Любен Дилов
Библията на Лилит (5) (Книга от Долната земя)

4.

Досадих с капризите си на всички в лабораториите, но дълго я избирах в кувьозите и сред клонираните деца. „Моята Лилит“ израсна накрая същинска красавица в сравнение със своята „матрица“. Млечните й жлези се оформиха розово-бели, свободни от окосмяването, повечко косми останаха единствено в мъничък триъгълник под корема й. Вярно, по ръцете от китките до лактите също имаше доста косми, краката й, възкриви, също бяха окосмени, а заедно с привнесените от нас физиологични подобрения тя си носеше и облика, даден й от планетата — задникът й беше силно изхвръкнал назад. Не приличаше толкова на мен, колкото би ми се искало; такава космата сигурно не би се харесвала и на нашите мъже, свикнали на мраморно гладките ни и прохладни кожи, но аз срещнах по-особен интерес в погледите на двама-трима от лабораториите, които ме накараха да ревнувам „своята“ Лилит. Тя растеше палаво, своенравно и бързореко момиче, излъчващо особен чар, та аз лесно се привързах към него, а с нрава си събуждаше интерес и у нашите уморени от нас мъже. Затова и побързах да го пратя в резервата, макар да го преживях доста трагично, сякаш пращах на заколение собствено дете.

Малката Лилит веднага изтича при Адам и му забърбори нещо на техния още неукрепнал и невинаги съгласуван език, който тепърва щяха да уточняват. Адам я изгледа недоумяващо, като да се питаше: „Това пък откъде се взе такова?“ И аз временно си отдъхнах. Сексуалният нагон още не бе се отприщил в него. Защото иначе моята „дъщеричка“ притежаваше вече всичко, което би възбудило самеца. Млечните й жлези стърчеха корави над плоския корем, задникът й, заоблен и сочен, с мъничко косми на мястото, където е била опашката на прабаба й, се подрусваше предизвикателно, когато тя се полюшваше в несъзнателно кокетство на извитите си, космати крака. Иначе те бяха вече доста издължени, а бедрата й се протягаха нагоре цилиндрични и примамливо пълни.

Нито тя, нито който и да е в резервата знаеше, че ги наблюдаваме постоянно — ако не пряко, то записните апарати вършеха това вместо нас. С бедните си мозъци обитателите му нямаше и да разберат как го правим, но аз повече от другите ревниво следях всяко движение и всяка дума на своята Лилит. А тя, усетила веднага презрителното незачитане на Адам към нея, бурно му реагира, защото значително го надвишаваше по интелект.

— Какво ми се надуваш, бе — викна му тя и силно го дръпна за дългата коса. — Гаче ли си първият човек!

Неочаквано за всички в експедицията тя бе произнесла името „Адам“, без някога да го е знаела, като определението „човек“. Това предизвика всеобщата ни радост. Създадените от нас същества спонтанно бяха открили думата, с която да се самоназовават, а ние от тях узнавахме, че „адама“ означава не само земя, но в определена форма може да бъде и „човек“.

— Нали всички сме създадени като тебе! От същата пръст! Какво току я целуваш? Пфу, първият бил!…

Адам заекваше според нрава си на нейното нападение.

— Дааа… ама аз… все пак нали… първият съм, да, първият и трябва… И това…

Той продължаваше да расте едър и тромаво мислещ момък, който сигурно търсеше думата „предимство“, но бързореката Лилит не го остави да я намери.

— Ми че то ти и личи! Колкото си дълъг, толкова си и тъп!

Адам се объркваше още повече от скорострелността на нейните уста, макар тя да бе две глави по-ниска от него, и не забелязваше нейните прелести. Явно не всичко разбираше, но се усещаше безсилен като пред обида, на която така и не смогваше да реагира. Докато поведението на моята малка Лилит показваше доста явно, че тя вече никак не е малка. Забеляза го и ръководителката на мисията ни, дошла да понаблюдава заедно с мен творението ми.

— Лилит — рече ми тя шеговито. — Момичето, което си създала, явно предизвиква Адам да го изнасили. Добре, че той не се сеща!

Беше ми изгодно Адам да не се сеща, но нравът ми, вечно склонен да противоречи, се обади по навик.

— Не е добре, че вашият Адам не се сеща! Нали природата затова го е предназначила! Никакъв комплимент не е и за колегите генетици.

И чак при възражението на ръководителката си спомних, че момичето още не ми се даваше на мъжкар, най-малкото пък на тоя непохватен Адам, който можеше и да го повреди.

— Нарочно забавяме пробуждането на самците в резервата, да не пречат на по-важните ни засега наблюдения.

Отново усетих в тона й, че съм й по-симпатична от останалите жени в експедицията. Сигурно заради необичайно острия ми нрав в обществото на астролета ни. Както на мен пък Лилит бе ми по-мила на сърцето от всички нейни връстници в резервата.

Другите ни наблюдения продължаваха да предизвикват разпалени дискусии в съвета ни. Питахме се например: Би ли оцелял Адам в този му вид, ако го пуснехме сега извън резервата?

Поведението му в отговор на закачките на Лилит говореше за недостатъчна рефлективност у него, а всички се оказаха безпомощни спрямо скачащите при тях с лианите ревниви наши генетични несполуки. Защитеността и удобствата на резервата не развиваха у тях нужната агресивност спрямо околната среда. Техните диви родители бяха достатъчно силни да се бранят и достатъчно бързи да избягат от превъзхождащия ги нападател, докато нашите питомци нямаше да оцелеят на тази планета, където всичко бе принудено непрекъснато да воюва за правото си на живот. Нямаше да оцеляват и техните клонинги, ако не ги обработехме специално. Налагаше се — а то бе после и протоколирано като единодушно решение — да направим и тях по-напред кръвожадни. Хищниците в джунглата ни доказваха, че са по-умни, по-силни и по-хитри от своите тревопасни жертви. Следователно трябваше да научим питомците си също да се бият и целенасочено да преследват месния белтък. Да свикнат да търсят за храна и месото, не само готовите плодове и корени, изобилстващи в резервата.

Така въпросът за агресивността задълго обсеби колективния ум на експедицията ни. Колегите от останалите континенти също бяха я забравили, разчитайки на естествената даденост в обработваните същества, но тази естествена даденост просто погиваше в условията, които им създавахме. Така с поведението на бъдещото наше продължение започнахме да се занимаваме едновременно по цялата планета.

Донякъде бе оправдано да забравим агресивността като основен механизъм в живота. От много хилядолетия сами произвеждахме всичко, нужно за телата ни, включително месния белтък, а да се посяга на животни заради него, бе немислимо за всеки, роден в нашата планетна система. Почти нищо не вземахме от природата, превърнали я в красив декор за собственото си безбурно битие. В общи линии владеехме добре и нечовешките пространства вътре в Галактиката, та агресивността отдавна не бе ни нужна в някакъв осезаем размер. Самото ни обществено устройство предлагаше на всеки индивид достатъчно богат избор да осъществява себе си; в нрава и възпитанието му генетично бе закотвен стремежът да не пречи на другите. А началният етап на собствената ни еволюция, когато борбеността на индивида е била задължителна, лишен от достоверна документация, лежеше толкова далеч в миналото, че като че ли нямаше нищо общо с нас. Ето защо сега заставахме объркани и непохватни пред собственото си творение, чиито нужди бяха толкова различни от нашите.

Едно бе непоклатимо ясно: длъжни бяхме да вложим в генетичната картина на нашите питомци допълнителни гени на агресивността, щом не съумяваме да разбудим дадените им от природата. Но… колко и спрямо кого щяха те да ги насочат?

Аз настоявах за повече и по-изразена агресивност. Доказвах на съвета, че тя е нужна за оформянето на индивида, за неговото бъдещо осъществяване. Убеждавах колегите, че „добрякът“ — така условно бяхме нарекли индивида с по-малко агресивни гени — би бил най-вредният член на бъдещото общество. Той винаги ще е склонен към лоши отстъпления от принципите в обществото, той ще бъде мекушавият лицемер, защото двуличието ще бъде единственото отбранително средство за неагресивния. „Добрякът“ тайно винаги ще пречи на другите, за да си отмъщава за липсата на собствена идентичност. Той постоянно ще се плаши от своите нерешителност и несамостоятелност, а това ще го тласка към инертната и консервативна маса, в която ще намира единение с другите като себе си. „Добрякът“ ще поддържа всички диктатури в съжителството, защото ще се бои от собственото си мислене. Той ще бъде вечният предател в бъдещото общество…

Доказвах им още — сигурно защото пред очите ми бе постоянно моята палава и своенравна Лилит, — че добротата не е онова гибелно овчедушие, което храни силните на тази планета, нито пък има нещо общо със задължителното съобразяване с другите индивиди в общество като нашето, където получаваш всичко наготово. На тази планета това „всичко“ трябваше всеки и всекичасно да си отвоюва от другите, а самото бъдеще неминуемо един ден щеше да си изработи начини да възпитава своите жители, регулирайки агресивността на индивида, както е у стадните животни на планетата, без обаче да превръща човека в стадно животно…

Много неща им доказвах и твърде настоятелно им ги доказвах, но съветът бе свикнал вече да не ме слуша с особено внимание. Искаше от практиката да си прави изводите. Затова накрая решихме всички обитатели на резервата да бъдат дистанционно упоени, да им се впръснат различни по количество и сила агресивни гени, да ги регистрираме в компютрите и да наблюдаваме поведението им. Чак когато стигнехме до обща категоричност, щяхме да решаваме какво да предприемем с онези, които още растяха в кувьозите ни.

Откъм отвъдния край на съседния най-голям континент, където колегите бяха доста по-напреднали от нас, създавайки някакви жълтеникави по цвят същества, ни пратиха подобие на молитва, измислена като възражение на техните усилия да направят своите жълти същества по-агресивни.

Така трябва да постъпва човекът,

познал Тихите места:

да бъде честен и спокоен,

благ да бъде и приветлив,

гордостта от себе си да гони!

Не към долни цели да е устремен,

а към щастие за всички същества.

Добро да сее в целия свят,

своя дух от граници да освободи,

от враждебност и от омраза!

Да не се прекланя той пред възгледи погрешни!

И тогава с пълно право ще нарича той

пребиваването си в света Божествено.

Цитирах пратената ни „молитва“ почти изцяло, доколкото преводът в случая е точен, защото се срещаха и доста неразбираеми места. Тя е била съчинена от обособила се група от жълтите същества, след като ги пуснали да излязат от „Тихите места“ — тоест, от резервата. „Метта-сутта“ нарекли своята молитва и всеки ден си я произнасяли като заклинание, но аз силно се съмнявам, че това ще даде полезен резултат. Добротата едва ли ще завладее света, щом в самата своя молитва те залагат конфликта: „Да не се прекланя той пред възгледи погрешни!“ Сигурно един ден цветът на кожата ще определя и „правилността“ на възгледите. Убедена съм още, че нашите колеги от най-големия континент са проявили лековерие. Не с молитви ще се постигне добротата, както я разбираме ние, на тази планета.

А един далечен в бъдещето ден, белокожите, които ние тук създаваме, често-често ще си повтарят като молитва днешните наши колебания: „Ние не знаем как е, но и така не е!“

Защото в това шеговито твърдение се съдържа целият човешки трагизъм, неговата безпомощност пред крайната цел, но и неговият инат да върви по пътя към нея.