Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (16)

Глава петнадесета

Самотният живот започваше да изморява Малори. Единственият, който говореше английски в къщата, беше Сафат, а и неговите знания бяха ограничени.

Малори посети консулството и разговаря с чиновника, но той нямаше представа кога ще се завърнат родителите й. Запита го дали е чувал нещо за лорд Майкъл, но мистър Абрамс не знаеше нищо. Всъщност той беше сигурен, че Негова светлост не е в Кайро. Единственият съвет, който можа да й даде, бе да се завърне в Англия, тъй като бе останала без настойник. Никой не разбираше в каква трудна ситуация бе попаднала.

Така че пред Малори се изправиха безкрайни дни. Всеки ден тя вечеряше в усамотение, после прекарваше още една самотна вечер. Препрочете по няколко пъти трите книги, които бе взела със себе си. С радост откри няколко тома литература в кабинета на баща си, но възбудата й скоро премина в разочарование, понеже се оказа, че те са на арабски.

Мислите й често се връщаха към лорд Майкъл. Чудеше се, дали раната му е оздравяла и дали той вече полага достатъчно грижи за себе си. Все още се безпокоеше дали е в безопасност.

Малори получи писмо от мисис Уикет, от което разбра, че двамата със съпруга й щели да се връщат в Англия. Сержант Уикет бе получил повишение и щели да го местят в Бат. В един момент Малори изпита силното желание да им пише, за да ги помоли да пътува в тяхната компания.

Но къде щеше да отиде, ако се завърнеше в Англия? Братовчедката Феб вече се бе преместила в къщата, която бе наследила от баща си, и нямаше да може да издържа още един човек от скромните си доходи. Не можеше да се завърне и в Стоунридж, докато сър Джералд се спотайваше наоколо. Изглежда, че щеше да й се наложи да остане в Египет и да изчака родителите си.

Един ден, докато Малори се разхождаше из градината, към нея се приближи мъж, облечен в черно. Момичето забеляза, че вратата, която водеше към уличката, е отворена и отстъпи назад с разтуптяно сърце. Дрехата не можеше да скрие якото телосложение на мъжа. Брадата му беше тъмна, а очите — почти черни.

— Кой сте вие? — разтреперана попита Малори, а очите й неволно се извърнаха към къщата и безопасността, която тя предлагаше.

— Хиляди извинения, госпожице. Не исках да ви изплаша — благовъзпитано рече мъжът.

Малори си помисли дали да не извика Сафат, но той беше твърде далеч. Събра смелост и погледна натрапника в лицето.

— Нямате право да влизате в градината на баща ми! Какво търсите тук?

— Госпожице, пратеник съм на един човек, който ви познава. Той ме помоли веднага да ви отведа при него.

— Баща ми ли ви изпраща?

— Не, мадам. Името му е Акдар’ем Акраба. Той ви моли незабавно да го посетите.

Малори го погледна подозрително и отстъпи изплашено няколко крачки назад.

— Не ми е известен никой с такова име.

— Може би обаче познавате човека, когото ние наричаме Зеленоокия скорпион?

— Ако не си тръгнете веднага, ще викам за помощ. Не познавам нито вас, нито мъжа, за когото говорите.

Египтянинът вдигна ръце в умиротворителен жест.

— Госпожице, той е англичанин. Познавате го добре — синът на стария херцог.

— Лорд Майкъл?

— Точно така — усмихна се той. — Лордът е ранен и се нуждае от помощта ви.

Малори все още не му вярваше.

— Тогава преди малко, защо не застанахте на входната врата и не попитахте за мен по подходящ начин?

— Лордът има врагове, които искат да го видят мъртъв, госпожице. Той е тежко болен и смята, че единствено вие ще го излекувате.

Девойката се поколеба.

— Къде е той?

— На два дни път езда навътре в пустинята. Трябва да побързаме, той се нуждае от вас.

— Само да кажа на слугите къде отивам. На тях можем да им се доверим.

— О, не! Трябва да дойдете с мен веднага и никой не трябва да знае за това. Лордът е в голяма опасност. Изгаря в треска и постоянно зове името ви.

Малори съвсем не беше сигурна, че може да се вярва на посетителя. Но защо би дошъл при нея, ако Майкъл не го беше изпратил?

— Имам добър кон за вас и всички провизии, които ще ни потрябват. Тръгваме ли веднага?

Преди да успее да му отвърне, на пътечката се появи Сафат.

— Милейди, милейди! — повика я той. — Имате писмо от баща си.

Малори се обърна към облечения в черно арабин, но той като че ли се бе изпарил във въздуха. Единственото доказателство, че е бил тук, бяха все още люлеещите се напред-назад крила на пътната врата.

Сега вече Малори беше сигурна, че непознатият се бе опитал да я подмами извън бащиния й дом.

— Сафат, видя ли мъжа, с когото разговарях?

Той я погледна озадачено, но после забеляза отключената порта.

— Бяхте сама, когато дойдох, но… — Той отиде при вратата и откри, че ключалката е била счупена. Челото му се намръщи загрижено. — Веднага ще се погрижа ключалката да бъде сменена. Предполагам, че сте под наблюдение, загдето спасихте живота на младия лорд. Опасно е да се разхождате сама в градината.

Малори отвърна разярено:

— Отказвам да бъда затворник в дома на баща си! И не смятам да хленча в ъгъла като някое изплашено животно. Никой не може да ме уплаши!

— По-умно е да знаете, кога да се изплашите, милейди. Мое задължение е да ви осигуря безопасност, докато се върнат майка ви и баща ви.

Тя се усмихна на Сафат и го последва към къщата. Беше прав, разбира се. Не трябваше да рискува. В края на краищата, тя беше сама жена в една непозната страна, без никой, който би могъл да я защити.

Щом влязоха вътре, слугата й подаде писмото от баща й. Тя го отвори с треперещи пръсти и нетърпеливо зачете.

„Малори,

Получихме съобщение с майката ти, че си в Кайро. Не мога да си представя как Феб се е осмелила да те изпрати при нас, без нашето позволение. Както предполагам, вече сама си разбрала, че Кайро не е подходящо място за едно младо момиче. Ще си дойдем след две седмици и тогава ще решим какво да правим с теб. Мислим да те изпратим в някой добър девически пансион в Лондон. До нашето завръщане най-добре ще бъде да не излизаш извън къщата и да слушаш Сафат и Инна.“

С натежало сърце тя прочете за втори път писмото. Все още я мислеха за дете. Тонът на баща й беше хладен и безстрастен. Дори не си бе направил труда да се подпише.

— Сафат! — повика тя, като тръгна припряно към стаята си.

Сафат излезе в коридора.

— Милейди?

— Нека да приготвят каретата. Отивам в Британското консулство, за да уредя връщането си в Англия.

— Да, милейди. Но ако ви следят, няма ли да бъде по-разумно да облечете някоя дреха на жена ми, за да можете да излезете незабелязано?

Малори се замисли над предложението. Ако мъжът, който се бе вмъкнал в градината, все още я следеше, щеше да бъде разумно да промени външността си.

— Идеята ти ми се струва добра. Помоли жена си да дойде в стаята ми. С удоволствие ще заема някоя от нейните дрехи.

Сафат одобрително кимна на правилната й преценка.

Когато Малори видя красивата червена роба със златна бродерия тя се досети, че Инна й бе предложила най-хубавата си дреха. Жената й помогна да се облече и да стегне дрехата в кръста, а после уви дългото черно фередже около главата на Малори. После с усмивка й показа как да придърпа края му пред долната част на лицето си, така че да се виждат само очите й.

Малори се видя в огледалото и кимна доволно.

— Дори братовчедката Феб не би ме познала в тези дрехи — тя се обърна към жената. — Благодаря ти.

Нищо подобно не би могло да й се случи в Англия. Неочаквано тя почувства как някакво вълнение пулсира в тялото й. Би могла да се разхожда из улиците на Кайро, досущ като другите жени без лица, и никой не би се досетил, че не е една от тях. Как не се бе сетила досега?

 

 

Томас Абрамс вдигна очи към арабката, която влезе в кабинета му.

— Кой ви пусна тук?

Малори пусна долния край на воала си. Кръвта се оттече от лицето на Абрамс.

— Лейди Малори? Но защо… кога сте започнала да носите местните дрехи?

— Трябваше да говоря с вас и сметнах за уместно да дойда преоблечена. — Тя видя как очите му се ококориха, а след това устните му се свиха неодобрително.

— Не е трябвало да го правите, милейди. Какво ще кажат майка ви и баща ви, когато се върнат?

— Но причината, поради която съм облечена в тези дрехи, е основателна. — Тя му разказа за мъжа в градината и как се бе опитал да я подмами в пустинята.

— Това е прекалено! Още днес ще подам протестна нота до вицекраля. Когато една англичанката не може да бъде в безопасност дори в собствения си дом, значи е дошло време да се вземат мерки.

— Не мисля, че това ще помогне с нещо, мистър Абрамс. Това, което не разбирам, е защо онзи човек се изложи на такава опасност, за да ме вкара в клопка.

— Кой ли някога ще разбере тези хора? — отвърна й с въпрос Абрамс. — Нас, англичаните, не ни обичат тук. Мъчим се да ги образоваме и да ги научим да водят по-добър живот, и какво получаваме в замяна?

— Мистър Абрамс, когато още сме тичали, облечени в животински кожи, египтяните са имали цивилизация, и то каква! Едва ли са им нужни напътствията ни.

Той я погледна така, сякаш Малори бе изгубила разсъдъка си, но се задоволи само да изсумти неодобрително.

— Все пак един от тях се опита да ви отвлече. Не можете да го отречете, нали? Не знам какво ще прави консулът, когато се върне. Бих ви посъветвал да останете вкъщи, докато се приберат майка ви и баща ви. Междувременно ще поставя двама стражи край дома ви.

— Щом желаете. — Малори застана пред портрета на кралицата. — Загрижена съм за лорд Майкъл. Все още ли нямате новини от него?

— Нищо. Щеше да бъде любезно от негова страна да ни информира за местоположението си. Наистина ще се радвам, когато консулът се върне и поеме задълженията си. Лорд Майкъл е арогантен, недисциплиниран и изключително неразбран. Направих всичко по силите си, за да открия баща му, а той благодари ли ми? Точно обратното — обвини ме в некомпетентност.

По този въпрос Малори бе склонна да се съгласи с Майкъл. Този мъж определено не беше способен да се справя като представител на Короната. Не му допадаха хората, на които бе изпратен да служи. Нищо чудно, че египтяните не харесваха чужденците, след като мистър Адамс се държеше с такова неуважение към тях.

— Трябва да се връщам вкъщи. Ще ме информирате, ако имате новини от лорд Майкъл, нали?

— Чух само едно нещо и не съм склонен да му повярвам — бил минал на страната на местните племена. Слуховете говорят, че е станал прочут и арабите го наричат Акдар’ем Акраба.

— Зеленоокия скорпион… — каза Малори.

— Да, откъде знаете?

— Арабинът, който влезе в градината ми, нарече Майкъл с това име.

— Удивително! Не знам какво да мисля по въпроса.

— Е, аз си отивам у дома, мистър Абрамс — каза Малори, като тръгна към вратата.

— Довиждане, милейди. По залез-слънце ще изпратя войниците пред дома ви, милейди.

Докато младата жена се качваше в каретата, тя не обърна внимание на мъжа, сгушен в сянката на едно дърво, нито път видя сигнала, който той даде на трима други. Само след секунди те избутаха една количка със зеленчуци насред улицата.

Конете се вдигнаха на задните си крака и каретата спря рязко. Малори подаде глава през прозорчето и видя преобърната на една страна количка. Преди да успее да си помисли каквато и да било, един мъж скочи на капрата до Сафат и го изблъска на улицата. Друг чевръсто се настани до лейди Малори.

В ръката му проблесна нож.

— Не викайте — бързо прошепна той — и правете точно каквото ви казвам.

Тя позна мъжа, с когото се бе срещнала вече в градината на дома си.

— Какво искате?

— Спестете си въпросите! — шибна я острият отговор. Мъжът въобще не се мъчеше да любезничи. — Ще правите само онова, което ви казвам.

— Но защо…

— Мълчи! — заповяда той.

Каретата препусна напред и след множество криволичения по тесните улици влезе в един двор. Зад тях се затвориха тежките крила на пътната врата.

— Баща ми ще научи за това — каза Малори с глас, за който се надяваше, че звучи спокойно, защото всъщност беше изплашена до смърт.

— Ще си доста далеч от Кайро, хлапачко, преди баща ти да е узнал какво те е сполетяло. — Мъжът грубо завърза устата на Малори с един шал и след това придърпа фереджето й на мястото му, така че никой да не може да види, че устата й е запушена. — Това ще те накара да помълчиш, ингилизке.

Изблъска я от каретата и я побутна към търпеливо чакащия кон. После я вдигна на седлото и от двете й страни плътно застанаха двама други ездачи. Вратите се отвориха и ездачите излязоха из улиците на Кайро, като се насочиха към пустинята.

Малори разбра, че планът за отвличането й е бил внимателно обмислен и перфектно изпълнен. Тя дори не смееше да си помисли, какво би могло да й се случи.

Докато излизаха от града, пленничката погледна назад през рамо. Надяваше се, че Сафат е отишъл в консулството за помощ. Но, Господи, точно мистър Абрамс ли беше единствената й надежда за спасение?

Скоро малката група ездачи стигна пустинята и се изгуби сред морето от пясъчни дюни.