Любен Дилов
Библията на Лилит (32) (Книга от Долната земя)

21. За малкото радости

Човекът е единственото същество на Земята, комуто Богинята-майка е дала способността да се радва и да празнува, но той си избира все такива водачи, които да сковават радостта му със забрани и робства. Всяко негово социално устройство най-напред е посягало със своята груба скованост на чувството му на радост и потребността му от празници. Доста по-късно племенните вождове и царете се досещат, че празниците са нужни като отдушници за колективната душа, в която се натрупвала отрицателна енергия. А тя с убийствена мощ можела да избие срещу тях. Трябвало да бъдат измислени специални правила и ритуали да оправдават празниците и радостите, като служене на неумолимо строги богове, та да бъде канализирана насъбралата се в човешкото съжителство разрушителна енергия. Това попречило на човека да се научи истински да празнува. Само дето си позволявал повечко да яде и да пие на празниците, и да танцува, когато още не е претъпкал стомаха си. Донякъде това можело да се обясни и оправдае с трудността да се сдобива с храна и пиене, но то си остава по-скоро „празник“ на тялото, не празник на душата, а именно тя се нуждаела от радостта.

Най-важното в празника на душата си оставало преобличането. Маскирането. На човека, особено на мъжа, винаги му се щяло да бъде друг, не това, което е. Затова му определяли ден в годината, когато да пусне гласа на Богинята-майка (за който е бил глух през цялата година!) — да бъде по-добър или по-зъл, или по-интересен, но във всички случаи да бъде оправдано свободен в постъпките си; свободата му да бъде благословена от боговете, тъй като не можел сам да си я позволи. Най-често обаче тази свобода на постъпките му няма нищо общо с желанието на измислените от него богове, а с жалката свобода на развихрилото се животинско у човека. Та единственото, където прозирало нещо човешко, поне като щение, било преобличането и маскирането.

Човекът така и не съумява да дава задоволяващ го отговор на въпроса си „свободен от какво“. Затова вижда обикновено свободата си в пренебрегването на законите на съжителството, тоест в личната освободеност. Но такава свобода повече от ден не е в състояние да съществува — съжителството не позволява, не го позволяват и онези, които са натоварени да поддържат реда в съжителството. Празниците в този им вид показват, че човекът нито знае какво е това свобода, нито знае истински да я празнува. Затова с готовност ги подчинява на някакъв измислен бог, за да снеме от себе си всяка отговорност. А забравя нещо особено важно: че е призван да бъде образ и подобие, не роб с маска на звяр, на палячо или на ангел.

Забравяйки това, човекът престава да усеща, че носи в себе си онова нещо, което единствено му придава „образ и подобие“: умението да твори. Това умение тръгва от другото му различие от животните — въображението, и се поддържа от жаждата му да сътворява неща, несъществуващи в природата, нужни му обаче да пригажда природата към себе си, не като животните да нагажда себе си към природата. Забравя човекът, че истинската свобода е душевна потребност да се твори и преобразява, както това е правила Богинята-майка. Но за да съществува такава свобода, нужно е неговото съжителство да бъде устроено по друг начин, да не се разпореждат с него и по своя приумица всякакви царе и предводители.

Справедливо трябва да бъде това съжителство към отделния човек — да зачита неговите права, да му създава равни условия да изявява своя естествен стремеж към изпъкване над другите по някакъв добър начин. Разбира се, без да им пречи! Човекът иска да бъде друг, не само като се преоблича веднъж-дваж в годината, а видимо да се отличава от другите с добрите си качества. Такова е правото, дадено му от Богинята-майка. И той трябва да се научи да осъществява това свое право, като потиска своите инстинкти на стадно животно, които най-много му пречат да стане „образ и подобие“. Защото Богинята-майка е една и да станеш неин образ и подобие, означава също да бъдеш единствен и способен да сътворяваш. Докато нуждата на мъжете от предводител и цар е тяхното бягство от повелята на Богинята-майка, от основното дадено им качество — да отличават доброто от злото, както и от способността им да празнуват и се радват.