Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (28)

Глава двадесет и седма

Малори обикаляше пред спалнята, където беше Майкъл, но не можеше да влезе, докато се преструваше на арабка.

Херцогът, принц Халдун и Фейзал стояха угрижени край леглото.

— Кой е сторил това чудовищно нещо с приятеля ми? — гневно запита принцът.

— Сиди — отвърна Рейли, без да вдига поглед от сина си. — Но той плати за това с живота си. Знаете ли някой лекар, който може да се погрижи за него?

Халдун погледна към бащата на Майкъл и в чертите на лицето му сякаш видя образа на сина.

— Лекарят ми ще дойде веднага, щом го намерят. Предполагам, че е край ранените.

Малори провери дали фереджето е на мястото си и смело влезе в стаята. Майкъл имаше нужда от грижите й и щеше да му помогне, независимо кой какво щеше да си помисли.

Щом видя Майкъл, ахна потресена. Той лежеше по корем, а ризата на гърба му изглеждаше като кървав парцал. Искаше й се да се втурне към него, да падне на колене и да облекчи по някакъв начин болката му, но не посмя.

— Коя си ти? — обърна се принц Халдун към Малори, като я сграбчи за ръката и я стисна силно. — Кажи ми веднага! Какво търсиш в тази стая?

— Моля ви, Ваше височество — бързо се намеси Фейзал, като привлече вниманието на принца. — Познавам я. Тя ще се грижи добре за лорда.

— Мога да поверя сина си на тази жена — рече Рейли. — Тя му спаси живота.

Халдун огледа забулената фигура.

— Не е ли против религията ти да се грижиш за човек, който не е от твоето семейство?

Фейзал отново отговори вместо нея.

— Ваше височество, тя не е от ислямската вяра.

— Тогава й разрешавам да му помогне.

— Не можем да чакаме да дойде лекарят — мрачно отбеляза Рейли. — Трябва ни вода, за да напоим ризата, която е залепнала за кожата. Фейзал, ако обичаш, помоли жената да донесе тези неща.

Малори бързо хлътна в малката кухня. Ръцете й трепереха така силно, че трябваше да ги стисне една с друга, за да ги успокои.

Фейзал се появи зад нея.

— Милейди, защо не им кажете коя сте? Тогава ще можете да останете със съпруга си, без да ви задават повече въпроси.

Тя взе една празна стомна и я подаде на мъжа. Излязоха заедно и тръгнаха към кладенеца, преди тя да му отговори.

— Те не трябва да знаят коя съм аз. Но се страхувам, че скоро ще почнат да те разпитват за лейди Малори, тъй като предполагат, че си ме завел в Кайро.

Тя потопи стомната във водата и я подаде на Фейзал. След това напълни още една. После бръкна в джоба си, извади оттам писмо и му го подаде.

— Дай това на лорд Майкъл. Вътре е обяснено всичко.

Фейзал, както винаги, разбра от половин дума.

— Милейди, вие си тръгвате, нали?

— Да. Веднага, щом се убедя, че съпругът ми е извън опасност.

— Трябва да побързаме с тази вода. Още не съм я стоплила.

Арабинът взе двете стомни и тръгна редом с нея.

— Къде ще отидете?

— В Кайро, а след това в Англия. Вярвам, че няма да казваш на лорд Майкъл нищо за мен. Обеща, че ще запазиш тайната ми.

— Няма да наруша думата си. — Той вдигна очи и видя един мъж да слиза от коня си пред къщата. — Вижте, това са шейх Хаким и лекарят. Сега милорд ще получи помощ.

 

 

Беше ранно утро и цялата къща още спеше. Малори влезе в спалнята на Майкъл, седна до него на леглото и взе ръката му. Гърбът му беше почистен и намазан с мехлем. Лекарят бе решил, че най-добре ще бъде да го оставят открит, за да заздравее по-бързо.

Беше непоносима жега и понеже всички други бяха още в леглата, Малори отметна назад воала си.

Майкъл спеше неспокойно и често стенеше от болка. В такива моменти Малори навлажняваше устните му с мокра кърпа и държеше ръката му, като му говореше с тих глас, докато не се успокоеше.

По едно време Майкъл започна да бълнува, като редеше несвързани фрази:

— Тя ме предупреди… циганката. Предателство… приятелство. Аз… няма да се оженя… не за Саманта.

Малори нежно притисна длан към бузата му.

— Спи — успокоително рече тя, защото не искаше да чува нищо повече за жената в Англия, която не бе станала негова съпруга. — Няма да те оставя, спи.

— Трябва да намеря баща си… — Майкъл се опита да се надигне, но изохка от болка. — Нищо няма да ти кажа, турско куче! Убий ме!… Няма да говоря…

 

 

Рейли не можа да заспи, затова се облече с намерението да поседи при Майкъл. Дръпна завесата настрани и понечи да влезе в малката стая, но гледката пред него го накара да застине на мястото си. Жената, която седеше до сина му, не беше арабката, за която бе се представяла през цялото време. Дори на слабата светлина на свещта той видя, че лицето й бе младо и красиво. Край раменете й бяха разпилени блестящи червени коси, а по бузите й блестяха сълзи. В един момент жената полека повдигна ръката на Майкъл към устните си и тихичко му заговори:

— Спи, скъпи, сега си в безопасност. Скоро ще си по-добре. Ще се върнеш в Англия и всичките ти неприятности ще са останали зад гърба ти.

Херцогът спусна завесата и отстъпи назад, но така, че все пак да може да наблюдава, без да го видят. Сега разбираше, защо тази жена бе застреляла Сиди, спасявайки живота на сина му. Червенокосата красавица беше Малори, жената на Майкъл! Но защо криеше самоличността си?

Рейли я слушаше как мълви успокояващи думи на Майкъл и нежността и състраданието в думите й му подсказаха, защо той се бе оженил за нея. Всеки път, когато поглеждаше към сина му, в очите й грейваше любов. Сигурно имаше причини да се крие зад воала и той нямаше да е човека, който щеше да я издаде.

Рейли тихо се върна в леглото си. Майкъл беше в грижовни ръце.

 

 

Касиди и Уорик влязоха в Калдоя, ескортирани от дванайсет британски войници. Навсякъде имаше доказателства, че тук се бе водила жестока битка. Изгорени сгради стърчаха самотно и призрачно, а улиците бяха покрити с отломки. Във въздуха се усещаше някаква нервност.

На пазара се беше струпала тълпа хора, които си проправяха път към храната, пристигнала току-що с керван.

Уорик даде заповед за спиране и започна да разпитва подред търговците, докато накрая намери един, който знаеше английски. Той му обясни къде може да намери „ингилизина“.

Лейди Деуинтър с мъка обузда желанието да пришпори коня си в галоп по многолюдните улици. Не знаеше дали този англичанин е съпруга или сина й, не знаеше дали въобще са живи. Херцогинята изправи гръб и стисна здраво юздите. Само след броени минути щеше да узнае съдбата на най-скъпите си същества.

 

 

Майкъл вече беше достатъчно добре, за да сяда. Трогнат, Рейли наблюдаваше как забулената жена го храни. Като чу звука от приближаването на неколцина ездачи, херцогът погледна през малкия сводест прозорец в очакване да види хората на Халдун.

— Странно — отбеляза той, като се обърна към Майкъл. — Британски войници. Ще изляза да видя какво искат. Може би са дошли да ни придружат до Кайро. Не, не може да бъде! Боже мой! Та това е майката ти, Майкъл!

Уорик подхвана тъща си през кръста и я свали на земята.

— Касиди, сдържай надеждите си. Тези хора могат да се окажат непознати.

— Аз…

Вратата на малката къщурка се отвори и Касиди и Рейли се озоваха очи в очи. Останаха като вцепенени един дълъг миг. След това Касиди се втурна към мъжа си, обляна в сълзи.

— Рейли, о, Рейли!

Той я притисна силно към себе си, люлеейки я в прегръдките си.

— Касиди — прошепна той, — мила моя… Как разбра, че имам нужда от теб?

Тя вдигна глава, без да обръща внимание на множеството любопитни погледи.

— Не можех да остана в Лондон нито ден повече, без да знам дали си жив или мъртъв. — Тя докосна с любов лицето му. — Скъпи, изглеждаш толкова изморен… Какво се е случило с теб?

— Това е дълга история, Касиди.

— Тогава ще поговорим за това по-късно. След като сме заедно, сега всичко ще бъде наред.

— През последните няколко месеца много пъти си мислех, че никога повече няма да те видя.

Уорик се присъедини към тях.

— Радвам се да те видя, Рейли — каза той искрено.

Херцогът стисна ръката на зет си и се усмихна.

— Разбрах, че Ариън ме е дарила с още едно внуче.

— Да, с едно красиво малко момиченце, което се казва Касиди. Ариън искаше да дойде с нас, но докторът й забрани.

С нежност и закачлив пламък в очите, Рейли погледна жена си.

— Нямаше да се изненадам, ако бях видял леля Мери да пристига заедно с вас, възседнала камила.

— Рейли? — Касиди изведнъж смръщи чело. — Защо Майкъл не е тук?

Последва тежко мълчание. Рейли се сблъска с обезпокоения поглед на зелените й очи.

— Той е в къщата, Касиди… — Тя понечи да се втурне покрай него, но той я хвана за ръката. — Преди да влезеш, искам да те предупредя.

Кръвта се оттече от лицето й.

— Какво е станало с него?

— Човекът, който ни държа затворени, го би с камшик. Наранен е лошо. Трябва да събереш смелост, преди да го видиш.

Касиди зарови лице в гърдите на Рейли.

— Какво чудовище! — Тя вдигна очи към мъжа си и го попита с разтреперан глас: — Много ли е зле?

— Ще се оправи, но са му нужни грижи. Боли го адски.

— Готова съм, Рейли. Заведи ме при Майкъл.

— Не преди да съм ти обяснил някои неща за него. Ще бъдеш горда със сина ни, скъпа. Изглежда, че за тези хора той е нещо като герой.

 

 

Намръщен, Майкъл отблъсна лъжицата от устата си и каза на забулената жена:

— Благодаря, но вече се нахраних. — Той прекара ръка през сплъстената си коса. — Не съм се бръснал и не искам майка ми да ме види в този вид.

Малори взе купата със супа и понечи да излезе, когато Касиди влетя в стаята и без да я погледне, се запъти към сина си.

Като коленичи до леглото, херцогинята взе в ръце лицето на Майкъл.

— О, сине! Вече съм тук и ще се погрижа за тебе.

Ръцете му я погалиха по раменете. За миг й се стори, че той е малкото момче, което има нужда от майка си, но след това видя промяната. От него струеше чувство на страдание и разбиране.

— Скъпи, дойдох да те отведа у дома.

Малори забеляза, че херцогинята има същите зелени очи като Майкъл. Беше очевидно и това, че двамата изпитват силна обич един към друг.

Херцогът влезе в стаята, придружен от непознат за Малори мъж, чиято поява зарадва Майкъл. Стана й ясно, че този мъж е зетят на Майкъл, Уорик.

Майкъл вече бе обкръжен от семейството си и Малори разбра, че помощта й не е нужна повече. Майка му сега щеше да поеме грижите за него. Време беше да тръгва. Трябваше само да потърси Фейзал, който щеше да я придружи до Кайро.

 

 

Майкъл изгаряше в треска. В полудрямката си той почувства как Малори слага студена длан на челото му и му говори нежно. После между тях се пусна гъста мъгла и жена му изчезна. Той я повика, но тя не му отговори. Протегна ръка да я хване, но нея я нямаше.

— Милорд? — На вратата беше Фейзал.

Майкъл отвори очи и разбра, че е сънувал. Но можеше да се закълне, че няколко пъти, откакто беше болен, Малори бе седяла край него. Как бе възможно един сън да е толкова истински?

— Милорд! — повика отново Фейзал.

Майкъл все още трябваше да лежи по корем, така че не виждаше вратата.

— Влез — каза той — и седни на онзи стол, така че да мога да те виждам.

Фейзал седна на крайчеца на стола и сведе тъмните си очи. Лордът не трябваше да прочете измамата в погледа му.

— Вашата съпруга ми остави това за вас. — Той подаде на Майкъл писмото от Малори.

Майкъл реши да го прочете по-късно, когато останеше сам.

— Радвам се, че мога да поговоря с теб. Чух, че принц Халдун те е направил командир на елитната гвардия и са ти дали собствена къща.

Фейзал се усмихна широко.

— Така е, милорд. Бях възнаграден щедро, заради вашите похвали.

— Заслужаваш всичко, което си получил, дори повече. Бих искал да направя нещо и за жената, която ми спаси живота. Навярно ти можеш да ми кажеш какво би желала тя.

Фейзал отново сведе поглед. От него се излъчваше атмосфера на страдание и на разбиране.

— Тя не би приела нищо от вас, милорд. А и днес си заминава.

— Въпреки това настоявам да й се отблагодаря. Впрочем ще попитам майка си. Тя ще избере подходящ подарък за една египтянка.

— Милорд — Фейзал просто смени темата, — денят, в който дойдохте в Египет, беше щастлив за семейството ми. Братовчед ми, Джабал, също получи големи почести. Той ще остане тук като посредник между Камар Гинена и Калдоя. Леля ми и чичо ми ще получат по-голяма къща и пенсия до края на дните си.

— Това съвсем не е достатъчно, Фейзал. Как въобще би могъл да се отплатиш на някой, който е рискувал живота си, за да спаси теб и баща ти? Аз съм този, който е задължен на семейството ти! Преди всичко бих искал да кажа на сестрата на Джабал колко много съм й признателен за грижите докато бях болен.

— Днес тръгваме заедно с нея, милорд. Сега, след като вече сте добре, не е позволено да я виждате. — Той стана, за да избегне още въпроси на Майкъл. — Желая ви дълъг живот и добро здраве, милорд. Разбрах, че скоро напускате страната.

— Съвсем скоро. Но когато помисля за Египет, винаги ще си спомням за теб и за семейството ти.

Фейзал побърза да излезе, като остави Майкъл да се чуди на странното му поведение. Забулената жена бе застреляла човек, за да го спаси, беше се грижила за него, докато беше болен, но въпреки това той нито веднъж не бе успял да зърне лицето й.

 

 

Принц Халдун обикаляше из двореца на Сиди и наблюдаваше как личният му прислужник прави списък на останалото от мебелировката на турчина. Много неща бяха събрани на куп и изгорени като символ на отвращението на египтяните към всичко турско.

Все така забулена, Малори вървеше на две стъпки зад Фейзал, докато отиваха към Халдун.

— Ще ми отделите ли малко време, Ваше височество — попита Фейзал, като се поклони.

— Какво мога да направя за теб? — усмихна се принцът на верния си капитан.

— Знам, че очаквате от мен да се върна незабавно в Камар Гинена, но бих желал да придружа тази жена до Кайро.

Халдун погледна през рамото на Фейзал към жената, която кротко стоеше зад него.

— Това ли е жената, която уби Сиди?

— Да, Ваше височество.

— Искам да поговоря с нея.

Фейзал хвърли бърз поглед към Малори.

— Тя не ви разбира, Ваше височество. Срамежлива е и ще се изплаши от вашето присъствие.

Халдун се намръщи. Очите му се плъзнаха по забулената фигура на жената и се спряха върху ръцете й, които тя държеше пред себе си. Бяха бели, нежни ръце. Изведнъж Халдун разбра коя е тя.

— Ела с мен, Фейзал. Искам да те попитам нещо. Жената може да остане тук, докато се върнем.

Двамата влязоха в една стая, където няколко слуги навиваха дебел килим. Принцът им нареди да излязат и се обърна към Фейзал.

— Горд съм, че си в елитната ми гвардия, Фейзал, защото знам, че си безстрашен и можеш да бъдеш водач на хората ми.

— Благодаря, Ваше височество.

— Имам обаче и едно друго изискване, което винаги предявявам към командирите си. Те трябва да бъдат честни с мен.

Фейзал погледна принц Халдун право в очите.

— Винаги ще бъда искрен с вас, освен ако вече не съм се заклел на друг да пазя тайна.

— Знаеш ли кого имам предвид?

— Да, Ваше височество — жената.

— И двамата знаем коя е тя, нали?

— Дори ако ме лишите от всичките почести, не мога да я издам.

Халдун за миг потъна в размисъл. След това се усмихна.

— Значи си готов да изгубиш всичко, което съм ти дал, за да помогнеш на лейди Малори. Точно такава вярност очаквам от командира на моята гвардия.

— Как разбрахте, че е тя, Ваше височество? Надявам се, че с нищо не съм я издал.

— Не, ти сдържа обещанието си към нея. Веднъж, преди време, имах възможността да разгледам с огромно възхищение ръцете й. Освен това ми беше ясно, че само някой, който обича лорд Майкъл, би убил Сиди, за да го спаси.

— Давате ли ми позволението си да придружа дамата до Кайро?

— Но защо тя е толкова потайна, Фейзал? Защо не се разкрие на лорд Майкъл и семейството му?

— Причините са си нейни собствени, Ваше височество. Не съм я питал.

— Тогава се погрижи да я заведеш невредима в Кайро. Ще се видим в Камар Гинена, когато се върнеш. Вземи всичко, от което имаш нужда, за да направиш пътуването й удобно.

Фейзал се поклони с благодарност и поиска разрешение от Халдун двамата с лейди Малори да си тръгнат.

Принцът се загледа в отдалечаващата се жена, облечена в черно, и си спомни за времето, когато я желаеше. Сега обаче мислеше само как по-бързо да намери подходящ човек, комуто да възложи управлението на града, за да може по-бързо да се върне при своята красива Ясмин.

Все пак щеше да му трябва време, за да забрави англичанката със сините очи и червената коса.