Бевърли Бърн
Малката циганка (1)

Луната се бе скрила в онази нощ през 1380 година. Трите неясни фигури се навеждаха и изправяха под синкавото сияние на звездите и мъждукащата светлина на фенера. Нощта бе хладна, но жената и двамата мъже бяха плувнали в пот, докато опъваха въжетата под масивния гранитен блок.

— Пълно безумие — Натан стрелна с поглед баща си. Бенхадж с мъка си поемаше дъх, увиснал с цялата си тежест на въжето. — Мислиш ли, че ще можем да направим това. Още веднъж?

Всеки мускул на Бенхадж трепереше от усилието, а по ръцете, краката и гърдите му пробягваха болезнени конвулсии.

— Ще го правим толкова пъти, колкото се наложи — изпъхтя той.

— Край — каза жена му Роша, когато последното въже увисна и блокът легна на мястото си.

Тя се отпусна на колене, задъхана, и избърса чело с ръкав.

Съкровищницата вече изглеждаше така, както бе преди тримата да пристигнат — малка вдлъбнатина в гранита, простиращ се под градината на двореца Мендоса в Кордова. Когато взеха въжетата, вече по нищо не личеше, че някой е идвал, нито че първата съкровищница лежи втора, много по-обширна.

Онази сутрин слънцето изгря кървавочервено и щом го погледна, Бенхадж разбра какво предвещава то.

— Още не се е свършило, Роша — каза той на жена си. — Едва сега почва.

Купчинката в тайната стая растеше малко по-малко всеки път, когато Бенхадж и Натан я навестяваш Родът Мендоса бяха лихвари от незапомнени времена. Сега след всяка сделка те разделяха печалбата си.

— Това е за нас и за данъците — казваше Бенхадж, отделяйки по-голямата купчина дукати. — А това е за бъдещето.

В съкровищницата имаше и други неща — донесени от Рашо. Това бяха предмети, които имаха стойност може би само в нейните очи, но тя убеди съпруга си, че си струва да ги съхраняват там.

Бурята се разрази над Бенхадж на 17 юни 1391 г. Побеснялата тълпа изгори до основи еврейския квартал в Кордова. Дворецът Мендоса го сполетя същата участ. На този ден умряха две хиляди евреи и труповете им бяха оставени да гният по улиците. Но семейство Мендоса оцеля и Бенхадж и Натан успяха да се върнат и да се уверят, че никой не е разбил гранитната стена над тяхната съкровищница.

Изправен сред почернелите стени и овъглените отломки, жадувайки мъст, старецът тихичко започна да напява останалия от незапомнени времена псалом:

„При реките Вавилонски

там седяхме и плачехме,

кога си спомняхме за Сит.“

Той се поспря и гласът му затрепери, когато стигна до стиха:

„Ако те забравя Йерусалиме,

нека ме забрави десницата ми…“

Натан също поде псалома:

„Дъще Вавилонска, опустошително!

Блажен, който ти отплати за туй,

що си нам сторим!

Блажен, който вземе

и разбие о камък твоите младенци.“