Любен Дилов
Библията на Лилит (2) (Книга от Долната земя)

1.

Кацнахме през пролетта на 135 798 година от нашето летоброене. На планетата още нямаше същества, способни абстрактно да раздробяват изтеклото време и да броят частите му. Идвахме да ги създадем — „по свой образ и подобие“, както се шегуваха някои от експедицията ни. Разузнавателните ни експедиции бяха открили на планетата същества, чиито яйцеклетки след неголяма генетическа манипулация възприемаха нашите сперматозоиди. Те бяха маркирали и петте места на различните континенти, където да работим с нашите астролети-лаборатории.

Красиви места! Необикновено красиви за астронавти, не виждали живинка около себе си десетилетия наред. Природата тук дишаше могъщо и опойващо. Хиляди, вплели се един в друг за борба или за симбиоза растителни видове образуваха непроходими джунгли. Прорязваха ги буйни и пълноводни реки, пренаселени с риба и земноводни, а по бреговете им и в тревите гъмжеха милиони насекоми, влечуги и дребни животинки. Коя от коя по-шарени птици и пеперуди пълнеха въздуха над планетата. Птиците, заедно със зверовете в джунглата изнасяха постоянен концерт, в който обаче се вслушваха само рожбите на тази втурнала се да роди всичко възможно за раждане планета, за да се ориентират по звуците дали е безопасно мястото, където в момента се намират; дали не ги заплашваше нещо. Или… къде е търсената плячка. Живееше тази природа необуздано и на риск, кипеше в устрема си към надмощие, та в извечната битка на живота в нея за място под нейното слънце можеше просто да се захласнеш.

И ние се захласвахме, защото нашето поколение не бе виждало такава природа. Знаеше я само от старите филми. Очаровани, наблюдавахме младата напористост на планетата, така различна от мъртвилото, откъдето идехме. Немеехме пред уредите за наблюдение, разкриващи ни в почвата, във водата или въздуха втори, трети и четвърти свят от невидими иначе създания, също така всепогълнати било от битката за оцеляване, било за оплождане, но и от двата процеса бликваше нов живот. Сетивата ни не се насищаха от толкова разнообразие в органичния свят. Мозъците ни едва намираха сили да се изтръгват от опиянението, за да регистрирват добросъвестно възприемането. Никак не беше рядко зрелището (а то за нас си беше истинско зрелище!) да клечи някой от екипажа ни и да рови с пръсти или клечка земята на тази планета. Очите му се взираха през маската, унесени и очаровани, в гъмжилото от буболечки, паячета, червейчета, за които отдавна нямахме имена, защото и отдавна те бяха изчезнали от нашата почва. Принудени бяхме да не сваляме маските от лицата си; гъстотата на живота на планетата произвеждаше многократно повече въгледвуокис, отколкото можеха да понесат несвикналите ни дробове.

Едва ли е нужно да разказвам по-подробно за нас, тъй като решението ни бе жителите на планетата да не запомнят пребиваването ни тук, за да не ни обожествяват, ако развият един ден памет, способна да задържа повече от простите рефлекси, свързани с основния механизъм на живота им — удоволствие-неудоволствие.

Престаряла цивилизация сме, стигнала своя биологичен предел, заедно с всичко в нашата звездна система. Животът в планетната ни система гаснеше заедно със своето слънце, изчерпващо своите горивни запаси. Всичките ни усилия да измислим начин за продължаване на своето съществуване си оставаха безплодни в своята крайна цел. Ние бяхме един от вариантите на тези усилия. Бяхме пратени из Галактиката не толкова да търсим млада природа на белтъчна основа — откриването й тук едва не ни побърка от радост, — колкото същества, способни да ни продължат.

Научните и социални ръководители на цивилизацията ни постоянно ни убеждаваха, че е безсмислено да прахосваме безумни средства, за да пренесем другаде своята обреченост, след като я носим в себе си. Няколкото столетия, оставащи ни да живеем пълноценно, можехме да прекараме с разточителството на едно щедро прощаване и под собствената си звезда, преди окончателно да е изгаснала. И по-разумният път бил да се пресъздадем в сходни на нас същества, чиито генни ресурси още са годни да еволюират. Не намерехме ли ги такива, каквито са ни нужни, бе ни поръчано сами да си ги създадем. Затова и петте огромни наши астролета-лаборатории бяха съоръжени с всичко, каквото можеше да роди още умът на нашата цивилизация.

Откритите от разузнавачите ни подходящи същества се престрашиха да се появят едва на двайсет и деветия ден, след като бяхме се разположили на определеното ни място. Дотогава ги наблюдавахме със скрити в дърветата камери и не сдържахме своето разочарование: твърде много приличаха на животни от джунглата. Но щом разузнавачите ни бяха ги избрали за наше продължение, налагаше се да се примирим с вида им. Поне докато не бяхме извършили собствени експерименти с тях.

Доведе ги на поляната любопитството им, а тъкмо победилото страха им любопитство към новите явления в заобикалящия ги свят ни вдъхваше известна надежда за успех в историческото за Галактиката ни начинание. Иначе те бяха достатъчно отблъскващи, за да ни изведе видът им от обзелата ни романтична съзерцателност на тукашната природа. Кривокраки и дългоръки, космати, колкото си щеш, с издадени напред озъбени челюсти и тесни, полегати чела, под чийто кокалест навес бяха дълбоко хлътнали чифт малки, вечно плуващи в подозрение, очички, те не можеха да затъкнат въздишката ни: „Ама такова ли ще е нашето продължение!“

„Нашето продължение“ предпазливо слезе от короните на високите дървета, оградили обширната поляна с нашия бивак, и наклякаха край дънерите им, готови мигом да се покатерят обратно и пак да изчезнат в гъсталака на джунглата. Стараехме се да не ги подплашваме с непредпазливи и резки движения. Преструвахме се, че не ни интересуват, но и не се боим от тях. И се напъвахме да се съсредоточаваме в изучаването на планетата. Трябваше бързо, всестранно и хладнокръвно да изучим условията, където щеше да живее нашето продължение. Само от време на време, когато, загубили търпение, те хвърлеха по нас я камък, я изсъхнал клон, за да привлекат вниманието ни, ние дружелюбно им се усмихвахме. Или поне се стараехме това да изглежда дружелюбно. А те очевидно разбираха усмивките ни като отказ от заплаха и се преместваха един дънер по-близо до нас.

Подобна тактика бе дала полезен резултат при установилите се по останалите континенти астролети. Но те като че ли бяха попаднали и на по-напреднали в развитието си същества. Особено на най-големия съседен континент колегите бяха постигнали вече приятелски взаимоотношения с населяващите ги там сходни същества, вече обработваха в лабораториите си първите свои приятелки и приятелчета. Всекидневно ни се хвалеха по видеовръзката с постиженията си, сякаш искаха да ни ядосват. Но очевидно са били и непредпазливи в действията си, защото когато векове по-късно посетихме пак планетата, открихме в онези й краища множество племена от новосъздадените същества, които смятаха себе си за произлезли от маймуните.

Така бяха нарекли те своите предшественици, имаха дори свой Бог, приличащ на маймуна, и бяха обявили тези досадни животни за свещени, докато ние трябваше да се пазим от тяхното разюздано нахалство. И сигурно това, че имаха пред очите си винаги своите „прародители“, бе задържало развитието им в желаната от нас посока на цивилизацията. Така допълнително се уверихме, че сме били прави да крием зорко действителния произход на култивираното от нас наше продължение. Макар това криене да ни създаваше и големи проблеми, тъй като трябваше да развиваме в тях освен памет за абстрактното, която бе същинската предпоставка за всяка цивилизация, но и чувството за индивидуалност и отделност от масата на стадото, защото масата държеше на стадния комплекс и задържаше всяко развитие.

Вярно, в сравнение със своите братовчеди по вид, населяващи околните гори и скалистите вериги, избраните от разузнавачите ни същества проявяваха повече находчивост, сръчност и досетливост. Бяха по-едри и по-силни, с което респектираха не само по-дребните си братовчеди, но и мнозина от своите врагове. Притежаваха и силно развита интуитивност, която им позволяваше отдалеч да предугаждат опасността за себе си. Козината им, очевидно предназначена да ги предпазва от студа и влагата, не беше равномерно разпределена, имаше части от телата им напълно или почти напълно лишени от животинското окосмяване. Лицата им, доста пощадени от него, очертаваха някакво подобие на интелигентност, защото бяха способни на много повече и по-разнообразни мимики от всички други животински видове. И все пак се налагаше да си внушаваме упорито, че съзираме там устремена към развитие интелигентност, за да повярваме, че са годни да станат наше продължение.

Не бързахме да се заемаме с тях — вероятно и за да посвикнем с вида им. Наблюдавахме ги отдалеч и скрито, придирчиво си отбелязвахме къде какво да се коригира в поведението и вида им на първо време, кое ги свързва с животинския свят и кое вече е различното у тях. Разузнавачите ни не бяха се излъгали — тези същества, макар и бавно, излизаха от стадия на животинския автоматизъм. Вероятно щяха и сами да извървят своя път към висшето мислене, но то щеше да трае поне един-два милиона години. Толкова, твърдяха нашите учени, са били потребни и на нашата цивилизация. Ние обаче бяхме дошли тук, за да съкратим рязко естествения срок на природното им развитие, да го сведем до десетилетия. Щяха ли да понесат такова съкращаване и колко от животинското щеше да се съхрани у тях?

Имахме амбицията да създадем тук друга раса, различна по цвят и манталитет от създаваното от нашите колеги по другите континенти. Изчаквахме да видим техните резултати, а и все не можехме да решим дали замисълът ни ще донесе предимства, или недостатъци на бъдещите наши „рожби“.