Любен Дилов
Библията на Лилит (17) (Книга от Долната земя)

6. Отмъщението на жените

Като се убедиха, че живеят по-малко от нас, защото ние така сме и създадени — винаги да носим по още един човек в себе си, затова сме по-устойчиви, докато те ходят на лов и се трепят за щяло и не щяло, за утешение мъжете си измислиха отвъдния свят. Там да си почиват душите им от разприте и междуособиците. А трябваше и по някакъв начин да ги оправдаят, та да имат поне след смъртта си някаква награда. Ако си загинал значи на бойното поле за някоя измислица или за парче земя, което си обявил за свое, на онзи свят ще бъдеш възнаграден. Като че ли Богинята-майка ги чака да идат при нея, та да ги целуне по челото за пълния им с просташки свади живот! Но това те не можеха да проумеят поради самовнушението, че са по-важните от жените. Сякаш този свят те го раждат. И дори не се запитват толкова откъде са дошли в него, то не ги интересува кой знае колко, важното е къде ще отидат после!

И все пак, поради лова и разните му там бойни упражнения, мъжете стават по-силни телом, па и имат повече време да се правят на важни, та станаха господари на света, използвайки отстъпчивостта на жените заради заетостта им да раждат и да отглеждат потомството. Докато в неговото създаване всъщност са участвали само със своите диви щения.

Тези щения ги правят и жестоки спрямо жените, когато те вече с нищо не ги привличат. Защото лесно е да се устремиш към жената, когато нозете й са пъргави и гладки, когато снагата й е тънка и гъвкава, когато съсците й са големи и щръкнали, когато очите й са бляскави и игриви, когато устните й са сочни и упойващо бъбриви. И е трудно за мъжа да приеме, че такова тяло твърде скоро се изхабява от раждане и труд. Очите му губят лъскавината си и избеляват, съсците му се изсушават, сплескват и провисват — нали са отхранили един куп нови човеци. Бедрата се накъдрят, а кожата изсъхва и се отделя от мускула. И тъкмо тогава жената има повече нужда от обичта на мъжа, от неговата признателност за труда й, за уюта, който му е създавала в живота, за плодовете му, които е пръснала по земята. Но не би! Обикновено тогава мъжът я изоставя, ако не защото някоя по-млада го е привлякла към себе си, то поне в чувствата си. И вместо с благодарност, той я „възнаграждава“ с безогледна жестокост или най-малкото с преситеност и незачитане.

Не можа да се примири нашата прамайка Лилит, цял живот привличала мъжете със своите прелести, че вече била остаряла, направо престаряла била, както се и полага на една прамайка. Отдавна били мъртви многобройните й деца, още по-многобройните й внуци и десетократно по-многочислените й правнуци. Богинята-майка й дала дълъг и предълъг живот и тя до неотдавна още можела да отвръща на някой свой внук закачливо, когато той укоризнено я запитвал, къде пак се е скитала, та я нямало толкоз дни: „Любвеобилната жена, синко, има във всяко село поне девет свекърви!“ Или, когато праправнукът й любезно притеглял столче, за да си изпъне нозете на него: „Ех, синко, от известно време аз вече не си вдигам краката!“

Ето, това препоръчваме и на всички жени, когато остареят: да не досаждат на младите с болести, а да съхранят способността си да се шегуват със своята старост. Защото те единствени имат право да бъдат горди духом — изпълнили са дълга си към света!

Мозъкът на нашата прамайка, въпреки престарялостта на тялото, отказвал да се предаде, настоявал още да надхитря и да властва. Но понеже нашата прамайка не притежавала вече нужните средства, за да владее над този свят, тя решила да завладее измисления от мъжете свят на мъртвите. В който те все по-силно вярвали, вкопчвайки се в него с цялото си отчаяние от преходността на живия свят. И нашата прамайка Лилит се замислила как да накара мъжете да повярват, че тя умее да прониква в света на мъртвите, да ги заставя да говорят на живите през нейните уста. Защото мъжете се нуждаели от съвета на своите покойници, които, според тях, понеже пребивавали в безвремието, отнапред знаели какво ще стане.

Най-напред нашата прамайка Лилит открила, че умеела да произнася някои думички и със затворена уста, а близкостоящите до нея да ги чуват и разбират. Тези думи отначало излизали по старчески дрезгави и неясни, но след известно упражнение ставали все по-свързани, образували цели изречения. После умната и препатила наша прамайка си съчинила един дух, да й помага при проникването в Отвъдния свят. Хубавото на тия духове било, че винаги си оставали невидими и можело да им припишеш каквито си щеш качества и заповеди, мъжете били готови на всичко да се подчинят.

Така постепенно нашата прамайка Лилит изобретявала различни хватки за предсказване на бъдещето и усърдно разпространявала славата си на стара и мъдра жена, надарена със способността да разговаря с мъртвите. При нея почнали да идват от цялата страна царе и пълководци, на които мирният живот бил доскучал, та се канели да повоюват с някого — трябвало им да се посъветват с някой умрял дали изходът от битката ще бъде добър. После почнали да се мъкнат всякакви и отвсякъде, важното било, че носели богати жертвени дарове и вярвали в думите й. Нашата прамайка отмествала лоеното свещниче в другия край на шатрата си, за да станело още по-тъмно, полулягала в черни кожи, избелвала очи и почвала да мърмори нещо несвързано. Преструвала се, че вика духа-помощник, но заклинанието й просителят не бивало да чуе добре, нито да запомни. Произнасяла по-високо името на повикания покойник, заслушвала се известно време, после ясно почвала да повтаря въпросите на просителя към него.

Устните й, съсухрени и изтънели, се сключвали и почвал да отговаря коремът й. Той произнасял думите на покойния, но просителят нито можел да разбере това, нито да го види. Отговорите в случая били такива, каквито искал да чуе просителят, разбира се, ако бил донесъл достатъчно богати дарове. И твърде често „отговорите на мъртвеца“ се сбъдвали, защото винаги съществували само две възможности: битката или щяла да бъде спечелена, или загубена, болният или щял да оздравее, или нямало да оздравее и така нататък. А пък и Лилит се стараела да не ги произнася недвусмислено ясно, оставяла мъжете да си ги тълкуват. Толкова години била живяла с тях, та познавала психиката им, пък и предварително успявала да понаучи нещичко за техните грижи и болежки.

А Богинята-майка гледала отгоре какви ги върши нейната непредаваща се, хитроумна щерка и се забавлявала заедно с нея.

Нашата прамайка скоро открила и школа за ясновидство и магьосничество. Тя не искала сама да властва над мъжете, искала жените да си възвърнат властта над тях не само чрез външните си прелести, които били мимолетни. Отначало тя събирала около себе си бабички като нея, чийто дух не бил сломен и в него имало още много хумор, после почнала да приема в своята школа и млади момичета, чиито бащи успявали да им внушат, че светът на мъртвите съществува. А нямало по-добър начин да откажеш жените от заблужденията им, като ги научиш да говорят с коремите си вместо повиканите мъртъвци.

В тази нейна школа много жени проявили дарбите си да се преструват и да наблюдават. Научили се още как да използват разни шумящи във вода или силно пламващи като светкавици вещества. Открили и начини да рисуват по стените зад гърба си с невидими възпламенителни бои разни духове, та като обходи стената с кандило или запалена факла, тя пламвала страховито, сякаш из преизподнята изскачат зли духове или отмъстителни мъртъвци.

Пръснали се ученичките на нашата прамайка Лилит из много страни по света и в непробиваемо съзаклятие почнали да управляват мъжете чрез отговорите на техните богове или мъртъвци. А себе си наричали ясновидки, защото нали уж виждали ясно какво ще бъде във времето напред.

Това продължило доста време и след кончината на нашата прамайка Лилит, докато мъжете постепенно осъзнали, че по този начин ги командват какво да вършат и погнали жените, които го правели, обявявайки жените за злото, което те самите вършели, въпреки предупрежденията им. А самата наша прамайка Лилит обявили за демон на злото. Работата на всички вещерки, ясновидки и магьосници била забранена, защото уж била свързана със злите сили. И колкото и да се мъчели обявените за опасни жени да им доказват, че не съществуват никакви зли сили извън душата на човека, където те са намерили трайно убежище, откъдето и тръгват на поход към света, това не ги спасявало от безчовечни мъчения и жестока смърт.