Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (32)

Глава тридесет и първа

Майкъл погали косата на Малори.

— Толкова мека, толкова жива… — промърмори той в ухото й.

— Майкъл?

— Да, Малори.

— Ти каза, че очакваш от мен нещо, което никога не съм ти предлагала. Дадох ти тялото си, след това — свободата. Какво друго можеш да искаш от мен?

— Не знаеш ли?

— Не. Мислих за това, но не открих нищо ценно, което би могло да те интересува.

— Защо ме заряза в Калдоя?

— По ред причини. Защото убих човек и не исках ти да знаеш за това. И защото… защото в нощта, когато изгаряше в треска, ти извика името на друга жена.

Ръката му замря върху гладкото й рамо.

— Така ли?

— Да. Предполагам, че когато един мъж в бълнуванията си вика името на някоя жена, той сигурно я обича.

Майкъл се опита да отгатне чие име бе казал.

— Ще ми кажеш ли името?

— Саманта.

Тъмнината скри усмивката му.

— И какво точно казах за Саманта?

— Не разбрах, защото не говореше ясно. Спомена нещо за някаква циганка… за любов и предателство. Не си спомням точно.

Ръката на Майкъл се плъзна към гърба й и той я придърпа до себе си.

— Да разбирам ли, че си ревнива?

Искаше й се да се разтопи в топлината на тялото му и да почувства отново пробуждането на страстта, но не посмя.

— Нямам право да бъда ревнива, Майкъл.

Той я заведе по-близо до леглото. То бе единственото място в стаята, осветено от луната, която грееше през илюминатора.

— И искаше да ми върнеш свободата?

Това, за което всъщност жадуваше, бе да остане завинаги в прегръдките му.

— А… да, искам.

Устните му погалиха шията й.

— Защо?

— Аз… не мога да мисля, когато правиш така.

Той я хвана през кръста.

— Така ли?

Тя се измъкна от ръцете му.

— Защо правиш така?

Той взе ръката й и целуна подред всеки пръст.

— Какво правя, Малори?

— Майкъл, не ме измъчвай. Знаеш, че не съм свикнала да…

Той се наведе и устните му погалиха нейните. След това я изгориха с дълга, опияняваща целувка. През това време ръцете му разкопчаваха роклята й на гърба.

Продължи да я целува по шията, по бузите, захапа леко меката част на ушите й и накрая тя се подпря в изнемога на него.

— Сега вече знаеш ли какво искам от теб, Малори?

Изведнъж тя разбра ясно желанието му, а заедно с прозрението дойде и болката.

— Ти искаш син — прошепна тя.

Мракът й попречи да види разочарованието в очите му.

— Искам много синове, Малори. Ще ми ги дадеш ли?

— Затова се ожени за мен толкова бързо — каза тя с разбиране. Как не го бе видяла досега? През цялото време то е било в очите му. — Не се ожени за мен, за да спасиш репутацията ми, а защото можеше да умреш и непременно трябваше преди това да ми направиш дете.

Майкъл смъкна роклята от раменете й и додаде с натежал и подрезгавял от страст глас:

— Има ли значение, защо съм се оженил за теб? Тогава те желаех, желая те и сега.

— Ще ти дам твоя син, Майкъл. Предполагам, че ти дължа поне това.

Той докосна рамото й с устни, после промуши пръсти в косата й и ги прекара през къдриците й.

— А аз, сладка Малори, какво трябва аз да ти дам?

— Семейство — отвърна тя, докато Майкъл я полагаше нежно върху леглото си. — Искам да принадлежа към семейството ти.

Той се отпусна върху нея, а разтреперените му ръце се плъзнаха по бедрата й и нетърпеливо свалиха бельото й.

— Тогава ела при мен. — Той се притисна с цялото си тяло към мекотата й и потрепери от напора на чувството, което го бе обладало. — Ела при мен и аз ще ти дам синовете си, Малори.

— Майкъл, аз…

— Шшш — прошепна той, — не ми отказвай. Ще те любя всяка нощ и когато хвърлим котва в Англия, ти ще носиш детето ми.

Не тези думи копнееше да чуе Малори, но ръцете му изгаряха плътта й, а устата му й отне всяка възможност да възрази.

С първия тласък навътре, в знойната горещина на тялото й, Майкъл лиши Малори от всички доводи. Ръцете му насочиха бедрата й, така че тя да отвърне на чувствените му движения.

О, как искаше да му роди син! Да носи в себе си тази част от него, която никоя друга жена не можеше да му даде — законен наследник!

— Ненаситна малка червенокоске — прошепна той, — ти ми взе ума.

Малори почувства как напрежението в нея нараства и ахна, щом тялото й потрепери. Вълна след вълна, в самите дълбини на тялото й, експлодираха бурни усещания. Тя се вкопчи в Майкъл, като се опита да го задържи до себе си. А след това мислено полетя и докосна небето, звездите и луната, преди отново да се върне в леглото.

Майкъл докосна с уста устните й.

— Добра майка съм избрал за синовете си. В кръвта ти има огън, Малори. С теб бих могъл да прекарам живота си в леглото.

Мислите й вече се бяха прояснили достатъчно, за да разбере, че той я бе използвал само като инструмент, който щеше да му роди наследници.

— Има още нещо, което искам от теб — добави той, като обърна главата й към светлината и се взря в очите й. — И то е най-важното.

— Нямам представа какво е то, Майкъл.

— Ще ми го кажеш, щом сама го откриеш.

Да, той беше загадъчен мъж с много тайни и тя се съмняваше, че някога ще разбере какво бе имал предвид. Малори прекара ръка по гърба му и с насълзени очи целуна белега, който преминаваше по рамото му.

Той я притегли към себе си и се взря в блестящите й очи.

— За мен ли плачеш?

Малори извърна глава.

— Плача за изгубената невинност, Майкъл.

— Твоята или моята?

— Чудя се дали изобщо някога си бил невинен.

— Може би дори повече, отколкото си мислиш. Ако се бяхме запознали, преди да отида в Египет, щеше да разбереш колко много съм се променил.

Ръцете и устата му отново се насочиха към тялото й. С възхитителна ловкост той успя да я отведе до върховете на възбудата и Малори с готовност отново му се отдаде. Докато той имаше нужда от нея, щеше да я задържи при себе си. Не си позволи да мисли какво щеше да се случи, след като го дареше със син и той повече нямаше да се нуждае от нея.

 

 

Херцогинята свали роклята си и я преметна върху облегалката на стола, докато съпругът й лежеше на леглото и наблюдаваше всяко нейно движение.

— Рейли, нещо не е както трябва между Майкъл и Малори. Не се държат като двама влюбени.

Касиди разпусна косата си и върху раменете й се надипли сякаш завеса от злато.

— Не всички са щастливи като нас, мила. И не забравяй, че когато се оженихме, ти не ме обичаше.

Тя се обърна с гръб към него, за да може да разкопчае перлената й огърлица.

— Има нещо друго, Рейли. Малори е невероятно сладка, но никога не се усмихва. А Майкъл — е, той не е същия син, когото отгледах. Понякога, когато си мисли, че никой не го наблюдава, виждам такова… разкаяние в очите му. Каква би могла да бъде причината?

Рейли пусна огърлицата на леглото, отмахна косата й настрани и с тръпнещи устни докосна врата й.

— Трябва ли точно сега да говорим за това, Касиди?

Тя седна на леглото със загрижен поглед.

— Да. Искам да знам какво се е случило със сина ми в Египет. Нямам предвид боя, който е понесъл от Сиди. Забелязвам в очите му цинизъм и суровост, които преди ги нямаше.

Рейли знаеше, че Касиди ще започне да задава въпроси за промяната, която бе настъпила у сина му. Но тя бе жена. За един мъж беше далеч по-лесно да разбере през какво бе преминал Майкъл — война, кръв, убийства. Можеше ли изобщо човек да забрави хората без лица, без имена, които бе убил в бой?

Той взе ръката й и преплете пръстите си с нейните.

— Майкъл се е срещнал лице в лице със смъртта, скъпа. Убивал е хора и никога повече няма да бъде същия. Не трябва никога да го питаш за Египет. Друг е въпросът, ако той сам поиска да ти разкаже, но ти не го докосвай на тази тема. Синът ни е силен, Касиди. По-силен, отколкото си представях. Той направи невъзможното и победи, но мислиш ли, че това е минало безболезнено. Ще му трябва известно време, за да остави преживяното зад себе си.

— Ще му дадем това време, Рейли. Но най-много ме тревожи, че не мога да си обясня, защо се е оженил за Малори. Бедното дете… Знаеш, че е била лишена от обичта на родителите си, а не съм сигурна, че Майкъл я обича. С всеки изминат ден все повече се привързвам към нея. Понякога ми изглежда така самотна! Как да я накарам да повярва, че наистина я желаем в нашето семейство? Но това, от което тя се нуждае истински е любовта на Майкъл.

— Тази жена е по-силна, отколкото си мислиш, Касиди. Твърдиш, че Майкъл не я обича? Абсурд! Тя е мила и красива и притежава всички качества, които един мъж би искал от една жена.

Касиди се усмихна и плъзна ръце около врата му.

— А какво точно намери ти в мен, когато ме избра за твоя жена?

— Със сигурност беше красива, но — мила? Не, не бих казал, лошо момиче такова!

— Рейли!

— Кажи ми коя друга жена познаваш, която би отишла чак в Египет, би прекосила пустинята, и то постоянно готова да се изправи срещу врага?

— Малори, например. Само че тя отиде и по-далеч от това — спаси и теб, и Майкъл. — Касиди отпусна глава върху гърдите му, успокоена от равномерните удари на сърцето му. — Кажи ми, Рейли, какво щях да правя, ако ти се бе случило нещо?

Той я притисна към себе си и двамата останаха безмълвни. Нямаше нужда от думи помежду им, така здраво съдбите им бяха преплетени.

Рейли целуна леко жена си и я притегли върху себе си. Касиди никога нямаше да узнае слабостта, която бе преживял в затвора. Там той за малко щеше да изгуби ума си, ако не вярваше, че отново ще може да я вземе в прегръдката си.

 

 

Имаше пълнолуние и Малори лежеше в мекото легло, наблюдавайки как отраженията от океанските вълни играят върху тавана. Колко приятно бе да се наслаждава на лукса, който я обграждаше!

От нощта, когато Майкъл я бе завел в каютата си, тя бе останала там. На следващия ден „Найтингейл“ трябваше да тръгне нагоре по Темза, към Лондон, и пътуването щеше да приключи.

Вратата на каютата се отвори и на прага се появи Майкъл. Без да каже дума, той отиде до илюминатора, после се върна до вратата. А след това продължи неспокойно да кръстосва напред-назад.

— Случило ли се е нещо? — Малори седна в леглото и наметна пеньоара си.

— Не. Връщай се в леглото. Извинявай, че те обезпокоих.

Малори завърза колана на дрехата си и стана от леглото.

— Не бях заспала. — Протегна ръка и я сложи на рамото му. — Мога ли да ти помогна?

Той се освободи от ръката й, отиде отново при илюминатора и се взря в нощта.

— Аз не съм подходяща компания, Малори. Може би трябва да се преместиш да спиш в стаята на Ариън за тази вечер.

— Щом така искаш… — Тя тръгна към вратата, но той я сграбчи за ръката и я върна.

— Не знам какво искам, Малори! Прекарах твърде дълго време далеч от цивилизацията и утрешният ден ще бъде съсипващ за мен.

— Не те разбирам, скъпи.

— И аз не съм сигурен, че се разбирам. Когато тръгнах, знаех кой съм аз. А сега осъзнавам, че не мога да се върна към живота, който водех, преди да замина за Египет.

— Съжалявам, Майкъл.

Той нави на пръста си една нейна непокорна къдрица.

— При тебе не е така, нали, Малори? Ти знаеш коя си, нали?

— Не, Майкъл, вече не.

— Ти си моя съпруга.

— Не съм сигурна в това.

— Все още ли се измъчваш поради това, че не разбра брачните клетви?

— Да, това наистина ме тревожи.

Той я залюля в ръцете си и притисна брадичката си към главата й.

— Задължение на мъжа е да направи съпругата си щастлива, и мисля, че мога да направя нещо за твоите съмнения, Малори.

— Не разбирам…

— Върви в каютата си и чакай. Ще дойда след малко.

— Но…

Той я преведе през коридора и й отвори вратата на каютата.

— Усмихни се. Нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.

С намръщено лице Малори проследи отдалечаващата се фигура. За какво говореше той?

В каютата беше тъмно, но тя не си направи труда да запали фенера. Седна на кушетката и зачака мъжа си да се върне.

 

 

Майкъл почука силно по вратата.

— Майко, татко, събудете си! Трябва да говоря с вас.

Рейли запали лампата, докато Касиди си обличаше халата.

— Колко е часът? — разтревожено попита херцогинята.

— Не знам. Минава полунощ. — Рейли отвори вратата и видя пред себе си усмихнатото лице на сина си. — Майкъл, какво те прихваща по никое време?

— Спокойно. Ще правим венчавка.

— Какво? — намеси се Касиди. — Майкъл, какви ги говориш?

— Татко, вече помолих капитан Норис да извърши церемонията. Като капитан на кораб, в открито море той е упълномощен за това. Майко, ще помогнеш ли на Малори да се облече? Не знам какво ще правиш, за да я накараш да изглежда като булка, но доколкото те познавам, за теб няма невъзможни неща.

— Но за какво е всичко това? — запита баща му. — Нали с Малори вече сте женени?

— Когато Малори и аз се венчахме в Камар Гинена, свещеникът, който извърши церемонията, не говореше английски. Знаеш какви са жените. Малори не се чувства омъжена.

Касиди се плесна с ръце.

— О, Майкъл, колко е романтично! Така съжалявах, че не съм видяла нито сватбата на Ариън, нито твоята. Представи си само — женитба в морето!

Тя отвори куфара си и започна трескаво да рови из него. Рокли и фусти хвърчаха във въздуха. Най-накрая попадна на това, което търсеше — къса бяла дантелена пелерина, която бе останала от майка й. Тя я задържа с любов в ръцете си.

— Да, това ще е подходящо.

Рейли гледаше невярващо ту към жена си, ту към сина си. Тези двамата не си ли бяха изгубили ума?

— Имам и една бяла копринена рокля, която ще свърши идеална работа — продължи ентусиазирано Касиди.

Тя сграбчи находките си и се втурна към вратата.

— Ще помогна на Малори да се облече.

Майкъл погледна към баща си.

— Какво толкова има във венчавката, та жените реагират по този начин?

— Не знам, сине. Но вземи един съвет от мен: дай им, каквото искат — така или иначе те ще си го вземат — и по този начин ще изглеждаш щедър, а не глупак.