Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (21)

Глава двадесета

Майкъл бе сигурен, че Малори никога не би разбрала, защо толкова неотложно му трябваше съпруга. Ако по време на конфликта с турците убиеха баща му, а и него, нямаше да остане мъж, който да наследи херцогството. Имената Деуинтър и Рейвънуърт щяха да преминат в ръцете на някой далечен роднина.

Дълго след като Малори бе заспала, Майкъл се взираше в мрака, като се опитваше да вземе решение. Но имаше ли въобще място за колебание? Трябваше незабавно да се оженят.

Затвори очи. Чувстваше се като най-големия подлец на земята, задето възнамеряваше така безскрупулно да се възползва от Малори, заради семейството си. Трябваше да се оженят и тя да забременее от него, преди да е тръгнал за Калдоя. Ако я оставеше да чака дете, можеше поне да се надява, че тя ще му роди син, нали?

След малко Майкъл влезе в тъмната палатка и опипом потърси постелята си. Спеше до Малори, за да бъде до нея, ако й потрябваше. Изморено се отпусна на одеялото. Помисли си, че на сутринта тя вероятно щеше да бъде достатъчно добре, за да продължат пътуването си.

— Майкъл?

— Да, Малори.

— Обмислих предложението ти, но все пак не мога да се омъжа за теб. Ние просто не се обичаме.

— Това има ли някакво значение?

— За мене има. Винаги съм искала да се омъжа по любов.

— Това е твърде оптимистично желание. Мъжете не обичат по същия начин като жените, Малори. По добре да се откажеш, ако смяташ да се омъжиш, само заради чувствата. Във всеки случай ние с теб нямаме голям избор. И на двамата ни се налага да защитаваме репутацията си.

— Ще се биеш ли с бедуините срещу Сиди?

— Да, Малори. — Той се почувства гузен заради това, че така безсрамно се мъчеше да спечели симпатията й. Но се налагаше, дявол да го вземе, заради своето семейство! — Не желаеш ли да направиш щастлив един мъж, който отива на война?

Тя преглътна сълзите си, доволна, че беше тъмно и Майкъл не можеше да я види разплакана.

— Не те разбирам.

Малори го чу, че се размърдва, и се вцепени, щом го почувства да ляга до нея.

— Някога питала ли си се как ще се чувстваш с мъж, Малори?

— Да — честно призна тя. — Задавала съм си този въпрос. Но съм израсла на село и не съм толкова невежа, колкото може би изглеждам.

— Но не знаеш какво е мъжко докосване?

Гласът й се снижи в болезнен шепот.

— Не. — Тя се замисли. — Всъщност не е точно така. Има един човек, който живее в съседство с нас — сър Джералд. Веднъж даде воля на ръцете си, но го ударих с камшика си.

Майкъл се изсмя в тъмното.

— Не мога да си представя как един мъж би се опитал да си открадне целувка от теб, когато държиш в ръцете си камшик.

— Е, онзи негодник никога повече няма да посмее да ме докосне.

Ръката му погали голото й рамо.

— Малори, нима ще изпратиш на бой един воин без нежните си целувки?

— Знам какво се опитваш да направиш, Майкъл. Възползваш се по нечестен начин от слабостта ми.

Той се пресегна и погали косата й, която се плъзна под ръката му като копринена завеса.

— По-скоро се надявам да призова сърцето ти на жена.

Малори сгуши буза до шията му.

— Нямам свои пари, Майкъл. Боя се, че бракът ти с мен няма да ги донесе никакви финансови облаги.

Той се усмихна, трогнат от това, че в душата й няма следа от измама и хитруване.

— Това е още едно предимство за мене. Трябва да ти призная, че съм изключително богат и ще мога да ти дам всичко, което поискаш. — Изведнъж той стана сериозен. — Искам да те направя щастлива, Малори. Дай ми това право.

Тя чувстваше как дъхът му докосва косата й. Искаше й се да се отдръпне, но същевременно искаше и този миг да няма край. Майкъл промуши ръка под рамото й и я притисна към себе си.

— Сладка Малори, не желаеш ли да ти стана съпруг? — Той погали с устни нейните и я чу как въздъхна. — Искаш да се омъжиш за мен. Знам, че го искаш.

— Аз… не мога.

Той хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. После наведе глава и започна настойчиво да я целува — отначало нежно, а после страстно, и в един миг почувства ръцете й около раменете си.

— Кажи „да“…

— Да — задъхано рече тя. — Да, Майкъл. Ще се омъжа за теб, но искам да знаеш, че не държа на богатството ти. Дори да беше бедняк, това пак не би имало значение за мен.

— Тогава мога ли да се надявам, че се омъжваш за мен заради самия мене? — каза той като на шега, но Малори почувства как тялото му се напряга, сякаш очакваше отговора й. Тя не отговори и Майкъл сви рамене. — Няма значение, ще бъдем женени така, както и ако бяхме страстно влюбени един в друг.

От страх, че може да се разплаче, Малори се боеше да говори. Притисна лице към гърдите му, наслаждавайки се на усещането за ръцете му, които я прегръщаха.

Майкъл я притисна продължително, чувствайки, че е готов на всичко, за да я защити. За него това беше ново чувство. Трябваше да остави някакво разстояние между тях, докато все още можеше да й се съпротивлява.

— Аз получавам по-добрата част от сделката, Малори. Всички мъже ще ми завиждат, че имам такава красива съпруга.

— Не е нужно да ми правиш комплименти. Знам, че съм нищо в сравнение с дамите, които познаваш в Лондон.

— Ти притежаваш красота, каквато онези жени не могат дори да се надяват, че някого ще имат. Тази красота се промъква и се нахвърля върху мъжа, когато той най-малко я очаква, и не му оставя време да се измъкне.

Думите му настроиха скептично Малори.

— Не са ми нужни надути фрази, Майкъл. И двамата знаем, че нито една жена не може да те хване натясно, освен ако тя не би ти послужила за някаква твоя цел.

Той се разсмя неспокойно. Оказа се, че тя го познава по-добре, отколкото е предполагал.

— Ще взема красотата ти с мен в битката, а остроумието ти ще ми е броня.

Той я пусна от прегръдката си и се изправи.

— Мисля, че ще бъде разумно тази нощ да спя при Фейзал.

— Очакваш да имаме неприятности ли?

— Само от онзи вид, които подмамват мъжете в копринените паяжини на жените. — Той застана до нея и Малори усети проницателния му поглед върху себе си. — Радвам се, че се съгласи да се омъжиш за мен, скъпа. Надявам се никога да не съжаляваш за решението си.

Майкъл излезе и тя изведнъж се почувства самотна без него. Не знаеше какво го бе подтикнало да поиска ръката й, но не бе нито любов, нито желанието му да спаси репутацията и на двамата.

Помъчи се да не мисли за опасностите, с които той скоро щеше да се сблъска. Да, тя щеше да стане негова съпруга, щом той го желаеше, и щеше да му даде всичко, което поискаше от нея.

Сети се за братовчедката Феб и се запита дали тя би одобрила брака й с лорд Деуинтър. Навярно…

Малори все още усещаше топлината на Майкъл и плетеницата от емоции в собственото си тяло. Как ли щеше да се чувства, когато станеше негова съпруга и той пуснеше на воля страстта, чиито юзди бе сдържал с такова усилие тази нощ? Цялата тръпнеше от пробудени желания, които, скрити в нея, бяха чакали да се появи подходящият мъж, за да им вдъхне живот.

Мина доста време, преди Малори да заспи, потопена в смелите си мисли и фантазии.

На следващата сутрин, когато се събуди, Майкъл и Фейзал вече бяха развалили лагера. Веднага след като тя се върна от потока, къде се бе измила, те събраха палатката и натовариха конете. За закуска Малори хапна от сушеното месо, след което тримата потеглиха надолу по планинския склон.

Фейзал избърза напред, а Майкъл и Малори препускаха един до друг. Той беше странно мълчалив, а погледът му зорко обхождаше околността — беше нащрек срещу всяка евентуална опасност.

Колко различен беше той сега от мъжа, който миналата нощ я бе попитал дали ще се омъжи за него. Изглеждаше студен и безразличен и тя усещаше, че иска да стигнат до крайната си цел колкото се може по-бързо. Имаше някаква припряност в него, която тя не разбираше.

Малори вирна брадичка и извърна глава. Нямаше да бъде тя, която първа би нарушила мълчанието. Спираха само за да дадат почивка на конете. Най-накрая Малори не можа да се сдържи.

— Преследват ли ни?

Майкъл й подаде мях с вода.

— Такава опасност съществува винаги. Сиди би дал много за главата ми, особено след като те отнех от него. Сигурно вече е изпратил хората си да ни търсят. Трябва да стигнем до Камар Гинена, преди да падне нощта.

Като отпи от водата, Малори върна мяха на Майкъл с думите:

— Но принц Халдун каза, че само неговите хора знаят за този планински проход.

— Пустинята има много езици и не можем да бъдем сигурни накъде ще тръгне казаното от тях.

Малори го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път. В него не бе останало нищо от английския благородник. Приличаше повече на арабин и това някак я плашеше. Спомни си как тези зелени очи танцуваха насмешливо. Сега бяха бдителни и някак сурови. Какво ли се бе случило, за да се промени този мъж до такава степен?

Тя се качи на коня и тръгна напред.

— Не е нужно да задържаш коня си заради мен, Майкъл. Мога да те следвам.

— Това е добре — кимна той, — защото излизаме от планините и ако са решили да ни направят засада, тук ще бъдем най-уязвими.

Бързите арабски коне не забавиха ход, докато излизаха от планината и навлизаха в голата, негостоприемна пустиня.

Майкъл разтвори робата си и сложи ръка върху пистолета на кръста си, а Фейзал зареди пушката си.

В далечината се надвесиха тъмни облаци и когато вятърът ги докара над тях, започна да вали. Малори с признателност посрещна разхлаждащия дъждец. Но той скоро спря и локвите бързо попиха в жадните пясъци.

Когато наближиха нивите край оазиса, няколко воини от джебелия ги посрещнаха. Скупчиха се около тях, смеейки се и разговаряйки с Майкъл на техния език. Малори забеляза възхищението в тъмните им очи, когато гледаха към Майкъл, и разбра колко голямо е уважението им към него.

Щом приближиха портите на града, принц Халдун излезе напред и размени тихо няколко думи с Майкъл. След това се обърна към Малори:

— Лорд Майкъл ми даде правото да разговарям с вас, лейди Малори. Жена ми, принцеса Ясмин, с нетърпение очаква да ви помогне за сватбата. — Той се усмихна широко. — Аллах желае с моя брат да станете съпруг и съпруга. Вие сте наистина достойна за този голям мъж.

Малори не можа да отвърне нищо друго, освен смиреното:

— Благодаря ви.

С поглед потърси Майкъл и докато минаваха през градските врати, насочи коня си по-близо до неговия.

— Нали няма да се венчаем тук?

Той я погледна и заговори така, сякаш обясняваше нещо на дете.

— Нямам време да пътувам до град, където бих могъл да намеря християнски свещеник. Затова ще се оженим по традициите на джебелия. Не се бой, бракът ни ще бъде законен.

Малори започваше да съжалява, че е пожелала да се омъжи за него. Предишната нощ в палатката той се бе държал така разтапящо нежно с нея… А сега изглеждаше студен, безразличен и така нецивилизован и суров, както кой да е друг от заобикалящите й я мъже.

— Все още ли си убеден, че трябва да се оженим Майкъл? Дали не правим грешка?

— Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос. Покрий лицето си — подкани я той. — Бързо.

Малори смутено придърпа кърпата на главата си надолу. Нима Майкъл смяташе да я кара да живее като жена на арабин? „Е, това обаче ще му откажа!“, упорито си рече тя. Въпреки това остави лицето си покрито.

Камар Гинена я удиви. Градът беше съвременен и чист. Никога не бе очаквала да открие толкова напреднала цивилизация насред пустинята. Винаги бе смятала бедуините за номади, които живеят в палатки.

Малори вдигна очи към двореца и се запита, що за хора бяха джебелианите, изградили това невероятно царството сред пустинята.

След като слязоха от конете пред прага на двореца, Майкъл се обърна към Малори.

— Съобщиха ми, че венчавката ни ще бъде довечера. Имаш ли някакви възражения?

— Да! Струва ми се прекалено скоро.

— Мисля, че не е. Ще тръгна за Калдоя утре преди изгрев. Жителите на пустинята, верни на принц Халдун, вече се събират край източните стени на града.

Как силно желаеше той да не отива на тази война! Но трябваше да се опита да спаси баща си. И този беше единственият начин.

— Калдоя оградена ли е със стени, както този град?

— Говори се, че е нещо повече от обикновена крепост.

Малори вдигна поглед към Майкъл и видя напрегнато очакване в израза на лицето му.

— Ще се омъжа за теб тази вечер — съгласи се тя, защото чувстваше, че бе по-добре да има една нощ с него, отколкото цял живот без него.

 

 

Изкъпаха и напарфюмираха младоженката. Сплетоха косата й и я украсиха с жасминови цветове. Принцеса Ясмин, която говореше малко английски, надзираваше слугините, притичвайки се с помощ или съвет, когато се налагаше.

Принцесата посочи на Малори леглото, върху което бяха наредени множество була и рокли.

За Ясмин англичанката беше изключително хубава, макар и малко бледа. Очите й бяха сини като лапис лазули^[1], а пламъкът на косата й радваше окото.

— Вие наистина сте достойна да бъдете жена на лорд Акдар’ем Акраба! — възхитено рече Ясмин.

— И вие го нарекохте с това име — смутено отбеляза Малори. — Мислех, че само враговете му използват този прякор.

Принцеса Ясмин се усмихна.

— Името му е дадено от онези, които са присъствали на смелите му дела. Той е благороден човек и воин с голяма смелост. Враговете ни се боят от него, а народът ни го боготвори. Само благодарение на лорд Майкъл ще посмеем да нападнем Сиди в крепостта му.

Като видя, че Малори изглежда обезпокоена от споменаването на предстоящата битка, Ясмин взе една от ефирните рокли и се приближи към нея.

— На сватбата си бях облечена в пурпурно. Ако този цвят не ви харесва, може би ще изберете златно?

Малори взе една бяла роба и я премери.

— В моята страна обикновено младоженките са облечени в бяло.

— Но то е толкова всекидневно — меко възрази принцеса Ясмин, като взе един бял воал и го уви около главата на Малори. Изведнъж кимна одобрително. — Красотата ви е такава, че не се нуждае от украшения. Позволете ми да ви дам нещо, което ценя много. То винаги ще ви напомня за този ден.

Тя разкопча огърлицата, която носеше на шията си, и я подаде на младоженката.

— Баща ми, ми я подари на моя дванайсети рожден ден.

Малори смутено погледна фината верижка, украсена с миниатюрни златни сърца.

— О, не мога да приема. Тази огърлица сигурно е много ценна за вас.

— Ако подариш нещо, което цениш истински, значи даряваш приятелство. Наистина искрено желая да приемете това от мен.

— Но ние почти не се познаваме, принцесо.

— Лордът е истински приятел на моя съпруг. Бих искала да стана ваша приятелка.

Малори погледна право в нежните й кафяви очи и видя в дълбините им да блести искреност. Развълнувана, тя свали пръстена с бисер от ръката си и го подаде на Ясмин.

— Само ако приемете това от мене. Пръстенът е на баба ми и е много ценен за мен.

Ясмин се усмихна широко и с радост пое бижуто.

— Никога няма да го сваля от пръста си. Сега сме приятелки, нали?

Малори хвана ръката на Ясмин и я стисна.

— Вярвам, че ще станем приятелки. А сега ще закопчаете ли огърлицата на шията ми? Държа да бъда с нея на венчавката.

Принцесата я погледна възхитено.

— Сигурна съм, че ще бъдете щастлива със Зеленоокия скорпион и ще му родите много синове.

Очите на Малори се наляха със сълзи.

— Не и ако умре, докато спасява баща си.

Сърцето на Ясмин се сви от болка.

— Говори се, че лордът е неуязвим и не може да бъде убит от враговете си — успокоително рече тя.

— Това не е вярно. Майкъл може да кърви и да страда като всеки друг човек. Самата аз съм лекувала раната му, когато хората на Сиди го намушкаха с нож.

— Не съм чувала тази история. Знам само това, което говорят хората. Те виждат в него онзи, който ще им донесе победата над Сиди.

— Защо се боят толкова силно от шейха?

— Той поробва племената, за да ги накара да го следват. Ако не бъде спрян, числеността на хората му ще нараства, докато не подчини всички пустинни племена.

Малори се намръщи.

— Боя се за твоя народ, но най-вече за лорд Майкъл. Прекалено голяма е опасността, на която ще бъде изложен.

— Аллах ще го пази, защото намеренията му са благородни — с увереността на фанатик заяви Ясмин.

Но много хора с благородни подбуди бяха загинали в бой, с горчивина си помисли Малори.