Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (27)

Глава двадесет и шеста

Майкъл и Джабал си проправяха път към главната врата. Много пъти Майкъл го обземаше слабост и му се налагаше да спира за миг, докато зашеметяването премине.

Когато болката беше особено люта, лордът си мислеше за своите приятели, които падаха покосени от вражеския огън, и това му даваше сили да продължи да напредва. И той вървеше, все по-бързо и по-бързо, наближавайки вратата.

Най-накрая я видяха. Майкъл спря и се подпря на една сграда, за да обмисли ситуацията.

— Какво ще правим, милорд? — попита го на арабски Джабал.

— Приятелю, дори не знам името ти — отвърна му на същия език Майкъл. — Не знам и защо искаш да ми помогнеш. Но ако ще умираме заедно, предполагам, че трябва да се наричаме със собствените си имена. Моето е Майкъл.

— А аз се казвам Джабал, милорд.

— Майкъл — поправи го той.

— Майкъл — повтори усмихнат Джабал. — Познавам те само като великия Акдар’ем Акраба.

Майкъл се намръщи. Нима това проклето прозвище щеше да го следва през целия му живот?

— Единственото нещо, което би ни помогнало, Джабал, е това, че войниците на Сиди са толкова заети да гледат напред, че дори не помислят да хвърлят поглед зад гърбовете си.

— На това ще разчитаме.

— Искам от теб да тръгнеш между тях и да разпространиш новината, че Сиди е убит. Това със сигурност ще ги деморализира и ще намали желанието им да се бият.

— Ще го направя, Майкъл.

— Гледай да не се набиваш много на очи. Не искам нищо да ти се случи.

— Дали няма да е по-добре аз да отворя вратата? Ти си зле ранен, Майкъл.

— Ще служиш по-добре на каузата ни, ако създадеш хаос сред вражеските редици. Остави вратата на мене.

— Аллах да ти помага — каза Джабал.

 

 

Останал сам в малката градина, Рейли наблюдаваше отблясъците от стрелбата на артилерията, които осветяваха нощното небе. Лицето му бе цялото посивяло от безпокойство. Когато забулената арабка се появи с поднос храна, той я отпрати с жест.

— Не мога да ям, докато синът ми е в опасност.

Малори просто кимна и се обърна с намерението да си тръгва, но Рейли я заговори:

— Знам, че не разбираш английски, но ти дължа толкова много. Ти спаси живота на сина ми. Чудя се дали знаеш какво значи това за мен. Сигурно е трудно за жена, възпитана в твоята религия, да отнеме човешки живот.

Очите на Малори се напълниха със сълзи, но тя само сви рамене. Майкъл приличаше толкова много на баща си! Двамата бяха с еднакъв ръст, имаха сходни черти и бяха хубави. Очите им обаче бяха различни — херцогът беше с тъмни очи, а очите на Майкъл светеха като изумруден огън.

Звук от топовен изстрел разтърси земята под краката им. Рейли разтревожено погледна в посока на експлозията.

— Дори не знам къде се намира проклетата врата! Трябваше да съм при сина си! — Той се обърна с лице към Малори. — Страх ме е да не се окаже, че ти му спаси живота, само за да… Не, няма да мисля за това.

Рейли седна на малката пейка и зарови лице в дланите си.

— Сиди го би с камшик, знаеш ли това? — Той погледна към мълчаливата жена. — Макар да не разбираш какво ти говоря, чувствам се добре, че приказвам на някого.

Тя се приближи към него и му предложи чаша силно арабско кафе. Рейли отпи глътка и се отпусна назад.

— Боже мой, светът се разпада около мене, а аз седя в някаква градина, пия кафе и говоря на жена, което не разбира думичка от онова, което й казвам.

Малори се вгледа в далечината, където горяха няколко сгради. Въздухът се цепеше от пушечна стрелба, а топовните гърмежи продължаваха да разтърсват земята. Тя също се страхуваше за Майкъл и имаше нужда от утехата, която баща му би могъл да й даде, но нещо я възпря да разкрие самоличността си.

— Синът ми е гордост за майка си. — Рейли погледна към безмълвната жена. — Ти би харесала Касиди. Всички я харесват.

Малори седна на пейката, докато херцогът продължаваше да приказва. Искаше да бъде близо до него, да го чува как говори за обикновените неща, защото така силно се боеше…

— Имам дъщеря, Ариън. Тя е мила и нежна, а не сприхава като майка си. — Той замълча за момент, а после продължи да говори с дълбоко чувство: — Майкъл се е оженил, а аз още не съм се запознал със съпругата му. Той е последният от рода Деуинтър, знаеш ли? Майка му и аз мечтаем да го видим най-сетне улегнал и задомен. Искаме много внуци, които да наследят земите и титлата.

Малори не можеше повече да слуша. Със свито от мъка гърло тя стана и протегна ръка да вземе чашата. Щом той й я даде, тя понечи да тръгне към къщата, но спря, защото Рейли отново заговори:

— Извинявам се, че говоря толкова много. Ако знаех поне една дума на езика ти, щях да те помоля да ми простиш.

Малори кимна и се отдалечи.

Фейзал я срещна на вратата и пое подноса от нея.

— Не сте разкрила на големия лорд коя сте, нали?

— Не можах. Обещай ми, че никога няма да кажеш на Майкъл, че съм била с вас тази нощ. — Гласът й доби настойчива нотка. — Не искам той да знае, че съм била тук, Фейзал. Не искам да знае, че съм убила човек.

Фейзал кимна.

— От мене нищо няма да се изплъзне, милейди. Кълна се в това.

Тя го последва към кухнята.

— Боят приближава, нали?

— Ако съдя по гърмежите — да.

— В опасност ли сме?

— Ще направя всичко, за да ви защитя.

Тя изпита истинско приятелско чувство към този млад мъж, който бе направил толкова много за нея. Леко докосна рамото му и го помоли:

— Винаги ще се чувствам в безопасност край тебе. Но не би ли могъл да потърсиш съпруга ми? Боя се за него.

— Ще отида, милейди. Вие можете да останете тук и ако се наложи, ингилизинът ще ви защитава.

 

 

Майкъл предпазливо се приближи към вратата. Наблизо забеляза група пехотинци, които носеха сандъци с амуниции. Вдигна един сандък и се присъедини към тях. Болката беше толкова силна, че прехапа до кръв устните си, за да не извика. Щом приближиха стълбата, която водеше към крепостната стена, той се шмугна в сенките и обзет от слабост, пусна сандъка на земята.

„Не сега! — каза си той, чувствайки как върху горната му устна избиват капчици пот, и се изплаши да не припадне. — Не мога точно сега да изгубя съзнание.“

От звуците навън ставаше ясно, че принц Халдун и джебелианите са взели предимство.

Майкъл стисна зъби и с препъване тръгна към вратата. Беше учудващо, но заради битката никой не поглеждаше към нея. Като събра цялата си сила, той избута настрана тежката греда, преграждаща напреки вратата, и тежките й крила със скърцане се разтвориха слабо.

Натисна вратата с цяло тяло и тя се отвори широко, което бе приветствано от одобрителни възклицания. В същия миг Майкъл падна на колене, прекалено омаломощен, за да се махне от пътя. Видя само, че към него лудешки препускат десетки жребци.

Затвори очи в очакване на удара, но вместо това усети конски допир, сякаш някой преграждаше тялото му от връхлитащата атака. Премигна и погледна нагоре. Очите му срещнаха белозъбата усмивка на принц Халдун.

— Ти го направи, приятелю. Направи го! — извика принцът. Той се обърна към мъжа зад себе си. — Доведете друг кон. Ще влезем в града триумфално, на коне!

Майкъл едва успя да се качи на седлото. Но наистина двамата с Халдун влязоха в града начело на победната армия.

Нямаше вече защо да се боят от конниците на Сиди. Онези, които се бяха опитали да нападнат джебелианите в гръб, бяха победени. Другите, които защитаваха града, хвърляха оръжията си и се предаваха, щом разберяха, че Сиди е мъртъв, а Акдар’ем Акраба по магически начин успял да отвори вратите на Калдоя, за да приветства с добре дошли победителите.

Сега, когато армията на принц Халдун яздеше по улиците, жителите на Калдоя изглеждаха смирени и изплашени. В далечината се чуваше само откъслечен огън, но дори той скоро престана.

Победителите размахваха оръжията си над главите си и скандираха:

— Шейх Сиди Ахмед е мъртъв! Да живее принц Халдун!

С искрящи от гордост очи Хаким се присъедини към Халдун и Майкъл.

— Приятели! Победихме турците! Хвала на Аллаха, че имахме на наша страна Акдар’ем Акраба! — В изблик на сърдечност той удари Майкъл по гърба.

Майкъл мигом се строполи напред и чернотата го погълна. Последното нещо, което усети, бе, че пропада… пропада…

Халдун скочи от коня и вдигна приятеля си на ръце, без да знае какво му се е случило.

— Някой да направи носилка, бързо! Лорд Майкъл е ранен.

Фейзал излезе напред и се поклони на принца.

— Ако Ваше височество позволи, лордът трябва да бъде отнесен в къщата на леля ми. Баща му го чака там.

— Значи херцогът е жив?

— Да, Ваше височество.

Халдун се взря в лицето на Фейзал и заговори със строг глас.

— Струва ми се, че ти трябваше да придружиш съпругата на лорд Майкъл в Кайро. Как тогава стана така, че те намирам в Калдоя, и то сред враговете си?

На Фейзал му бе трудно да лъже собствения си принц.

— Направих това, което ми заповядаха. В Калдоя съм, защото леля ми и чичо ми живеят тук и защото имах възможност да помогна на бащата на лорд Майкъл. Както се оказа, лорд Майкъл също беше попаднал в затвора.

— Ти си ги спасил?

— С помощта на братовчед си и… сестра му.

Халдун насочи вниманието си към хората, които внимателно прехвърляха Майкъл върху носилката. Фейзал въздъхна облекчено, че принцът няма време да го разпитва повече.

— Вземи коня на лорд Майкъл и води към къщата на леля си! — заповяда Халдун. — Аз ще те следвам. Искам сам да видя баща му. — Той се обърна към тъста си. — Хаким, нека някой да намери личния ми лекар и да го изпрати при мен.

Халдун тръгна до носилката и скоро към него се присъедини цяла армия мъже. Процесията мълчаливо се извиваше през града. Героят на деня беше тежко ранен и никой не знаеше колко сериозно е това.

 

 

Рейли пръв чу жужащия звук на стотици гласове. Отвори вратата и видя тълпата, която спря пред входа на къщата. Тялото върху носилката можеше да е само на сина му! Херцогът се втурна натам.

Малори щеше да го последва, но се спря навреме. Щеше да изглежда подозрително, че една обикновена арабска жена показва толкова голямо внимание към лорд Майкъл. Вместо това тя остана на прага, стиснала до побеляване юмруците си, без да знае дали той е жив или мъртъв.

 

 

Кайро

Английския консул в Египет пиеше чай заедно Нейна светлост, херцогинята на Рейвънуърт, и зет й, лорд Уорик Гленкерин. Човекът прекрасно разбираше колко важни са посетителите му.

— Не получих писмо от вас — каза с овладян гняв Касиди, — така че реших сама да дойда в Египет. Кажете ми, лорд Джефри, какво точно правите, за да откриете съпруга и сина ми?

— Ваша светлост, мога да ви уверя, че проведохме обстойно търсене на Негова светлост. Дори сега продължаваме да следваме всеки слух, а такива имаше много. Що се отнася до сина ви, моят помощник ми каза, че неколкократно е предупреждавал лорд Майкъл да не отива в пустинята.

— Струва ми се, че тук твърде много хора изчезват просто така, лорд Джефри. Това не ви ли изглежда странно?

— Ваша светлост! — възкликна с потресен глас консулът. — Не можете да вините мен за изчезването на сина ви. Аз бях в Англия, когато той е бил в Кайро. Дори не се познавам с него.

— Вие сте представителя на Нейно величество тук, в Египет — намеси се Уорик. — Като такъв, какво ще ми предложите да направя, милорд?

Консулът почука с пръсти по облегалката на креслото. Много повече го интересуваше как да се дистанцира от всички обвинения за случилото се с херцога на Рейвънуърт и сина му, отколкото да дава отговор на въпроса на лорд Уорик.

— Негова светлост изобщо не е трябвало да отива в пустинята без армейски ескорт. Ако ме беше попитал за съвет, изобщо нямаше да изчезне и сега нямаше да водим този неприятен разговор.

Касиди примигна от гняв.

— Сигурна съм, че съпругът ми е сметнал за по-важна мисията, която кралица Виктория му е възложила, от всеки съвет, който сте можел да му дадете. — Тя се размърда нетърпеливо в креслото си. — Кажете ми незабавно всичко, което знаете и което би могло да помогне да открия роднините си.

Консулът се изкашля.

— Чух само откъслечни новини, които се процеждат от пустинята. Изглежда, че е започнала ужасяваща война между няколко бедуински племена и хората на турчина, шейх Сиди Ахмед, който е бил убит. Както става ясно, той е бил човека, който е снабдявал с оръжия бедуините и ги е подстрекавал към война. Поне този проблем е решен, Ваша светлост.

— Мислите ли, че шейхът е пленил съпруга ми? — попита Касиди.

— Слуховете говорят, че в Калдоя, твърдината на шейх Сиди Ахмед, имало затворен един англичанин. Но не мога да твърдя със сигурност, че това е съпругът ви.

— Проверихте ли този слух? — додаде Уорик.

— Нужно е много време, за да се проследи слух, който тръгва от пустинята. Но наистина възнамерявах да го направя.

Уорик започваше да губи търпение. Консулът говореше много, но казваше малко.

— Изглежда, че единственото нещо, в което сте сигурен, лорд Джефри, е, че не сте сигурен в нищо.

Консулът се закашля и запелтечи.

— Направих всичко, на което съм способен… като се има предвид какви са съобщенията в тази, в тази… примитивна страна.

Касиди възпря Уорик, като сложи длан върху ръката му.

— Трябва да разберете, че сме напълно отчаяни. Нямам намерение да напусна Египет, без да отведа със себе си съпруга и сина си.

Консулът размести няколко папки върху бюрото си.

— О, само преди три дни един бедуин ми донесе писмо от лорд Майкъл. Адресирано е до вас, Ваша светлост.

Очите на Уорик блеснаха заплашително.

— Защо не казахте това още в началото? — Той дръпна плика от протегната ръка на лорд Джефри и го подаде на Касиди.

Тя побърза да прочете кратката бележка. После вдигна очи към зет си със странно изражение на лицето си.

— Майкъл пише, че се е оженил! — Тя се обърна към консула. — Познавате ли лейди Малори Станхоуп?

— Не съм имал това удоволствие. Но съм се срещал с родителите й.

Херцогинята изглеждаше потресена.

— Никога не съм чувала за тези хора. Как Майкъл е могъл… — Тя осъзна, че обсъжда лични въпроси пред външни хора. — Уорик, той пише още, че предполага къде държат Рейли и че отива да го спаси.

— Струва ми се — рече Уорик, — че търсенето ни трябва да започне от град Калдоя. По-безопасно за теб е да останеш тук, Касиди, а аз ще отида в пустинята.

Лейди Деуинтър стисна упорито челюсти.

— Идвам с теб! Не съм дошла чак дотук, за да вися в Кайро, докато семейството ми има нужда от мене.

Уорик знаеше, че с Касиди не може да се спори.

— Е, добре — отстъпи той. — Потегляме утре сутринта. Ще се погрижа да набавя необходимите припаси.

— Ще изпратя група войници с вас — вклини се консулът, доволен, че може да предложи някаква помощ. — А вие ще имате нужда от елементарни удобства. Ще ви намеря слуги, на които можете да вярвате.

Касиди се изправи и подаде ръка на лорд Джефри.

— Ще взема ескорта. Слуги обаче не са ни нужни имаме си наши. Извинете ме за неучтивостта. Виждате ли, всички в семейство ни сме близки и когато един от нас е в опасност, другите се сплотяват, за да му помогнат.

— Предполагам, че не мога да ви разубедя да не отивате?

— Не. Искам да си върна семейството. Зет ми и аз няма да се предадем, докато не се съберем отново всички заедно.

Уорик погледна към тъща си и се усмихна.

— По-добре я послушайте, милорд. Такива сме всички в семейството.