.

Саша й намигна през рамо.

— Не от собствен опит. Срещнах тази мъдрост в един от досадните томове, които трябваше да прочета по заповед на учителя си.

Тес се върна в шатрата късно вечерта. Саша си беше отишъл, но лампата още светеше. Гален седеше на дивана напълно облечен.

Тес беше подготвена за някои неща и боязливо го изчака да вдигне очи от натрупаните върху ниската масичка документи. Лицето му беше безизразно.

— Вече се питах, дали изобщо ще се прибереш.

— Никога не бих те поставила в подобно неловко положение. — Тя пристъпи по-близо. — Саша каза ли ти, какво възнамерява баща ми?

Гален кимна.

— Това няма значение. Докато пристигне, аз ще съм обединил Седикан и това ще му направи силно впечатление. Или пък…

— Какво или пък?

— Или ще завари глутница биещи се помежду си кръвожадни вълци. — Усмивката му беше мрачна. — Но както и да е. И в двата случая няма да му е приятно.

Тес не посмя да срещне очите му.

— Нали няма да ме предадеш на баща ми?

— Обещах ти, никога вече да не се връщаш при него. Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм като баща ти?

— Мислех си… Когато Седикан се обедини, задачата ми ще е изпълнена.

— Ще бъде изпълнена, когато аз кажа.

— Следователно все още имаш нужда от мен?

Гален сведе очи към разтворените на масичката документи.

— Сключихме споразумение. Обеща ми дете и аз нямам намерение да се откажа от него.

Нямаше да я напусне. Облекчението, което се разля по вените й, беше толкова огромно, че Тес се уплаши. Побърза да му обърне гръб и тръгна към отделения със завеса креват.

— Вече не ти е необходимо дете.

— Аз решавам от какво имам нужда. — В гласа му се долавяше трудно сдържана ярост. — Аз решавам и какво ще взема.

Неприкрит гняв и възмущение изпълниха шатрата с ясно доловимо напрежение. За втори път Тес осъзна, че зад овладяната фасада на Гален е скрито потискано насилие.

— Няма да вземеш нищо, което…

Остър писък прониза нощната тишина.

Тес се вкамени.

Още един писък. Писък на жена!

— Остани тук! — Гален скочи на крака и изтича към входа.

Да стои в шатрата и да слуша бездейно писъците на нещастницата?

Господи, ами ако беше Виане?

Гален беше доста напред, когато Тес излезе от шатрата.

Още един ужасяващ писък!

Полуоблечени мъже изскачаха от шатрите със запалени фенери в ръка.

Тес се втурна през поляната към шатрата на Виане.

— Какво става, Тес? — Младото момиче вдигна платнището и хвърли уплашен поглед навън. Камериерката й бе застанала зад нея. — Кой пищи така?

— Не знам.

Изглежда, Гален знаеше, защото затича право към северния край на лагера.

Тес хукна подире му. Навлязоха в лагера на Ел Кабар. Тук шатрите бяха тъмни и тихи.

Още един писък, този път някъде отблизо.

Тес зави покрай една шатра и едва не се сблъска с Гален, който бе спрял и наблюдаваше какво става пред шатрата на Хаким.

— Какво се е случило?

— Нали ти казах да си стоиш в шатрата — отговори Гален, без да я погледне.

Крехка фигура, облечена в черно, беше коленичила на коравата земя. Жената беше забулена, но гърбът й беше оголен и осеян с червени ивици и кървящи рани. Хаким стоеше над нея с окървавен камшик в ръка и тъкмо замахваше за нов удар.

— Не! — изкрещя Тес и понечи да хукне към тях. Гален я сграбчи за китката и макар и с мъка, успя да я удържи. — Нима не виждаш какво прави той! Защо стоиш така?

— Гален! — Хаким вдигна очи към тях и погледът му се помрачи. — Очевидно виковете на жена ми са те събудили. Извинявам се, че смутих съня ти, но малката е не само несръчна, а и страхлива. — Той вдигна рамене. — Е, тя е само на тринайсет. Има достатъчно време да се научи на послушание.

Гален избягваше да поглежда към коленичилата жена.

— Всички имаме нужда от спокойствие, за да се представим добре на утрешното състезание. Не беше ли по-добре да отложиш наказанието за друг ден?

Хаким поклати отрицателно глава. Белите му къдрици бяха разбъркани.

— Тя строши най-добрия ми каробел и ще получи още три удара. Жените трябва да бъдат наказвани веднага след простъпката си, за да има резултат. Те са като кучетата или конете — твърде глупави, за да запаметят някои неща. — Погледът му се отмести към Тес. — Помни думите и делата ми и може би ще я превърнеш в истинска жена.

Ярост пламна в гърдите на Тес, толкова силна, че бе готова да се нахвърли върху стареца.

— Ако не я биеше, тя нямаше да се страхува и да проявява несръчност…

— Млъкни! — Гален затисна с ръка устата й.

Тес го отблъсна, но той просто я грабна и я преметна през рамо. После се обърна и закрачи към шатрата им, без да обръща внимание на протестите й.

— Точно така! — извика подире им Хаким. — Добре го направи, Гален. Нито дума без твое разрешение.

Тес заудря с юмруци по гърба му.

— Веднага ме пусни!

Двамата вече бяха навлезли в лагера на Ел Залан, когато до ушите им отново достигна гласът на Хаким:

— И не се тревожи, Гален, жена ми няма повече да смущава съня ти. Ще сложа в устата й парцал.

Гален пусна Тес едва когато влязоха в шатрата. Тръшна я на дивана и побърза да спусне платнището. Тес веднага скочи и се втурна към изхода.

— Не! — Гален я погледна с едва сдържана ярост. — Посмей да излезеш навън и ще те вържа за леглото. — Сграбчи я за раменете и я разтърси. — Чуй какво ще ти кажа: ако се намесиш, ще се видя принуден да те накажа, както Хаким наказва онова бедно дете. За него твоята намеса е тежка обида, която може да бъде заличена само с телесно наказание.

— С камшик, нали?

— По-добре да те набия аз, отколкото Хаким. Сега не е моментът да предизвикваме недоволството му.

— Той е звяр, животно! — Гласът й трепереше от възмущение. — Господи, заради някакъв си глинен съд!

— Хаким се гордее с ездаческото си изкуство и с участието си в състезанията.

— Ти го защитаваш!

— Не, само обяснявам, че каробелът не е прост глинен съд.

— Трябваше да се намесиш.

— Да, и да погреба веднъж завинаги мисълта за обединението. Нуждая се от Хаким. Той има силно влияние върху планинските племена.

— Каза ми, че у вас не бият жените.

— Говорех за племето Ел Залан. Народът на Хаким има други обичаи и закони.

— Нищо ли няма да направиш?

— Първо трябва да се обединим. Трябва да създадем общи закони.

— А дотогава те ще продължават да бият жените си и да ги ритат с крака като кучета, така ли?

— Да не мислиш, че ми достави удоволствие да гледам какво прави с момичето? — отговори гневно Гален. — Знаеш ли, колко често съм присъствал на такива сцени, без да мога да се намеся? — Той спря и тежко си пое дъх. — Не искам да те заблуждавам. Дори след обединението ще минат години, преди да променим законите, отнасящи се до положението на жената. Не мога да променя за един ден нещо, установено преди столетия.

— Ние не сме животни. — Тес сви ръце в юмруци. — Той заслужава наказание. Някой трябва да го вразуми.

— Така е — отговори уморено Гален. — Престани, за бога! Вече ти казах, че не мога да предприема нищо. Още не. Сигурно ще мине много време, преди да съм в състояние да променя нещо. — Той се зае да събира разпилените по пода документи. — Легни си.

— Да не мислиш, че ще мога да заспя? Той е натъпкал в устата й парцал, за да не чуваме виковете й!

Гален измърмори някакво проклятие и се обърна към нея с мрачно изражение на лицето.

— Защо се вълнуваш толкова? Баща ти също те биеше с камшик и ти приемаше боя безропотно. Сама ми го каза!

— Тогава бях дете, бяха ме наплашили и мислех, че нямам друг избор. Промених се, и то из основи.

— Не можеш да промениш света.

— Защо не? Ти също се опитваш.

— Това е друго. Аз съм…

— Мъж, нали? А аз съм само жена, която могат да бият и заключват като домашно животно. — Тес разпери отчаяно ръце. — Ти си същият варварин като Хаким. — Гневът й внезапно се изпари, като видя изражението на лицето му. Ударът й го засегна болезнено. Бе употребила единствената дума, която беше в състояние да го нарани.

Ала изразът на ранимост бързо изчезна. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Ако бях варварин, нямаше да чуеш писъците на жената. — Той се усмихна като същински сатана и пристъпи по-близо до нея. — Ти щеше да крещиш, защото щях да те любя, отново и отново. — Той посегна и улови косата й. — Щях да те хвърля на леглото още с влизането ти в шатрата и да те подлудя от желание.

— Щях да се отбранявам.

— Да не мислиш, че варваринът го е грижа за такива неща? — Той дръпна косата й и главата й се отметна назад. — Варваринът се наслаждава на всяка битка. — Усмихна се и помилва изпъкналите кости на врата й. — Имало е мигове, когато ми се е искало да те видя на колене. Може би Хаким е прав и трябва да… — Той пое дълбоко въздух, пусна Тес и отстъпи назад. — Не. — Обърна се и прекоси шатрата. Повдигна с треперещи ръце платнището и понечи да излезе.

— Къде отиваш? — пошепна Тес.

— Какво те интересува? — Погледът му беше изпълнен с горчивина. — Може би в шатрата на проститутките. Няма ли да дойдеш и да видиш как се забавляват варварите?

— Думите ми бяха необмислени — проговори колебливо Тес. — Не исках да кажа това.

— Напротив. Това обяснява много. Днес ще те оставя на мира, защото се наситих на насилия. — Той спря за миг. — Но това не означава, че утре няма да променя решението си.

Преди Тес да успее да отговори, той излезе от шатрата.

Младата жена остана загледана след него. Наистина ли щеше да отиде при кадъните или го беше казал, само за да я засегне?

Всъщност какво я интересуваше? Да върви, където ще!

Не, интересуваше я!

Хаос от гняв, възмущение, болка… и съжаление бушуваше в главата й.

Тя го нарани. Запрати в лицето му обвинение, с което още майка му го бе засегнала дълбоко. Той се беше борил цял живот срещу варварското в себе си, а тя му заяви, че борбата е била напразна.

За всичко беше виновен онзи стар дявол Хаким. Ако не беше толкова възмутена от насилието му, нямаше да хвърли тази силна дума в лицето на Гален. Вече имаше двойна сметка за уреждане с Хаким.

Тес пристъпи към изхода на шатрата и се загледа в мрака. Старият дявол трябваше да бъде наказан. Не само защото биеше с камшик младата си жена, а и защото Гален беше дълбоко засегнат от необмислените й думи. Ала мъжът й каза, че не може да предприеме нищо…

Това не означаваше, че и нейните ръце са свързани. Не беше толкова просто да измисли наказание за Хаким, особено в сегашното положение, но тя не беше глупава. Щеше да намери някакъв начин, стига само да помисли достатъчно дълго и да вземе под внимание всички страни на проблема…

 

 

Гален пристегна по-здраво кожените ремъци на боядисания в тъмночервено каробел и предпазливо се намести на седлото. В другия край на лагера двадесет и шест ездачи вече бяха заели местата си пред опънатото напреки въже, което показваше старта. Всички каробели бяха боядисани в ярки цветове и блестяха на силното слънце. Мъжете бяха облечени само в леки ризи и панталони. Почетната задача да хвърли така наречената „камоса“, жълта копринена кърпа, с която се даваше началото на състезанието, беше поверена на един от най-възрастните племенни вождове на Ел Залан. Старецът се разхождаше гордо пред опънатото въже. На лицето му беше изписана тържествена сериозност.

Хаким кимна на Гален без следа от усмивка и насочи коня към опънатото въже. Старият негодник, все пак си е намерил подходящ каробел, каза си ожесточено Гален, като видя светлосиния глинен съд на гърба му.

— Желая ти успех, Гален.

Мъжът отмести поглед от Хаким и се обърна срещу нехайно крачещия към него Саша.

— Ти няма ли да се включиш в състезанието? — попита смаяно той. — Снощи ме уверяваше, че ще участваш.

Саша потупа Селик по врата, без да вдига очи към ездача му.

— Вече нямам желание. Чувствам се изтощен. Костите ме болят от пътуването. — Лицето му се разведри. — Пък и без това успявам да стигна само до четвъртото препятствие, след което каробелът ми се счупва и се обливам с парфюм. Нямам желание да седя цял ден в банята, за да го отмия. — Той отстъпи назад и посочи зрителите, които се блъскаха зад опънатите въжета и очакваха с напрежение старта. — Предпочитам да остана тук и да наблюдавам.

За разлика от братовчед си, Тес нямаше намерение да гледа. Гален хвърли бърз поглед към шатрата и неволно стисна юздите на коня си. След снощното им скарване не беше очаквал да му пожелае успех в надбягването и въпреки това бе изпълнен с разочарование и гняв.

— Опасни ли са препятствията? — попита Саша, който продължаваше да оглежда зрителите.

— Не по-опасни отколкото при всяко друго надбягване.

— И това е много — промърмори като на себе си Саша.

Гален изви подигравателно вежди.

— Трогваш ме със загрижеността си.

Саша се усмихна принудено.

— Камосата скоро ще се спусне. Време е да заемеш мястото си.

Гален кимна и заби шпори в хълбоците на Селик. Трябваше да прогони всички други чувства и да се съсредоточи върху надбягването. Не беше нужно да излезе победител, важното беше да се представи добре пред другите шейхове и каробелът му да остане цял. Откъсна очи от шатрата си и побърза да се присъедини към заелите стартова позиция ездачи.

Сред зрителите се възцари мълчание.

Жълтата камоса падна на земята.

 

 

Второто препятствие беше дърво със стърчащи, чворести клони, положено напряко на пътя.

Селик, който с готовност прелетя над дървото се приземи несигурно, но продължи да препуска. Гален чу проклятията на следващия го по петите Хаким, когато каробелът на гърба му се размести. Той пристегна собствените си ремъци и продължи да пришпорва Селик. Съдбата на много ездачи след тях беше друга. Един кон падна и започна да бие диво с копита в усилията си да се изправи. Конят на Ладар, младия шейх на Ел Забор, се подплаши и запрати ездача си право в близкото дърво. Момъкът се удари в стъблото и каробелът му се строши. Тежък, сладък аромат се смеси с натежалия от прах въздух.

— Ладар, ако уличниците миришат като теб, няма да ги погледна — извика весело Халим, когато конят му прескочи дървото и каробелът остана невредим. — Ето, видя ли как се справя истинският боец!

Гален се приведе на седлото и прошепна нещо в ухото на Селик.

— Какво става? — Викът на Хаким беше толкова възмутен, че Гален хвърли бърз поглед през рамо.

Успя да види само как следващият ездач прескочи без усилие дървото и прелетя покрай Халим.

Привързала на гърба си огненочервен каробел, Тес се бе привела ниско над седлото и пришпорваше Павда в див галоп. Изпревари Хаким, изравни се с Халим и скоро беше съвсем близо до Гален.

— Какво си въобразяваш, по дяволите! — изкрещя той, когато можеше да го чуе.

Отговорът беше възбуден смях. Червената й коса блесна на слънцето, когато се приведе още по-плътно над гърба на кобилата.

Чу се ядното проклятие на Хаким, когато копитата на Павда вдигнаха прах пред муцуната на коня му.

При скока над водното препятствие Тес беше вече непосредствено зад Гален. Двама ездачи паднаха, каробелите им се строшиха и силно парфюмираната течност се изля в потока. Халим не удържа на темпото и изостана. Хаким прескочи потока и се понесе след тях.

Миля по-нататък ги чакаше четвъртото препятствие — купчина трева и клони, висока четири стъпки. Гален все още водеше, но Павда го следваше по петите. Като наближиха купчината, мъжът извика през рамо:

— Това е много опасно за Павда! Мини отстрани, по дяволите!

Тес само поклати глава. Страните й горяха, в очите й святкаха искри.

Гален избълва някакво проклятие и устреми очи напред, тъй като Селик вече се готвеше да скочи. Жребецът преодоля препятствието, макар и трудно. Гален побърза да се обърне назад и видя как Павда прелетя на сантиметри от купчината вършини.

Облекчената въздишка дойде от дъното на сърцето му. Като видя как Тес се изправи в безукорна поза на седлото с невредим каробел на гърба, към гнева от лудешката й смелост се примеси гордост.

Господи, сега трябваше да внимава, защото упоритата хлапачка щеше да надмине и него! Имаше да й гълта праха като Хаким…

Гален шибна леко гърба на коня си и Селик моментално реагира, напрягайки всичките си сили. Двамата достигнаха почти едновременно до последното препятствие, осеяно с коприва, но по последната права към лагера, Селик отново пое водачеството.

Гален хвърли бърз поглед назад. Хаким, Халим и още няколко ездачи продължаваха състезанието. След секунди Селик прекоси финала на няколко дължини пред Тес. Зрителите избухнаха в приветствия, но Гален не им обърна внимание. Обърна се назад, за да види как Павда прекосява финала.

Малката кобила мина през линията без ездачката си.

Тес лежеше в пясъка само на няколко метра от целта, неподвижна, засипана с парчета от счупения каробел.

 

 

Обзета от паника, Тес се мъчеше да си поеме въздух. Не беше очаквала, че земята е толкова твърда. Падна с такава сила, че въздухът излезе от гърдите й.

Чу как Гален крещи нещо с необичайно дрезгав глас, но беше твърде замаяна, за да разбере смисъла на думите му. Усети как ръцете му я освобождават от стягащите гърба й ремъци, а после опипват тялото й.

— Ранена ли е? — Гласът на Саша, загриженото му лице, което се сведе над нея.

— Не знам — отговори треперещият глас на Гален. — Не се е помръднала.

— Не съм… ранена — прошепна с мъка Тес. — Само не мога да… дишам.

— Слава богу — промърмори облекчено Саша. — Предупредих те колко е опасно, малката ми.

Гален го удостои с мрачен поглед.

— И въпреки това си й помогнал да извърши тази лудост, нали? Не вярвам да се е справила сама.

— Не я подценявай — усмихна се Саша. — Уверен съм, че щеше да го направи и без мен. — Кимна с глава и продължи: — Вярно е, аз й дадох моя каробел и й показах как да се скрие в храстите и да чака ездачите да минат покрай нея.

— И едва не я уби — озъби се ядно Гален. — Защо го направи?

— Тя ме убеди. А и много добре знаеш, че открай време не понасям Хаким.

— Саша… не е виновен. — Тес правеше усилия да седне. — Аз… трябваше…

— Да се изложиш на опасност? — прекъсна я Гален. — Миналият път имаше двама загинали.

— Трябваше… да покажа на Хаким. — Тес най-после можа да си поеме дъх. Но веднага съжали, защото силната миризма на парфюм я удари право в носа. Господи, как вонеше! — Аз не съм… животно. — Тя застина на мястото си, защото прекосилият финала Хаким се отправи към тях, все още на кон.

Старецът спря пред нея и я изгледа със злобно задоволство.

— Виждаш ли какво става, когато жените забравят подчиненото си положение и дръзнат да се мерят с мъжете? Свършват унижени в праха. — После се обърна към Гален: — Ще я накажеш ли?

— Бъди уверен, че ще чуеш писъците й — отговори горчиво Гален. — Имам достатъчно време за това, преди да се съберем за окончателното гласуване.

— Добре. — Шейхът обърна коня си и се запъти към шатрите на Ел Кабар.

Саша пристъпи напред.

— Гален, знам, че си побеснял от гняв, но трябва да признаеш, че постъпката на Тес е оправдана. Не го направи от любов към приключенията…

— Иди потърси Виане. Кажи й да стопли вода. — Гален се намръщи. — Господи, каква воня! — После се обърна към Тес и попита с леден глас: — Можеш ли да ходиш?

— Разбира се. — Тя се изправи, първо на колене, после стъпи на краката си. — Вече казах, че не съм ранена.

— Тогава се прибери в шатрата и ме чакай. — Гален посегна към юздите на Павда и Селик, за да ги отведе на пасището. — Павда има нужда от повече грижи. При четвъртото препятствие можеше да я убиеш.

— Бях уверена, че ще се справи. Никога не бих сторила нещо, което да застраши живота й.

Без да я удостои дори с поглед, Гален тръгна към оградената ливада.

Загледан след него, Саша подсвирна тихо.

— Бъди нащрек, малката ми. Никога не съм го виждал такъв.

 

 

Тес тъкмо беше излязла от ваната и Виане я увиваше в голяма хавлия, когато Гален влезе в шатрата. В ръка стискаше къс камшик за езда.

— Остави ни сами, Виане.

Сестра му гледаше ужасено камшика.

— Не беше ли достатъчна малка пръчка?

— Хаким ми изпрати камшика в знак на добра воля… и като напомняне, как се наказва една жена. Мило е от негова страна, нали?

Виане не искаше да излезе.

— Сигурна съм, че Тес не е искала да ти създава неприятности. Не би ли могъл…

— Тя причини нарочно цялата тази бъркотия — отговори рязко Гален. — Остави ни сами и кажи на прислужницата си да нарежда багажа. Халим ще събере свитата и още днес следобед ще ви отведе в Заландан.

— Гален, Тес наистина не е искала да ти стори зло. Не би ли могъл да й простиш?

— Не, тя отиде твърде далеч. Ако не получи заслуженото наказание, ще изгубя гласа на Хаким.

— Тази злобен стар дявол. Какво те е грижа…

— Той е прав, Виане — обади се тихо Тес. — Няма друга възможност. Върви си сега.

— Не очаквах да проявиш такова разбиране — проговори студено Гален. — Толкова ли държеше да унижиш Хаким по време на надбягването?

— Да — отговори сърдито Тес и гордо вирна брадичка.

— Принуден съм да ти възразя. — Той застана плътно пред нея. — Нищо не беше чак толкова важно, че да се сравни с ужаса, който изпитах, като те видях да лежиш в пясъка и помислих… — Той се прекъсна и сведе очи към лицето й. — Помислих, че падането от коня ти е струвало живота.

— Не съм паднала от коня — възмути се Тес. — Никога не падам по време на езда.

Гален застина на мястото си.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, паднах, но само защото така исках — отговори намръщено тя. — Нямах представа, че ударът ще бъде толкова силен. Не съм падала от кон, откакто бях дете. Освен това смятах, че пясъкът е мек.

— Би ли ми обяснила малко по-ясно, ако обичаш? — попита смаяно Гален.

— Вече ти казах, че паднах нарочно — вдигна рамене Тес. — Не исках да раздразня до крайност Хаким и останалите, като ги победя. Така щях да проваля решаващото съвещание и обединението щеше да отиде по дяволите. Казах си, че ако падна пред финала и счупя каробела си, гордостта им няма да пострада особено. — Тя посрещна спокойно мрачния му поглед. — Хаким си заслужаваше наказанието. Някой трябваше да му покаже, че може да бъде победен от жена.

— Ти не го победи. Отказа се от победата в последния момент.

— И това беше достатъчно — изгледа го сърдито тя. — Не, може би не беше. Чувствах се отвратително, когато лежах в пясъка, а той стоеше над мен и ми се подиграваше. — Тя си пое дълбоко въздух и заключи: — Е, за днес беше достатъчно. — Погледна камшика и попита: — Да коленича ли?

— Не, само се обърни.

Тес му обърна гръб.

— Пусни хавлията.

Младата жена безропотно остави кърпата да се свлече на килима и се напрегна в очакване на първия удар.

Смая се, когато вместо опашката на камшика усети по гърба си нежното плъзгане на устните му.

Погледна през рамо и видя, че Гален е коленичил на килима и е притиснал лице в кожата й. Камшикът беше захвърлен надалеч. Обзе я луда радост.

— Няма ли да ме накажеш? — пошепна задавено тя.

— Не съм казал, че ще те нашибам с камшик. Казах само, че ще те накарам да крещиш. — Той обхвана задничето й и нежно го притисна. — Имам намерение да удържа на думата си.

Ръцете му продължиха нагоре към кръста й и той я придърпа да застане на колене.

— А аз си мислех, че си ми ядосан.

— Точно така — отвърна дрезгаво мъжът. Притисна я да легне на килима, докато ръцете му продължаваха да я милват и възбуждат. — Господи, как ме уплаши с това проклето падане! Заслужаваш си наказанието… макар и не с камшик.

Би трябвало да се съпротивлявам, помисли си замаяно Тес, но тялото й вече тръпнеше от желание. Очакваше удари с камшик, а сега я заливаха вълни на наслада, за които не беше подготвена.

Гален разтвори бедрата й, проникна с три пръста в утробата й и от гърлото й се изтръгна задавен писък. Тялото й се изви чувствено към него.

Тес усети как Гален издърпа ръката си и се приведе над нея. Скоро усети топлия му дъх от вътрешната страна на бедрата си.

— Има и други, по-изискани мъчения. — Езикът му се плъзна навътре и Тес отново бе разтърсена от сладостни тръпки. — Ето, виждаш ли?

Ръцете му обхванаха задничето й, повдигнаха го и го приближиха към лицето му.

— Няма нищо по-лесно от това да изтръгна от теб викове и всички да ги чуят.

И се зае да приведе в изпълнение думите си.

Устата му…

Тес скимтеше, плачеше и отново скимтеше. Той я гонеше от оргазъм към оргазъм и отказваше да я освободи. Позволяваше й само миг спокойствие, преди да я поведе към следващия връх на насладата. Тес загуби всякакво чувство за време. Не знаеше колко пъти е изпитала мъчение и сладостно освобождаване. Когато Гален се надигна и легна между бедрата й, тя трепереше с цялото си тяло и се вкопчи безпомощно в силните му рамене.

Тъмните очи на мъжа искряха, гърдите му се издигаха и спускаха възбудено.

— Никога вече — изпъшка той. — Забранявам ти да излагаш живота си на опасност. — Всяка дума бе придружена от силен тласък. — Няма да го понеса.

Тласъците му се усилиха и само след няколко секунди той също достигна върха.

Макар и в мъгла от тотално изтощение, Тес усети как в душата й се надига плаха надежда, слаба, но ясно доловима.

— Трябваше да го направя. Не беше толкова опасно. Знаеш, че съм добра ездачка.

Усети как мъжът в нея потрепери с цялото си тяло.

— По-добре да яздиш мен, отколкото Павда.

— Признай, че се справих добре.

Гален се усмихна и отмахна нападалите на челото й къдрици.

— Когато не бях обзет от диво желание да те спра и да те натупам, бях ужасно горд с теб.

— Наистина ли?

— Наистина. — Той се отмести от нея и посегна към хавлията, която Тес бе хвърлила по негова заповед. — Свършихме онова, което се искаше от нас. Време е да вървя на събранието.

Тес се изчерви до корените на косите си.

— Мислиш ли, че са ме чули?

— Без съмнение. Пищеше така, че са те чули чак в Заландан.

Руменината й стана още по-гъста.

— Не очаквах това…

Гален започна да се облича.

— Надявам се, за в бъдеще да си винаги подготвена. — Тръгна към изхода и кратко нареди: — Чакай ме тук, докато събранието свърши. — Вдигна платнището и изгледа през рамо Тес, която продължаваше да лежи немощно на килима. — Изглеждаш предоволна, а нямаш и белези. Ще наредя никой, освен Саид да не влиза в шатрата.

— Разбира се, че си ми оставил белези. — Тес посочи синината на бедрото си, причинена от силното притискане на палеца му. — Или това не се брои? — Облегна се на лакът и го погледна замислено. — Вярваш ли, че ще гласуват за единството?

— Не знам какво да мисля. Целта е толкова близо… — Ръката му стисна конвулсивно платнището. — Може би не смея да се надявам.

Тес знаеше, че би трябвало да запази разстоянието помежду им, но не беше в състояние да прояви сдържаност, когато го виждаше самотен и унил.

— Аз ще се надявам вместо теб — проговори меко тя.

— Наистина ли, килен? — Лицето му грейна в усмивка. — Нека всичко стане, както е писано. Надявам се съдбата да е решила в наша полза.

 

 

Гален едва бе влязъл в шатрата, когато Тес разбра какво е било решението.

— Обединихте се, нали? — извика тя и се хвърли в прегръдките му. — Кой бе определен за владетел?

— Моята нищожна личност. — Той я вдигна на ръце и я завъртя в кръг. — За съжаление сме още далеч от същинската си цел. Първо трябва да изработим общи закони, а съм сигурен, че много племена ще се съпротивляват ожесточено. Е, все пак единството е факт и аз ще намеря начин да запазя съюза.

— Сигурна съм, че ще се справиш. Кой друг е в състояние да постигне толкова много? Никога няма да допуснеш да разрушат целта на живота ти.

— Не. — Гален я положи на възглавниците, без да я изпуска от прегръдката си. — Слава на бога, най-после сме единни! — Лицето му грееше с младежка дързост. — Успяхме, Тес! — Той се смееше и я люлееше като дете.

— Как гласува Хаким?

— Като другите… за единството.

— Коя е следващата стъпка?

— Връщаме се в Заландан. Ще напишем законите така, че да отговарят на моите схващания, а не на тези на Хаким. Шейховете се уговориха да се срещнат отново след месец…

— Виане потегли днес следобед за Заландан — каза тихо Тес. — Помоли ме да ти предам поздравите й за сбогуване. — Посочи оставения в ъгъла кафез. — Остави ми Александър. Тъй като не знаех накъде ще тръгнем след събранието на съвета, сметнах, че ще мога да пращам вести на Виане с негова помощ.

— Все ми е едно, дори ако ти предостави всички птици от птичарника си. Не се интересувам от тези неща. — Гален удостои птицата в кафеза само с един небрежен поглед и отново посвети цялото си внимание на жена си. — Обединихме се… най-после! — повтори щастливо той.

Обичам го, каза си Тес.

Вече нямаше вътрешни борби, нямаше самоизмами. Съзнаваше собствените си чувства и нямаше намерение да бяга от тях. Гален беше мъж, който заслужаваше да бъде обичан, и тя го обичаше. Всичко беше толкова просто.

Не, не беше. Тя се стремеше отчаяно към свобода, и това в страна, която не позволяваше свобода на жените. Радостта, която й бе позволено да сподели с него, беше предвестник на близкия край. Съюзяването на племената означаваше, че скоро той няма да има повече нужда от нея.

Дете. Той все още желаеше дете. Тес се вкопчи отчаяно в тази последна надежда. Дете, което щеше да прилича на него. Как щеше да го обича…

— Защо се умълча? — Устните му милваха ухото й.

Та тя не беше глупава! Все щеше да намери начин да преодолее препятствията. Склони глава и го изгледа с любов.

— Мисля, че трябва да празнуваме.

— Така ли?

Тя кимна и се зае да развързва панделката, която държеше косата му. Издърпа я и я захвърли на възглавницата.

— Празникът трябва да бъде специален. Обеща да ме научиш как кадъните забавляват мъжете.

— Май ще се наложи да сдържа обещанието си. — Гален я положи на дивана и започна да я съблича. — Права си, това е великолепен начин да празнуваме.

Тес зарови пръсти в разпуснатите тъмни къдрици. Изразът на лицето му беше изпълнен с нежност и едновременно с това издаваше дива чувственост.

— Знаех си, че ще се съгласиш — прошепна задъхано Тес.

Дете…