Любен Дилов
Библията на Лилит (7) (Книга от Долната земя)

6.

Не представляваше трудност да изведа своята скитаща навсякъде из резервата Лилит. А когато тя реши да се върне от същото място, отново пуснатият ток по жицата стряскащо я хвърли назад. Момичето силно се изплаши и дълго набира кураж да опита другаде, но и там предпазливостта й се оказа напразна. Навсякъде токът с еднаква сила я отхвърляше далеч от себеподобните й, които с нищо не можеха да й помогнат. Тя се скри зад някакви храсти по-далеч от резервата, седна там и жално се разрида. Чак ми дожаля за нея! Пуснах й незабелязано един остър кремък, за да не се чувства съвсем беззащитна и тя спря да плаче, търсейки с очи над себе си откъде падна този камък до нея. После стана, застигна една кротка и бавна животинка, ожесточено й счупи главата с кремъка и отчаяно, като за утеха, я излапа. След това все така обезсилено се отпусна във внезапен сън, та трябваше непрекъснато да бдя над нея, за да я пазя от хищници. В резервата те не се бяха научили да се пазят.

Чрез дистанционно внушение й доведох стадото, с чиито млади самци и деца продължавахме да работим. Прародителите й я начеколиха любопитно, побутнаха я оттук-оттам да я събудят и учудено я заразглеждаха, щом тя се изправи. Уж беше като тях, пък доста силно се различаваше. Кожата й беше съвсем бяла и изнежена, нямаше рунтавата покривка по тялото, която притежаваха те, не беше и така кривокрака, нито толкова приведена, а виреше надменно глава над тях. Най-едрият самец се опита да завре муцуна под козята кожичка, дето беше препасала като престилка, но Лилит стовари гневен юмрук върху темето му и той слисано се отдалечи. Обърканата му физиономия говореше: „Какво пък толкова? Исках само да я помириша? Нямам ли това право, щом съм водач на стадото?“

Лилит не само не уважи неговите права, но и грубо разгони някогашните си събратя, замеряйки ги с буци пръст, завъртя и един откършен дълъг клон около себе си. Племето, по-силно от нея, обидено се оттегли по дърветата и оттам я загледа изчаквателно. По някое време самецът-водач реши да си отмъсти, замеряйки Лилит с едър и корав плод, който за щастие не я улучи. Лилит го вдигна, повъртя го в ръцете си — такива имаше и в резервата — и го хвърли обратно по самеца. В резултат върху й се изсипа същинска градушка от плодове. Нападаше я цялото стадо, а Лилит, ловко избягвайки ударите, си подбра по-зрелите от тях, скри се в по-далечните храсталаци и преспокойно ги изяде.

Находчивостта й ме възхити. Всеки път щом поискваше да се нахрани, тя издебваше някое ненаплашено още от вида й животинче, незнаещо, че тя е вече кръвожадна, после хвърляше нещо по някогашните си събратя, а те й отвръщаха с откъснати от високите дървета плодове.

Аз все повече се привързвах към своята малка Лилит заради нейния пъргав ум, подвижен като тялото й, заради лесното схващане на новите явления, заради находчивостта й да извлича полза от тях. Това ме накара и тайно да прекрача някои ограничения. Приспивайки я, аз й впръснах от серума на дълголетието. Ако нещо не й се случеше, сигурно щеше да изкара с него още столетие и половина. А аз се надявах да поживея още и да й се порадвам като на свое дете, въпреки че този серум комай бе престанал да ми действа.

Междувременно нашата ръководителка беше свършила с многократното хипновнушение на Адам и Ева — така, по съкратеното нейно име кръстих нейната питомка. Двамата се споглеждаха крадешком, явно усещаха, че по някакъв необясним начин си принадлежат, но още не знаеха какво да правят със себе си. Крачеха все заедно из резервата, веднъж Ева подскочи под едно дърво, при което доста съблазнително раздруса едрите си гърди, откъсна една ябълка и с кокетен жест я подаде на Адам. Той я пое учудено — в края на краищата можеше и сам да си я откъсне, без да скача, ако имаше нужда от нея! И все пак се почувства поласкан, което го задължи да я изяде бавно, не така животински грубо. Но пак не се случи нищо между двамата и те продължиха да вървят все така един до друг, сякаш се срамуваха от нещо, което трябваше да произлезе от тяхната близост, а не знаеха какво е.

Върнах Лилит в резервата, макар шефкинята да ми се понамръщи. Момичето доста бе се затъжило за неговите обитатели, особено за Адам, та веднага го потърси. Изглеждаше и разкаяна заради предишното си поведение. Бързо го намери, но до него пристъпваше кротка, нежна, срамежлива и сякаш непрекъснато очакваща нещо, друга самка. Лилит се спря стъписана пред тях, после в изненадващ порив се спусна към своя Адам. Клекна пред него, бръкна под заешката му препаска и нещо затарашува там с пръсти.

Адам силно й се зарадва, после като че ли го обзе някакъв страх от Ева, но женската ръка под препаската му бързо го накара да се унесе в движенията й, да забрави своята внушена му съпруга. Ева бе отстъпила гордо на две-три крачки от тях, а от всички страни притичваха останалите обитатели на резервата да видят какво ще предприеме тяхната Лилит, дето толкова дни бе се губила някъде. Все ще да е донесла оттам нещо ново!

Лилит изведнъж дръпна заешката препаска на Адам, откри щръкналия му член, пълен вече с желание, бързо се обърна, както бе си коленичила, и му предложи изподраскания си в джунглата задник. Затворил очи, Адам слепешката падна също на колене зад нея, а тя провря ръка между бедрата си и го насочи да влезе там, където никога не бе влизал. Навярно бе научила тази поза от животните в джунглата или пък си я носеше генетично в себе си. Видимо силно я заболя — нали й беше за първи път! Но присъствието на Ева и другите я накара само да изохка през стиснатите устни и, изцъклила очи, да застърже със зъби.

И се захвана едно животинско блъскане и скимтене, и пъшкане, при което Адам съвсем озверя. Малката Лилит обаче храбро понасяше онова, което сама бе потърсила. И като че ли с мазохистично удоволствие го понасяше. За секунди двамата се търкулнаха един до друг в тревата да си поемат дъх, после Адам отново се хвърли към нея. Тя обаче го възпря, изпъна се по гръб и навири косматите си крачета — сигурно се надяваше така по-малко да я боли. Той нетърпеливо влезе между тях и всичко продължи със същата самозабрава, макар и двамата да бяха вече мокри от пот.

Около тях бе се скупчило цялото не малко вече население на резервата. То обаче не дочака двамата да се уморят или да свършат с необичайните си занимания. Награбиха се един друг още там, сякаш само този пример бяха чакали, разхвърчаха се над главите им кожени препаски и започна едно масово повторение на току-що видяното. Резерватът, блажено спокоен и тих, се изпълни с пъхтене и стонове. Единствена Ева стърчеше насред блъскащите се едно в друго тела и объркано се озърташе около себе си, не знаейки какво да прави.

— Хубава е, но е вързана горката — възтържествувах аз пред своята ръководителка. — Пък Адам не е забравил Лилит…

— Ще я вземе той, ще я вземе! — закани се доста сърдито тя и сигурно щеше да ми тръсне какво още възнамерява да предприеме, ако на екрана пред нас Лилит не бе се изправила, отстранявайки задъхания Адам от себе си.

Тя намести кожената си препаска, тръсна коси, за да се отлепят от мокрото й лице и рече към Ева:

— Видя ли, ма, как се прави! А сега чакай, ако си нямаш друга работа!

Огледа доволно усърдното подражание на останалите обитатели, хвърли победоносен поглед към самотната Ева и се отдалечи зад храстите. Там клекна по своя си, доста шумна нужда.

Когато и аз се огледах около себе си, преброих малцина пред екраните за наблюдение. Изглежда, необичайната картина в резервата бе подействала и на колегите ми.

На втората сутрин, още от рано, съешаването продължи със същата ненаситност. Повечето двойки обаче бяха променили състава си. Изглежда, бяха осъзнали, че други повече им се харесват или просто бяха решили да опитат дали е същото и с друг партньор. Тук и там избухнаха и първите свади сред мъжките екземпляри, а на едно място неколцина храбреци направо си се биеха.

Фокусирах екрана, за да узная повода. Край масовия бой стърчеше доволно усмихната Лилит и очевидно чакаше кой ще е победителят, та с него да легне. Но броят на желаещите да повторят тъкмо с нея онова, което бяха гледали вчера, ставаше все по-голям и участниците в боя съответно ставаха също повече. Бе доста комично: тук и там в резервата опиянено се съешаваха, другаде със същото опиянение се биеха.

Лилит не дочака края на схватката, пък и той никакъв не се задаваше. Щом почна да се пролива кръв, тя хвана най-якия от побойниците за лакътя, властно го издърпа от купчината биещи се и го помъкна подире си към близкия храсталак. Скоро над храста се залюшка само главата на самеца със затворени очи.

Адам също повтаряше вече своята Ева. Едра, бяла, хубава, тя покорно следваше задъханите желания на ръцете му, докато нейните стърчеха встрани на тревата като безжизнени. Бедрата й бяха оплескани с кръв.

— Видя ли! — възкликна засияла нашата ръководителка.

Попарих триумфа й.

— Видях! Ще има да си пати с тая скучна Ева!

Шефкинята премълча, но на другия ден, когато екраните ни продължиха целодневно да ни показват същата забавна картина на масови съешавания и не по-малко масови сбивания, тя не сдържа яда си.

— В края на краищата, не сме дошли тука да им обзавеждаме публичен дом, нали?

— Какво искаш да кажеш? — запитах я наострено.

— Крайно време е да вдигнем резервата! Да си се търсят само по двойки ли, по четворки ли, да се учат да живеят самостоятелно, без удобствата, които изкуствено им създаваме.

Вечерта наложи гнева си и на съвета, който прикрепи към него своето доста колебливо „Това е добре!“. Непривично за него, аз обаче, макар и ревнива заради своята Лилит, първа и с показна настоятелност гласувах резолюцията. Това вече накара всички да ме изгледат подозрително, а аз заядливо им се ухилих в отговор.