Любен Дилов
Библията на Лилит (15) (Книга от Долната земя)

4. Спасяването на Исак

То било още в началото, когато мъжете, пръснали се по света след рухването на Вавилонската кула, озлобени към Богинята-майка полудявали от въпроса: кой тогава ги е създал толкова различни от всичко живо наоколо и за какво? И не само по-умни ги е създал, но и по-самотни в душите си, където непрекъснато пониквали въпроси, на които никой не давал отговор. И още: единствени на тази Земя ги е създал, притежаващи въоръжение. Нещо много, много загадъчно, но покрай полезните неща то можело да си съчинява и неща не толкова полезни.

Жените не си задавали въпросите, недаващи мира на мъжете. Те нямали време да се питат, защото трябвало да пълнят Земята с човеци. А понеже непрекъснато раждали, като всичко живо наоколо, оставали си убедени, че природата и Богинята-майка са едно и също нещо, а те произхождат от нея. Докато техните мъже, лежейки на пусия край реката в очакване стадото от дивеч да дойде на водопой, за да застрелят със стрелите си някое животно, все се питали кой ги е създал, щом не е Богинята-майка, защото не можели да се примирят с женския си произход. И като се питали така, въображението им дало един доста мъгляв отговор.

То им нарисувало човек с дълга бяла брада — нали по-старите и повече патили на този свят от тях носели такива бради, защото ги мързяло вече да щавят лицата си. Та този именно белобрад старец бил ги създал по свой образ и подобие, той бил създал и целия свят наоколо, а понеже хората му били любимци, дал го на разположение тяхно, та да правят с него каквото си щат.

И ето сега те лежели и чакали да дойде стадото от диви биволи на водопой и те ще убият два-три бивола, за да нахранят семействата си. Така е повелил техният Господ. А ако пък стадото не дойде или не успеят да убият нищо, значи Господ им се е разсърдил за нещо си. Тогава ще трябва да открият как да го омилостивят. Може би ще е най-добре да опекат и за него някое животинче. Щом е мъж като тях, той също ще да обича да си похапва печено месце. Човешкото месце сигурно пък хептен ще му се услади, а така ще му и докажат колко много държат на него.

Един от мъжете, дето силно вярвал в собствените си измислици, се казвал Аврам. Неговият Господ бил му казал да пише името си с две „а“ — Авраам, защото от него щели да се родят цели народи, нищо че жена му Сара все нямала деца, та трябвало разните му там наложници да му раждат вместо нея. Ние обаче твърде се съмняваме, че той е умеел изобщо да пише.

Същият този Аврам се смятал за сто и доста години отгоре, а това вече достатъчно говори за него, който едва ли е могъл да брои повече от десет. И когато Сара, макар и късничко, все пак му родила син, той го нарекъл също с две „а“ — Исаак, за да владеел и той света както престарелият и оглупял свой баща. Естествено той не е владеел никакъв свят, но в онези далечни времена, когато хората били още малко, от всекиго тръгвал после един цял народ. Доказателство за нравственото и умственото състояние на Аврам било и отношението към неговата наложница Агар заедно с Аврамовия син Исмаил, които той веднага прогонил, щом Сара също му родила син. А от Исмаил наистина тръгнал един цял народ, наречен исмаилтяни.

Исак все пак израснал силен и умен, та нашата прамайка Лилит, която обичала да си съчинява разни двусмислици, имайки предвид възрастта на Сара, с право би казала за него, че е от стара коза яре. Сара, разбира се, не била на деветдесет години, както си приказвали мъжете, дето не знаели да броят, а на четирийсет, защото тогава една четирийсетгодишна жена можела да прилича на деветдесет, но дали Исак е бил действително дете на престарелия Аврам, само Богинята-майка можела да каже, а в такива случаи тя благоразумно си мълчала. Не искала да създава допълнителни конфликти всред своите чеда, пък и за нея било особено важно Земята да се напълни с хора.

Нажеженият пустинен въздух често създавал на старците видения и миражи. Слуховите халюцинации също били нещо обикновено, когато слънцето напечало пред шатрата, та Аврам може и да е чул в себе си гласа на своя Господ. Той му бил наредил да му опече в жертва своя единствен и толкова очакван син, дето Сара най-после му била родила.

Аврам не намерил в себе си ни думица за възражение, което също издава неговото душевно състояние. Той станал рано сутринта, оседлал осела си, нацепил дърва за жертвената клада, натоварил ги на осела, повел със себе си своя малък син и двама от слугите си. В местността Мория, в подножието на планината, заповядал на слугите да останат заедно с осела. „Ние със сина ми ще отидем на върха, ще се поклоним и ще се върнем“ — излъгал ги той.

Натоварил сина си с дървата за кладата, взел в ръка запалена факла и остър нож и двамата поели към върха. Из пътя момчето все го питало къде е животното, дето щели да принесат в жертва, но Аврам лъжел и него. „Господ ще го предвиди“ — отвръщал му той.

Стигнали върха. Аврам наредил дървата за кладата и посегнал да улови сина си, а момчето предусетило опасността и побегнало. Аврам хукнал да го гони, но то било по-пъргаво по сипеите, та попаднало право в обятията на жените…

Щом се събудила, Сара видяла, че момчето й го няма. А може и самата наша прамайка Лилит да я е събудила. Нямало го и старият Аврам и Сара се досетила къде могат да бъдат, защото старецът дни наред си мърморел едно и също: трябвало да се принесе по-особена жертва на Господа, за да не секва неговата благосклонност към техните шатри, около които пасели многохилядни стада. Спомнила си още за неговата страхливост. Нали като били в Египет, той не посмял да я представи, а излъгал фараона, че му е сестра.

Писнала Сара, разбудила другите жени, най-гневни, естествено, били жените от коляното на Лилит.

— Как така ще ти принася в жертва детето тоя дъртак, ма — викали те. — Да не би да е негово, да не го е раждал той! Взеха и на децата да посягат тия изкукуригали старци!

Разпитали те другите слуги накъде тръгнали Аврам и Исак, награбили първото овне, което им се замотало в краката, и хукнали вкупом да догонват полуделия старец. Успели да стигнат навреме, защото малкият Исак продължавал ловко да се отскубва от жилестите ръце на своя баща. С разранени от камънаците в планината крака, раздърпани и чорлави, жените от коляното на Лилит били готови да убият всеки мъж, който се изпречел насреща им. А той се оказал развелият мръсната си брада и запъхтян Аврам. Право в разлютения им рояк налетял, където го смлели от бой. И добре че все пак Сара била милозлива, та го отървала жив, защото жените стават безогледно жестоки, когато застрашават децата им.

— На — рекла му Сара. — Господ ти праща да заколиш това овне, вместо сина си. Той вече се е убедил, че си му верен до смърт. Върви, ние ще те почакаме тука!

И тя притиснала уплашеното свое момченце, което се завирало разплакано в полите й.

Пребитият Аврам с мъка повлякъл овнето към върха, заклал го, опекъл го набързо, слязъл да раздава късове от него на жените и всяка жена, преди да поеме парчето, удряла на Аврама по един шамар. Получило се нещо като ритуал, но и от него не дошъл умът в главата на мъжете.

Сара му ударила два. А после из обратния път непрекъснато го ритала в задника и скубела брадата му и по главата го удряла, та когато стигнали в стана била вече уталожила гнева си.

Този бой, разбира се, не излекувал оглупелия старец, защото той кръстил върха Иехова-ире, което на неговия език означавало „господ ще предвиди“ — нали си мислил, че така лъже момчето, пък Господ му прати по Сара едно овне. И като натрупал още години на старческите си рамене, Аврам все повече се привързвал към своята Сара, та когато тя неочаквано умряла от тежка болест, той дълго плакал и до смъртта си тъгувал за нея и нейния бой. След онази случка Сара често-често си го биела и сега това му липсвало; провисналият му задник още помнел коравината на нейния сандал. Защото, щом си спомнела случката, Сара не пропускала да го срита с думите: „Ще ми колиш детето, а? Детето ще ми колиш!“

Аврам я погребал по царски, като купил за всички времена пещерата край нивата в Махпеле от Хетовите синове и я превърнал в семейна гробница. А това говори, че колкото и мъжете да презират жените или да ги пожелават само заради техните съсци и задници, и бедра, щом остареят и станат безпомощни и не могат да влизат вече в жените, за да им бъдат оплодители, те се привързват към своите съпруги, слушат ги, търпят техните отмъщения, а ако Богинята-майка за наказание ги остави на старини сами, те до гроб страдат от своята самота. Но това рядко се случва и нашата прамайка Лилит е права, като казва, че й били подозрителни мъжете, които надживявали жените си. Защото Богинята-майка така била наредила: жената да окъпе мъжа си, когато той умре, и да го оплаче. Па макар и да плаче от радост, че най-после се е отървала от него.

Променят се жената и мъжът, когато остареят. В дългото съжителство у тях се натрупват озлобление, взаимна омраза и то си е почти закономерно, но то не бива да ги тласка към отмъщение. Защото и двамата не могат един без друг. Мъжете, колкото и да оглупяват, също имат нужда да бъдат обичани, уважавани и разбирани на старини. И ако двамата се научат да си бъдат взаимно признателни за дългия съвместно прекаран живот, за общия плод, който са отгледали, те могат да си бъдат взаимни в любвеобилна помощ и в мир да си отидат от този свят, изпълнили добре заръката на Богинята-майка.