Любен Дилов
Библията на Лилит (9) (Книга от Долната земя)

8.

Оттеглихме се от планетата в далечна орбита, за да не се изкушаваме повече с намеси и да си поблъскаме главите кое бе ни накарало да сбъркаме. А човеците продължиха да гледат нагоре, където вече ни нямаше. Нуждаеха ли се от свръхестествени сили? Нали ги създаваме за самостоятелен живот, нали им внушавахме, че са рожби на природата, че на нея само трябва да се подчиняват и да я обичат като майка?

Вярата в нещо над природата ги въздигаше над животинския автоматизъм, да се боят от всемогъщи невидими сили, също изглеждаше по-практично за тях, но защо не се боеше Каин? Защо посегна на своя брат? Защо първият човек, роден от човеци, се оказа убиец? С дозата агресивност ли бяхме прекалили, опасявайки се от тревожната доброта в тях, с която нямаше да оцелеят в безмилостната всеобща битка на живота на планетата, при тяхната дълга бременност и сравнително рядкото раждане? Но защо дори страхът им от свръхприродните сили не обуздаваше тяхната вътрешновидова агресивност?

Бяхме силно смутени от неочакваното развитие на рожбите ни. Някой предложи:

— Да не позволяваме Каин да даде потомство! Мисля, че това е добро!

Съветът не беше сигурен дали трябваше да потвърди предложението му. Аз избухнах в своя си стил:

— Не, не е добро! — В края на краищата Лилит, моята питомница, бе го родила! — Нека проследим съдбата на Каин, но повече да не се намесваме! Ако може.

Така и не смогнах да се отърва от смешния си навик да добавям към всяко свое предложение и едно „ако може“. Дори веднъж го изтърсих на своя партньор в твърде неподходящ момент: „Люби ме, рекох му задъхана, люби ме силно! Ако може.“ И той се засмя, и, разбира се, не можа нищо да направи, а иначе щеше да си мине всичко нормално силно, заради което бях и привързана към него.

Съгласиха се да отложим каквото и да било решение. Понаблюдавахме ги още известно време отдалеч и все повече се отчайвахме от своето творение. По другите континенти останалите четири експедиции имаха почти същите резултати. Всички раси наистина се размножаваха усилено, успешно се справяха и с природните условия, но навсякъде усърдно подражаваха на Каин. Убиваха се по всевъзможни начини, проявявайки понякога изненадваща изобретателност, без поводите да изглеждат дори що-годе значителни. Като че ли във всички бяха вложени повече гени на агресивността, отколкото и у най-свирепите хищници. Особено често свадата избухваше заради правото първи да оплодят някоя жена. Такива свади бяха закономерни и сред животинския свят, сигурно бяха и нужни заради естествения отбор, но те никога не завършваха там със смъртта на съперника. А при нашите човеци за нормално се смяташе по-силният да разцепи главата на по-слабия с камък или да го прободе смъртоносно с копието си. Убиваха се и заради мизерното си имущество или просто от честолюбие, като че ли се срамуваха от добротата в себе си.

Нарушаваха и останалите закони, които Адам бе им провъзгласил от скалата. Моята малка Лилит например, почти всяка нощ, а понякога и денем, изминаваше бегом голямото разстояние до пещерите и винаги успяваше да измъкне тайно от леговището или работата му някой мъж, за да легне с него. Синът й се опита да я спре, като я сплаши със заповедите на Адам, но тя му се озъби: „Ако не е грях съединението на окото с образа, или на ухото със звука, то няма да е грях и съединението на тялото на жената с тялото на мъжа!“

Каин неочаквано бе станал кротък и добър стопанин въпреки грозната си постъпка. Обработваше умно земята и тя му се отплащаше с богат плод. Завъди и много деца със сестра си, с която очевидно живееха в разбирателство, беше великодушен към цялото си потомство и към природените от майка му братя и сестри, управляваше ги в мир и полезен труд. Сякаш всичката си агресивност бе изразходвал в онова убийство.

С намерението да се върнем след време, за да видим каква поука са си взели нашите потомци от първите братоубийства, стегнахме астролетите, готвейки се да отпътуваме от избраната за наше продължение планета, където — както би се изразила малката Лилит, „я свършихме, както кучето на нивата“. Тя бе имала предвид нивата на сина си и животното, което той бе приучил да върви все подире му.

Продължаваше тази моя малка Лилит да населява планетата с нови думи и нови рожби. Ние самите бяхме престанали вече да ги броим и наблюдаваме, само се възхищавахме на любовната неизтощимост на Лилит и на хитростта й да намира готови за съвокупление с нея мъже. Останалите се учудваха и на дълголетието и плодовитостта й, но аз не издавах тайната си. И когато веднъж остаряващият Каин изрази недоумението си от това, че тя си остава все такава млада и жизнена, тя пак му отвърна в засмяна скоропоговорка: „Жена, намираща удоволствие в непрестанни караници, това не е жена, а старост, приела женски облик. Не ми се сърди, сине, но е така!“

Незабелязано от хората, които бяхме създали с намерението да ги направим свое продължение, напуснахме планетата, кръстена от Адам Земя, в една такава нощ, когато неговата първа жена Лилит лежеше при поредния си мъж. Бяхме се движили с близко до скоростта на светлината нетърпение, за да се приберем при своите, да се посъветваме с тях за неуспехите си и, макар не веднъж да бе ни се вече случвало, пак ни стресна това, че там, откъдето бяхме излетели, междувременно бяха изминали столетия. Този неумолим Бог на Вселената, времето, отново бе останал равнодушен към мечтата ни да заварим поне нещичко познато. При предишните ни завръщания обаче родината ни бе се придвижвала напред в своя прогрес, посрещаше ни променена, но винаги към по-добро, винаги тържествено и с радост, а сега не ни посрещна никой.

Нашето слънце, около което се въртяха единайсет планети, бе станало почти лилаво. В него можеше да се гледа и с незащитено око, дотолкова то бе загубило своя блясък, а заедно с него и излъчващата топлина. Десет от планетите му, край които минахме, тънеха в космическия студ и мрак. Хората отдавна бяха ги напуснали. Обиколихме и планетата-майка, чието мълчание ни се стори особено страшно. Ни радио, ни радарна или телевизионна вълна ни докоснаха отнякъде. Разкошният живот, който бяхме оставили, окончателно бе погинал. Хората, също останали малко, бяха се събрали на най-близката до Слънцето планета. Преди излитането ни тя още представляваше безрадостната гледка на безводни, ронливи от тристаградусовата горещина скални масиви. Освен една автоматична наблюдателница на Слънцето, друго човешко съоръжение не съществуваше на нея. Сега температурата на повърхността й бе спаднала до двайсет и осем градуса.

Кацнахме на нея с ръчно управление върху писта, която отдавна никого не бе обслужвала. Повишената радиация от близостта на слънцето ни принуди да облечем противорадиационните костюми, да глътнем и съответните препарати, макар организмите ни още от рождение да бяха обработени да издържат на по-голяма радиация.

Не беше нужно дори да се споглеждаме, за да си казваме мълчаливо, че се е сбъднало онова, в което все не ни се щеше да повярваме истински: животът в нашата звездна система бе умирал столетия наред заедно с гаснещото свое слънце. От пустотата и руините наоколо лъхаше на смърт и ние побързахме да избягаме в тясното пространство на някакъв зинал насреща ни смътно осветен тунел.

Дълго вървяхме по този тунел, без той да става нито по-светъл, нито по-тъмен, но наклонът му говореше, че ни отвежда дълбоко под повърхността. На подвижния някога ескалаторен тротоар също отдавна не бе стъпвал никой — слоят прах по него не бе отпечатал ничии ходила. Скоро трябваше да заобикаляме и луксозните преди, а сега също потънали в мръсотия вагони на тунелния превоз към повърхността. Отвъд последния от вагоните — зад него се виждаше нещо като гаров площад, срещнахме първите наши събратя: двама доста опиянени от алкохол или някакъв друг опиат старци, които залитаха и се крепеха един друг под ръка. Като ни видяха, те като че ли дори не се изненадаха на противорадиационните ни костюми и шлемове. Главите им бяха голи, а лицата силно сбръчкани — толкова ли бе ги изсушила радиацията или опиатът?

Погледнахме брояча на ръкавите си и видяхме, че също можем да свалим шлемовете. Тук радиацията беше поносима. А пияните старци, на които не бяхме направили никакво впечатление, едва сега, като видяха лицата ни, се оживиха. Забърбориха един през друг на някакъв жаргон, който не разбирахме и те, сякаш изтрезнели, започнаха да търсят по-старинни думи и изрази.

— Ама чакайте, чакайте… вие сте, значи, нашите прапрадеди, така ли! Я какви сте млади и хубави! Откъде идете? Аха!

Никакво впечатление не им направи нашият разказ, те дори не помнеха обещаваната им илюзия, че е възможно някъде из Галактиката да открием продължение на нашата цивилизация. Без дори да ни изслушат, те започнаха един през друг да ни се карат:

— И за какво се връщате, да ви пита човек? Да ни покажете колко сте млади и хубави? Прищяло ви се е тука да умрете, така ли? Па мрете тогава, като не ви се мре другаде! Все ще изхраним и вас! Астролетите ви здрави ли са? Не, питаме само така, не са ни притрябвали! Както и ония, дето като вас забягнаха с всичките ни космолети, ама не се върнаха. Въобразиха си, че могат да избягат от своята смърт, ама няма, няма…

Очите им излъчваха сега само трезва старческа злоба, все с тая тържествуваща злоба ни и тръснаха между другото, че на планетата сега имало само един по-голям град, толкова били хората, останали в цялата планетна система един град стари хора! И завършиха все така злорадо:

— И вие не водите деца, нали? Не можете да се размножавате, нали?

Отминахме съкрушени, а опитите ни да го направим с пренебрежението на младостта излязоха несполучливи. Сами знаехме, че носим края в себе си, нямаше нужда да ни го напомнят! Но такова ли бъдеще чакаше всяка форма на живот, под което и да е слънце в тази Галактика? Защо не можеше да бъде пренасян, а трябваше отново и отново да се заражда някъде и отново, и отново да изминават милиарди години, докато се роди цивилизацията?

Бяхме излезли само по трима души от астролет, останалите ни чакаха там, за да видят какво ще се случи, но въпреки това групичката ни се оказа внушителна — петнайсет души. Защото толкова голяма група не срещнахме никъде по пътя си. По улиците, които тръгваха ветрилообразно от гаровия площад, тук и там се клатушкаха по един-двама старци, чиито празни очи сякаш не ни виждаха. От двете страни на улиците се извисяваха красиви сгради, от чиято занемареност веднага те заболяваше душата. Повечето от тях зееха насреща ни със счупени прозорци, отдавна зарязани, необитаеми, дори мишки и котки не пресичаха пътя ни. Тук и там срещахме изсъхнали дървета, а в този мъртъв град продължаваха да функционират само автоматите. Те бълваха навсякъде електричество, за да стане по-ярка запуснатостта на целия лукс, фонтани озонираха въздуха, който дишаха само полумъртви или полуживи хора. Те се спираха пред нашата група поучудени, но не и толкова любопитни, че да ни запитат какви сме и откъде идем. Сетивата им бяха мъртви преди тях, мъртви от опиати и алкохол. Те нямаха друго занимание, освен да чакат смъртта си. Автоматите продължаваха да им произвеждат храна, облекло и пиене, но и то вече не им трябваше кой знае колко. Облеклото им беше старо и окъсано като тях, лицата им бяха изпити от недостига на храна, която умъртвеният им от алкохола стомах вече не приемаше.

Стариците ни се видяха по-жизнени, та тях спирахме да питаме за ръководството на планетата, но и те дълго не ни разбираха. Езикът им също умираше дума по дума, за да се сведе до елементарен жаргон или по-скоро до знакова система за примитивна звукова информация. Щом ни разбереха обаче, бабичките веднага изстрелваха като гейзер злобната си завист, че вероятно ще живеем едно-две десетилетия повече от тях. После все така внезапно се укротяваха, почваха да се хилят и доста безсрамно да навират мършавите си задници в скутовете на четиримата мъже, които вървеха с нас, за да ги възбудят. Някои от тях се опитваха да въвлекат и нас в непристойни и неестествени сексуални игри, та трябваше да се спасяваме с бягство или употреба на сила. Никъде не срещнахме оставената позната ни изтънчена интелигентност и доброжелателството, които регулираха някога живота в нашата планетна система. Моралът изглеждаше неузнаваемо променен и все пак не беше за нас толкова непознат, защото доста приличаше на онзи от далечната планета Земя. Навсякъде се сблъсквахме с един оголен и озъбен егоизъм, та не можехме да не се запитаме: Нима краят на всяка цивилизация трябваше така да заприличва на началото й? Както престарелите индивиди често почват да се държат като капризни бебета, лакоми и безогледни в своята неутолена жажда за живот. Но нима тези тук си отиваха неутолени, нима серумите за дълголетие не бяха им дали възможност да се наситят и уморят от живеене? Защо бе тая бездуховност и мрачна деградация? Нима не ги утешаваше мисълта, че не само те загиват, че загива заедно с тях цялата им система?

На два от малките градски площада с изсъхнали храсти и дървета проповедници в окъсани дълги дрехи се надвикваха над клюмналите глави на пет-шест старци, които, мъртвопияни, не бяха намерили сили да се вдигнат от плочника. Не разбирахме какво им говорят, но отделни фрази достигаха до ушите ни, въпреки че нямаше дори озвучители — вероятно апаратурата бе повредена и никой не чувстваше нужда да я поправя.

— Краят на света… Достойнство… Като за човека… Само човекът е останал жив под това слънце, всичко е измряло безропотно. Но човекът трябва с достойнство…

Такива откъслечни фрази ни застигаха, докато прекосявахме площадчетата под равнодушните погледи на пияните. Нима тези отчаяни проповедници не бяха се убедили, че умиращият няма нужда нито от изкуство, нито от проповеди? И май това беше една от разликите между умиращата и раждащата се цивилизация.

В сградата на управлението, не по-малко прашна и занемарена, ни посрещнаха неколцина старци. Бяха нещо като секретари, които, въздебелички, изглеждаха трезви и суетливи в неразбираема за нас работа. Те ни предаваха равнодушно един на друг, с мъка вдигаха дебелите си задници от столовете и нито един от тях не ни запита кои сме и защо търсим председателя им. Ние, достатъчно отчаяни от видяното, също вече не знаехме за какво го търсим. Не знаехме нужно ли е да се похвалим, или да се оплачем от стореното? И що за хвалба щеше да бъде това, че някъде далече, далече сме открили или дали началото на цивилизация, която един ден може би щеше да заприлича на нашата, за да загине и като нашата, когато бъде унищожена от собственото си слънце? Щеше ли да бъде това някаква утеха за този не по-малко дебел председател, който, намълчал се досега или избран за гробокопач на своя град, побърза да ни засипе с думи, без да ни пита за каквото и да е. Бъбреше, сякаш да се наприказва, преди мълчанието на вечността да го е погълнало.

— Значи се върнахте, а? Да, има ви в историческия архив! Успяхте ли? То и да сте успели, нас какво ни топли това! Пратихме доста млади хора в далечните планетни системи. Нищо! Ако не загиваха, оставаха си и там безплодни като нас. Просто химията на живота под тая звезда вече се е изчерпала. Всичко измря! Само ние се влачим още благодарение на серумите за дълголетие. Да вземе да избухне най-после това слънце, че да се свърши всичко наведнъж…

Казваше го обаче някак си весело този гробар на цивилизацията ни, дребничък, изроден като всичко под отслабващите лъчи на слънцето, но дебел и трезвен. Изглежда, все още му се живееше, защото и приятно се живееше на тази планета, където бяха смъкнали всичкия лукс от другите планети, за да направят погребението си по-красиво.

Водачката на групата ни едва успя насред безкрайното му дърдорене и въртене из грамадния, луксозен кабинет да го запита за кога очакват избухването на слънцето, но председателят не й отговори веднага, сигурно обзет от неудържимия порив да говори на хора, годни да го слушат. Бе забравил дори да ни покани да седнем около покритата с прах дълга заседателна маса.

— Тук можете да вземете каквото си поискате, всичко има! И никой не го пази. Предишните поколения са ни оставили изобилие от хубави и полезни неща, а сега ние само ги пилеем. Нали никой няма да дойде след нас, за какво да ги пазим? Вие сте едно доста отдалечено от нас поколение, но гледам, млади изглеждате и сигурно я можете още оная работа, та ако ви се прищят стари жени и старчески задници, сега тук се предлагат щедро навсякъде. Ама сигурно ви се струваме отвратителни — позасмя се дебелият председател. — Такива сме си, какво да се прави! От всички живи същества само човекът става отвратителен, когато съзнателно очаква своя край. Ако сте решили да останете при нас, останете, ще поживеете поне без грижи за насъщния и ще се нагледате как човекът — това мислещо същество, тая еманация на материята, тоя венец на природата и как ли още не сме се наричали самоласкаещо се посреща пиян своя край. Много пие тази еманация, ще знаете! Щото я е страх! Ужасно я е страх от края и току се напива, за да го забрави. А слънцето не знаем кога ще избухне. Може и утре, може и след хиляда години. Специалистите ни измряха първи, май че се самоубиха, а техни последователи няма вече, но така може би е по-интересно, да не знаем…

Загубила търпение, аз доста грубо го прекъснах:

— Безрадостно бъдеще ни предлагате! Вярно, машини и сгради има достатъчно, лесно ще ги накараме да ни служат, но повсеместното мъртвило наоколо непрекъснато ще ни напомня за собствената ни обреченост. Ще се пропием и ние…

Той се завъртя като дебеличък пумпал в отвъдния край на огромния кабинет и силно пребледня.

— Ама няма ли наистина да останете? А аз се надявах да ни помогнете да съхраним достойнството си. Исках да се съюза с вас в името на човешкото достойнство…

— Какво разбирате под достойнство? — прекъснах го аз повторно със същата безцеремонност.

— Ами… не така! Не и като животните безсъзнателно, не и като онези наши събратя, дето непрекъснато поливат страха си с опиати…

Той бе разперил безпомощно ръце и също не знаеше какво е това достойнство, с което човекът трябвало да посрещне смъртта си. Вероятно имаше предвид храбрата готовност да се пренесеш в небитието, но нима това нямаше да е своего рода самоубийство?

— Искате да ви станем нещо като погребално бюро, така ли? — още по-грубо се заядох аз, усетила подкрепата на своите другари, срещнала и одобрение в очите на неколцина. — Понеже времето е пощадило нашите сили, да погребваме всеки ден вашите пияници и самоубийци, неиздържали на очакването, така ли?…

Из пътя бяхме видели и няколко проснати на земята мъже и жени, които повече приличаха на неприбрани трупове, отколкото на спящи пияници.

— Не исках това да кажа — побърза председателят да се защити, макар точно това да се съдържаше в думите му. — Вие, разбира се, сте свободни да изберете собствената си участ, на никого тук не пречим да си избира собствения край. Аз само се надявах, че бихте могли да бъдете в помощ на ръководството…

— Ще си помислим! — възпрях аз новата лавина от думи, която застрашаваше да се срине върху ни, но и в самия ми отговор не се съдържаше никакво обещание; не, аз поне нямаше дори за миг да се замисля.

И гордо поведох групата към изхода, забелязала в очите на председателя угасването на лъстивия блясък, с който бе ме оглеждал. Истинската водачка на групата ме застигна и ми пошепна:

— Браво, Лилит!

А лъстивият блясък от очите на председателя възпламна пак малко преди да се гмурнем в тунела за към пистата. Един пиян старец се залюшка насреща ни като от силен вятър.

— Яааа, млади жени! Откъде се взехте такива хубави? Ще ви целувам, само ще ви целувам, откога не съм милвал нещо младичко!

— Има кой да ни милва! — посочих аз четиримата мъже, които бързаха преди нас, но старецът не се предаваше.

— Ми нека да присъстват и те! Ще стане още по-интересно…

— Оооо, я се махай от пътя ни, че като ти цапна един! — рекох аз и доста силно го блъснах, така че залитна чак към отсрещната стена на тунела. Не го видях дали успя да се задържи, защото почти се затичахме подир мъжете си.

Тоя разлигавен старец окончателно ни отблъсна от нашата родна планетна система. Тя щеше да си умира по най-естествения начин, неестествено щеше да се държи тук единствено човекът, но ние, далечните негови предци, не се чувствахме с нищо задължени да погребваме с някакво си достойнство някакви наши потомци.

Заредихме набързо астролетите с гориво, кислород и храна за още цяло столетие и веднага напуснахме най-близката до моравото наше слънце планета. Не само отчаянието й бе ни подгонило, не само всеобщата разруха на нашата цивилизация. Бягахме от смъртта при началото на живота!

Слънцето зад нас щеше да продължи да се свива, докато рухнеше в себе си, за да възкръсне в някоя свръхнова звезда, алчна да погълне всичко около себе си, лакома за време и за пространство, и за бъдещ живот.

Да, родното ни слънце щеше да възкръсне някой ден в свръхнова звезда, но ние самите никога нямаше да възкръснем, освен ако на онази планета, наречена Земя, не избухнеше като свръхново едно красиво наше продължение. Такава бе и последната наша надежда.