Любен Дилов
Библията на Лилит (10) (Книга от Долната земя)

9.

Понесохме се към планетата, където младият живот избуяваше под животворните лъчи на своето слънце. Идването ни насам и връщането ни със скорост, близка до тази на светлината, бе предоставило на планетата Земя хилядолетия развитие. Какво ли ни очакваше?

Оказахме се наивници. Чувството ни не беше толкова истинска вяра в бъдещето на създаденото от нас човечество, колкото някаква сляпа надежда за собствено оцеляване, за нещо, към което можеш да се присъединиш. Естествено, останахме в далечна орбита, откъдето благоразумно огледахме добре планетата. Пуснахме и сонди за подслушване, а преводаческите ни апарати усилено заработиха, за да усвоят стотиците нови езици, възникнали междувременно из всички краища на планетата. Те обслужваха стотици по-големи или по-малки групи от хора, организирани общо взето по един и същи начин, макар някои от държавните обединения да бяха значително по-напреднали в техническото улеснение на бита и в усложнения обществен порядък от повечето други, останали си на племенно равнище. Те имаха красиви градове — изглежда, строителството им се удаваше, — но пък сметоотводите и канализационните системи никакви ги нямаше, та красотата на градовете беше по-скоро далечен мираж. Иначе улиците им бяха засипани от мръсотия. А жителите им се подчиняваха на повече или по-малко свирепи диктатори, които пък се представяха за свръхсъщества и настояваха да бъдат боготворени.

Стотина милиона населяваха сега всички континенти, но начинът им на живот бликаше отвсякъде към нас с непонятен ни със своята безпричинност ужас. Не ни оставаше друго, освен безпомощно да се запитаме: „Ние ли сме виновни за него, ние ли го създадохме?“

Цялата планета бе обхваната от всеобщо и безогледно насилие, при все че на нея имаше достатъчно място за стократно по-многобройно население. Изключено бе насилието да е предизвикано от стесняване на екологичната ниша. Всеки народ и всяко племе бе си измислило свои си богове, на тях се молеше на своя си език и много настояваше да ги наложи с бой поне на съседите си. Но с войнствените си призиви хората прикриваха почти винаги несъзнателно всъщност своята алчност за плячка и територии. Изглежда, това беше им по-лесният начин, отколкото сами да си произведат нужното. Тази повсеместна всеотдаденост на насилието заедно с агресивното невежество забавяха навсякъде истинското развитие. Нравите им бяха потресаващи, защото узаконяваха не по-малко потресаващия порядък в начина им на живот. И ние не можехме да не се запитаме още за какво друго им служат всичките тези божества, дето бяха си ги измислили, щом като не следваха техните също измислени от хората нареждания.

Безброй бяха тези божества, по нашите територии обаче бе се родило и племе, което бе се спряло само на един Бог. Макар този Бог да управляваше живота на племето с непонятна ни безмилостност, племето също бе готово да унищожава всекиго, дръзнал да не вярва в него.

Явно хората, създадени от нас, ненавиждаха различието, а с това продължаваха да носят животинско стадното в себе си. Също като животните, и те не търпяха в своите стада отличаващите се по нещо индивиди, с което също щяха да забавят занапред своето развитие. Затова непрекъснато заседавахме и все не можехме да стигнем до общо заключение в какво и къде бяхме сбъркали. Главна тема на дискусиите ни беше обзелото хората зло. А те бяха си измислили и множество невидими демони, призраци и подчертано зли божества. На тях приписваха собственото си зло, отказвайки да го потърсят в самите себе си; това бе окончателното доказателство за природната им злоба.

Тайно упоихме и отмъкнахме няколко души за изследване на генната им картина. Едни имаха повечко гени на агресията, други — по-малко, но и то не оправдаваше взаимоотношенията им. Особено тази съвсем непонятна ни институция — робството! Хора, свободни в своето обединение, сражаващи се за своята свобода, изведнъж слагаха оръжие и послушно, без съпротива, признаваха правото на победителите си не само да обсебят тяхното имущество, територия и жените им, а да направят слуги и самите тях.

Жените бяха превърнати в средство за развлечение или в домашни машини за раждане. Моята малка Лилит например, отдавна изгнила под повърхността на планетата, бе превърната от легендите в носител на злото, в някакъв отмъстителен демон. Вярно, тя бе посещавала нощем някои самотни мъже, но никого не бе принуждавала да спи насила с нея, нито пък бе раждала демони. Съвсем глупава бе пък приказката, че Лилит клякала пред мъжете с властните думи: „Искам да изпия бебчетата!“ Налапвала онова, откъдето при мъжете струят зародишите за бъдещото потомство, и безжалостно го изсмуквала. Това обаче се харесвало на мъжете, затова винаги били готови да легнат с нея.

Тук легендата се слива с друг злостен мит: Лилит била изсмуквала мозъка на новородените, което също е суеверна измислица на отмъстителните потомки на Ева, които също лесно умирали поради липса на хигиена. По времето на моята Лилит никой още на Земята не знаеше, че от мъжкия оплодителен орган излизат семената, от които жените зачеват, така че и това доказва значително по-късния характер на митовете.

Междувременно всички зверове бяха се наплашили от изобретателния в убийствата човек и отбягваха срещите си с него, така че той не се нуждаеше от нови средства да се пази от тях. Но човекът непрекъснато усъвършенстваше своите оръжия не за да се защитава, а за да унищожава себеподобните си. И това беше ни особено непонятно. А от формулата за него, на която нерешително се спряхме, то съвсем не ни ставаше по-ясно. Злото — формулирахме ние нещо като работна хипотеза, означава насилие върху човека, спиращо неговото развитие; насилие физическо и духовно, с крайна форма убийството. И натрапваща се отличителна черта — своята ненужност.

Жителите на цялата планета убиваха за своята „права вяра“, убиваха за плячка, убиваха за роби, които да им работят, убиваха от ревност, съдържаща над всичко собственическо чувство над жените, убиваха, създали си разни обичаи, чрез които да изразходват своята агресивна енергия. Изобщо убиваха с лекота и с винаги готово оправдание пред себе си и пред своето племе, колкото и наивно да бе оправданието. И поставяха наравно злото, причинявано от човеци, на природните катаклизми, които погубваха пък тях, приписвайки ги също на измислените божества.

Много от религиите виждаха света поначало добър за човека, създаден от благоразположени надприродни сили, и само тук и там злото се намесваше в него. Докато за нас — може би защото ни деляха от него милиони години развитие — човешкият свят, какъвто го наблюдавахме сега, изглеждаше поначало сбъркан в конструкцията си, лошо направен, а примесът му с добротата — съвсем малък. И се чувствахме виновни за това!

Вярно, агресивността наистина се доказваше като начин за самоосъществяване на човека, но от изтъкнати граждани на по-напреднали страни, които също упойвахме за изследване, се убеждавахме, че човекът може да се осъществява и без агресивност към себеподобния, като я насочи към света на познанието. А това ни вдъхваше, макар и слаба, надежда. Робувайки на чувството си за отговорност и сигурно защото много ни се искаше, ние култивирахме в себе си вярата, че все пак един ден човечеството ще се осъзнае и само ще разчепка природата на злото, за да го победи. Любовта към истината, колкото и тя да е относителна във вселенски мащаб, любовта към светлината и топлината, към съпричастието и съпреживяването на чуждата болка, към усмивката и смеха, изобщо любовта към човека единствена бе в състояние да победи злото. А засега хората на планетата не се обичаха един друг и съвсем не се смятаха за нещо изключително, колкото и да се самоуверяваха, че са ги създали техните богове. Злото в тях ги правеше и особено изобретателни в изтезанията: хвърляха се един друг в огъня или на зверовете и се наслаждаваха на мъките на себеподобните. Те не ни усещаха и не знаеха за нашето присъствие, но правеха всичко сякаш нарочно, за да ни отблъскват от себе си, да ни покажат, че не вярват в измислените от тях с наша помощ богове, забраняващи им насилието. А тяхното зло като че ли бе се вселило отчасти и в нас самите. Не се ли отнесохме и ние по своему лошо с нашите далечни потомци в родната ни планетна система? Не им ли дължехме някакво извинение?

Ставаше ни все по-непоносимо и ние се готвехме да напуснем вече окончателно планетата с отчаяния възглас: „Такова ли ще е нашето продължение?“, когато специалистите ни забелязаха, че между два от големите града в района ни се надигаше да избухне вулкан и скоро щеше да ги срине и затрупа. Бяха градовете Содом и Гомор. Прищя ни се да ги предупредим и може би затова ръководителката на нашия астролет настоя още веднъж да проверим дали добрината е достатъчно сила у човека, за да се пребори със злото. Съветът й разреши.

Няколко дена тя търсеше в тези градове човек, който да не носи злото в себе си, човек с най-слаби агресивни гени, докато накрая се спря на някой си Лот. И му заръча, имитирайки неговия Бог, в който той безотказно вярваше, да предупреди жителите на Содом и Гомор да се изнесат извън градовете, преди да е изригнал вулканът. Екипажите и на петте ни астролета се струпаха край наблюдателните средства да видят как Лот ще предупреди жителите на тези градове. Какво бе смайването ни обаче, когато „добрият“ Лот, въпреки своята благодетелна набожност, запази в тайна нашето съобщение, изведе извън града единствено дъщерите си. Дори на жена си промърмори нещо в последния миг, което тя така и не разбра, та загина заедно с всички.

Вулканът унищожи напълно с огнения си дъжд и с лавата си двата града. Не предприехме нищо, за да спасим някого, бяхме вцепенени. Щом най-добрият човек в цели два града ги обрече безмилостно на унищожение, явно не биваше да се очаква скоро любовта към човека да отърве този свят от злото. И командването на цялата ни експедиция насрочи общ конферентен съвет на екипажите на петте астролета по холовизорната връзка. Командващата беше кратка и мрачно делова.

— Свободни сте да избирате по-нататъшното си поведение. Всеки астролет да решава сам за себе си ще остава ли тук, където не се оправдаха нашите очаквания, или ще продължи търсенето из Галактиката. Имаме още средства да посеем и другаде съзнание, стига да намерим подходяща планета. В състояние сме да отидем за кратко и до родната ни звезда, ако сте любопитни да видите съдбата и на нашата цивилизация. Смятайте това за края на нашата експедиция! Тя повече няма да се чувства задължена към никого, а аз се оттеглям от общото командване.

Никой не се възпротиви, когато ръководителката на нашия астролет предложи да останем заедно, заедно и да напуснем опротивялата ни Земя. Все едно ни беше къде ще отидем, важното бе — по-далече от планетата, където постоянно щяхме да чувстваме своята вина, без да сме сигурни в нея.

Разбира се, аз не можех да не се обадя, макар също да бях гласувала за решението. Помолих общия съвет да ми разреши да направя последен експеримент с хора от моя район. Естествено не на тази, както вече бяхме се убедили, безнадеждна планета. Исках да пренеса подбрана група в паралелното на планетата време-пространство. Да опитам с тях да създам ново, по-добро човечество. И добавих своето отвратително „Ако може!“.

Такъв експеримент никой досега от нас не бе правил, знаехме го само теоретично, макар да носехме нужните апарати със себе си.

Командирката на астролетите се самофокусира на огромния конферентен екран и по силно избледнялата й хубост аз познах, че може би я виждам за последен път.

— Опитай, Лилит — отвърна тя за всички. — Но трябва да знаеш, че ще си останеш при своя експеримент. Няма да чакаме тук резултата му. Знаеш, че сме обречени; дали ще дойдеш с нас, или ще останеш, или ще загинеш…

Тя не произнесе края на своето изречение, което можех и сама да довърша, но аз побързах да й благодаря, да благодаря и на всички за предоставяната възможност. След което ги стреснах с една мъдрост, чута току-що от земен мъдрец, която, като повечето земни мъдрости, не ни беше твърде ясна.

— Каквато и част от света да ти бъда отказана, винаги ще ти остане по-голямата!