Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (25)

Глава двадесет и четвърта

Малори отметна назад фереджето, веднага щом двамата с Фейзал влязоха в малката градина зад къщата на леля му. Макар да не говореше английски, домакинята поздрави гостенката си с усмивки и поклони. Дребната женица с топли кафяви очи се занимаваше с почистването на къщата и бе заета или с лъскане на мебелите, или с търкане на пода. Видът й с нещо напомни на Малори за братовчедката Феб.

— Леля ми и чичо ми са щастливи да ви приемат като своя гостенка, милейди.

— Те знаят ли коя съм и защо съм тук?

— Знаят само, че сте високопоставена дама в беда. И че сте ингилизка.

— Дори да е така, ако се разбере, че са ме подслонили, те могат да бъдат наказани. Не искам заради мен да попаднат в беда.

Фейзал се изплю и завъртя очи.

— Не се бойте, милейди. Семейството ми никога не би направило услуга на турците. Всички мечтаем да видим костите на Сиди да се белеят в пустинята.

— Но братовчед ти, Джабал, е един от войниците му. Сигурно е верен на Сиди, нали?

— Човек трябва да яде, дори ако храната идва от ръката на дявола.

— Трябва веднага да отидеш и да поговориш с братовчед си. Помоли го да разбере каквото може за тъста ми. Мисля, че ако не му помогнем скоро, ще стане прекалено късно.

— Ще побързам, милейди, и ще направя както ми заповядахте, но все още ме е страх да не попаднете в беда.

— О, не мисли за това. Сигурен ли си, че братовчед ти ще ми помогне?

Фейзал присви гневно очи.

— Ще направи всичко по силите си, за да отмъсти на турците, които скоро убили жена му и сина му, докато пресичали улицата. Двамата попаднали под коня на Сиди, а той дори не забавил ход, за да разбере какви са раните им. Сигурен съм, че Джабал ще ни помогне.

— Моля се да е така.

— Обещайте ми, че ще останете тук, докато не се върна, милейди — настоя Фейзал.

— Имаш думата ми. Но не ме карай да чакам прекалено дълго.

— Няма да се върна, преди да съм узнал нещо за големия ингилизин.

Двамата заедно тръгнаха към къщата. На вратата Фейзал спря, сякаш се затрудняваше да каже нещо на Малори. Най-накрая, като заби поглед в краката си, той заяви:

— Няма ли да бъде по-добре, ако позволите на мен и на братовчед ми да се опитаме да освободим ингилизина? Ако с вас се случи нещо, ще обвинят мене, а и няма да си го простя.

— Фейзал, не се опитвай да ме разубедиш. Ела да ме вземеш, когато си готов. — Малори сложи длан на ръката му и каза: — Не знам как бих могла да ти се отблагодаря за това, което правиш сега за мене. Дори да не успеем, винаги ще съм ти признателна.

— Приятно е да се служи на високопоставена дама като вас. — Той се усмихна широко, разкривайки кривите си зъби, и добави: — Дори да изгубя главата си, когато принцът и лордът разберат какво съм направил.

 

 

Бяха изминали два дни, откакто Майкъл беше затворен в килията на баща си. И двамата се ослушваха за някаква вест, но напразно. Стражите, които им прислугваха и ги пазеха, бяха начумерени и мълчаливи. Една вечер в килията нахълтаха двама от телохранителите на Сиди.

— Ти ще дойдеш с нас! — каза единият от войниците на Майкъл и грубо го тласна към вратата.

Рейли се опита да се намеси, но войникът го удари с дръжката на меча си и той залитна назад. Майкъл се опита да защити баща си, но в килията се втурнаха още двама стражи, които го избутаха навън.

Поведоха Майкъл из лабиринт от стълбища и тъмни коридори, докато накрая стигнаха до тежка желязна врата. Един от войниците я отключи и блъсна навътре пленника.

Гледката, която се разкри пред очите му, можеше да накара дори най-твърдия мъж да трепне. Въздухът беше напоен с отвратителна миризма. От каменните стени тежко висяха железни вериги, а на ръждясали пирони бяха закачени оръдия за изтезания. Имаше и няколко окървавени маси. Несъмнено това беше зала за мъчения.

Оковаха Майкъл във вериги и го притиснаха към стената. Сякаш от нищото пред него изникна мъж, облечен в черна роба, поръбена със сребърна бродерия.

— Е, Акдар’ем Акраба, най-сетне се срещнахме. Колко глупаво бе от моя страна да се опитвам да те хвана, след като трябваше просто да оставя вратата отворена. Скоро ще закача мъртвото ти тяло пред портите на града, така че всички да разберат чия сила е по-голяма.

Майкъл погледна право в черните очи на шейх Сиди Ахмед и изръмжа:

— Малко си закъснял със запознанството, турско куче!

Сиди бавно тръгна към него, а устните му се изкривиха от жестока усмивка.

— Високомерен си като баща си, но мисля, че съвсем скоро сам ще ме молиш да те убия.

— Никога!

Сиди щракна с пръсти и направи знак на някой да се приближи.

— Обърнете ингилизина с лице към стената и го съблечете!

Двамата стражи се подчиниха незабавно. Хванаха Майкъл за косата и грубо опряха лицето му о хлъзгавата скала. Разкъсваха робата на гърба му и го увесиха на веригите. Той напъна мускулите си, за да се освободи, но дебелите синджири издържаха.

— Всеки мъж се бои от нещо. Всеки мъж е уязвим. Чудя се колко време ще ми отнеме да намеря слабото ти място? — подразни го Сиди. — Все още ми предстои да открия къде точно е уязвим баща ти, но ще успея, преди той да е умрял.

Майкъл се изсмя.

— Прави, каквото ще правиш, и приключвай! Щом не си успял да сломиш баща ми, защо мислиш, че ще успееш с мен? Хайде, започвай! Или смяташ да ми говориш, докато ме умориш от приказки?

Гласът на Сиди изплющя като камшик:

— И ти си непокорен като баща си, но ще намеря слабото ти място, а после и неговото.

— Вярваш ли си?

— Тук аз задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш.

Майкъл изправи рамене в отговор.

— Кога и къде ще удари моят племенник?

— Откъде да знам? Дори не го познавам.

Гласът зад гърба му стана гладък като коприна.

— Искаш да си играеш с мене? Знам, че племенникът ми, принц Халдун, ти е побратим. Наблюдавам те, откакто му спаси живота на кораба от Англия.

— Твоите главорези бяха пълни глупаци! — изсумтя Майкъл. — Да се надяваме, че останалите ти войници са по-добре обучени.

— Какво искаш да кажеш?

В гласа на Сиди прозвуча остра нотка и Майкъл разбра, че го е ударил по болното място.

— Изпрати хората си да убият Халдун на борда на „Иберия“, и те се провалиха. След това се опитаха да ме хванат, и пак се издъниха. Дори се постара да отвлечеш лейди Малори, но там също не успя. Е, кажи ми, как да се боя от такъв некадърник като теб?

С гневен вик Сиди разви бича си и го стовари върху гърба на Майкъл. Болката проряза тялото му, но той стисна очи и си помисли, че баща му би очаквал от него да издържи.

— Надменно куче! — викна Сиди и удари наглия чужденец още веднъж. Този път ужилването на камшика спря дъха на Майкъл и той стисна зъби, за да не закрещи.

Опита се да мисли за нещо, което да го накара да забрави за болката, и си представи сините очи на Малори, мекотата на кожата й… А камшикът продължаваше да пори въздуха.

— Викай! Моли за милост и може да те пощадя. — Гласът на мъчителя му набра сила. — Моли ме, син на пустинна овчарка!

— Никога — прошепна Майкъл и коленете му се подгънаха пряко волята му.

Отново и отново бичът изсвистяваше във въздуха.

— Моли ме да спра!

— Дано се провалиш в ада! — Устните на Майкъл се бяха напукали до кръв. Той се опита да задържи представата за очите на Малори, но тя му се изплъзваше, а болката ставаше единственото реално нещо. Камшикът отново се впи в разкъсаните му меса, той залитна напред и пропадна в бездънна черна яма.

 

 

Малори седеше в сянката на едно дърво и нетърпеливо чакаше завръщането на Фейзал. Какво щеше да прави, ако бяха заловили Фейзал и сега бе в затвора?

Чу звука на тихи стъпки и вдигна глава. Лелята на Фейзал идваше към нея с поднос храна. Жената се усмихна на Малори и с жест й предложи да хапне.

Малори кимна в отговор и поднесе чашата към устните си. Ароматният плодов сок приятно разхлади гърлото й.

— Благодаря. Много е вкусно.

Домакинята остави подноса в скута на Малори, след това се обърна и тихо влезе в къщата. Малори взе едно парче сирене и отхапа малко късче. Откъсна залък кишк — египетския хляб с форма на питка, към който вече беше привикнала, и започна да се храни с охота. Дори не беше забелязала, че е толкова гладна. Явно тези хора бяха бедни, но с радост споделяха с нея храната си.

После лелята и чичото на Фейзал отидоха да спят и оставиха гостенката сама в дневната. Свещта догаряше, но Малори все още чакаше. Когато вече бе изгубила надежда, вратата се отвори и Фейзал влезе начумерен.

Малори скочи на крака.

— Говори ли с братовчед си?

— Да, и той се съгласи да ни помогне.

— Това е чудесно!

— Не толкова, милейди. Той ще пази кулата, но през следващите три дни няма да бъде на стража.

Малори посърна.

— Тогава ще бъде много късно.

— Опасявам се, че е така — съгласи се Фейзал. — Трябва да ви изведа от града, преди да сме попаднали в беда.

— Няма да си тръгна, докато не узная какво става с бащата на съпруга ми. Братовчед ти виждал ли го е?

— Не, милейди. Джабал само ще пази вратата и няма позволение да разговаря със затворника. Каза ми, че има един страж отвън и един вътре, който държи ключа от килията. Няма да е лесно да се справим и с двамата.

— Въпреки това се върни при братовчед си и го помоли да намери начин да ни помогне! Разбираш ли, Фейзал, щом битката започне, те ще убият тъста ми!

Фейзал забеляза тъмните кръгове под очите й. Беше започнал да се възхищава от тази жена, която не се предаваше дори когато нямаше никакъв шанс.

— Тази нощ двамата с Джабал ще се помъчим да съставим някакъв план. А вие трябва най-после да си починете, милейди. — Фейзал взе свещта и я сложи в ръката й. — Леля ми ви е приготвила спалнята.

— Ще се опитам да дремна. И не забравяй, че ще чакам да се върнеш. — Тя се пресегна и докосна ръката му. — Как бих могла да ти се отблагодаря за всичко, което правиш?

Гърдите на Фейзал се издуха от гордост.

— Готов съм да умра за вас, милейди.

Малори се намръщи. Сигурно никога нямаше да проумее фанатизма на египтяните. Нито някога щеше да забрави верността, която й даваха безрезервно.

 

 

Двама стражи поддържаха окървавеното тяло на Майкъл, докато друг отключваше килията. Рейли се втурна напред и подхвана сина си под мишниците.

— Мръсното копеле Сиди! — извика той, като отблъсна единия от мъжете настрана от Майкъл. — Кой направи това със сина ми?

Войниците се ухилиха и излязоха от килията, като заключиха вратата зад себе си.

С големи усилия Рейли успя да довлече Майкъл до леглото, където внимателно го сложи да легне по корем. Почувства, че му призлява, като видя колко жестоко го бяха бичували. Всяка следа от камшика беше като жива рана в собственото му тяло. Майкъл се нуждаеше от незабавни грижи, така че баща му избута гнева си на заден план.

Щом Рейли започна да мие гърба му, Майкъл се размърда и простена, но след това отново изгуби съзнание, за което баща му беше признателен. След това Рейли почисти разкъсванията — не можа да направи нищо повече, тъй като нямаше медикаменти. Когато се събудеше, Майкъл сигурно щеше да изпитва адски болки.

Рейли кръстосваше килията като диво животно. Беше прекарал затворен толкова дълго, та бе започнал да мисли, че няма път за бягство. Но сега бе твърдо решен да измъкне сина си оттук. Дори ако трябваше да моли за това онзи дявол, Сиди!

Бащата остана буден край сина си през цялата нощ, а гневът се трупаше в сърцето му. Шейхът трябваше да плати за зверската си жестокост — дори това да струваше живота на Рейли.

Майкъл простена в съня си и Рейли се зачуди как ли щеше да се почувства Касиди, ако научеше за случилото се. След малко изпъшка и Рейли се втурна към него. Майкъл стисна зъби и се изправи на крака, но беше толкова слаб, че се облегна на баща си.

— Още не трябва да ставаш. Раните ти са ужасни, сине.

— Няма да позволя на онзи тип да ме победи.

— Кой те подреди така?

— Нашият приятел, Сиди. Тебе бил ли те е с камшик?

— Не. Не са ме наранявали по никакъв начин. Както сам виждаш, той ме остави да живея комфортно — ако животът в клетка може да бъде наречен „комфортен“. Но заради това, което е направил с теб, ще го убия!

— Това беше начин да удари по теб, татко. Но аз не му казах нищо.

— Какво имаш предвид?

— Той искаше да знае за Халдун и армията му и кога ще нападнат.

Сърцето на Рейли се сви. Майкъл имаше същия горд дух като майка си.

— Значи ти мълчаливо понесе боя с камшик, за да спасиш приятелите си?

— Признавам, че ми се искаше да викам, но не му доставих това удоволствие.

— Той е хитър, Майкъл, освен това е амбициозен и опасен.

Краката на Майкъл буквално се подкосиха и баща му го отведе до леглото.

— Трябва да си починеш — настоя той.

— Не. Трябва бързо да възстановя силата си.

— Майкъл, ти си тежко наранен и нямаме нищо, с което да излекуваме раните ти. Съмнявам се дали би могъл да прекосиш килията без моя помощ.

— Трябва. Имаш ли друга риза?

— Защо не мислиш логично? Не можеш да облечеш нищо с тези кървави меса по гърба си.

— Трябва. Превържи ме, така че кръвта да не цапа ризата.

— Кръвта ще засъхне и ще залепне към плата — възрази Рейли. — Ще те боли зверски, когато решиш да свалиш ризата.

— Сега не мога да мисля за това, татко. Когато битката започне, ние с теб трябва да сме готови. Халдун ще дойде за нас.

Рейли помогна на Майкъл да седне на леглото и след това се приведе над чантата си.

— Ще направя както искаш, но по-късно ще съжаляваш.

— Готов съм да понеса всичко, за да изляза оттук, не разбираш ли, татко! Имам чувството, че Сиди ще поиска да те отведат при него и не знам какво ще ти направи. Той е ненормален!

Рейли взе една от белите си ризи и я разкъса на ивици, които започна да увива като бинтове около гърба на Майкъл.

— Щеше да е добре, ако имах някакъв мехлем, с който да намажа раните ти.

Майкъл потрепери от болка.

— Просто го направи бързо. Ще изтърпя, ако не продължава много дълго.

 

 

Малори спеше леко в малката спалня, разположена в задната част на къщата. Беше непоносимо горещо, а през прозорците не влизаше дори и полъх. Сънуваше, че е отново пленничка на арабите, и се разплака от отчаяние.

— Милейди? — подвикна обезпокоен глас от другата страна на закритата със завеса врата. — Моля ви, събудете се!

Стресната, Малори седна в леглото.

— Фейзал?

— Аз съм. Имам добри новини за вас. Побързайте, да не губим време.

Малори разтърси глава, за да се разсъни.

— Един момент, сега идвам.

Тя се облече бързо и нахлузи меките червени кожени ботуши. Когато излезе от спалнята, Фейзал и леля му вече я чакаха.

Малори погледна очакващо арабина.

— Намери ли начин да влезем в кулата?

— Да, милейди. Братовчед ми предложил да бъде на стража тази нощ и другият пазач се съгласил веднага. Не е ли това цяло щастие за нас?

— Искаш да кажеш, че тази нощ братовчед ти ще пази тъста ми?

— Още три часа ще бъде на стража, милейди. Трябва да побързаме. И не забравяйте за другите двама стражи. Ще трябва първо да се справим с тях.

Малори се усмихна на Фейзал.

— Благодаря ти.

— Не е необходимо. Правя това за вас и за Зеленоокия скорпион.

Възрастната жена каза нещо и подаде на Малори една черна наметка.

— Леля ми обясни, че ви дава най-хубавата си наметка — преведе Фейзал.

Малори се наведе и прегърна дребничката женица, която, без да пита, я бе приела в дома си.

— Моля те, кажи на леля си, че съм й безкрайно признателна.

Когато Фейзал заговори на леля си, тя се поклони и докосна ръката на Малори.

— Ще се моли Аллах да те благослови — отново преведе Фейзал.

Малори спусна воала над лицето си.

— Да тръгваме.