Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (17)

Глава шестнадесета

Майкъл яздеше начело на петдесет воина от племето джебелия. Пътуваха през покрити с шубраци пясъчни дюни и щом видеха оазис, спираха, за да си починат от жегата и да напълнят меховете с вода. Нощем спяха под звездите. Когато навлязоха в най-горещата част на пустинята, започнаха да почиват през деня и да пътуват нощем.

В продължение на четири дни яздех право към крайбрежните планини, докато накрая пясъчните дюни отстъпиха място на скалисти хълмове. Напредваха бързо, но обратният път щеше да отнеме повече време, защото мнозина от сватбарите щяха да яздят камили вместо бързите арабски коне, предпочитани сред джебелия. Преминаха край един изоставен манастир и навлязоха високо в планината, където нощите бяха студени, а денем ставаше горещо като в пещ.

На осмия ден срещнаха неколцина ездачи, които ги поздравиха с пронизителни крясъци и приветствени изстрели във въздуха. Това щеше да бъде ескортът им до лагера на племето саварка.

Щом навлязоха в бивака, Майкъл остана изненадан от няколкото кипариса и тамарискови дървета. Трудно му беше да повярва, че хората са могли да оцеляват векове наред сред тези изолирани и пустинни земи. Но беше факт, че тези земи процъфтяваха.

Докато се движеха сред лагера, възбудата от пристигането им нарасна в радостно оживление.

Щом слезе от коня, Майкъл бе въведен в огромна черна палатка в центъра на лагера. Посрещна го отрупан със скъпоценности мъж, на чието лице грееше усмивка. Очевидно това беше бащата на принцеса Ясмин.

— Добре дошъл, Акдар’ем Акраба — поздрави го шейх Хаким. — Много сме слушали за уменията ти. Влизай, влизай. Заповядай, задоволи глада си и утоли жаждата си. Отдалеч идваш. Почини си в моя дом.

След като влезе в палатката Майкъл установи, че тя е дори още по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Краката му потъваха в дебелия турски килим, върху който бяха наредени ниски позлатени маси и кадифени възглавници.

— Сядай, скъпи гостенино — подкани го шейх Хаким. — Ще разговаряме, докато се храниш.

После той плесна с ръце. Три жени със закрити лица им поднесоха храна и напитки. Докато ядяха, Хаким говореше за историите, които бе чул за Зеленоокия скорпион.

— Искам да ви предупредя, че историите са твърде преувеличени — започна да обяснява лорд Майкъл. — Всеки път, когато една легенда се преразказва, всичко в нея се преувеличава. Мога да ви уверя, че не съм нито воин, нито герой.

— Нима всички герои не са отчасти фантазия в умовете на не толкова смелите? На нас ни трябват герои, Акдар’ем Акраба. — Тъмните му очи се спряха на Майкъл. — Знам защо си дошъл из нашите земи. Много се говори за големия човек, който е затворен при Сиди Ахмед. Той е баща ти, нали?

— Да. Знаете ли дали е още жив?

— Трудно е да се получат сведения от Калдоя, но се говори, че онзи турчин, Сиди, пази грижливо затворника си.

Майкъл зарея поглед през вдигнатото покривало на палатката към простора на пустинята.

— Ще намеря начин да проникна в Калдоя, кълна се.

Хаким замислено поглади брадата си.

— Може би мога да ти помогна. На бедуините ми е разрешено да влизат в Калдоя, ако стоят само на пазара. Разбира се, те винаги оставят на Сиди скъп подарък и си тръгват преди залез-слънце. — Хаким забеляза обнадеждения поглед на Майкъл и продължи замислено: — Ще бъде опасно да се опитвам да те вкарам нелегално в града. — Той забеляза как лицето на госта му посърна и усмихнато го потупа по гърба. — Ще посмее ли Зеленоокия скорпион да се впусне в рисковано пътуване с бедуините ми, които обичат опасностите?

Точно това се надяваше да разбере Майкъл — как да проникне в забранения град.

— За мен ще бъде чест да яздя с хората ви. Но не искам да ги излагам на риск.

— Рисковете придават вкус на скучния живот. Ще съм доволен, ако успея да натрия носа на Сиди.

— Мога да тръгна веднага, след като отведа дъщеря ви при принц Халдун.

— Не бързай толкова, млади приятелю. Първо, трябва да се направят някои приготовления, а това ще отнеме време. Освен това ти споменах, че трябва да дадем на Сиди нещо ценно. — Той сви рамене. — Наскоро обаче омъжих най-голямата си дъщеря, а сега се омъжва най-малката. За такъв беден баща като мен беше трудно да платя зестрите на две дъщери. Едва ли бих могъл да намеря нещо подходящо за подарък на Сиди.

Майкъл се усмихна.

— Ако позволите на мен, аз бих могъл да осигуря подаръка.

Очите на Хаким блеснаха.

— Имам подарък, който ще накара Сиди да ококори очи. Погледни това. — Той се пресегна назад и взе една резбована дървена кутия. Отвори я и я подаде на Майкъл. — Ще ти го продам направо без пари.

На дъното на кутията лежеше красив нож, украсен със сребро и тюркоази.

— Колко? — усмихна се лордът на хитрата стара лисица.

— Колкото мислиш, че е достатъчно.

Майкъл се разсмя на глас и бръкна в кесията, завързана на кръста му. Отброи десет златни монети и домакинът кимна одобрително.

— Достатъчно е. Щедростта ти отстъпва само на смелостта ти, Акдар’ем Акраба.

С нараснало уважение Майкъл погледна стария мошеник.

— А вашето остроумие се превъзхожда само от хитростта ви.

— Имам усещането, че историите за теб не са чак толкова преувеличени — усмихна се Хаким.

След това отново плесна с ръце и иззад завесата излезе жена със скрито лице, облечена в бяла коприна, която блещукаше на светлината на фенерите.

— Разбрах, Зеленооки, че те смятат за брат на принц Халдун.

— Така е.

— Освен това ми казаха, че са те удостоили с честта да видиш майка му с открито лице.

— Това също е вярно.

— Тогава виж лицето и на съпругата на брат си — виж дъщеря ми, Ясмин. — Той направи жест към жената и тя пусна воала си.

Очите на Майкъл срещнаха най-нежните кафяви очи, които някога бе виждал. Косата на момичето, черна като нощ, беше сплетена на дебели плитки с втъкани в тях златни нишки. Страховете на Халдун се оказаха безпочвени — лицето на Ясмин не беше татуирано. Тя беше толкова красива, че Майкъл можа само да й се усмихне и да изрече:

— Брат ми е изключително щастлив човек.

Ясмин свенливо сведе глава.

— Ще ми разкажете ли нещо за моя съпруг? Говори се, че вие сте най-уважаваният от него човек.

— Мога да ви уверя, че принц Халдун е предан на хората си, добър воин е и е истински принц.

— Ясмин! — сгълча я баща й. — Не досаждай на госта ни с глупавото си бърборене. — Думите му бяха груби, но очите му излъчваха нежност. Хаким прегърна дъщеря си. — Щом тя си иде, ще отнесе сърцето ми със себе си. Не бих я дал на никой друг, освен на принц.

Майкъл си помисли, че тя наистина е достойна за принц.

— А сега ни остави, дъще. С лорд Майкъл имаме да говорим за още много неща.

Като погледна още веднъж към мъжа със зелените очи, Ясмин се прибра зад завесата. Хаким се наведе към Майкъл.

— Какво ще кажеш да отидеш с хората ми до едно бедуинско село, което поддържа Сиди? Преди десет дни тези дяволи нападнаха лагера на братовчед ми и изклаха невинни жени и деца.

— За мен ще бъде чест да се присъединя към вас. Но кога?

— Ще ударим утре сутринта. Това няма да попречи на задълженията ти към принц Халдун, защото ще се върнеш, преди гостите за сватбата да са тръгнали към Камар Гинена.

Майкъл кимна утвърдително, усещайки, че старата лисица го изпитва.

— Ще дойда с вас, но само ако хората ви не убиват жени и деца.

— Ще им наредя да не го правят, но могат да вземат каквато плячка си харесат.

— Това е приемливо.

— Прекрасно! Сега трябва да си починеш, защото след два часа тръгваме.

— Нали разбирате, защо трябва да отида в Калдоя без бавене?

— Разбирам. Ще бъде наистина смело да се срещнеш с дявола в бърлогата му — там, където не те очаква. Много от бедуинските племена биха дали живота си, за да го видят мъртъв. Той е от отоманските турци и иска да пороби всички обитатели на пустинята. Постепенно въоръжава войнствено настроените бедуини, за да ги изправи срещу нас.

— Знам. Мисията на баща ми беше да разбере, кой подстрекава бедуините към война. Сиди Ахмед ли е този, който внася оръжия в Египет?

— Той е. Преди време ни предложи оръжия, но само ако се бием в армията му. Отказах му, както сториха и много други племена. Все пак той събра доста голяма армия. Нараства и броят на онези, които приеха оръжията му. Предполагам, че първо ще тръгнат срещу онези от нас, които му се противопоставихме. Сега нали разбираш, защо е толкова опасно да отиваш в Калдоя? И можеш да разбереш, защо искаме да ти помогнем.

Майкъл се изправи.

— Ще изчакам подходящия момент да отида в Калдоя. Но не ме карайте да чакам твърде дълго. Ако баща ми е там, всеки ден за него сигурно е ад.

— Пазачите на вратите проверяват всекиго и всичко, което им се стори подозрително — предупреди го Хаким. — Със сигурност ще те очакват, Зеленооки. Но стига за това, защото сега трябва да си починеш. Слугата ми ще ти покаже палатката ти.

Майкъл не предполагаше, че е толкова изморен. Той се отпусна на меките агнешки кожи и скоро заспа.

След няколко часа усмихнатият Яни дойде да го събуди.

— Другите са готови за нападението. Чакат само теб, лорд Майкъл.

 

 

Точно преди зазоряване саварка нападнаха вражеския лагер. Тихомълком премахнаха крайните постове, които не успяха да вдигнат тревога. Хората на Хаким се втурнаха в лагера, който все още спеше.

Скоро Майкъл се озова в центъра на битката. Размаха свирепо меча си и започна да се бие така, както знаеше. Можеше да мисли само за това, че тези хора бяха оръдия на Сиди, човека, който държеше в плен баща му. В ума му всеки убит враг беше стъпка към свободата на Рейли.

В края на битката целият лагер беше осеян с мъртви тела. Хаким бе сдържал думата си и нито едно дете или жена не бяха пострадали. Оставиха ги да се разпръснат из пустинята.

Хаким заповяда да му доведат един от оцелелите. В ума му се бе оформил план: турците бяха суеверно племе и беше умно да се посее семето на страха в сърцата им — семе, което да прерасне в легенда.

— Върви при турския си господар и кажи и на него, и на всичките му хора, че Зеленоокия скорпион го смята за свой враг. Разкажи на хората как мощта на Акдар’ем Акраба ни е позволила да нападнем лагера ти и да го превземем без нито една жертва, защото магията му ни е пазила.

Мъжът стоеше разтреперан пред Хаким, а очите му блуждаеха сред обграждащата го тълпа в очакване да види зеленоокия дявол.

— Не искам да виждам Скорпиона! По-добре ме убий! — извика той.

Майкъл не искаше Хаким да го използва, за да всява страх у враговете си. Той слезе от коня и се приближи, като си мислеше, че разпитват пленник. Застина на място от удивление, щом разтрепераният мъж се хвърли на колене в мига, в който срещна погледа му.

— Аз видях лицето на смъртта! — изкрещя мъжът. — Моля те да ме убиеш бързо!

За изненада на Майкъл мъжът пролази към него и зарови лице в пръстта пред краката му.

— Милост, о, Зеленооки, имай милост!

Майкъл дръпна мъжа към себе си и го погледна свирепо.

— Същата милост, която показа към жените и децата, които изкла?

Хаким се усмихна, като видя, че мъжът вече не беше на себе си от страх. Несъзнателно Майкъл беше подпомогнал плана му. Нареди на хората си да качат човека на една камила и да я натирят в пустинята.

— Още днес той ще разнесе вестта за победата ти, приятелю — обърна се Хаким към Майкъл.

— Ние просто избихме враговете на баща ми, затова за мен битката не беше триумф.

— Нашият пленник ще разкаже за магията ти, което единствено има значение. Оттук нататък това племе доста ще се замисля, преди да нападне мен или приятелите ми.

Майкъл не беше сигурен каква ще бъде следващата стъпка на лукавия Хаким. Харесваше стария шейх, но не му вярваше напълно.

 

 

Майкъл остана в лагера на саварка още два дни, докато приключат приготовленията за сватбеното пътуване. Вече беше привикнал с начин на живот, за който не бе предполагал, че съществува. Мъжете постоянно се състезаваха, предимно в бой с мечове и в надбягвания с коне, а жените вършеха цялата останала работа.

Надали някой от бедуините саварка можеше да чете или пише, но въпреки това знанията им за живота ги нямаше в нито една книга.

Откакто Майкъл се бе завърнал в лагера, вълнението му непрестанно нарастваше. Най-сетне се бе обнадеждил, че ще открие баща си. Двамата с Хаким планираха да влязат в град Калдоя веднага след венчавката.

— Трябва да знаеш, Майкъл, че не можем просто да нахълтаме с конете, да вземем баща ти и да препуснем на свобода. Няма да се мине без бой, а ние дори не знаем къде държат пленника. Трябва да научим това и тогава да нападнем.

Вечерта, преди да отпътуват за Камар Гинена, шейхът подари на Майкъл черна роба и меч, каквито носеха бедуините саварка.

— Ако за принц Халдун си като брат, значи за мен си като син. — Хаким свали голям изумруден пръстен от ръката си и го подаде на Майкъл. — Това ще ти напомня, че за нас вече си един от народа ни. — Той се усмихна и го тупна по гърба. — Освен това всеки, който види този пръстен, ще разбере, че е мой. Щом в Калдоя го мернат на пръста ти, ще те приемат като един от хората ми и няма да ти задават никакви въпроси.

— Не мога да приема такъв ценен подарък — възрази Майкъл.

— Нищо не е така ценно, както приятелството.

В лагера на саварка Майкъл бе разбрал много неща, но преди всичко се бе научил да уважава стария шейх. Макар Хаким да го бе измамил да купи сребърния нож, сега той му правеше подарък с много по-голяма стойност.

Навън изкукурига петел, оповестявайки идването на утрото. Жегата вече бе станала непоносима, но хората заизлизаха от палатките си, за да се проснат върху пясъка за утринна молитва. Лагерът се изпълни със смеха на децата, които още със ставането си се заеха да изпълняват възложените им задължения.

Тези хора живееха в мир, какъвто мнозина никога нямаше да срещнат или разберат. Ако Майкъл не се бе сприятелил с Халдун, едва ли някога щеше да узнае за съществуването на този свят.

Целият лагер се събра, за да пожелае на пътниците на добър час. Керванът бавно тръгна, понесъл товара си от злато, скъпоценни камъни и най-голямата ценност сред всичките — младоженката на принц Халдун.

Камилите бавно се изнизаха покрай гранитните хълмове и потънаха в океана от пясък… Щом слънцето се издигна в зенита си, пустинята странно затихна. Не се чуваше друг звук, освен дрънкането на камбаните, закачени на шиите на камилите.

Вечер разпъваха палатките на жените в средата, на безопасно място, а мъжете нощуваха покрай този кръг. Майкъл нямаше никакъв контакт с жените, освен със слугинята на Ясмин, която го информираше как принцесата понася пътуването.

Когато бяха на един ден път от Камар Гинена, ги пресрещна принц Халдун. Той поздрави ентусиазирано Майкъл, но очите му през цялото време с подозрителност поглеждаха към палатката на принцеса Ясмин.

Иззад прозрачния си воал младоженката наблюдаваше принца с нетърпеливи очи. Беше чувала, че е хубав, но все още не можеше да види лицето му. Ясмин сподели със слугинята си:

— Определено стои добре на седлото.

— И аз така мисля, принцесо.

— Струва ми се и доста висок.

— Седнал на коня, изглежда доста висок — съгласи се слугинята.

— Само ако можех да го видя, да поговоря с него… Обичам го от толкова време, но досега за мен той нямаше лице. О, Аба, така искам да го видя отблизо!

В този миг Халдун се обърна към тях и Ясмин видя фините му черти.

— Аба, той наистина е красив! Значи и децата ни ще са красиви, нали?

— Така е, принцесо.

Ясмин сведе глава натъжено.

— Той е прекалено красив, за да остане само с една жена. Сигурно ще си вземе още много съпруги след мене.

— Това е негово право, но ти ще бъдеш главната сред тях. И другите му жени ще те почитат така, както принц Халдун.

— Да — унило се съгласи Ясмин. — Но аз искам нещо повече от уважение, искам сърцето му.

 

 

Майкъл седеше край лагерния огън и се взираше в приятеля си.

— Е, няма ли какво да ме попиташ?

Халдун подхвърли един камък в огъня и се загледа в искрите, които се разпръснаха.

— Какво да те питам?

— А аз не ти ли казах, че видях лицето на булката? — нехайно подметна лордът.

Халдун реагира гневно.

— Не е редно да виждаш лицето на бъдещата ми жена преди мен.

Майкъл скри усмивката си.

— Такова беше решението на баща й.

— Но аз не съм съгласен с него.

— Принцеса Ясмин мисли само за теб, уверявам те.

Халдун стана и излезе извън лагера. Майкъл го последва.

— О, младоженецът се сърди — подкачи го той.

Халдун се обърна към приятеля си.

— Кажи ми, не мога да чакам повече. Татуирано ли е лицето й?

— Дори никак — разсмя се Майкъл. — Мисля, че в мига, в който я видиш, ще изгубиш сърцето си. Много е красива.

— Значи може да мине за хубава?

— Нещо много повече, бих казал.

— Не мога обаче да се срещна с нея, докато баща ми не ми я представи.

— Е, това ще стане утре вечер. Няма да чакаш много.

— А ти не копнееш ли за любовта на твоята дама?

— Аз, ъъъ, не ми остана време дори да помисля за нея.

— Ако обичах тази жена — с най-огнените коси и с най-сините очи, нямаше да мога да мисля за нищо друго, освен за нея.

Майкъл искрено се разсмя.

— Мислите за друга жена могат да се окажат опасни, когато собствената е наблизо.

— Нали няма да ревнуваш, ако кажа, че лейди Малори е най-красивото създание, което някога съм виждал?

— Мисля, че преувеличаваш. Но тя действително е хубава и има силен дух, така че, предполагам, можеш да я наречеш красива.

— Аз твърдя, че е красива.

— Както желаеш — усмихна се отново Майкъл.

Някой ден трябваше да признае на приятеля си, че никога не се е влюбвал в лейди Малори. Някой ден, но не преди да го види оженен за принцеса Ясмин.