Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (6)

Глава пета

Селската шивачка пристигна в Стоунридж Хаус и заработи трескаво върху новия гардероб на Малори. Бедното момиче по цял ден пробваше рокли, макар че нямаше кой знае какво отношение към тях и оставяше на Феб да избира и моделите, и платовете.

Когато най-сетне задачата беше приключена, бъдещата пътешественичка огледа новия си гардероб с натежало сърце. Роклите не само не й подхождаха, но бяха безнадеждно демоде. И най-лошото — изглеждаха така, сякаш бяха ушити от селска шивачка. Което си беше и самата истина…

Но Малори махна с ръка на този дребен факт и се съсредоточи върху пътуването си до Египет. Беше завладяна сякаш от някаква магия и щастието пееше в сърцето й. Дори бе готова да повярва, че родителите й ще я приемат с отворени обятия.

 

 

Сбогуването се оказа по-трудно, отколкото Малори бе очаквала. Раздялата с всичко, което й бе скъпо и познато, бе като отваряне на жива рана в сърцето й. Момичето се хвърли на шията на по-възрастната жена и се помъчи да преглътне сълзите си.

— Ще ми липсваш, Феб… Така ми се иска да дойдеш с мен!

— Глупости, дете. Ще бъдеш твърде заета, за да се сетиш за мен. А сега тръгвай. И не поглеждай назад, Малори. Никога не поглеждай назад.

Малори неохотно се качи в двуколката, която щеше да я откара до кръстопътя. Оттам щеше да вземе същата пощенска кола, с която пътуваше мисис Уикет. Когато двуколката тръгна, Малори се обърна и погледна към къщата. „Не, няма да плача. В Египет ме чака нов живот и не трябва да тъгувам за миналото.“

Щом дилижансът потегли от кръстопътя, Малори надникна през прозореца за един последен поглед към Стоунридж. Червените тухли бяха избелели до светлорозово и дори оттук се виждаше, че постройката е занемарена. Къщата беше обвита сякаш в мъгла и скоро се изгуби от погледа й. Малори изпита усещането, че никога вече няма да види Стоунридж. Пред нея стоеше неизвестността. За първи път осъзна, че старият й живот си бе отишъл безвъзвратно.

 

 

Пристанището гъмжеше от хора, които щъкаха делово насам-натам. Работниците на Ориенталската парна навигационна компания товареха чувалите с поща и многобройния багаж в трюма на парахода „Иберия“, който с идването на вечерния прилив щеше да поеме курс в открито море.

Малори гледаше как един от докерите носи куфара й по мостчето, прехвърлено от брега до кораба. Така се беше отнесла в мислите си за Египет, че не забеляза колата, която се приближи зад нея. Утринният дъждец бе оставил локви по павираната улица и когато колелата на каретата преминаха през една от тях, Малори бе буквално заляна с пръски кална вода.

Тя вбесено изгледа кочияша, който дори не си направи труда да се извини. Разгневи се още повече, когато мъжът в каретата докосна периферията на шапката си, поздравявайки я. Очите й за миг срещнаха ироничния му зеленоок поглед. Сдържа гнева си, но ако можеше, би набила този субект. Побърза да пресече улицата, като отбягна няколко други каруци.

Малори се изкачи по стъпалата на странноприемницата „Дофин Ин“, където я очакваше компаньонката й. На входа се обърна и видя, че каретата се насочва към пристана.

Мисис Уикет, която гледаше през прозореца, бе станала свидетел на произшествието.

— Наистина неприятна случка — съчувствено отбеляза тя. — Роклята ви направо е съсипана.

— Какъв високомерен човек! — възкликна Малори, все още кипяща от ярост. — Не показа и грам загриженост за това, че кочияшът му ме изпръска.

Жизнерадостната матрона я поведе към вестибюла, където щяха да изчакат, докато им съобщят, че могат да се качват на борда на „Иберия“. Лейди Уикет замислено огледа тъмносивата рокля на Малори.

— Ако я почистите, преди калта да изсъхне, може би няма да се образуват петна.

Малори започна да търка изкаляната дреха с носната си кърпичка.

— Днес за първи път обличам тази рокля. Само тя ми харесваше от новия ми гардероб.

— Съжалявам, госпожице. Кочияшът на онази карета трябва да бъде набит с камшик. Случката е просто поредното доказателство, че за една жена не е безопасно да пътува без съпруга си. Е, когато бях по-млада, мъжете демонстрираха по-голямо уважение към дамите. Но къде са онези времена?…

Малори се загледа през прозореца към черната карета, която премина по доковете и спря до „Иберия“. Не бе и помисляла, че е възможно мъжът, когото бе зърнала през прозореца на каретата, да пътува на нейния кораб.

Мисис Уикет надзърна през рамото на Малори и загрижено огледа кораба.

— Мразя да пътувам по море, но не съм виждала моя Хорас от две години. Единствената причина, която ме кара да предприема това пътуване, е желанието ми да бъда заедно с него.

Малори безнадеждно продължаваше да бърше роклята си, но откри, че петната станаха като че ли още по-големи. Тя вдигна сините си очи към по-възрастната жена и каза:

— Навярно сержант Уикет очаква с нетърпение пристигането ви.

— Наистина е така. Съгласих се да остана в Англия, само докато най-малките ми две дъщери си намерят достойни съпрузи. Е, след като го сториха, мисля, че сега съм свободна да отида при съпруга си.

— Представям си колко трудно е било за двама ви да живеете разделени толкова дълго време.

— Трудно ни беше. — Дребната женица хвърли поглед към роклята на Малори. — Може би трябва да намерите малко вода и да се опитате да избършете калта, госпожице. Или — тя се поколеба, — можете да я изчакате да изсъхне и после да я изчеткате. — Мислите й се насочиха към други въпроси, докато си вееше със сгънат на ветрило вестник. — Времето е необичайно топло за сезона.

— Да — механично се съгласи Малори, — а доколкото знам, в Египет ще бъде още по-топло.

— Там е истински зной. Просто е наложително всяка вечер да си мажете лицето с крем, милейди. Иначе горещият вятър може направо да ви смъкне кожата. Не трябва да излизате навън без шапка и чадър.

— Разкажете ми още за Египет — помоли я Малори. — Чела съм много за тази страна, но не е същото, както разказа на някой, който е бил там.

Глория Уикет сви рамене.

— Никога няма да разбера тези хора. Забелязвала съм колко враждебно гледат към нас, англичаните. Хорас казва, че Египет е зловеща страна, и не греши. Местните племена ненавиждат чужденците, особено военните. А би трябвало да са ни благодарни, задето отидохме там да им помогнем. Никога не биха отблъснали турците без наша помощ.

— Но Мехмед Али е турчин, а все пак е вицекрал на Египет.

— Кой ли би могъл да разбере тези хора? Един ден си им приятел, а на другия ти забиват нож в гърба.

Малори се опита да се отърве от опасенията си, които започваха да я обхващат.

— Сигурна съм, че ще ми хареса, щом веднъж се установя при майка и татко.

— Не съм имала удоволствието да се запозная с лорд и лейди Станхоуп, но знам, че са специалисти в събирането на антики. Чувала съм, че са направили големи открития за нашите музеи.

Малори би могла да сподели с придружителката си, че знае твърде малко за дейността на родителите си, но предпочете да замълчи.

Глория Уикет погледна любопитно към момичето. При все, че двете с Феб бяха приятелки, тя не знаеше почти нищо за младата й братовчедка. По време на пътуването с пощенската кола до Саутхемптън, Глория има възможността да прецени характера на лейди Малори и откри, че тя е една възхитителна млада госпожица. А също и че е изключително приятна спътница.

— Вижте кой е тук! — възкликна Глория Уикет, като погледна през прозореца към мъжа слизащ от каретата, която бе изпръскала Малори. — Не е възможно! Но… да, това е той! Мислите ли, че ще пътува заедно с нас?

Изглежда, че мъжът беше на голяма почит, защото всички около него се суетяха да изпълнят заповедите му. Малори не можеше да го разгледа добре от това разстояние, но се виждаше, че е висок и се движи с властната осанка на човек, който знае стойността си.

— Кой е той? — попита девойката, опитвайки се да го огледа по-добре. Единственото чувство, което изпитваше към него и кочияша му, бе искрена неприязън.

— Но, госпожице, всички познават единствения син на херцога на Рейвънуърт.

Малори поклати глава.

— Не го познавам и не искам да го знам.

— Това е лорд Майкъл Деуинтър, синът на херцога на Рейвънуърт! Такъв изискан джентълмен! Вижте само как товарят багажа му преди всички останали. Хорас винаги е твърдял, че парите и властта си казват думата. Сигурна съм, че лорд Майкъл не е забелязал, че каретата му ви е изпръскала, иначе щеше да ви се извини.

— Мнооого добре ме видя! — отсече Малори. Искаше й се да каже на този „изискан джентълмен“, какво мисли за него.

— Лорд Майкъл е нещо като легенда в лондонското общество. Трудно ми е да повярвам, че не сте чувала за него, след като и двамата сте титулувани.

— Аз не принадлежа към лондонското висше общество.

Очите на по-възрастната жена заблестяха.

— Той е елегантен, красив и всеки ден е с нова дама, поне така казват. Един ден ще стане много богат. Чувала съм, че майка му, херцогинята, е близка приятелка с Нейно величество.

— Познавате ли се с него?

— За Бога, не! Нямам никакви близки сред благородниците, но определено знам за него. Моят Хорас казва, че херцогът и херцогинята на Рейвънуърт са единствените аристократи, които той уважава. Негова светлост се е бил смело при лорд Уелингтън и е бил награден с Ордена на жартиерата, заедно с редица други почести. Несъмнено при такъв баща, лорд Майкъл е много известен джентълмен.

Очите на Малори проследиха мъжа, който с ленива крачка премина по мостчето. Забеляза и как всички се скупчиха около него, сякаш се надяваха да получат благоволението му. Син на херцог? Е, тя не беше толкова впечатлена — лошите маниери са си лоши маниери, независимо от ранга.

— Сигурно ще ме запознаят с него — продължи мечтателно мисис Уикет. — Горя от нетърпение да напиша на Феб, че сме пътували на един кораб с член на фамилията Деуинтър.

Малори презрително сви устни. Съмняваше се, че онзи аристократ щеше дори да погледне бедната мисис Уикет. Несъмнено той беше зает по-скоро със собственото си удобство, отколкото с това да бъде любезен с другите.

Мисис Уикет забърбори възхитено:

— Вижте, другите пътници вече се качват на борда. Да тръгваме, госпожице! Най-сетне сте изправена пред едно голямо приключение.

 

 

Тъй като беше пригоден за пощенски кораб, „Иберия“ предлагаше твърде малко удобства на пътниците си. Каютата на Малори се намираше точно под квартердека. Беше тясна и мрачна като килия. Имаше легло и умивалник, а куфарът й беше поставен точно пред леглото, оставяйки недостатъчно място, ако решеше да се разтъпче. Каютата на мисис Уикет беше до нейната и беше също тъй неудобна.

Спътничката на Малори побърза да я уведоми, че каютата на капитана е разположена в задната част на кораба, заедно с по-големите помещения, запазени за важни пътници. Лорд Майкъл, разбира се, заемаше една от тях.

Надявайки се да свикне с люлеенето на кораба, момичето опря гръб о стената и отново се опита да почисти калните петна от роклята си. Изчетка плата с твърда четка, след това го изтърка с влажна кърпа, но така и не успя да премахне петната.

Седна на леглото, което беше цялото на бабуни, и огледа роклята си. Явно щеше да отиде в купа с парцалите. Сгъна я и я постави на дъното на куфара си. Все пак, платът би могъл да се употреби за преправяне на някоя от другите рокли.

 

 

С настъпването на вечерта Малори си легна. В тъмнината на каютата тя се чувстваше самотна и без нито един приятел. Спомни си за куклата, която й бяха подарили за рождения ден. Когато получат писмото на братовчедката Феб, родителите й щяха да чакат да посрещнат едно дете.

Мисис Уикет се появи на вратата, облечена за вечеря, и огледа неодобрително Малори, увита в халата си.

— Мила моя, но вие още не сте готова! Тази вечер сме канени да вечеряме заедно с капитана. Това е голяма чест за нас.

— Твърде съм изморена, мисис Уикет. Иска ми се да си легна по-рано.

— Убедена съм, че лорд Майкъл няма да бъде там, ако това е, което ви безпокои. Той вероятно ще вечеря в каютата си.

— Дори не съм помисляла за него — уточни Малори. — Сигурно скоро ще ми се наложи да се запозная с този човек, но тази вечер не се чувствам готова за това.

— Добре тогава, госпожице. Ще кажа на стюарда да ви донесе нещо леко за ядене.

След като мисис Уикет излезе, Малори легна по гръб на леглото и се загледа в люлеещия се на тавана фенер. Опита се да си представи как изглеждат баща й и майка й. В съзнанието й изникнаха само бледи сенки и неясни спомени.

Помисли си, че животът й се изплъзва от контрол и че е неспособна да каже, какво ще се случи по-нататък. Причината да напусне Англия беше в сър Джералд. Трябваше да се постарае да изглежда колкото е възможно по-непривлекателна. Малори не изгаряше от желание да се среща отново с прекалено настойчиви мъже.

По-късно мисис Уикет буквално влетя при нея, за да й разкажа какво се е случило по време на вечерята при капитана. Хвалбите й нямаха край.

— Въпреки че това е само пощенски параход и е далеч от лукса, който човек би очаквал от един истински пътнически кораб, беше възхитително! — Последва поток възхвали към лорд Майкъл, който все пак бе вечерял заедно с тях. — Той наистина поговори с мен — каза жената с блеснали очи. — Дори ме попита, дали се чувствам удобно в каютата си. Можете ли да си представите? Какво възпитание…

Най-сетне мисис Уикет си тръгна и Малори остана сама. Приближи се до малкия илюминатор и се загледа в звездите, които трепкаха върху абаносовото небе. Беше далеч от единствения дом, който знаеше. Феб й липсваше.

Потърси Полярната звезда, както бе правила като дете. Когато я откри, се усмихна и си представи, че отново е в Стоунридж и препуска с коня си по зелените хълмове.