Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (15)

Глава четиринадесета

Майкъл с мъка обуздаваше нетърпението си. Времето очевидно нямаше голямо значение за тези пустинни хора. Бяха изминали три седмици, откакто бе попаднал в това скрито царство, а все още не беше по-близо до намирането на баща си, отколкото, когато беше в Кайро.

Майкъл не стоеше без работа. Всяка сутрин ставаше рано и неуморно тренираше. Обучаваха го най-добрите воини на джебелия. Раните му бяха излекувани, а ръката, която държеше меча, ставаше все по-силна. Навремето беше взимал уроци при най-големия майстор на шпагата в Европа и придобитите умения му вършеха добра работа: използваше повратливостта и знанията си във всекидневните състезания. Бързо се научи да върти ятаган и да разсича пъпеш, поставен върху гърба на галопиращ кон.

Денят на триумфа му дойде, когато успя да победи три пъти подред шампиона на джебелия. По този начин Майкъл грабна титлата на първенец. Междувременно научи, че хората на Халдун са великодушни с онези, които харесват, защото в деня на победата му цялото племе ликуваше, но никой не се радваше повече от бившия шампион.

Майкъл лесно свикна с местното облекло, което бе по-свободно по тялото от английските дрехи. Робата му беше черна, а тюрбанът — превързан с три златни нишки, които бяха знак за висок ранг. Смени тежките си английски ездитни ботуши с леките ботуши на бедуините, които бяха по-подходящи за пустинята.

Град Камар Гинена, чието име в превод означаваше „Лунна градина“, беше построен преди неколкостотин години от народа на джебелия. Мнозина от племето бяха потомци на освободени роби и все още, понякога се случваше да се раждат деца със сини очи и светла коса.

Майкъл откри, че хората от джебелия са свирепи воини и всяват страх у повечето други бедуински племена. Рядко се случваше някой да ги предизвика и никой не смееше да влезе без позволение в града им. Гордостта и племенната им вярност бяха огромни. Бяха предани преди всичко на племето си и едва след това — на семействата си.

Градът черпеше вода от дванайсет подземни извора и цъфтеше като градина. Храната беше изобилна, а онова, което не можеше да бъде отгледано или направено в града, се купуваше от керваните, чиито постоянен маршрут се намираше на три дни път на юг.

Майкъл се сприятели с Яни, свирепия капитан на гвардията. Войнът го научи на много неща, които можеха да му потрябват, за да оцелее в суровата пустиня.

Когато лордът разбра, че Яни се стяга на път, за да посрещне един керван, изрази желание да се присъедини към него. Халдун се съгласи, че Майкъл е готов за първото си пътуване в пустинята.

Принцът и свитата му яздиха с тях до обяд през първия ден. По пладне Халдун обърна коня си и вдигна ръка за довиждане.

— Яни, да върнеш приятеля ми цял! — проехтя смехът му. — И гледай да не нарани хубавото си лице, иначе жените в града ни ще плачат.

И без думи се чувстваше силното разбирателство между двайсетината облечени в черно мъже, които мълчаливо яздеха през пустинята. Конете напредваха безшумно, а неспирният вятър покриваше с пясък следите, оставени от копитата им.

Мускулите на Майкъл бяха здрави, ръката, която държеше меча — силна, а в душата си чувстваше увереност, каквато не бе познавал дотогава. Беше истински воин — обучен и закален от най-свирепите бойци на света. В сърцето му нямаше страх и нямаше предизвикателство, на което не би отвърнал.

Щом падна нощта, бедуините разположиха бивака си край една огромна пясъчна дюна. Черните палатки се сливаха с нощното небе. Разположиха часови по върховете на дюните, така че никой да не може да се промъкне незабелязано. Майкъл си помисли, че в някои отношения тези хора бяха като децата — доброто настроение не ги напускаше и се радваха на живота. Всяка вечер пееха и си разменяха шеги. Майкъл вече бе научил езика им достатъчно, за да разбира закачките им.

На третия ден приближиха маршрута на кервана. Преди да изкачат хълма, делящ ги от пътя, Яни вдигна ръка и хората му безмълвно спряха.

— Ушите ми казват, че се е случило нещо — обърна се той към Майкъл. — Чуваш ли звука на битка?

Майкъл поклати глава, но се вслуша внимателно, докато накрая наистина долови звъна на мечове. Без да чакат заповед, мъжете измъкнаха своите оръжия и пришпориха конете си към билото на хълма.

Стиснал решително челюсти и с изваден меч, Майкъл яздеше до Яни.

Нужен бе само миг, за да оценят ситуацията: керванът беше малък, само от трийсетина камили, и търговците нямаха никакъв шанс срещу многократно превъзхождащите ги нападатели.

Облечените в черно воини-джебелиани се спуснаха надолу по пясъчната дюна и кръстосаха мечове с нападателите.

Скоро битката се обърна в полза на по-силните джебелиани, макар и по-малобройни. В един момент Майкъл се озова плътно заобиколен от врагове. Той обаче размахваше отмерено меча си — атака, защита, атака, удар. Потта го заслепяваше, а кръвта, която се стичаше по меча му го правеше хлъзгав. Размахваше оръжието си яростно — сечеше, промушваше, и пак, и пак… Без да мисли за нищо друго, освен за вилнеещата битка.

Вече го нямаше изтънчения английски лорд. Цялото лустро на цивилизацията беше се смъкнало от него и той се биеше — за да убива или да бъде убит. Не се страхуваше от смъртта, но и не изпитваше жалост за мъжете, които падаха под меча му.

Някой се приближи откъм гърба му и Майкъл светкавично се извърна, за да срещне врага.

— Стига толкова, приятелю — разсмя се Яни. — Не виждаш ли, че спечелихме битката?

Като в мъгла Майкъл погледна към мъртвите врагове, нападали в краката му. Днес за пръв път бе отнел човешки живот и изведнъж почувства, че му прилошава. По време на битката бе мислил само как да оцелее. Сега имаше възможност да анализира действията си. Потресен, извърна очи от бедуините, които сваляха каквото им харесва от мъртвите.

— Първия път винаги е най-трудно — подзе Яни, кой го бе прозрял какви чувства бушуват в Майкъл. — Но не хаби напразно съчувствието си за тези червеи. Те са от вражеско племе. От същото онова племе, което те бе отвело в пустинята, преди да те спасим.

— От племето на чичото на принц Халдун?

— Много племена са подчинени на Сиди, но тези са най-безчестните. Грабят керваните и не мислят за нищо друго, освен как да убиват за печалба.

Водачът на кервана излезе напред и като се поклони няколко пъти на Майкъл, му подаде малко отворено сандъче, пълно със златни монети. Майкъл не разбра какво му казва мъжът, така че се обърна за помощ към Яни.

Капитанът на бедуините се разсмя и като взе сандъчето, го постави в ръцете на Майкъл.

— Нарече те Акдар’ем Акраба, Зеленоокия скорпион. Казва, че жилото ти е смъртоносно и отсега нататък хората ще се боят дори само от името ти. Моли те да вземеш този малък знак на благодарността му.

Майкъл поклати глава и отблъсна сандъчето.

— Кажи му, че не ми трябват нито благодарностите му, нито парите му.

— Трябва да ги вземеш. Ако му откажеш, ще го обидиш — обясни му Яни. — Това нещастно подобие на мъж ще разкаже навсякъде как Зеленоокия скорпион е спасил кервана му. Докато се върнеш в Кайро, ще си станал легенда.

Майкъл неохотно взе сандъчето и го постави в дисагите върху седлото си. След това слезе от коня и се отдалечи на няколко крачки от кервана, с надеждата, че вятърът ще го разхлади и ще отвее миризмата на смърт. Свали капачката на манерката си и плисна малко вода на лицето си. После отпи голяма глътка.

Отново пое дълбоко въздух и усети как топлината пари дробовете му. Когато се съвзе достатъчно, за да гледа останалите, Майкъл се спусна обратно, надолу по хълма към коня си. Дори джебелианите да се досещаха какво чувства, никой не го показа.

Докато Яни търгуваше с кервана, Майкъл седна под импровизирания навес, който бе направил, повдигайки единия край на широката си роба с меча си. Непрекъснато чувстваше множество почтителни погледи върху себе си, но не смяташе, че заслужава възхищение. Чудеше се само, какво ли щеше да си помисли за него баща му, ако беше присъствал на битката.

Най-сетне сделките приключиха и Майкъл с удоволствие пое обратния път към Камар Гинена. Днес бе научил нещо за себе си — беше способен да убива безпощадно. Надяваше се само, че няма да му се наложи отново да го прави.

Майкъл така и не разбра как се бе случило, но новината за битката бе изпреварила завръщащите се герои и населението на града се бе наредило край пътя, за да ги поздрави, докато минаваха през портите. Дълго след като Майкъл бе влязъл в двореца, продължаваше да чува как хората скандират: „Ел Акраба — Скорпиона, Скорпиона!“.

Халдун не беше сред тълпата посрещачи и Майкъл предположи, че принцът сигурно е извън града. Прибра се направо в стаята си и се изми, грижливо изтривайки от себе си кръвта. Не можа обаче да се отърси от отвращението към себе си заради онова, което бе сторил.

След малко уморено се отпусна на леглото и затвори очи. Беше станал безпощаден като бедуините, които кръстосваха пустинята. С нищо не беше по-добър от шейх Сиди Ахмед.

Чу, че се чука и стана да отвори. Беше телохранителят на Халдун.

— Принцът ви моли да ме последвате до кралските покои. Царят искал да ви види.

Майкъл набързо се облече и последва слугата, щастлив, че бащата на Халдун вече е достатъчно добре, за да го приеме.

Въведоха го в просторна стая, обляна от слънчевата светлина, която се изливаше през цветните стъкла на прозорците и разпръскваше танцуващи искри по белите стени.

Принц Халдун се приближи към Майкъл, за да го поздрави и да го придружи до мъжа, който лежеше подпрян с възглавници на широкия диван. Майкъл се досети, че забулената жена до него сигурно е майката на Халдун. Царят изглеждаше блед, а очите му бяха хлътнали от болките.

— Добре дошъл, лорд Майкъл, приятелю на моя син — каза той с изненадващо силен глас. — След като сте брат на сина ми, това ви прави мой син.

Майкъл застана почтително пред мъжа, чувствайки силата, която струеше от него дори в сегашното му състояние.

— Оказвате ми голяма чест, Ваше величество.

— Тъкмо говорехме за действията ви, докато сте защитавал кервана. Още много години ще се говори за вашия подвиг. — Той се усмихна и суровостта на лицето му се смекчи. — Казаха ми, че са ви измислили прозвище.

— Така изглежда, Ваше величество, но аз не се гордея с онова, което сторих. Простете ми, че говоря така открито, но чувствам единствено срам.

Царят поклати глава.

— Хубаво е, че се усещате така. Мъжът никога не трябва да ожесточава дотолкова сърцето си, че да изпитва удоволствие, когато отнема човешки живот. Въпреки това някои стават точно такива, дори сред моите хора. — Царят се намести и се намръщи от болка. — Забравете угризенията си, загдето сте убили онези хора, защото те са същите, които държат в плен баща ви. Те са жестоки и нагли. Не оплаквайте смъртта им.

— Вие знаете къде държат баща ми?

— Моите шпиони ми съобщиха за важен англичанин, затворен в Калдоя, крепостта на предателя Сиди Ахмед.

Майкъл се опита да каже нещо, но му потрябва време, за да възвърне гласа си.

— Хората ви сигурни ли са, че това е баща ми?

— Знам съм сигурност, че той е херцогът на Рейвънуърт.

— Добре ли е той?

— Не мога да ви кажа. Но не мисля, че дори Сиди би се осмелил да нарани толкова важен човек.

— Трябва незабавно да отида там, Ваше величество. И да убедя шейх Сиди да освободи баща ми.

— Не! Не можете да направите това. Та нали шуреят ми ще плени и вас! Нима вече не се опита и не се провали?

— Тогава какво ще правим?

— Ще чакаме да дойде подходящият момент. Ще намерим начин, който да е най-безопасен за баща ви. Предупреждавам ви — ако действаме прибързано, шуреят ми вероятно ще убие баща ви.

— Бях търпелив дълго време, Ваше величество, и ще продължа да бъда, щом мислите, че така е най-добре. Самата вест, че баща ми е жив, ми стига. Трябва обаче веднага да известя майка си.

— Разбира се, ще й напишете писмо. Но преди да си тръгнете, ще ми позволите ли да ви представя царицата? Тя желае да благодари на човека, спасил сина й.

Майкъл безмълвно изчака царицата да стане и да отметне воала си. Беше облечена в жълта коприна. Косата й бе тъмна, очите — също. Сигурно някога е била голяма красавица, защото все още бе привлекателна жена.

— За мен… е чест да се запозная с… вас, братко на моя син — бавно и накъсано рече тя. — Аз съм ви… признателна за това, че все още имам син. — Като остави лицето си открито, тя седна до съпруга си и се усмихна на Майкъл.

Халдун я целуна по бузата и обясни на Майкъл.

— Майка ми не говори английски, но научи тези думи, за да може сама да ти ги каже.

— Много съм поласкан — каза Майкъл, като се поклони почтително към царицата. Беше чувал достатъчно за нравите на мюсюлманите и знаеше, че на един мъж, който не е от семейството, никога не биха му позволили да види лицата на жените им, особено ако става дума за член на царското семейство.

— Лорд Майкъл, ще ви окажа честта, която един баща оказва на обичния си син. От днес нататък ще имате привилегията да вечеряте със семейството ми, да разговаряте с жените ми и да бъдете в моята компания.

Изпълнен с вълнение, Майкъл хвърли поглед към Халдун. Видя гордостта в очите на приятеля си и почувства, че връзката им е по-силна от обикновената дружба. Бяха станали наистина като братя.

— Има още една причина, поради която си поканен тук тази вечер, Майкъл. Искам да те помоля за една услуга — предпазливо каза Халдун.

— Всичко, което пожелаеш. Само кажи какво е то.

— Невестата ми, принцеса Ясмин, напуска племето саварка след една седмица. Ще ми бъде приятно именно ти да оглавиш почетния ескорт дотук.

Майкъл си спомни с какво неудоволствие Халдун му бе разказал за брака си, уговорен още когато е бил дете. Той погледна лицето на приятеля си и видя там единствено тъга.

— За мен ще бъде удоволствие да доведа булката, Халдун.

Царят се усмихна.

— Вървете и се приготвяйте, сине мой. Искам преди смъртта си да видя Халдун оженен. — Лицето му се смекчи и той погледна с любов жена си. — Какво тържество ще вдигнем за тази дългоочаквана венчавка! Най-сетне семейството ми ще се сроди със семейството на стария ми приятел, шейх Хаким.

По-късно същия ден Майкъл се разхождаше с Халдун из градината. В очите на принца, който непрестанно обикаляше напред-назад, се четеше мъка и обида.

— Баща ми е стар и не разбира как се чувствам. Любовта му към майка ми е била толкова силна, че не си е взел друга жена. А аз сигурно ще имам много жени — горчиво рече той. — Сега се женя, само за да му доставя на него радост. Следващите пъти обаче ще се женя за мое удоволствие.

— Халдун, може и да обикнеш тази жена, която ще бъде твоя съпруга.

— Вече ти казах, че племето саварка, към което принадлежи бъдещата ми съпруга, често татуират лицата си. Освен това те са номади и не се застояват на едно място, а непрестанно търсят нови пасища за овцете и камилите си. Никога не ще я обикна така, както обичам лейди Малори.

— Аз не… О, да… е, има различни видове любов, Халдун — опита се да каже нещо окуражително Майкъл.

— Да, моята любов към майка ми и баща ми, и любовта, която те очакват да изпитвам към жената, която никога не съм виждал и която ще бъде край мен през целия ми живот. Може би ще трябва да й заповядам въобще да не сваля фереджето си в мое присъствие. Дори когато я пускам в леглото си. — Халдун се замисли за миг. — Особено, когато трябва да я пускам в леглото си.

Майкъл едва сдържа смеха си, защото разбираше, че приятелят му е напълно сериозен.

— Защо не кажеш на баща си, че не желаеш да се ожениш за принцеса Ясмин?

— Защото животът без чест е безполезен. По-добре е тогава да умреш. Баща ми е дал думата си на нейния баща, шейх Хаким, а думата на баща ми е все едно моята.

— Не мога да разбера как бракът с жена, която никога не си виждал, може да бъде наречеш почтен.

— Нека повече не говорим за нещастието, приятелю. Нека днес не бъдем повече мрачни. Вместо това предлагам да отпразнуваме победата ти.

В този миг Майкъл си спомни още едно от предсказанията на старата циганка. Тя му бе казала, че ще намери истински приятел. И в това също се бе оказал права.