Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (4)

Четвърта глава

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 04:23:17

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

— Без съмнение компютрите контролират всичко — каза мъжът от Агенцията за национална сигурност. — От автоматичното запалване в двигателите до — както е и в нашия случай — телефонните връзки.

Агенцията за национална сигурност се намираше във Форт Джордж Дж. Мийд, Мериленд. Това беше разузнавателното управление с най-широк обхват на действие в света. Агенцията следеше всички радио, микровълнови и сателитни предавания, които бяха свързани по някакъв начин с националната сигурност. Тя разполагаше с най-напредналите технологии за кодиране и дешифриране на информация. Там работеха най-добрите експерти в съответните области или най-малкото бяха привлечени като консултанти.

Веднага щом стана ясно, че комуникациите между Съединените щати и Русия са прекъснати, Луан Ръсел се обади в Мериленд. Проблемът беше извън нейната компетентност. От агенцията й изпратиха Рикардо Веласкес, шеф на един от компютърните им отдели. Той беше леко закръглен мъж с дълга кестенява коса и спокойни кафяви очи. Носеше очила с дебели стъкла и тъмни рогови рамки. Луан остана приятно изненадана от учтивото му сдържано поведение на семеен мъж.

Веласкес и Мартин бяха прекарали цялата нощ в кабинета й, разсъждавайки над проблема. Отделът по компютърни престъпления на Ръсел, или „компбригадата“, както я наричаха работещите в нея, заемаше целия трети етаж в сградата „Дж. Едгар Хувър“ на авеню „Пенсилвания“. И въпреки това мястото едва стигаше за всичките стъклени клетки, бюра и хора, натъпкани на всеки квадратен метър. В момента шестнадесет от общо тридесет и петимата й подчинени бяха заети в централната зала. Компютърните терминали и телефоните се използваха с пълна пара.

Ръсел, Мартин и Веласкес седяха в остъкления й кабинет в ъгъла на ярко осветената зала, така че тя можеше да следи отблизо дейността на „бригадата“ си. Мартин й се виждаше доста изтощен. Умората му личеше: вече не я гледаше с онази недвусмислена дързост, която беше забелязала по време на вечерята им след Ню Мексико.

Тя можеше да разбере как се чувства след такава нощ.

— Може би преувеличаваме малко нещата — каза Мартин. — Нали всичко отново си е наред.

— Не съм чак толкова сигурен — отговори Веласкес.

— Рик е прав, Питър — съгласи се Ръсел. — Това беше поредната демонстрация на сила. Още веднъж той — или тя — ни показа, че може да нахълтва в системите ни, когато си пожелае. Същото беше и в Кловис.

— Онова, което ми разказахте за банката — продължи Веласкес, — никак не е маловажно. Унищожаването на цялата база данни е катастрофално. За обикновения гражданин това може би не е така. Поне докато не открие, че спестяванията му са на нула.

— Има едно нещо — обясни Ръсел, — което страшно ме притеснява. Всичко е прекалено очевидно. Обикновено хората, които се вмъкват в компютърните системи, го правят възможно най-дискретно. Опитват се да скрият следите си. В нашия случай обаче това не е така. Сякаш той иска да го хванем.

Веласкес кимна:

— Дано да си права. Най-големият кошмар е, че не можем да разберем как точно го прави.

— Не е ли вирус? — попита Мартин.

— В общи линии, да. Но изобщо нямаме представа каква е природата му. Другото, което ме смущава, господин…

— Питър е достатъчно.

Веласкес кимна и продължи:

— Засегната е държавната сигурност. А това е, или по-скоро беше, една високообезопасена система.

Ръсел погледна към копието на предупредителното съобщение. Беше изпратено по електронната поща на адреса на президента: president@whitehouse.gov. Не че той четеше лично цялата си кореспонденция. За това си имаше специален екип, който преглеждаше постъпилата информация и отговаряше, ако сметнеше за необходимо. Такава беше философията на „откритостта“ на администрацията. Всеки трябваше да има достъп до президента. Същата практика се прилагаше, макар и по-ограничено, и в Сената. Обемът на получените съобщения беше удивителен, така че се налагаше въвеждането на специална процедура за пресяване на фалшивите данни и тематично обобщаване на останалите. Малко от тях стигаха до върха на пирамидата.

Предупреждението беше кратко: „ОБЕДИНЕНАТА БАНКА В КЛОВИС, НЮ МЕКСИКО, ЩЕ ПРЕТЪРПИ КАТАСТРОФА. ИЗПРАТЕТЕ НЯКОЙ ДА НАБЛЮДАВА КОМПЮТРИТЕ ИМ ПРЕДИ 15:00 ЧАСА НА 13 ОКТОМВРИ.“

Белият дом получаваше цяла камара заплашителни писма, но някой от екипа явно беше решил, че точно това е достатъчно сериозно, за да го пропусне нагоре. Може би, защото носеше символа на намръщеното лице, а не както обикновено съответния потребителски идентификатор. Но служителят, обърнал внимание на съобщението, в никакъв случай не беше сбъркал.

— За какво използваш компютъра си, Питър? — попита Веласкес.

Мартин се ухили:

— Имаш предвид, когато не го ползва Норма?

— Точно така.

— Често казано, не разбирам много от тая работа. Имам няколко електронни таблици, които ми помагат да следя развитието на проектите. Бюджетът и разпределението на сумите също са там. Често търся информация в базата данни на ЦРУ Изпращам доста неща по електронната поща. Получавам повече, отколкото ми се иска.

— Дай ми някакъв пример, и тъй като и тримата разполагаме с необходимото разрешително, мога да ви покажа копия на кореспонденцията ти, които пазим в Мийд.

— Вярвам ти.

— Добре. Поддържаш постоянни контакти с хора от Управлението. Това е първото ниво на засекретеност. От време на време излизаш извън тези рамки — или огнения кръг, както се изразяваме понякога, — за да се свържеш с някой друг. И тъй като вчерашният случай беше такъв, да вземем за пример руското министерство на сигурността.

Мартин се поколеба за момент, после каза:

— Генерал Жувармов.

— Адрес?

— Жув-процент-милнет-ет-руснет-точка-ру.

— Страшен си — усмихна се Веласкес. — Звучиш като специалист.

— Винаги съм искал да бъда.

Мъжът от Агенцията за национална сигурност написа адреса в бележника си върху бюрото на Ръсел:

zhuv%milnet@russnet.ru

— Това е директната връзка — обясни той.

Ръсел наблюдаваше минисеминара с известно забавление. Питър Мартин явно не гореше от желание да му показват подробностите. Той, както много като него, искаше да натисне копчето и колелото да се завърти. А ако нещо не вървеше, някой все щеше да го поправи.

— Как стига дотам съобщението ти?

— О, боже! Трябва ли да знам?

— Ако искаме да намерим решението заедно, това може да ти бъде от полза — каза Веласкес, като хвърли бърз поглед към Ръсел. Гледани отдясно, стъклата на очилата отразяваха ярката светлина и напълно скриваха очите му. Тя предположи, че той се притеснява дали не е прекалил малко с Мартин, като се има предвид, че той все пак е заместник-оперативен директор.

Тя изведнъж разбра, че отношението й към Мартин се е променило. Неговата репутация, месторабота и пост вече не я впечатляваха ни най-малко. Прекараното време с него и, разбира се, вечерята бяха развенчали мита.

— По дяволите, Питър! — каза тя. — Някой в Белия дом е бил особено прозорлив, като е настоявал да присъстваш още от самото начало. Това фиаско в Държавния департамент е толкова твоя работа, колкото и моя.

Мартин повдигна едната си вежда. Имаше хубави очи.

— Е, добре. Нямам никаква представа. Чрез Интернет, предполагам.

— Отлично! — похвали го Веласкес. — Точно това биха си помислили повечето хора. Такава е и идеята. Работи без грешка! Същността на процеса трябва да бъде прозрачна за потребителя. Важно е усещането. Изпращаш съобщението, без да си даваш сметка за всичките сложни маршрути, изработвани от десетки компютри освен твоя.

— Значи не е Интернет?

— Не, не съвсем. Луан, ще му разкажеш ли малко история?

— Продължавай ти, Рик.

— Добре. Още в каменната ера — петдесетте, шепа прозорливи люде в страната смятали, че бъдещето на компютрите не е само в оръжейните системи…

Мартин изръмжа. Той явно не обичаше история, по-стара от десет години. Ръсел му се усмихна.

— … Те сглобявали и разглобявали фантастични машини, много от които били големи колкото цели сгради. Такива е имало в Масачузетския технологичен институт, в Станфорд и прочие. После се случили няколко неща, които страхотно допринесли за развитието на компютрите. Едно от тях е разработването на пряк контакт с потребителя.

Мартин се намръщи.

— Преди, Питър, са били необходими няколко дебели купчинки с перфорирани карти, за да се вкара информацията в компютъра. После е трябвало да изчакаш една нощ и да провериш какво е изплюла машината на сутринта. Айвън Съдърланд от университета в Юта например започнал разработването на графичен интерфейс. Данните вече се появявали на екран. Така потребителят вече имал възможност да работи с клавиатура. Истинска революция.

Министерството на отбраната е финансирало и е било основен поддръжник на тези проекти. Те виждали приложението на компютрите само за военни цели. И тъй като машините все още били невероятно скъпи, а специалистите работели из цялата страна, министерството основало Агенцията за съвременни изследователски проекти — АРПА^[1]. Една от основните цели на АРПА била да свързва изследователите с огромните компютри, вместо да купува много такива. Първата голяма мрежа, наречена АРПАНЕТ, била създадена през 1969 година. С течение на времето към нея били присъединени множество по-малки структури. Обособила се отделна мрежа — Милнет^[2], специално за нуждите на отбраната. Именно чрез нея твоето съобщение достига до генерал Жувармов. И понеже броят на присъединяващите се към централата непрекъснато нараствал, накрая тя станала известна като ДАРПА Интернет.

Натискът от страна на някои групи — независими изследователи, академици и частни лица, основали собствени мрежи — бил прекалено голям. В крайна сметка тези обединения, като това на потребителите — Юзнет^[3], или на компютърните специалисти — КСНЕТ^[4], също получили право на достъп до главната структура. През 1986 година били основани Националната научна фондация и мрежата НСФНЕТ^[5], която свързвала три суперкомпютъра. Тя постепенно изместила АРПАНЕТ, която била закрита през 1990 година.

И така, гръбнакът на цялата система се нарича Интернет, но тя от своя страна е разделена на отделни подсистеми за обслужване на военните, космическите проекти и прочие. Те обработват информацията изключително бързо. Скоростта на трансферите нараства непрекъснато, като към момента е около четиридесет и пет мегабита, или пет хиляди страници за секунда. Няма да е далеч времето, когато ще можем да прехвърлим цялото съдържание на библиотеката на Конгреса за броени минути.

Към Интернет са свързани хиляди по-малки мрежи. Ако се включиш там и искаш да изпратиш съобщение на Луан например, нещата са от прости по-прости. Обръщаш се към нея на адрес…

— Луръс-ет-сисиес-точка-ефбиай-точка-гов — издекламира Ръсел.

— Което изглежда по следния начин — каза Веласкес и му показа бележника си:

lurus@ccs.fbi.gov

По всичко си личеше, че Мартин също го знае.

— Но ако искаш да изпратиш нещо по електронната поща на Жувармов, а той е към отделна система в Русия, съобщението ти първо минава през Милнет. Там компютър го насочва към неговата мрежа, често наричана външна, и едва след това към крайния приемник. Такъв адрес се нарича входен. Цялата тази конгломерация, която никой не е в състояние да определи точно, защото се променя и разширява с часове, е просто Мрежата. Джон Куотърман я нарече в справочника си Матрицата.

— Не мога да разбера за какъв дявол ми беше… — започна Мартин.

— Още само две неща, Питър, и ще можем да кажем, че основата е положена. Пакетирането на данни.

— Пакетирането на данни! Винаги съм се чудел как става.

— Още една огромна крачка напред. Преди много години, когато телефонните линии били замърсени с всякакви смущения, информацията се придвижвала със скорост триста бита за секунда, или триста бода^[6]. Съобщенията се получавали силно изкривени. Единственият изход бил да се раздели текстът на по-малки пакети от по неколкостотин знака с отделни идентификатори и да се изпраща на части. Получателят сам сглобявал съдържанието на съобщението. Най-интересното в случая е, че пакетите не се движат непременно по еднакъв маршрут. Компютрите сами решават как да ги насочат. Ако някоя от линиите се разпадне, останалият текст спокойно може да бъде изпратен по друг път. Или чрез микровълнови и сателитни връзки. Потребителите не си дават сметка за това, компютърът взема решението вместо тях. Така процесът се ускорява неимоверно.

— Значи, ако изпратя на Луан писмо, дълго една страница, то може да се прехвърли на два или три пакета.

— Точно така.

— Разбрах. Ще пиша по-кратки писма.

Веласкес се ухили.

— Минаваме нататък. Трите най-употребявани услуги в Интернет, а и останалите мрежи са следните:

Първо идва електронната поща, която се използва най-често от потребителите. Още с включването на компютъра символът започва да мига. Извикваш съобщенията, оставени за теб на екрана, прочиташ ги и отговаряш. Изчислено е, че общо дванадесет милиона души в четиридесет и пет страни имат електронна поща.

После стигаме до протокола за предаване на файлове — ФТП^[7]. Написано с малки букви — фтп — обикновено означава програма за предаване на файлове.^[8] Те се използват за трансфер на информационни и графични файлове и дори на аудио и софтуерни програми от един компютър до друг.

За да направиш това обаче, използваш една друга услуга — дистанционното влизане в системата.^[9] Ако ти, като независим компютърен оператор, си свързан с някакъв друг компютър, можеш да влизаш в неговите програми, да бърникаш из директориите и файловете му и да прехвърлиш каквото ти трябва в твоята информационна памет или на диск. И обратно, възможно е да прехвърляш твои файлове в чужда памет.

— Това ли е всичко? — попита Мартин.

— В общи лиши. Ето защо глобалното свързване на компютрите е толкова възбуждащо, Питър. Знания, които са достъпни за всеки, независимо къде се намира. Огромен обем информация, която всъщност никой не може да прегледа. Съществуват и множество услуги, които само помагат на хората да търсят каквото им е необходимо. Ще ти разкажа някой друг път.

— Но не всеки може да влиза навсякъде, нали?

— За това са системите за сигурност, паролите и така нататък. Има кодове, които могат да ти дадат достъп до изключително поверителни бази данни. Но и ти, и всички останали в мрежата можете да ползвате общия обем без парола. Достатъчно е да „кажеш“ на компютъра да се свърже с интересуващата те система и да дадеш команда за прехвърляне на файла. От друга страна, ЦРУ, ФБР, Агенцията за национална сигурност и хиляди други корпорации са достъпни само за хора, които знаят необходимите кодове и пароли.

— Точно в това е проблемът, Питър — намеси се Ръсел. — Някой е разполагал с информация, която му е позволила да нахълта в системите на Държавния департамент, Обединената банка в Кловис и телефонните мрежи. И за мен, и за Рик е повече от ясно, че в компютрите е прехвърлен файл, който е нарушил нормалната им работа.

— Хакер? — попита Мартин.

— Думата често се употребява погрешно — обясни експертът от Агенцията за национална сигурност. — Хакер с уважение са наричали млад компютърен гуру от шестдесетте и седемдесетте. Именно на тях дължим всичко, с което разполагаме днес. Една от основните ни задачи в Мийд е да откриваме различни кодове, нещо като самопроверка. Само дето за нас е законно. Точно с това се занимават и разни неориентирани маниаци с персонални компютри. Те се вмъкват в университетските дневници, за да променят оценките си, или анулират сметките си в електрическите компании. Но тези хора, Питър, обикновено не разполагат нито със знанията, нито с нужната суперкомпютърна мощ и не могат да разгадават кодовете. В повечето случаи просто са се докопали до списъка на паролите.

— Списъците струват цяло състояние на черния пазар — допълни Ръсел. — При някои акции сме конфискували цели купища незаконно придобити кодове. Ще позволиш ли аз да попълня познанията му по философия, Рик?

— Ама разбира се.

— Философия?! — извика Мартин. — Какво общо има тук философията?

— Опитваме се да те научим на нещо за компютрите, Питър — отговори тя. — Не протестирай!

— Първо имам нужда от малко кафе.

Мартин събра трите чаши и излезе. На масата отвън сребристата машина бръмчеше двадесет и четири часа в денонощието. Някой беше поръчал понички. Той сложи няколко в една от картонените чинийки, закрепи я върху пълните чаши и се върна обратно.

— Аз не искам кафе, благодаря — промърмори Ръсел и побърза да вземе поничката с най-дебелата шоколадова глазура.

Отхапа едно голямо парче, преглътна го и продължи лекцията си. За нея това не беше нищо ново. Същите проблеми бяха обяснявани многократно на най-различни аудитории.

— Става въпрос за виртуалното общество.

— Май съм чувал нещо подобно.

— Наричат го още съвършената демокрация. По правило, а и според идеологията на онези млади учени, за които ти говори Рик (а повечето от тях са смятани за бунтари), почти всички мрежи са децентрализирани. Няма да повярваш колко от тях са били в основата на Хейт-Ашбъри по време на виетнамската война или в комуните — например Хог Фарм в Тенеси. Питър, тези хора не просто са създавали компютърни системи. Те са изграждали, или поне така са си мислели, „глобалната общност“. Маршал Маклуън посочва същото в книгата си. Те са искали да бъдат възможно най-независими от големите правителства.

— Може ли да те прекъсна за малко? — попита Мартин.

— Да, и бездруго не е възпитано да се говори с пълна уста. — Тя отново се зае с поничката си.

— Как така знаеш всичките тези неща?

Луан преглътна залъка си и отговори:

— Работя в отдела по компютърни престъпления. Трябва да знам какво правя. А това означава да разбирам причината за различните мотивации. В миналото Федералното бюро се провали на няколко пъти. Проведоха се акции срещу така наречените хакери и се конфискува апаратура, без да се знае какво, по дяволите, става и защо е всичко това. Вбесихме доста хора, някои от които се оказаха важни. Те основаха Фондация „Електронни граници“, за да се пазят от намесата на ФБР и тайните служби. Мичъл Капор, който се прочу и забогатя с „Лотус 1-2-3“, Стив Вожняк — един от създателите на „Епъл“, и Джон Гилмор — човекът, който разви телекомуникациите „Юникс“, използвани в Интернет — това са бащите на тази фондация. Те застанаха срещу нас в съда. А ние нямаме нужда от подобни врагове, Питър.

— Добре де.

— Както и да е, в повечето случаи мрежите нямат централизирана администрация. Хората, които ги използват, независимо дали са десет или десет хиляди, определят как ще се управляват. Както е със Световната електронна мрежа „Уел“^[10], възникнала алтернативно в Сан Франциско.

— Ами Световният каталог?

— Създаден е от същите среди. Всъщност повечето от идеите са надживели контракултурата. Демократичният принцип при използването на мрежата е друг голям феномен. Когато включиш компютъра си и започнеш разговор или изпратиш електронна поща например на адрес: крейт-ет-питиемпи-точка-ейол-точка-ком, няма как да разбереш дали Крейт е мъж или жена, черен или бял, млад или по-стар. Крейт е просто човек и нищо повече. Не знаеш дали той или тя е на инвалидна количка. Ако адресът завършва с „яп“, може би означава Япония, но няма как да си сигурен.

— Виртуалното общество е без лице — допълни Веласкес.

— Напълно анонимно. Ще се изненадаш как тези хора се познават, как се грижат един за друг. Обикновено приятелите от мрежата могат да ти окажат спешна медицинска помощ или да решат възникнал криминален проблем. И това става доста по-бързо, отколкото ако се опиташ да звъниш в болницата или на 911.

— Медицинска помощ? — учуди се Мартин.

— Сред тях има лекари. Има полицаи, водопроводчици и автомеханици. Само че обществото не знае. Всички са абсолютно равни.

— Добре. Вече започвам да схващам. Потребителите смятат, че мрежата е най-демократичната структура.

— И то такава без много граници, без особени географски ограничения. Изградили са я само за две десетилетия, Питър. А тя непрекъснато се разширява. Сега можеш да говориш с приятели от Непал, Израел или Франция. Откъде събираше сведенията си по време на студената война?

— КГБ контролираше разпространяването на пресата и телефонните линии. Всъщност повечето бяха ръчно свързани телефонни комутатори. Както и да е… Радиовълните се заглушаваха. Поддържахме сателитна връзка с посолството, но наистина получавахме голяма част от информацията чрез Интернет.

— По-точно — прекъсна го Веласкес — данните са пристигали чрез Релком^[11] — малка комуникационна мрежа в Русия. Абонатите са събирали сведенията и са ги изпращали по Юнет-Хелзинки, която пък има връзка с Интернет.

— В крайна сметка — допълни Ръсел — имаме една голяма група добри хора, които се опитват да информират друга група добри хора. Те се грижат за себе си дори тогава, когато онези на върха не могат.

— Аха, започвам да разбирам накъде биеш — каза Мартин. — Искаш да си говорим за големите шефове.

— Не може и без това, Питър. И между другото, Луан, искам да изнесеш някоя и друга лекция в агенцията.

— Дадено, Рик. — Тя приключи с поничката си и едва успя да се пребори с изкушението да си вземе още една. Пък и Мартин далеч не знаеше всичко.

— Първо на първо, Питър, изпускаме нещо много важно. Голяма част от мрежата е създадена и финансирана от министерството на отбраната и Националната научна фондация. Това напомня ли ти нещо?

Този път Мартин отговори веднага:

— Правителството не притежава мрежата, тя е собственост на хората и се издържа от данъци.

— Точно така. Голям плюс в полза на принципите на виртуалното общество. Те си плащат за услугите, знаят как да ги използват и не искат никой друг да им се бърка. Още една особеност има в съкращенията, използвани най-често при писането на адресите. Забелязал ли си ги?

— Разбира се. Образователните институции използват „edu“^[12], правителството — „gov“^[13] и така нататък.

— Още от самото начало търговските организации са били изключени от Интернет.

— Чакай малко! — прекъсна я Мартин. — Виждал съм и съкращението „com“^[14].

— О, само че не в Интернет. Америка Онлайн, Продиджи, Компюсърв и други такива наистина са търговски компании, свързани с Интернет. Ако си техен абонат, имаш право да се свързваш с останалите. Но по мрежата не могат да се предлагат търговски продукти или информация. Само се следи за нивото на потребление на собствените им клиенти. Или те затрупват с рекламни съобщения.

— Ако съм разбрал правилно, голяма част от хората не искат търговските организации да се намесват в общността.

— Според мен е точно така. Тези структури, заедно с правителството са един вид заплаха за потребителя. А сега слушай внимателно. Поддържането на мрежата е много скъпо. Правителството постепенно намалява финансирането. Националната научна фондация официално прехвърли разходите по поддръжката на „Съвременни системи и технологии“, които и бездруго работеха с договор. А тази компания е създадена от „Ай Би Ем“, „Ем Си Ай“ и „Мерит“.

— Търговски организации.

— Наскоро и друга фирма също е закупила дялове.

— Още комерсиализиране.

— Което означава…? — попита тя и отпи от кафето.

— Че в цялата работа трябва да има някаква печалба.

— Това е едната страна на въпроса. А каква е другата?

Мартин мълчеше.

— Рик?

— Демографията.

— Не виждам връзката — учуди се Мартин.

— Ако аз знам кой си, знам и какво да ти продам. И можеш да бъдеш сигурен, че все ще успея да ти продам нещо — обясни Веласкес. — Когато се свържеш с Америка Онлайн, те научават нещичко за теб. И няма да се опитват да ти пробутват кожени шуби, ако живееш в Хавай. Фактически няма да те включат в списъка, който ще продадат на производителя на шуби. Но те получават информация и за потребителските ти навици, за финансовата ти стабилност и прочие, и прочие. Всичко това се записва в личното ти досие, а то се продава за страшно много пари.

— В „Уел“, а и в останалите мрежи — продължи Ръсел — хората се чувстват свързани един с друг. Те се засягат, когато се намеси правителството или някоя търговска организация. А на обикновения гражданин му харесва да си мисли, че когато се включи в Компюсърв и прочете информацията там, получава нещо. Само че той плаща много повече от месечната си такса. Неволно съобщава за себе си неща, които старателно се съхраняват. И някога, независимо кога, ще донесат печалба на някого.

— Има още една група особености във връзка с Продиджи — продължи Веласкес. — Когато подписваш договор с тях, трябва да се откажеш от някои права. Касае се за цензурата. Интернет страшно се гордее със своята свобода на словото. Там няма цензура, освен ако не си я наложиш сам. Продиджи обаче имаха доста проблеми, защото поддържат група от така наречени експерти, които орязват част от съобщенията. Така че дори и да не си съгласен с Първата поправка, подписвайки договора, щеш не щеш, я приемаш. Втората част от оплакванията са свързани с начина на функциониране на системата. Когато потребителят се включи в Продиджи, той също така позволява да се използва и част от неговия собствен компютър. Това е записано в договора. Но ако ти си член на виртуалното общество и си приел неговите принципи, работата веднага ще ти замирише. Няма да имаш никаква представа какво точно прави Продиджи в компютъра ти. Може да копира данъчните ти формуляри, информация за банковите сметки, писмото до любовницата ти… Така се създава личното досие. И всичко това в името на търговията.

— Боже господи! — искрено се изненада Мартин.

Ръсел му се усмихна:

— Хайде стига, Питър. Нали и ти правиш същото.

— Това е различно. Националната сигурност и прочие! Ти не работиш по-различно.

— И аз — съгласи се Веласкес. — Но всички ние сме защитени по един или друг начин от политиката и указанията на президента или Конгреса. Съгласен съм, че не е особено справедливо. Но от време на време ми харесва да си мисля, че не нарушаваме закона.

— Самоволната кражба на данни от личния живот на хората е незаконна! — възпротиви се Мартин.

— А нима можеш да я докажеш? — попита го Ръсел.

— Вероятно не.

— Някой ден ще си поговорим за тези неща. А сега нека да се върнем към нашия човек. Той не прави нищо по-различно от Продиджи например — вмъква се в държавните системи, във файловете на банката в Кловис. Какви са неговите мотиви?

— По дяволите. Сигурно си мисли, че малко или много е прав.

— Може би това не е чак толкова далеч от истината, Питър.

— Само че онова с банката си е федерално престъпление.

— А нима разполагането с личните данни на хората не е? В този случай законът е доста разтегливо понятие — отговори тя. — Що се отнася до компютърните мрежи и системи, те се развиват с невероятна скорост. Правителството и агенциите просто не могат да се справят с това. Авторското право, патентите и правата за собственост са мъгляви понятия. Но поне се споменават в законите, отнасящи се до новите технологии.

— Значи търсим някой, който си мисли, че Бог и правото са на негова страна. Той определя правилата. А ако се опиташ да му играеш номера, ще извади душата на компютъра ти, нали така?

— Може и така да е. Още нищо не знаем. И докато не научим повече, това ще бъде профилът на търсения от нас човек. Рик, имаш ли да допълниш нещо?

— На този етап не, Луан.

Тя махна с ръка към прозореца, който гледаше към компютърната зала. Сътрудниците й още седяха наведени над машините и се опитваха да изтръгнат от тях всичко, което можеха да се сетят. Към екипа непрекъснато се присъединяваха нови специалисти и веднага се включваха в работата.

— Търсим, Питър. Търсим между известните ни и/или осъждани компютърни… нека ги наречем активисти, а не хакери. Опитваме се да си обясним как точно го е направил. Тези хора никак не са малко, а някои от тях са истински гении.

— Добре, Луан. Такова е положението у дома. Ами ако той се окаже в Лондон? Или в Тел Авив? И намесата в работата на Държавния департамент е всъщност заплаха за националната сигурност?

— Това не ми влиза в работата — отговори тя. — Нали за това ви плащат на двамата с Рик?

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 11:22:47

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Когато Джером Уестин заряза добре платената си работа и основа собствена компания, той твърдо вярваше, че програмирането е по-добрият от двата варианта, които имаше пред себе си. Той беше убеден, че името на фирмата върху хардуера — или самия компютър — няма достатъчна тежест и е преходно. В крайна сметка компютърът беше само средство, оръдие за постигане на целите.

От първостепенно значение беше геният на създателя на системата, написал оперативните инструкции. Ако програмата е ефективна и творческа, компютърът я изпълнява и толкова. Много хора не си дават сметка, че единствената функция на машината е да извършва повтарящи се изчисления и задачи с невероятна скорост. Такава е нейната същност. Компютърът със сигурност не може да мисли.

Като изключим правителството и военните, банковата индустрия с множеството си периферни връзки с кредитни, финансови и бизнес-институции предлагаше най-големия потенциален пазар. Уестин беше решил да посвети таланта си именно на тази специализирана област. Освен това пренебрегването на министерството на отбраната като клиент автоматично го освобождаваше от необходимостта да спазва многобройните сложни правила за защита на сигурността. Сега поне не беше нужно да си проправя път през джунглата на държавната бюрокрация. Винаги беше презирал писарушките и не понасяше някой да се бърка в личните му дела. Не можеше да се отърве от усещането, че всеки, който се рови из миналото или финансите, непрекъснато се опитва да оспори легитимността, етиката и морала му. А той смяташе, че животът му се крепи на тези три неща.

„Датекс“ беше създадена от Уестин, Дарла Самсън и Джийн Лафлин. В продължение на цяла година тримата упорито работиха по усъвършенстването на софтуера и едва тогава го предложиха на банките. Счетоводната система на „Датекс“ — „Дейтас“ — имаше четири огромни предимства на пазара. Не беше нужно банката да купува или заема нови компютри, за да се включи към нея. Системата работеше със скорост три пъти по-голяма от тази на съществуващия счетоводен софтуер. Цената на услугата се фиксираше предварително, като достъпът до нея не струваше почти нищо. И накрая — въвеждането на данните беше максимално опростено, а това пък намаляваше допълнителните разходи по обучението и преквалификацията на банковите чиновници.

След безплатните демонстрации и първата продажба на системата на една малка банка в Мариета, Джорджия, „Дейтас“ пожъна огромен успех. Поръчките заваляха толкова бързо, че „Датекс“ едва смогваше да инсталира новия продукт. В централния офис на фирмата в Атланта вече работеха доста специалисти. Имаше най-различна апаратура. Бяха формирани и обучени три екипа, които разработваха многобройните идеи на неизчерпаемия Джером Уестин и се опитваха да ги доведат до успешен край.

Така се роди „Датауд“ — системата за редактиране, която закупиха почти всички национални финансови и счетоводни компании. После се появи „Датефт“ — за прехвърляне на фондове между институциите. Тя беше отлично приета на пазара и бързо прескочи границите на Атлантическия и Тихия океан. „Датпро“ беше модел за прогнозиране на финансите. „Датсек“ улесняваше сделките с ценни книжа и облигации. „Даткред“ пожъна не по-малък успех сред кредитните бюра в страната. Тя разработваше критерии за платежоспособност въз основа на минали задължения. Тази система определяше кой може да получи персонално предложение за теглене на кредити до 5000,00 долара, безплатна пътническа застраховка, чекова книжка или кредитна карта „Шанс“…

„Датекс“ реализира стотици милиони долари печалба само от продажба на софтуер.

Компанията не продаваше компютри. Тя не се интересуваше с какви машини работи.

Тази политика на фирмата се следваше дори и в замъка в околностите на Цюрих. Джорджия Тейлър показваше на Нейтън Грей компютърния център, разположен в северната половина на най-горния етаж. Развеждаше го между светлосините, червени и сребристи бюра.

— За комуникациите разполагаме с два „Хюлет-Пакард“, като единия е само дублиращ. „Бъроуз“ извършват постоянните анализи и се комбинират с „Контрол Дейта“. „Ай Би Ем“ и „Харис“ се използват за контролиране на вътрешните операции. Имаме даже и няколко микрокомпютъра „Епъл Макинтош“ като терминали за графични продукти.

И Нат като Уестин не даваше и пет пари за компютрите. Вниманието му беше наполовина погълнато от краката й в тесните дънки. А стегнатият й задник развихряше въображението му до краен предел.

Джорджия рязко се обърна и Нат виновно вдигна погледа си нагоре. Тя се усмихна.

— Слушаш ли ме изобщо, Нат?

Той се ухили в отговор:

— И преди съм виждал компютри.

Очите й за момент проблеснаха, но в тях отново се появи онова странно отчуждение.

— Мен също си виждал преди.

— Но не чак толкова скоро. — Той послушно огледа отново лабораторията и облечените в бяло техници, които се суетяха около апаратурата и следяха състоянието и работата на всяка една от машините.

— Искаш ли да разгледаш и залата за комуникации?

— Бас държа, че не е много по-различна от тази, която имам в Щатите.

Грей пръв беше изградил такава в Атланта. Имаше и още една в Омаха. В крайна сметка всички бяха създадени по основния модел, залегнал в първоначалните планове и прилаган както тук, така и навсякъде по света.

— Но едва ли имаш и контролен център?

— Не, такъв нямам.

Той я последва обратно през остъклената лаборатория по пътеката между компютърните терминали. Пресякоха коридора и влязоха в една огромна, около 1200 квадратни метра зала, покрита с дебел килим. Вътре имаше тапицирани кожени столове, а точно в центъра се намираше голяма маса с формата на ботуш. Покрай една от стените бяха наредени компютърните терминали, на другите две светеха електронни карти и информационни табла. Над картите, под самия таван висяха петнадесет първокласни монитора. Грей си помисли, че северноамериканското въздушно отбранително командване със сигурност щеше да умре от завист, ако можеше да види това.

Джорджия обясни:

— Оттук утре сутринта трябва да проведеш тестовете си.

— Дарла и Джийн пристигнаха ли вече?

— Дарла не успя да се измъкне от Кайро навреме. Самолетът й ще пристигне едва към полунощ. А Джийн ще бъде на летището след два-три часа.

Дарла Самсън беше управителен директор на „Транс-Африка Инкорпорейтид“. Фирмата й изграждаше компютърна мрежа, и то на континент, където осемдесет процента от хората не знаеха какво е компютър. Нейната компания също беше основана и финансирана от „Датекс“-Цюрих — централния офис на империята на Уестин. „Датекс“-Атланта още съществуваше, но като дъщерна фирма.

Джийн Лафлин пък беше управител на „Бритиш Компкомюникейшънс“. Голяма част от тази организация принадлежеше на правителството, но имаше и други акционери. Лафлин беше един от тях.

— А какво става с Меоши?

Джорджия погледна часовника си.

— Вероятно вече е пристигнал в Рим.

Меоши Йошима също беше работил в „Датекс“. Сега ръководеше „Азиатската комуникационна корпорация“.

— Значи ще се срещнем най-рано на сутринта?

— Да, предполагам.

— Ще ме разведеш ли из Цюрих?

Тя се поколеба.

— Ами…

— Само за два-три часа. Можем да отидем да обядваме някъде.

— Добре. Само да се преоблека и да се обадя на Джером, че излизаме.

Грей беше очарован от града, от неговата старинност и традиции. Топлият октомврийски следобед и разходката из тесните улички го изпълниха с въодушевление, което скоро зарази и Джорджия. Когато седнаха да обядват на открито с бутилка хубаво вино, той осъзна колко много му е липсвала през цялото това време.

— Бих искал още да си в Атланта — каза той.

Тя работеше в офиса на „Датекс“ в Атланта още когато той беше централен за компанията, много преди Грей да напусне, за да основе „Компсистемс“.

— Времената се менят, Нат. Както и всичко останало. Ти можеше още да си в Монтана.

— Монтана е вече в миналото.

— Да, за мен Уичита също. Връщане назад няма. Нито за теб, нито за мен.

Но Грей осъзна колко далеч бяха отишли нещата за нея едва когато се върнаха в замъка. Той изкачи две стъпала и се обърна. Тя стоеше долу в тъмното.

— Не искаш ли да пием по едно кафе? — попита той.

— Не, благодаря. Ще се опитам да поспя малко, преди да са пристигнали останалите.

— Добре. Тогава ще те изпратя до стаята ти.

— Аз живея на първия етаж, Нат.

— О! — Усмивката му бавно се стопи. — Разбирам. Ще се видим по-късно.

Той също си легна, но сънят все му се изплъзваше. Стая 214 беше удобна, но прекалено тясна. Имаше и собствена баня. Грей стана и закрачи нервно из помещението. Липсваше му прозорец, за да може да погледа новия свят наоколо. Бяха му се събрали прекалено много преживявания през този ден. Ето че най-после пристигна в Цюрих, но животът му някак не беше поел посоката, която очакваше.

Нейтън Грей се измъкна от Монтана и влезе във водовъртежа на големия бизнес абсолютно случайно. Бивш сержант от американската армия, той имаше собствено мнение за химическите оръжия, мините, бомбите и лаещите М-60. Когато се прибра у дома и влезе в университета, отказа да се присъедини към антивоенната кампания, въпреки че напълно споделяше идеята. За себе си беше поставил на първо място запазването на мира на технологично ниво. Това беше една от причините, поради които реши да говори с Уестин за създаването на „Компсистемс“ — неговата собствена компания за софтуерен дизайн и интегрирани системи. Така Грей виждаше начин за сближаването на хората, за тяхното сътрудничество независимо от териториалните, етнически и религиозни спорове. Уестин ентусиазирано прие предложението му и веднага се съгласи да го финансира. Всъщност начинанието толкова много му хареса, че той накара Самсън, Лафлин и Йошима да започнат работа в същата насока. Глоубнет излезе от прекия контрол на Грей и се превърна в програма от световен мащаб, доминирана от личността на Уестин. И от неговия гений, разбира се. Системите за сигурност „Касъл Моут“ и „Пелъс Гард“ бяха изцяло негови творения.

Грей беше твърдо убеден, че трябва да свърши своята част от работата. Не само за себе си, а по-скоро в името на бъдещето на света.

Размишлявайки за всичките тези неща, той отчаяно се опитваше да не мисли за Джорджия, въпреки че на няколко пъти образът й успя да се промъкне в главата му. А когато най-после се предаде, спомените за нея нахлуха като късчета от мозайката на миналото. Центърът „Пийчтрий“… ръка за ръка по алеята… надстройката на „Хайът“… светлините на града… пламъчетата в ясните й очи… смехът в напоената с аромат на жасмин нощ…

Абсурд. Между тях вече не беше останало нищо. След няколкото години раздяла нещата се бяха объркали. Тя беше работила в Африка, после в Швейцария и в други страни на Континента. Имаше само две-три писма, никакви обещания за вечна любов. Беше предпочела Джером. Грей можеше да я разбере, въпреки че от това болката му не намаляваше.

Грей отвори куфарчето си, намери лулата и тютюна, но после ги върна обратно. Ароматът можеше да се усети във филтрирания въздух на замъка, а това никак нямаше да се хареса на Джером. Той се мушна отново между чаршафите на единичното легло, затвори очи и се опита за мисли за предстоящата среща.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 11:17:02

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: чатлас

от чатлас, четв 15 окт 11:17:02

(6.91+/ДДЕ-2.6.9 за юпитер)

15 окт 11:17:02

от: чък (catlas@csn.org)

съобщение: (21065187)

тема: осведомяване

до: jupiter@phildept.umd.edu

дата: четв, 15 окт 11:17:02 MOT

cc: файл-юпитер

 

Джъстин,

От файловете си разбирам, че не си се обаждал вече повече от седмица. Затова реших да проверя какво става. Как е Дорис? Надявам се, по-добре. Дано само лечението да не я е изтощило много. Чакам да чуя мнението ти за предложените от мен поправки на информационния код. Обади се веднага щом можеш. Бъди здрав!

Чък

Горната част от съобщението се изписваше автоматично от компютъра на Крейн. Това го освобождаваше от излишни усилия всеки път, когато искаше да драсне няколко реда на Джъстин.

Той натисна клавиша за изпращане и писмото му се изгуби в киберпространството. След секунди получи потвърждението, че е пристигнало на адреса. Утре или най-късно вдругиден щеше да има отговор от Джъстин.

През последните осемнадесет месеца, откакто се засели в планината, Крейн беше завързал приятелски отношения с над двеста души. Заедно обсъждаха най-различни теми — от защитата на информацията до стари коли или болести. Дорис например страдаше от левкемия.

Всъщност никой не го познаваше като Крейн. Всички те го смятаха за Чък Атлас, защото под това име той беше направил абонамента си в колорадската Супернет — собственост на минно-геоложкото училище в Голдън, Колорадо. А от Супернет не можеха да го открият по никакъв начин. Те получаваха чекове всеки месец от банковата сметка на Ч. Атлас в Лейкуд чрез електронен трансфер. Телефонният номер на Ч. Атлас всъщност отговаряше на една телефонна централа в Орора. Ако някога някой успееше да открие този факт, щеше да отнеме страшно много време да се установи линията, по която се насочваха обажданията му. Крейн беше препрограмирал системата на „Ю Ес Уест“ и сега тя прехвърляше разговорите на негова собствена линия.

Общата телефонна връзка, която му беше предоставена от компанията, не ставаше за информационен трансфер. За тази цел Джак Крейн си имаше цяла телефонна централа. Той беше инсталирал един микровълнов предавател високо в планината над хижата. Кабелът пълзеше надолу по склона и се свързваше с електронния шкаф под принтера и ксерокса. Така съобщенията му се изпращаха директно в кулата в Боулдър, без „Ю Ес Уест“ да подозира за съществуването им. Поне до този момент.

Още не му бяха изпращали никаква сметка.

А той ровеше из файловете им достатъчно често и знаеше, че засега няма опасност да го открият.

По едно време даже беше решил да се откаже от посредничеството на „Ю Ес Уест“ и да се включи в Супернет директно чрез микровълновата си антена. Само че имаше един проблем. Супернет не, разполагаше с възможности за микровълнов трансфер. А освен това понякога му се налагаше да се включва и към други системи.

Създаването на телефонната линия му беше отнело доста време и усилия. Кевин Митник, отличен компютърен специалист и бивш служител на ФБР, веднъж беше опитал да направи нещо подобно, но го хванаха. Той беше сменил телефонните линии в Ралей, Южна Каролина. Така от „Джи Ти И“ смятаха, че разговорите му от клетъчния телефон идват от „Спринт“, а в „Спринт“ мислеха, че са от „Джи Ти И“. Но в крайна сметка той беше проследен от Цутому Шимомура — един от детективите в киберпространството — и ФБР го пипнаха.

Крейн беше свикнал да се учи от грешките на другите.

В продължение на осемнадесет месеца системата му работеше успешно, затова не смяташе скоро да я сменя.

Той поддържаше връзка и с някои от хората, които познаваше ПЛ. Преди Ломпок. През последните години много се беше променил и не предполагаше, че те могат да го свържат с човека ПЛ само по начина му на мислене. И въпреки това напоследък някои от тях като че ли започваха да подозират нещо. В съобщенията им се промъкваха фрази, които той си спомняше от разговорите им преди време. Те го провокираха с надеждата, че може да се издаде.

Крейн се изкушаваше да прекъсне играта с тях, но предизвикателството му харесваше.

В ранните години славата работеше в полза на собственото му его. Той беше известен надлъж и нашир в мрежата, но в крайна сметка точно това го провали. Този път Крейн беше решил на всяка цена да избягва каквато и да е популярност.

В кошмарите си често се връщаше към онази гореща августовска нощ, малко след като го бяха освободили от Ломпок. Тогава още живееше в Кънектикът. Седеше пред компютъра в спалнята си, а прозорецът беше широко отворен заради жегата.

Тя му показа картата си за самоличност направо през прозореца.

— Господин Конрад, аз съм специален агент Луан Ръсел. Вие сте арестуван. Компютърното ви оборудване ще бъде конфискувано.

Никога повече!

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 16:06:11

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Луан Ръсел седеше със заместника си Дарел Монтгомъри на масата точно пред кабинета. Двамата заедно преглеждаха списъка на възможните извършители, изготвен след внимателно пресяване на имената, включени в базата данни. Водещият критерий беше извършеното в Кловис и Държавния департамент. Тепърва трябваше да получат сведенията от „AT&T“ за намесата в работата на външните им компютърни системи.

— Колко са, Дарел?

— Обещай ми, че няма да плачеш! — пошегува се той. Монтгомъри беше само на двадесет и осем години, но косата му вече започваше да пада. Той много се гордееше от мястото си в Бюрото. Както и повечето нови агенти той не беше завършил право. Технологиите се развиваха с такава скорост, че в разузнаването непрекъснато навлизаха все по-широк набор специалисти. Монтгомъри беше по компютърната част.

— Колко?

— Шестстотин двадесет и девет.

— По дяволите! И всичките са чак толкова добри!?

— От това, което знаем за тях, да.

— Добре. Сега ще трябва да ги намерим, да проверим къде са… Боже!

— Да… Къде са били по това време, не би имало никакво значение. А ако са използвали програми с отложено действие, тогава разбираш какво се получава.

— Шефът направо ще полудее, ако го накарам да извърши разследване на шестстотин човека.

— Е, и какво ще правим сега? — попита той.

— Добре. Нека започнем с установяване на контакта. Накарай регионалните клонове да им изпратят по един агент за разговор. Само да проверят каква ще бъде реакцията им. Някои от тях може вече да са в затвора, да са изгубили компютрите си или да са направили нещо, което да ги извади от списъка. С малко късмет може имената да намалеят поне наполовина.

— Да, не е лошо като начало. Ами после?

— Изпрати копие на списъка заедно с досиетата, които имаме, на отдела по поведенчески науки. Да видим дали психолозите ще набележат някой с по-специално отношение към банките или Държавния департамент.

— Няма да имат кой знае колко изходна информация.

— Нищо не пречи да опитаме. Директорът вече обяви този случай за приоритетен, така че психолозите сигурно очакват да потърсим мнението им. Можем да изпратим електронна поща до най-големите хардуерни и софтуерни компании. Нека ги попитаме дали напоследък не са отказвали работа на някой с първокласна квалификация. Често се случва хакерите с криминално минало да не успеят да получат мястото, за което са кандидатствали.

— Но това означава публично да си признаем за проблемите в Кловис и Вашингтон.

— Да, прав си. Първо ще говоря с директора.

Ръсел взе списъка и влезе в кабинета си. Тръшна се на стола и натисна специалния бутон, който я свързваше с директора на ФБР. Когато той се обади, докладва накратко докъде са стигнали с разследването.

Докато разговаряше с него, очите й се плъзгаха по имената в списъка. Много от тях познаваше лично, за други беше чувала. А някои й бяха създавали доста проблеми в миналото. Разследванията и процесите се бяха проточили достатъчно дълго, за да може да ги опознае добре.

Боингтън… Брайън… Кеш… Конрад… Икър… Фрийд… Гелуей…

Конрад.

— А, господин директор, имам един въпрос относно задържането на информация. До каква степен да се ограничаваме по време на разследването за случилото се в Кловис и Държавния департамент?

— Отличен въпрос. Ние, разбира се, не искаме да паникьосваме хората, нали? Не мога да взема такова важно решение сам. Ще се консултирам с Белия дом и ще ти се обадя за резултата.

— Благодаря, господине.

Ръсел затвори и потъна в размисъл.

Кърк Конрад. Кучият му син си беше истински гений. Хитър като самия дявол. Бъркаше се в комуникационните мрежи, крадеше софтуер, пароли, кодове. А мотивацията му… Правеше го по-скоро за да докаже на себе си колко е добър, а не заради завистта на останалите.

Тя се завъртя на стола си и извика базата данни на криминално проявени лица. Най-отгоре написа: „Кърк Кейси Конрад“.

Компютърът откри файла му почти веднага.

Освободен от Ломпок преди около две години. Не се е обадил в полицията в Кънектикът. Регистриран като беглец. Местонахождение — неизвестно.

Но тя беше сигурна, че не са го търсили кой знае колко старателно. В крайна сметка той бе престъпник от висока класа, такива като него ставаха любимци на хората. Въпреки че големите конгломерати, които бяха пострадали, едва ли му се възхищаваха особено. Доколкото им беше известно, Конрад не трупаше състояние от заниманията си. Полицаите можеха да се закълнат, че е абсолютно безвреден и кротък като агне.

Беше излежал само деветнадесет месеца от присъдата „три до пет години“.

Ръсел затвори очи и хвана главата си в ръце. Опита се да възстанови случая. Беше прекалено уморена. Спомените непрекъснато й се изплъзваха.

Тогава спомена ли нещо за отмъщение?

Например, че ще им го върне по някакъв начин?

Или друго подобно?

Неговият идентификатор беше ренегат. Успя да се сети само толкова, но знаеше, че той едва ли го използва сега. Ако не се забъркаше в някакъв проблем, щеше да е дяволски трудно да го открият. Беше напълно възможно даже да е напуснал страната. Можеше да е навсякъде по света, далеч от мрежите й.

Нито един агент нямаше да го спипа, беше прекалено умен.

Освен ако не отговореше на пусната обява.

Имаше хиляди подобни бюлетини. Всеки компютър можеше да създава собствена система за оставяне на съобщения или изпращане на отговорите.

Тя се обърна, отвори най-долното чекмедже на бюрото си и изрови списъка с адресите на по-големите системи за оставяне на съобщения. Отрядът по компютърни престъпления често имаше нужда от актуализиране на сведенията за това с какви хора си има работа и разполагаше с имената на по-известните бюлетини.

Ръсел искаше да остави съобщението от свое име, така че произволно избра няколко адреса.

Върна се при компютъра си и бързо написа бележката:

ДО: Ренегата

ОТ: lurus@ccs.fbi.gov

 

Познаваш ме като специален агент Ръсел. Имам една интересна задача за теб. Нуждая се от помощта ти. Моля, обади се или пиши.

Само адресът й беше достатъчен, за да изплаши повечето хора. Някой ден щеше да си купи домашен компютър и да си има свой адрес. Ако не беше сбъркала в мнението си за Кейси Конрад, той нямаше да се отдръпне от предизвикателството. Дори напротив.

Поне така се надяваше. Ако той не беше проблемът, можеше пък да стане част от решението.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 23:43:56

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ; авто

Ото фон Вернер, генералният директор на най-голямата банка в Дюселдорф, крещеше на своя заместник, който отговаряше за работата на информационните системи.

— Хер Кантор, обадихте ми се преди полунощ и ми казахте, че има някакъв проблем. Но аз не мога да разбера какво точно ви притеснява? Искам нещата да са наред до утре по обяд.

— Но, господин генерален директор, ако въпросът беше само в…

— Не искам никакви обяснения! Накарайте играчките си да работят както трябва!

— Хер фон Вернер, проблемът не е в моите играчки! Това по-скоро прилича на…

— Не искам да слушам повече! Или до утре ще оправите тази бъркотия, или ще си търсите нова работа!